В устоите на болката

"...Отвъд доброто и
злото..."

     На 29 съм. Вече
не издишам душата си.

Само студен, среднощен въздух. В
краката ми трептят светлините на Шамони, a снегът хрущи задоволително под
мудните ми стъпки. На три метра от мен, приведена към земята стои лисица с
поглед вперен в ръцете ми. Бедното животинче, разкъсва се между страх
и глад. Аз се привеждам тихо, протягам ръка напред. Животното натрупва
напрежение, усещам го във всяка негова фибра. След няколко секунди краката
му недоброволно поддават към мен, муцунката се приближава. Почти се
порязвам върху наострените й сетива.

"Всичко ще бъде наред." -
осмелявам я наум.

В последните десет сантиметра зъбите
й се оголват. В мен проблясва страх и съжаление, но тялото ми не
помръдва, отдадено на хипнотичния транс от този непривичен контакт.

"Само кашкавала, без
пръстите!" - помислям си жално.

Муцуната й се стрелва с прецизно
движение, издърпва кашкавала и изчезва в тъмнината. Всичко се случва
толкова светкавично, че за секунда очаквам да усетя болка, която да довърши
усещане от капеща кръв.

Но нищо не идва. Фино създание.
Дишащ символ от живата калиграфия на Бога.

Връщам се в заслона.

Там сме Павел, аз и двама шотландци.

     В три през нощта
ще скочим в ските и ще доближим основата на "Beyond Good and Evil".
Нататък нещата ще се случат сами. Историческата гравитация на
линията ще ни притегли като прост природен закон.

     Само в
подобна простота алпинизмът ще си заслужава. Когато ти нямаш нищо общо. Когато
теб те няма изобщо в този процес. Една молекула човешки свят протича със
събитията, лишена от предпочитания, от себе си.

"В устоите на болката, ние
бяхме свързани заедно в търсене на нашия смисъл отвъд доброто и злото."

  • Фридрих Ницше

     Отдавна не бях
се заточвал в този алпийски свят на опасения. Свят със собствен скелет - дъно,
връх, движения. След куп загуби отдавна не смятам, че си заслужава. Този цирк с
всичките му построения и роли, където изгубих и себе си, и брат си, и безброй
приятели - познати и непознати.

     Но тези думи на
Ницше ме владееха с пространствата зад тях. За болката и смисъла, за доброто и
злото... отвъд семантиката им.

     Годината е 9-ти
ноември, 1989. Рожденият ми ден преди да се родя. В навечерието на първия си
опит Марк Туайт и Анди Перкин чуват по радиото, че Берлинската стена е
паднала. А няколко часа по-късно те поемат към своята - северната стена на
"Aiguille des Pélerins". Иглата на поклонниците. Отнема им три години
на поклонения, докато накрая 700-метровата гранитна линия пада и получава
своето логично име "Отвъд доброто и злото". Денят 9-ти ноември
завършва 30-годишните опити на човечеството да преодолее 3 метра бетон и
основава 3-годишните опити на двама британци да преодолеят 700 метра гранит.
Дори цифрите на безкръвната математика говорят за страстта над страха.

"...В търсене на нашия
смисъл..."

     Това
беше линия, от която исках истина за себе си. В тънкия й лед исках да се
огледам за лицето си. Дали бях готов да бъда безличен? Нещо по-малко
отпреди?

По-смален, непретендиращ? Същество с
идентичност, която не се изгражда отвън, а се разгражда отвътре. Можех ли
да бъда там не от глад към катеренето и растежа, а от радост към движението и
отвъд копнежа? Или бях същата бедна приведена лисица, разкъсана между
страх и глад срещу залъка на планината. Кукла на конци в собствения
си театър от желания и мечти. Сещам се за Т. Хубер, чиито детска дързост и
самодоволство ме отвращават на БФФ. Меснер казва, че свобода е да бъдеш, където
искаш. Това е първата, но не и последната. Аз знам със сърцето си, че съм свободен,
когато не искам.
Едва там претърпявам ново раждане. Съзнанието ми се
отцепва от изхабените идеи на изкачилите хиляди върхове без своя и броди из
ничията земя на естествената себеразруха.

     Там
търся единосъщие със света. Не насилствено смачкал и смалил се в
името на вътрешния ръст, в името на спасението, в името на някоя духовна
доктрина или жажда за суетна победа над суетата. Там усещам първата истинска
истина и нейната трептяща осанка. Нейната абсолютна и смазваща липса на
лице и форма.

     Е, жителю
на ничия земя... Бе ли наистина без принуда стопен от вътрешна невъзможност за
друго, от органическа несъвместимост със света на концепциите? Със света на
добрите и злите? С устрема, себеосъществяването, смелостта и другите
халюцинации?

Не мога да понасям как сме се впили
като кърлежи в живота. Обездвижени в името му, оядени с кръвта
му. Тъй забити в него, че в себе си не виждаме, камо ли крехкия гръбнак на
някоя ефирна истина, по-голяма от нас и цялото ни имитаторство.

"...В устоите на
болката..."

     Фронтът
ни връхлетя незабелязано от обратната страна на масива. Всичките ни приятели
бяха сигурни, че сме се върнали преди да се превърнем в хапки за бурята.

Сега всичко се заличава. 

Цветовете стават на пихтия. 

     Вися
на върха на иглата и се треса, докато Павел енергично спуска първия рапел
надолу - между зъбите в захапката на звяра. Снежните езици се
раздвижват и започват да се свличат плавно надолу по стената. Елементите се
събуждат. Лигите на звяра се разтеглят около нас, двете хапки. Очите ми започват
да шарят неспокойно. Времето се преобръща прекалено бързо и не оставя време на
сетивата да регистрират. Вече е твърде късно, останахме погълнати в
съвършения център на бедствието. Тревогата се надига и започва да ври. В нея се
врязва нагорещената оловна топка на безжалостното осъзнаване... 

че битката за животите ни започва
сега.

     Въжето
се отпуска. Ръцете ми се стрелват светкавично и хлътвам надолу. След още
два рапела влизаме в непознатия класически маршрут на "Rebuffat -
Terray" и окончателно скъсваме с рапелния път на 'Beyond'. Под
нас зее зловеща система от дълбоки ледени гърла и улеи, която прорязва
цялата северна стена на Пелерините. Всеки рапел надолу ще увеличава площта
на гранитния конус над нас, в чиято събирателна точка на снеговете навлизахме.

     Дебитът
на падащия сняг става непоносим. Снежните езици се превръщат в многоминутни
леки лавини, които текат върху главите и раменете ни и зариват всички
рапелни площадки под нас, чиито позиции и без това не знаем.

Опитвам да включа въжето в
реверсото, но поредна лавина започва да се срива върху мен, докато силата й
заплашително расте. Залепям се за площадката, защото снегът, който се натрупва
между тялото ми и нея ме изтласква навън. Започвам трескаво да го изривам
настрани, докато ме обладава злокобно очакване всеки момент потокът да
добие мощ и да ни отнесе заедно с клиновете. Минутите текат заедно със
снега, но нищо не се променя. Под нас в добрия случай има още поне 10
рапела. Доближавам реверсото до лицето си в отчаян опит поне да го видя.
Не мога. Снегът ни изтрива цветовете от света на живите.

В 10-секунден антракт правя опит да
се включа във въжето. Муфата е задръстена със сняг и замръзнала. Тръгвам без да
я завия, спускайки се сляп в абсолютна снежна центрофуга. Препъвам се и
пропадам между скали и лед, свличам се сляпо свит под постоянния дебит на
снега, който се изсипва върху мен. Боже, каква безпомощност. Търся площадка
вляво, вдясно, пред мен. Не виждам на метър, всичко се заличава от съюза
на снега и вятъра. Въжето е изчезнало надолу. Подръпвам го периодично и по
тежестта му се ориентирам колко остава. Скоро олеква съвсем, може би остават 5
метра. Накрая му няма възли - в тази ситуация не можем да си позволим зацепване
при издърпване. Самоизвличане или катерене нагоре ще бъдат абсолютно
невъзможни. Навивам въжето около дясната си длан и го стискам. С другата ръка
започвам да ровя. Няма площадка. Няма лед за абалаков. Само 70°фирн,
ежесекундно отрупван с несвършващ сняг. Няма слабости в скалите. Секундите
тиктакат. Клиновете под нас изчезват, а снеговете от стената
кърмят огромна гладна лавина върху колосалния стръмен склон в
основата. Съзнанието ми е мачкано от разбирането, че дори и да оцелеем стената,
ще ни погребе лавината. Времето препуска срещу нас. Издърпвам бърз фиксиращ
възел под самозатяжката, стискам леденото въже и започвам да се катеря по
него нагоре.

5 метра

10 метра

15 метра

Изравям стърчащ камък замръзнал
в леда, премятам лента, дублирам я с френд отгоре. Откачам се. Снегът ме
зарива. Опитвам се да извадя телефона. Дисплеят изненадващо реагира на
обледенената ръкавица, чистя го всяка секунда от снега, намокря се. Посягам, но
отново го затрупва с плътен слой. И отново. И отново. Отчаяно се опитвам
да набера PGHM*. Дисплеят се побърква от снега и водата, пъхам го в якето,
не помага. Трия го в термобельото - и то е мокро. Павел не идва.

След минути някак успявам.

  • PGHM?
  • Yes, PGHM here, hello
  • We are descending the
    "Rebuffat- Terray" on the north face of "Aiguille de
    Pelerins". We are in a storm, unable to find anchors. I don't know if we
    will descend.
  • Understood, wait a second please...
  • ...
  • ... it is impossible to send
    helicopter or ground teams right now. You have to find the anchors.
  • When is the storm going to end?
  • Tomorrow morning. It will
    drastically increase during the night. You have to go down.
  • Okay, please send teams if you have
    no word from us until morning.

*Peloton de Gendarmerie de haute
montagne - високопланинска жандармерия, която извърша въздушните спасителни
операции в масива на Монблан.

     Как,
по дяволите, оставих нещата да стигнат до тук! В момента сме пометени от
четирите сантиметра сняг без вятър от прогнозата на Meteoblue. Какво ли се
задаваше... Спомням си за първопокорителите на Френе. Изненадани,
смазани и избити под Монблан от буря, която изтласква кораби на
брега на другия край на Франция.

 Якето ми е пълно със сняг,
който се топи по тялото ми. Треперя. Минаха повече от 10 минути, а Павел
не слиза. Ако нещо се е случило с него, свършено е и с мен. Представям си
го как виси зашеметен от камък или козирката, която увенчаваше края на
маршрута. Или тотално зарит от нескончаемия сняг. Започвам да крещя.

Нищо. 

Дърпам въжето. 

Нищо. 

Притихвам. 

Звуковата картина на снежната буря
отново се настанява около мен. Снегът и вятърът продължават да
навиват пружините на капаните под нас. Всяка секунда отлюспва по малко
живот от нас. Снегът се трупа върху мен. Постепенно изчезвам.
Навсякъде има само сняг. Затварям очи, скривам се... свивам се под
клепачите си. Провален, нагънат като салфетка във войната на елементите.
Почти победен. Всичко стана толкова светкавично и неочаквано. Как може едно
човешко същество да се опълчи срещу подобна безлична ярост?

                                                               
***

     Внезапно,
под клепачите, тишината в мен потреперва. Отварям очи, размърдвам се.
Снегът се свлича от мен. За момент виждам ръцете си, бедрата си - топли,
кипящи, яростни в неравната битка. Готови да убиват природа, за да защитят
мъничката си жива и дишаща вселена. В мен се случва преврат. Анклавът на духа
се размива в царството на смъртните. Сега негово величество
животното, лисицата в първичното си благородство да отстоява,

поглежда отново нагоре с надежда.

Контурите на Павел изкристализират в
парче от виелицата. Единственото друго островче телесна топлина наоколо.15
минути не е могъл да включи въжето в пластината. Съзнанието ми отново се
наостря като резец за останалата част от този компактен конфликт. Започваме да
дърпаме въжето. За момент спира заедно със сърцата ни, а после тръгва отново.

Подминавам площадка 20 метра надолу,
преглъщайки на сухо. Нямаме повече време, то ще ни убие. Трябва да
рискуваме - продължавам надолу. Не след дълго дърпам безтегловния остатък
от въжето. Една камшична вълна вдига краищата му към мен, мяркам ги за
секунда, все така без възли. Самозатяжката ми е замръзнала и приплъзва по
обледененото въже. Навивам го отново около дланта си и започвам да правя
пандюли. Тук гърлото на маршрута се е разширило и дебитът на снега е
по-разпределен, което увеличава видимостта ми на моменти до 5-6 метра. Точно
толкова ми трябва. Надолу вдясно ,под края на въжето, виждам затрупани
парцали от прусеци. Откачам се бавно и трескаво откатервам до площадката, преди
някой по-хомогенен снежен поток да ме изскубне от стената. Не успявам да
вържа възли за Павел. Фокусирам се нагоре в снежната пихтия, а щом го виждам
започвам да крещя, за да го предупредя. Отново сме заедно. Дърпаме
въжето, а то се оплита на топка глисти, която ни отнема още 15
минути. 

Докато мисля, че по-слепи от това
няма да станем, се сещам, че скоро ще започне да се стъмва. Не ни остава
ход, който да обърне пясъчния часовник. Нервно предлагам на Павел да
фиксираме въжетата на 120 метра, предполагайки, че ще са достатъчни
за последните скални прагове, а след тях да откатерим.

Той, видимо по-овладян от мен,
съветва да не го правим. Аз се сещам за Гобрайт, за Ле Клерк, Демпстър, Лама,
Ауер и ред други. Виждам всяка частица подобна смърт около нас. Знам, че всеки
рапел в тази ситуация може да потенцира в катастрофа. Всяка допълнителна минута
на стената може да разцъфне в същата смърт от хиляди предпоставки - не можем да
си заключваме муфите, не можем да слагаме възли накрая на въжето, не виждаме
нищо, самозатяжките, въжетата и всичко е обледенено, отгоре не спират
да се сипят мудни лавини, доверяваме се на съмнителни точки, времето лети
срещу нас, лавината в циркуса расте, стъмва се, всички следи
изчезват... 

А няколко безкрайни рапела
надолу съм благодарен, че го послушах. Изобщо нямаше да сме излезли от
техничните части на стената. Няколко пъти влизаме в гърла, широки по метър,
където дебитът на снега е непоносим и парализиращ, а после излизаме на полета с
ширина от десетки метри, където видимостта се увеличава, но площта за търсене
на площадки също. Правя пандюли, катеря, връщам се, оставям инвентар, търся лед
за абалаков, фирн за точка в снега - нищо, че ще я зарива по-бързо, отколкото
копаем. Съзнанието ми режеше стъкла, търсеше, не се примиряваше и винаги
намираше. Рано или късно намираше. Павел слиза при мен, а за момент основата на
стената под нас се прояснява, разпознавам контури от циркуса и фиксирам за
момент началото на "Beyond good and evil" надясно от нас. На един
рапел разстояние. Изравям камък, мятам лента, събираме се и се спускам
надолу. 10 метра преди края издърпвам въжето си и правя огромен възел с
надежда, че ако активирам склона ще остана на въжето. И се стрелвам
надолу.

10 метра

7 метра

3 метра

1 метър

Отскачам назад и се приготвям да се
приземя на склона, но за моя огромна изненада...

-2 метра

Потъвам целия в снега, който ме
зарива през глава. Всичко изчезва.

     Аз съм
поданик в империята на снега. Удавник без кауза.

     Започвам
да плувам безпомощно. Не мога да дишам. Вкопчвам се с две ръце в обледенените
въжета. Дебели са 7 милиметра. Опитвам да се издърпам, но всяко размърдване
освобождава пространство около мен и продължавам да потъвам. Ръкавиците ми се
свличат надолу. Сняг влиза в устата ми. Търся почва с крака, но не
откривам.

Ако има видимост дали Павел
наблюдава безпомощен всичко това?

И изведнъж ме осенява -

 "В бергшрунда
си, глупако. Това не е пряспа, а бергшрунд препълнен с компресирана
пудра." 

Вкопчен във въжето изпъвам
крак мъчително напред и започвам да ритам с котките в надежда да
ударя челна ледена стена. И успявам. С опора в краката се набирам по въжето
обратно в света на живите.  Поемам дълбоко дъх. Не мога да си успокоя
пулса. Освобождавам корем въже и скачам с всичка сила назад, за да
прескоча цепнатината, готов да изчезна отново. 

Приземявам се от обратната страна
изненадан, че не съм потънал напълно.

Това беше единственият добър момент
за склона да падне, но уви. С изненада забелязвам дръжките на щеките ни да се
подават едва над снега в основата на 'Beyond'. Там стената е отвесна и с много
по-малки негативни форми, които да натрупат подобно количество сняг. И все пак
щеките бяха с дължина 125см. Крещя на Павел за бергшрунда, а не след дълго сме
заедно. Издърпваме въжето, връзвам още един водачески плътно зад първия
снаждащ и се връзваме на двата края със 120м разстояние, за да се търсим в случай
на лавина.

     Поемаме
надолу...

     Предаваме
се в ръцете на безкръвната математика, а 40 минути по-късно спираме и се
прегръщаме... Чувствам го толкова близък. И съм му някак толкова
благодарен.

 "Никога до сега не бях ял
такива шамари" - споделя ми той.

А аз, основен
"идеолог" на изкачването, се тровя с вина. Преди 10 години щях
да се чувствам герой. Сега се чувствах пълен глупак. Кръгла нула на философски
поход в планината.

Философският камък не е от гранит.

"...Ние бяхме свързани
заедно..."

     Отвивам
се от 7-те одеяла в заслона, до който едва се довлачихме с GPS. Още съм
напълно мокър. Приготвяме се тромаво и излизаме със ските навън. Отливът на
бурята е оставил след себе си отломки от ослепителна прелест и
свръхестествена тишина. Само след минута първата лавина пропада по
северната стена на Миди. А след нея втора спонтанна се свлича по склона на
снощното ни отстъпление... Във въздуха се издигат снежни облаци и глух тътен. А
ние, емигрирали в себе си, започваме да чертаем завои надолу в бялата плът на
планината. 

     Тръгвам
си цял, а дойдох да видя дали съм разрушен. Дали е възможно алпинизмът да
е вън от мен, докато аз съм в него. В планината можех да видя идеята за, но не
и себе си. За това не трябват планини, библии и опияти.

     Свръхчовекът
е центростремителния човек. В хаоса от хора, той се отделя като вода
от олио. Леко и естествено, без амбиция. Центробежните са засмукани от
света, те стават на парчета, попиляват се в пътуване по всички континенти без
своя.

А аз, поредната пеперуда под похлупак
от идентичност, половин жител на ничията земя, усещам как нещо в мен
ерозира и ми носи свобода. Под кожата ми постепенно се отмива насилието на
мечтите. С всяко препъване оставам ненарушим в растяща липса на
избор. 

     Жертва във
великата схизма на съзнанията, аз всеки ден все повече не съм


Децата на Улр

- Какво го правят тоя сняг? 

Гласът на кръчмаря преряза застоялия въздух, а очите му гледаха снеготърсача изпитателно.

- Кои? - сепна се от дързостта на въпроса снеготърсачът, колкото да спечели малко време.

- Децата на Улр.

- Какво те засяга. Сигурно нещо безсмислено.

- Не може да не знаеш. Само ти си ги виждал - продължаваше да упорства кръчмарят, но получи мълчание вместо отговор.

Той се наведе през тезгяха към ухото на снеготърсача съзаклятнически, все едно някой можеше да ги чуе в празната мрачна постройка. Преди истински хит сред старите спускачи, сега тя беше просто единствената пивница в последния пуст град в подножието на планината. 

- Пак си тръгнал да им търсиш петно, нали?

На лицето на човека зад тезгяха личеше наченка на лукава усмивка. А погледът му играеше по кожените планински дрехи на госта. Дебелият кожух изглеждаше абсурдно и ненужно. В комбинация с подпрените до вратата стари и олющени ски той приличаше направо на карнавален костюм, но снеготърсачът имаше навика да прибягва до него всеки път, когато излизаше в планината, за да подчертае съдбовността на момента и собствената си значимост.

Въпросът за петното насочи вниманието на снеготърсача към мокрия сняг, който прехвърчаше от другата страна на прозореца. Прашинките хвърчащ лед вече не предизвикваха у него старата възбуда. Нито една от тях не се задържаше на земята. Мисълта, че те просто отказваха да останат, го смущаваше по един особен начин.  

Снеготърсачът беше около 60-те. Лицето му беше набраздено от това, което любезността нарича опит, но кожата блестеше, обгорена от зимното слънце. Въпреки годините тялото беше жилаво. Само синьо-сивите му очи, преди свикнали да гледат сурово и пронизващо голите скали, бяха безрадостни и празни. У него се надигна внезапна тревога. За момент не успя да си спомни как мирише снегът. 

Навремето имаше славата на най-добрия. Кълнеше се, че може да помирише преспите през няколко долини и всички имаха основание да му вярват. Беше му отнело години, докато извоюва положението си сред Децата на Улр. Не беше допуснал нито едно снежно петно просто да се изпари под лъчите на зимното слънце. Успяваше винаги да го открие и да им изпрати сигнала навреме. 

Намирането на петна от година на година ставаше все по-сложно начинание. Снеготърсачът не помнеше снежните курорти. Те отдавна бяха затворили един по един. Снегът никога не беше представлявал много ценен актив за хората на старата зима. Имаха го в излишък и създаваше допълнителни проблеми по пътищата и нужда да се плаща на шофьорите на снегорини. Така първоначално, когато той започна да изчезва, никой не се притесни. 

После по-предприемчиви гласове изказаха теорията, че всичко изчезващо е потенциална буца злато и трябва да се управлява. Правителството беше обвинено, че губи битката за снега. То нямаше идея какво да се направи, но използва момента да закупи стотици скъпи оръдия за производството му в помощ на старите курорти, които национализира, за да ги управлява по-добре.  

Водата обаче отдавна беше на привършване, а температурите ставаха все по-високи и бойните снежни машини останаха неизползвани - като паметници на една посредственост. 

Корпорациите нямаха друг избор и се пренесоха в градовете, където издигнаха изкуствени градски ферми за сняг, които консумираха ток колкото цял град. Там малките момиченца от добри семейства можеха да правят снежни човеци на цената на вечеря за четирима. Бащите им скоро решиха, че това няма как да е възпитателно и бизнесът със снега в контролирана среда също умря. Никой вече не учеше децата да се спускат. Нямаше смисъл и място за подобно нещо.

Преспите се превърнаха в екзотика, достъпна само по закътаните сенчести високи склонове, доскоро популярни само сред старите спускачи. Те презираха хората от града, защото не си падат по снега. Когато обаче градските тълпи започнаха да пъплят нагоре, за да ползват малкото останали преспи, това предизвика недоволството сред старите спускачи и почти избухна снежна война. 

За да спре цялата тази лудост, правителството обяви високите склонове за снежни резервати и забрани употребата им. А за туширането на социалното мрънкане по темата Министерството на климата организира кампания за формиране на добри житейски практики и известни и неизвестни хора започнаха да се снимат като луди на слънчеви, сухи места с пясък. Голяма трибуна получиха и крайните гласове, че човечеството трябва най-накрая просто да се отърси и да продължи нататък, че снегът е пълна глупост, която, слава богу, си е заминала и направо добре, че леко са се отървали.    

Кампанията имаше невиждан ефект. Усещането за провал и вина у хората остана за известно време тягостно да виси във въздуха, но накрая се разнесе. Взаимните обвинения постепенно секнаха. Едни се отегчиха от тях, други просто забравиха. Планината остана празна. С настъпването на новите зими и досадната им скалисто-кална реалност, хората вече не я намираха така красива, както преди, и предпочетоха да се посветят на други занимания като бадминтона. Снегът бързо се превърна в отживелица от миналото. 

Само тайното общество на Децата на Улр продължаваше да го ползва зима след зима високо в планината. Сред тях деца нямаше. Най-младият представител беше около 50-те. В групата им се влизаше трудно, почти невъзможно. Приемането изискваше определен статут, клетви за вярност и най-вече сериозни пари към правителството за ползване на снежните резервати.    

- Хората казват, че водачът им, дето му викат Малкия Улр, още много млад е натрупал цяло състояние от онази кампания на Министерството на климата за добри житейски практики. Снимал се сред пясъци, а сега се е обявил за потомък на Улр... Гласът на кръчмара извади снеготърсача от унеса.

- Не ме интересува, стига да ми плаща добре - каза снеготърсачът и леко сбърчи чело, чувайки собствената си лъжа.

Всъщност изпитваше главно презрение към Децата на Улр. Винаги бързо отпъждаше мисълта, когато се опитваше да потърси отговор за причината, и предпочиташе да не задълбава какво предизвиква емоциите му.  

- А за тоя Улр, богът на снега и ските, дето са си приписали, че е техен, казват, че го били взели от някаква книга за северни митове и легенди и са си го лепнали на името, за да се правят на интересни - не се отказваше кръчмарят. - Всичко е било една голяма измишльотина, нали? Излъгали са ни за всичко! 

- Кое всичко? Ясно е, че няма никакъв Улр - опита се да овладее положението снеготърсачът.

- Не за Улр, за бога - ядоса се кръчмарят, направи кратка пауза и каза тихо, почти шепнейки, пак като от страх някой да не го чуе. - Хората говорят, че навремето е било забавно.

- Кое? - попита снеготърсачът, усещайки накъде бие кръчмарят и мъчейки се да запази гласа си равен и безразличен. 

- Снегът! 

- Снегът е за глупаците - хладно изсъска снеготърсачът, хвърли банкнота на тезгяха и стана рязко да си върви. 

Трябваше да тръгне още през нощта, ако искаше да успее да свърши работата на следващия ден. Задачата му винаги беше една и съща. Намираше петна от сняг за Децата на Улр, изпращаше им координатите, информация за качеството на петното и снимка. Тия типове пристигаха с грохот и хищни погледи към снега, а той получаваше парите си. Във всичко това снеготърсачът намираше желязна логика и смисъл. 

С напредването на годините от новата зима, той трябваше да се качва все по-нагоре и по-нагоре за намирането на петна. Те ставаха все по-малко и все по-малки. Можеха да се намерят само в улеите или под сянката на някой връх. На много места от тях стърчаха камъни, калта избиваше по повърхността, а с това и проблемите в живота на снеготърсача се засилваха. 

Така, когато за първи път от три зими температурата падна под нулата и се задържа така дни наред, той усети как го обгръща една лека топлина.    

Думите на кръчмаря останаха да свистят в главата му през цялото време, докато слагаше ритмично единия си крак пред другия в гората на зазоряване. През всичките тези години никога не беше разбирал напълно цялата истерия на човеците по снега. Озъбените хищни лица на старците, нарекли се Децата на Улр и нездравото детско любопитство на останалите, които пък смятаха първите за сбирщина негодници. “Прави са били да ограничат употребата му -  повтаряше си той. - Снегът кара хората да го искат. Да се държат глупаво. Нерационално. Трябва да бъде забравен, това е!”  

Часовете се трупаха. Снегът вече беше спрял да вали, а надеждата на снеготърсача се топеше. Земята беше твърда заради студа, скалистите върхове бяха сурово красиви, но нямаше и помен от сняг. 

Той се бореше с умората и за пореден път осъзнаваше излишната парадност на топлите кожени планински дрехи. Носенето на ските на гърба вече предизвикваше силна досада. Старата мисъл, че трябваше да се оттегли отдавна, докато беше на върха, отново прободе съзнанието му, а познатата болка - дясното коляно. Всеки път обаче си казваше: “Още едно петно и спирам.” И все не можеше да се отърве от тъпото усещането за незавършеност. Движеше го само мисълта за петното. “Всеки момент би трябвало да се появи - мислеше си. - Всеки момент.”  

Най-накрая то блесна пред очите му. Премери го със строг поглед. Бързо прецени дължината и широчината. Беше по-голямо от всичко, което беше виждал досега. Направо огромно. Отвори предавателя си, свали ръкавицата и започна да набира доклада си. 

Нямаше време за губене. Представи си радостта на Децата на Улр след толкова дълго чакане. Как щяха да зарежат градските си задачи и още утре да са там с всичките си такъми за спускане. Щяха да раздерат съвършената бяла повърхност. Да смъкнат снега и да изровят земята. Лицата им щяха да са разкривени до уродливост от задоволство, а до часове от петното нямаше да има и помен... Докато въображението му рисуваше предстоящия ден изразът на лицето му премина от тих възторг към дълбока погнуса. 

Срещу него петното блестеше в оранжево на фона на залязващото слънце. Пръстът на снеготърсача спря на бутона “изпрати”. Вдигна поглед от устройството си. Петното светеше в очите му по-силно от всякога. По снега нямаше и следа от човешко присъствие. Красиво беше, направо съвършено и сякаш беше негово. Само негово. Пръстът така и не помръдна от бутона. 

Не усети кога хвърли раницата на земята и се заизкачва по склона. На върха сложи ските. Погледна надолу петното. И не успя да помръдне. Не можеше. Никога не се беше се спускал с тях. Подобно на него и Децата на Улр нямаше къде да се научат да карат ски. Снегът никога не беше достатъчно за нещо повече от пързаляне с детска шейна или найлон и те домъкваха въпросните пособия всеки път, когато правеха клетите си снежни партита горе в планината.  

Снеготърсачът остана на ръба още няколко минути, сам в тихата настъпваща нощ. Мислите бяха спрели да препускат в главата му. Там също беше тишина. Накрая полетя надолу, а на лицето му се мъдреше глупашка усмивка. 

Повече никой не го видя.

На сутринта устройството на Малкия Улр изпиука. Имаше нов доклад за пряспа в планината. Координати нямаше. На снимката се виждаше снежно петно, цялото набраздено от скиорски следи. 

Под снимката пишеше:

“Децата на Улр не могат да се пързалят!”


Размисли върху една неясна смърт

Доктор Педро Гарсия Моралес беше добър човек, способен лекар и вярващ католик, но въпреки това, – а може би и точно заради това – искаше да отнеме човешки живот. Можеше да го стори още сега, точно в този момент, докато гледаше как приятеля му – достопочтения Хосе Доротео Монкайо, член на градския съвет, адвокат, обществен деятел, щедър меценат и съпруг на любовницата му, се е навел да вдигне изтърваната рецепта. Можеше да го удари по тила с пожарогасителя, държан в лекарския кабинет след онзи пожар в болницата „Сретение Господне“ отнело петнадесет невинни и два виновни живота.

Хосе Доротео Монкайо вдигна листчето и разтърка чело. Мигрената го мъчеше още от  онези далечни дни в Лозана, където бе завърши право и не му даваше мира през кратките, но болезнени пристъпи.

-Мислиш ли, че това ще помогне, Гарса? – попита Хосе с мелодичен глас, който можеше да го направи тенор в някоя опера стига да го бе поискал.

Прякорът му бе останал от онези години между двете световни войни, прекарани в Лозана, докато следваше медицина. Двамата  студенти бяха привлечени един от друг от простия факт, че са сънародници. Това ги спои в чуждия град и още по-чуждата държава по-силно от всичко друго. Освен кръвта двамата скоро намериха и общи интереси и приятелството им се превърна в онази мъжка дружба, която само смъртта може да разруши.

-Да ти помогне – надали – отвърна доктор  Моралес и откъсна очи от лъскаво-червения пожарогасител и седна на стола до приятели си, защото не искаше лекарското му бюро да ги разделя. – Но ще облекчи болките ти. Вече и без това си пробвал всичко останало. Ако искаш мога да ти намеря малко амфетамини.

-През седмицата имам някои задължения, Гарса. Не мога да я прекарам в леглото.

-Пак се преуморяваш, Хосе. Не си ли си се замислял, че всичко това може да е от твърде много работа. Вземи си малко почивка. Отиди във вилата в Ла Серена. Подишай малко океански въздух.

Хосе стана от мястото и отиде до прозореца. Клиниката на Педро Гарсия Моралес заемаше триетажна сграда в историческия център на града и според слуховете някога, между дебелите каменни и вечно хладни стени бе живял самия Педро Де Валдивия. Тук бяха отсядали вицекралете по време на обиколките им из обширните територии на Вицекралство Перу. От постройката се разкриваше красива гледка към Андите на изток. Острите каменни зъби, измамно малки и достъпни заради разстоянието, се протягаха към бистрото синьо небе.

-Трябва да го качим, Гарса.

Доктор Педро Гарсия Моралес трепна. Толкова дълго и горещо се бе молил на Бог да не му дава възможност да направи това, което толкова много иска.

-Не му е времето.

-Минаха години, Гарса. Децата ни пораснаха, ние остаряхме. Толкова време отлагахме. Какво вече ни спира?

Доктор Моралес погледна над рамото му. Там, в далечината, сред натрошените зъби на Андите един връх се извисяваше над всички други. Изглеждаше толкова крехък и малък, че ако се протегнеш ще го стиснеш в длан. Този колосален къс скала обаче бе убивал и щеше да продължи да убива докато имаше хора, които да го гледат с копнеж.

Именно копнеж пламтеше в гърдите на доктор Моралес. В Лозана, двамата с Хосе Доротео Монкайо откриха любов, която така и не бяха успели да изпитат към никоя жена. Бяха я открили по стръмните ридове на Швейцарските Алпи.  Доктор Моралес беше роден във Валпараисо, а неговия другар – в Ла Серена.  Двата града бяха на брега на Тихия океан и като момчета те се бяха учили да плуват и да се радват на топлите нощи. В Лозана обаче те откриха Алпите. И двамата младежи, които се бяха гмуркали за миди, се извисиха към небесата с клинове и въжета, окуражавани от швейцарските, италианските и австрийските им другари, расли в планината.

Когато се завърнаха в родното Чили, Хосе Доротео Монкайо и Педро Гарсия Моралес, къде нарочно, къде случайно заедно откриха новия си дом в Сан Фелипе, в подножието на  величествените Анди. Станаха професионалисти в своите области, ожениха се, родиха им се деца, косите им побеляха, смъртта навести онези, които обичаха и другите, които мразеха. Любовта към планината остана. Броя на студените и ветровити дни и нощи прекарани само двамата, с тежки раници, из острите и смъртоносни хребети, отдавна бяха забравени. Бяха очертали и маркирали десетки маршрути, за които знаеха, че никой освен тях няма да премине. Бяха се запознали с индианците, които обитаваха тези планини много преди испанците да дойдат и да ги покорят в името на Бога и Краля. Бяха гледали величествените кондори да хранят малките си с късовете плът на онези, които планината бе убила. Бяха си тръгвали и се бяха връщали с упорството на човешки същества, които не знаят дали обичат или мразят това прекрасни и ужасно място.

-Санта Долороса… - прошепна доктор Моралес сякаш изричаше проклятие.

Това беше същия онзи връх. Бяха го гледали в продължения на почти тридесет години от Сан Фелипе. Отлагаха изкачването по една или друга причина. Нечия сватба, нечие раждане, нечие погребение, нечий празник, нечия трагедия. За Санта Долороса все не оставаше време. И така, чак до днес.

„Какво нещо е времето – помисли си доктор Моралес с цялата скръб, което едно сърце можеше да изпита. – Разбираш, че го има едва, когато е минало. И няма как да го върнеш.“

-Санта Долороса… - прошепна и Хосе Доротео Монкайо със страстта на мъж, който зове името на своята любовницата.

Двамата мъже се спогледаха и пак станаха онези две безгрижни момчета, които спестяваха всеки франк, за да могат да се качат на влака, който да ги отведе до подножието на поредния планински връх, молещ да бъде покорен. В този момент доктор Моралес забрави за желанието да убие своя приятел и съпруг на любовницата му. В главата му беше само далечната и застрашителна снага на Санта Долороса.

-Да отидем – каза Педро Гарсия Моралес.

-Да отидем – каза Хосе Доротео Монкайо.

Беше решено. По-късно доктор Моралес щеше да се върне към този момент и да реши, че сам Бог бе остави съдбата и на двамата в неговите ръце.

-Вече не сме млади, а, Гарсо?

Гласът на Хосе Доротео Монкайо бе странно звучен и ясен в студената тишина на планина.

-Не сме, приятелю – съгласи се с тъга Педро Гарсия Моралес.

Камъните скърцаха под дебелите подметки на обущата им. Тежките раници огъваха някога яките им гърбове. Металните котки, клинове и колчета пееха на всяка крачка. Баирът пред тях, като че ли се извисяваше чак до белите облаци, които затискаха Андите. Вятърът виеше между високите скали, стърчащи по склона и ги подканваше да се върнат. Санта Долороса не се виждаше. Планината, решила да ги пожали, бе скрила високия връх сред облаците.

Двамата мъже вървяха един след друг, свързани с въже, заслушани за издайническо скърцане на свличащи се камъни. Под Матерхорн каменна лавина, започнала след случайно отчупила се скала не по-голяма от юмрук, бе помела другарите им. Франко, Винченцо и Фабио, расли под сенките на Монте Роза, бяха смазани под десетки тонове камъни. Това бяха първите смърти, на които Хосе и Педро станаха свидетели през дългия си живот, но уви, не бяха последните.

-Как е главата? – подвикна доктор Моралес, който водеше.

Хосе Доротео Монкайо заслони очи с длан и се усмихна широко:

-Доста по-добре.

Двамата мъже се засмяха. Това правеше планината с тях, караше ги да забравят лошото и да помнят хубавото… или може би не. Доктор Моралес не спираше да мисли за убийството на своя приятел. Сякаш не Бог, а Дявола ги бе пратил тук, сред голите скални ридове, попили толкова много кръв през вековете, далеч от очите на желани и нежелани свидетели.

Докато крачеха нагоре по невидимата пътека между скалите, все по-близо и по-близо до облаците, лекаря си мислеше за хиляди неща. Мислеше си за своята покойна съпруга, за която се бе оженил, защото не знаеше какво друго да стори с нея. Мислеше се за облекчението, което изпита, когато тя умря преди пет години и спести и на двама им унижението да искат развод. Мислеше си за синовете си, вече пораснали мъже, които, както е редно, бяха намерили своя нов живот далеч от дома, посещаван толкова често колкото благоприличието изисква. Мислеше си за утехата, която намери най-неочаквано в прегръдките на Валенсия Маркес, съпругата на Хосе Доротео Монкайо. Мислеше си и за намерението да убие нейния съпруга ѝ свой най-добър приятел, за да остане тя само за него и сам не знаеше кога тази ужасна мисъл бе пуснала отровни корени в сърцето му.

Пътеката се гънеше между скалите, които ту е издигаха високо над тях, ту пропадаха надолу. Андите протягаше навсякъде своята могъща снага сякаш искаше да заеме целия свят. Ту пред тях разкриваше пейзаж, който се разливаше като че до океана, ту ги вкарваше в тесни и високи скални процепи, където не се знаеше ден ли е, нощ ли е. Стигнаха до плитко езеро не по-широко от стотина метра, в средата на което се издигаше пирамида от споени с цимент камък. На върху ѝ стоеше ръждясал от времето кръст. Водата беше толкова чиста, че дъното се виждаше.

Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо спряха на брега на езерцето. Знаеха, че на пирамидата в средата му има табелка с надпис, но нямаше нужда да я четат, за да разберат какво пише на нея. Нито напълниха манерките си, нито потопиха подпухналите си от дългото вървене крака в благословено студената вода. Свалиха шапки и се прекръстиха. Отправиха кратки безмълвни молитви, къде от цинична вяра, къде от богоугодно благоприличие, към онова божество, което припознава мъртвите души, спящи в езерото. Заобиколиха го и продължиха напред. Искаха да използват последните часове от отиващия си ден, за да е отдалечат от надгробния камък и трагедията, за която разказваше на малцината посетители на това негостоприемно място.

-Виж – каза доктор Моралес и посочи към небето, толкова искрящо-синьо, че от взиране боляха очите.

Хосе Доротео Монкайо вдигна поглед. Два кондора се носеха над планината без дори да помръднат огромните си криле. Ако, като всеки образован човек не беше сляп и глух за предзнаменования, щеше да съзре нещо тревожно в появата на мършоядите.

-На смърт е – каза Педро Гарсия Моралес.

-В Андите е пълно със смърт – отвърна Хосе Доротео Монкайо.

Сърцето на доктор Моралес се сви. Ето, че Бог отказваше да измъкне от ръцете му съдбата на приятели му и тласкаше двамата към неясното бъдеще.

-Добре ли си, Гарса? Изведнъж пребледня.

-Нищо ми няма, приятелю. Мисля, че от височината. От доста време не съм се изкачвал толкова високо.

-Едно време ми каза, че белег за професионализма на един лекар е колко лоша диагноза би поставил на самия себе си.

Доктор Педро Гарсия Моралес си спомни тези думи, изречени в долнопробен хотел в Цюрих – единственото, което двама бедни чилийски студенти можеха да си позволят, докато оплакваше пред своя сънародник и бъдещ скъп на сърцето му приятел неуспеха си с една млада русокоса германка, чието име се губеше в паметта му. Смехът му пръсна тишината, затиснала планината и накара двата кондора да плеснат с криле и да се скрият за висок рид.

-Хилдегард! – рече изведнъж доктор Моралес.

-Какво?

-Онова момиче с приказките, за което не спирах да те тормозя цяла седмица тогава. Казваше се Хилдегард.

Хосе Доротео Монкайо изгледа приятеля и също се засмя. Той също си спомни онази тясна стая на втория етаж на разбития хотел в покрайнините на Цюрих, под чийто прозорци местните проститутки евтино спазаряваха услугите си с бедните обитатели на богатия швейцарски град. Спомни си за бутилката евтин френски пастис[1], който се подаваше от ръка на ръка в опит да потуши горещата любовна мъка по студената германка. Спомни си за накъсаните тапети по стените, които  рисуваха карти на фантастични светове. Спомни си за грижите, които тогава изпълваха света им – дългите лекции, взискателните преподавателите, красивите европейки, обичащи дългото ухажване само, за да дадат една-единствена целувка.

Сърцето на Хосе Доротео Монкайо се изпълни и с жалост, и с радост.

-Бяха хубави времена, нали, Гарса?

-Да – въздъхна доктор Моралес, който с мъка удържаше сълзите си, защото си мислеше, че онова момче в мръсната хотелска стая никога не би си помислило да отнеме нечий живот, още по-малко – на най-добрия му приятел.

Прекараха първата нощ в плитка пещера. Скриващото се на запад слънце обагри в алено бистрите води на езерцето с пирамидата. Двамата мъже се опитваха да не гледат към локвата кръв, разляла се в долината под пещерата, в която бяха намерили подслон. Въпреки това гледката ги дърпаше като с магнит и не можеха да откъснат очи от нея. Накрая слънцето се оттегли под нащърбените западни ридове на Андите и планината потъна в благословен и смъртоносен мрак.

Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо прекараха уморителна нощ в иначе топлите спални чували. Сънищата и на двамата бяха пълни с ужаса на двестате нещастни аржентински войници, поели март 1883 г. през Андите в опит да пресекат снабдителни линии на чилийците, помагащи на индианците мапуче, които воюваха в непокорната Патагония. По пътя бяха срещнали нещо много по-ужасяващо от въоръжен враг – гневът на раздразнената от човешкото присъствие планина. Андите бе посяла с трупове ридове, пътеки и долини. Върху оцелелите, на 3500 метра височина, бе стоварила буря. Беше оцелял само един – командира на отряда капитан Ернесто Фуентес, който бе успял да намери обратния път само, за да попадне в ръцете на гневните мапуче, чиято земя аржентинците заграбваха. Индианците бяха пратили главата му на командирите му.

Десетилетия по-късно, когато границите между двете държави бяха очертани, а отминалите конфликти – удобно забравени, в планината се бяха качили хора, които зариха костите на мъртвите на дъното на езерото и построиха пирамидата, за да отбележат лобното място.

Уморени и кисели от тежката нощ, Педро Гарсия Моралес и Хосе Доротео Монкайо мълчаливо посрещнаха изгрева с чаша кафе, събраха лагера и продължиха пътя си през планината, обвита в утринен студ.

Стигнаха до първия вертикален рид, разпределиха екипировката и продължиха нагоре с въжетата. Прекараха втората си, още по-дълга и още по-студена нощ в Андите, на четири хиляди метра височина. Прогониха мраза, събрал се в спалните чували с глътки кубински ром. На сутринта продължиха през облаците към Санта Долороса. Трета, вледеняваща нощ, прекараха на пет хиляди метра височина в пукнатина, която едва ги предпазваше от виещия вятър. Височинната болести ги замайваше и изпълваше мускулите им със смъртоносна слабост, но двамата мъже не спираха да се катерят. Където не можеха да го правят с крака опъваха въжетата, набиваха клинове в пукнатините и продължаваха нагоре.

Вместо да продължат към Аконкагуа[2], който простъргваше небето пред тях те свиха леко на юг. Бяха влезли в Аржентина, но сред голите скали, забулени в облаци линиите, границите между държавите не беше нищо повече от мастилени линии върху лист безполезна хартия. Не съжаляваха, че оставиха кроткия гигант зад гърба си. Бяха дошли в Андите за нещо друго и само смъртта можеше да ги отклони от тази цел.

Санта Долороса, само тя имаше значение за двамата мъже. Чистият планински въздух мамеше очите и ги караше да вярват, че върха е само на ръка разстояние. Пътеката се извиваше над долини, издигаше се по отвесни ридове, се сриваше в пропасти, чезнеше в облаци и се скриваше под снежни преспи.

Пръв на Санта Долороса, издигащ се на шест хиляди метра, стигна Педро Гарсия Моралес. Облян в студена пот, той се прехвърли през скалния ръб на върха, осигури се за здрава скала и подвикна на Хосе Доротео Монкайо да тръгва нагоре по въжето. Седнал на студения камък, се загледа в смачкания корпус на стария немски „Юнкерс“, полузарит в снега. Самолетът се бе разбил тук малко след Втората световна война по време на полет  между Сантяго в Чили и Мендоса в Аржентина. Повредения компас бе отвел машината на север, където в облаците се криеха не кондори, а планински върхове. Повечето пътници бяха загинали в мига на удара в непоклатимата снага на планината. Трима от оцелелите бяха застреляни от пилота на самолета по тяхна молба според писмата, които бяха оставили до близките си. Самият пилот беше открит, седнал на една скала. В пистолета му не бяха останали патрони за него самия и той беше умрял в снега, загледат в белотата, която създаваше усещането, че човек се намира на края на света и отвъд няма нищо друго.

Доктор Педро Гарсия Моралес също седеше на върха и гледаше същата тази безкрайна белота като същия онзи нещастен пилот. Гледаше въжето, което потръпваше от усилията на приятеля му да се изкачи по него. В снега, само на ръка разстояние стоеше пикела с очукания, но все още остър ръб.

Мислеше си за тази облачна белота, изпълнила света отвъд върха и се питаше дали зад нея наистина има друг свят или всичко досега е било една илюзия. Мислеше си за потръпващото въже – нишка, която свърза там с тук. Мислеше си за острия пикел. Мислеше и не бързаше. Имаше цялото време, което му беше нужно, защото тук – накрай света, то нямаше никакво значение.

[1] Вид алкохолна анасонова напитка

[2] Най-високия връх в Южна Америка, 6960 м.


Орлово око

Йосиф караше прекалено бързо по криволичещия тесен път. Разчиташе на малкото движение в този ранен час и на това, че познава добре маршрута. На завоите навлизаше в насрещното платно, но препятствие не срещна. Укроти се едва когато на разклона за Ягодина съзря полицейски патрул. После се пъхна в Буйновското ждрело.

Искаше да бъде пръв и без компания. Знаеше, че джиповете се намират непосредствено след най-тесния участък от ждрелото. Там, където срещуположните скали почти се докосваха над пътя. Йосиф знаеше и легендата, че зимно време на това място вълците прескачали от едната скала на другата.

Накрая с облекчение установи, че точно след теснината на моста го чака един джип. Изтрито зелен, с открита каросерия и омацан със засъхнала кал. Рано сутринта джипът лъщеше от полепналата по него слана.

Йосиф паркира до самия мост и слезе. До джипа пристъпваше едър мъжага, който го приближи.

-    Какво става, приятелю? Много рано, а?

-    Ами и ти си подранил. Гледам само един джип има.

-  По това време на годината сме малко тия лудите, дето още катерят. Края на октомври е, туристите сте малко. Ти нещо сам….

-   Да, сам съм. Реших да изпреваря навалицата и да намеря някой да ме метне нагоре.

- Навалицата, ха-ха-ха… Ти си навалицата, приятелю! Само че….ако си сам, ще ти излезе скъпо. Качвал ли си се друг път?

-  Няколко пъти. И все сме били по шест човека. Сега искам да съм сам.

-  Не мога да ти взема обаче по-малко от шейсет лева. Машината лочи горивото като боза. Сякаш е млада невеста с малки бозки. Ха-ха-ха...

-  Знам! Аз и нямам намерение да ти давам по-малко.

Извади портмонето си и настоя да плати още сега, въпреки опитите на човека с джипа да го убеди, че плащането ставало накрая. Йосиф обаче набута банкнотите в ръцете на мъжагата. Той ги потри доволно, след което подвикна:

-  Хайде, качвай се, да не губим време! Влез при мен, че тук в ниското няма и три градуса, голям студ! Горе обаче е топло. На Ягодина ще те сваля да се качиш отзад в каросерията. Да видиш какъв кеф е!

Джипът изръмжа като разбудена мечка и запъпли нагоре по стръмнината към Ягодина. Мъжагата въртеше волана с една ръка, а с другата човъркаше радиоуредбата. Накрая избоботи нещо и врътна копчето. В кабината на джипа нахлу народна музика.

Горе слънцето не им даде време да се окопитят. Блесна безцеремонно насреща и Йосиф инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Измежду озарените в розово пръсти видя табелата на селото. Джипът спря и мъжагата слезе. Йосиф сякаш беше забравил за обещанието му долу в ждрелото и продължаваше да седи в кабината с вдигната ръка.

-  Хайде бе, скачай! Само да махна покривалото отзад!

-  Ама…

- Няма ама, няма мама! Ще се качиш прав отзад по нагорнището! Това нещо само аз го предлагам.

Мъжагата скочи запъхтян от каросерията и погледна Йосиф право в очите:

- Ей, да знаеш какъв късмет имаш! Аз съм най-лудият от всички шофьори и ще ме запомниш за цял живот! Ха-ха-ха..

Гореща вълна премина през тялото на Йосиф. Тя не се връзваше със студените му длани. Сети се, че долу до моста нямаше други джипове, а това го задължаваше да бъде по-предпазлив за човека, в чиито ръце бе поверил живота си през следващия един час.

- Как се казваш?

- Ами…Казвам се Мехмед. От Гьоврен. Мюсюлманин съм. Но всички ме знаят като Мечо. Мечо от Гьоврен. И ти може да ми викаш така.

- Защо Мечо?

- Защото аз най-често съм срещал мечката. Тя щъка сутрин рано между Ягодина и връх Свети Илия. Аз съм най-ранобудния и най-често я засичам. После другите джипове я плашат и тя се крие в гората.

- И като я видиш, какво?

- Казваме си "Добро утро". После пием по едно турско кайве. Разказваме си вицове за ловджии. Абе, занасям те, ха-ха-ха...Хич не й пука на тая моята мечка като ме види. Знаем се, нали ти казах…Аз знам, че няма да й направя нищо лошо, тя също знае това, поглежда ме и си рови в храстите. От другите обаче бяга, на тях не им вярва.

- Ако случайно я видиш без джипа, ей така, пред теб…Какво ще правиш?

- Ще сваля якето си, ще го размахам и ще го метна по нея.

- Защо?

- За да имам време да хукна през глава и да спечеля разстояние, докато баба Меца ми души якето. Мечките, да знаеш, развиват до 60 километра в час. Катерят се по дървета, плуват, не можеш им избяга. Затова, хвърлящ яке или раница, там каквото имаш, и бягай, бягай…Ти виждал ли си скелет на мечка?

- Не.

- Има всичко на всичко десет кокала по него. Един тънък, скромен направо. Ако не ти кажат, няма как да знаеш, че е на мечка. А то е, защото всичко останало са яки мускули. Затова мечката е силна и подвижна.

- Чувал съм, че ако легнеш и се направиш на умрял, без да мърдаш, мечката само ще те подуши и ще отмине…

- Ха-ха-ха… Кой ако види мечка, ще има куража да легне и да се прави на умрял. Виж, ако свършиш голямата работа в гащите, на мечката може да й замирише на гадно и сама да побегне, ха-ха-ха…

Покрай разговора за мечките Йосиф установи, че някак непринудено се беше покачил отзад в каросерията и даже се държеше за металните рамки, които преди придържаха сваления брезент. „Стана тя, каквато стана“, помисли си той. „Вече съм на хорото, поне има народна музика“. Отдолу Мечо показа глава и се провикна:

- Дръж се здраво, хей! И за предната и за задната рамка. Да не си счупиш ребрата!

Йосиф чу как Мечо известно време превключваше и ръчкаше предавките, след което нададе мощен вик за атака. Джипът този път изрева като ранен звяр и рязко тръгна напред. Гърбът на Йосиф се залепи за задната рамка. Две ребра отзад изпукаха. Пое малкото останал въздух в дробовете си и стисна със сетни сили предната рамка.

В следващия половин час Мечо правеше всевъзможни опити да докаже, че е луд. Джипът катереше отвесни терени, газеше свежи клекове, разхвърляше камъни. Вкопчил се в рамката, Йосиф се опитваше да остане прав. Беше си издрал дланите със собствените нокти, за да се държи по-здраво. В моментите, когато джипът загребваше по някоя стръмнина, той виждаше единствено небето пред себе си и усещаше как краката му за миг провисват във въздуха. Даде си сметка, че ако пусне рамката, в най-добрия случай, ще го намерят долу в Ягодина. „Няма да съм по-малко обезобразен“, помисли си той.

Накрая стигнаха върха и самото Орлово око.

Когато стъпи на земята, Йосиф установи, че краката му треперят, а ръцете са с цвят на абанос. Опита се да прецени какво беше изпитал, но не стигна до определени заключения. Може би някаква смесица от внезапни взривове на страх и екстазни течове на адреналин. Разбъркани в невъзможни пропорции през последните тридесет минути.

Мечо междувременно изгаси двигателя и приближи спътника си, който стоеше приведен с подпрени на коленете длани.

- Е…казах ти! Няма такова преживяване! Ако знаеш какъв майтап е да возиш израелски туристи. Те са взе дърти и после им събирам ченетата от каросерията…Да ти казвам ли лекцията?

- Няма нужда – Йосиф установи, че говори с усилие – идвал съм много пъти. Това на юг са Чаирите, ето там гръцките Родопи, насреща е село Чала, в дъното върховете на Рила и Пирин…

Мечо се усмихна:

- Знаеш си урока.

- Дай ми петнадесет минути да се разходя по площадката и се връщаме.

- Нямаш проблеми! Аз по принцип отпускам на туристите по половин час. Да се наситят на гледката, да преборят страха си, да почувстват бездната… Така че, не бързай! Аз ще те чакам там на пейката. Ако приключиш бързо, ела да поприказваме.

Йосиф вървеше по металната площадка. Тя дрънкаше кухо под краката му и издаваше приятно жужене. Когато стигна края й, надвеси глава над пропастта. Долу шосето през ждрелото се виеше като змия, която тихо съскаше от преминаващ автомобил.

Насреща през надипления склон се спускаха отвесни потоци, обагрени в оранжево и червено. „Никога не съм бил тук наесен“, помисли си Йосиф, „по-красиво е от всякога“. После се втренчи надолу, право към дъното на бездната.

Стоя така известно време, след което затвори очи и стисна с ръце парапета, колкото сила има. Когато отвори клепачи, видя че кокалчетата буквално са пробили дланите му. Пое дълбоко дъх и се надигна на пръсти. После отново затвори очи и изпусна насъбралият се в гърдите му въздух. Бавно и продължително.

Внезапно Йосиф напъха ръка в джоба и извади оттам сгъваемо ножче. Разтвори го и трескаво започна да драска с него върху ръждавеещата боя на парапета. Допирът на ножа до метала издаваше неприятни скърцащи звуци и Мечо наостри уши отдалече. Когато приключи, Йосиф издуха сребристата прах и сгъна ножчето. Погледна надписа и се усмихна. Обърна се и тръгна към чакащия го Мечо.

- Не е хубаво да се драска – укори го той.

- Аз съвсем малко…

- Абе, я ми кажи защо си сам. Защо дойде пръв толкова рано и защо бързаше да се качиш?

Йосиф се почувства разкрит и гол. Почеса се притеснено по врата, който беше плувнал в пот. Не му се говореше за това. Обърна лице към склоновете в оранжево и червено.

Мечо изсумтя и сложи ръка на рамото му. Йосиф срещна поглед, който беше по-скоро благ, отколкото укорителен.

- Знаеш ли, аз съм на петдесет и пет години. Нощем спя само по два часа. И не защото имам някакво заболяване, а защото не ми се спи. Ей, така, просто не ми се спи. Искам да живея, а като спя, губя от живота си. Затова съм пръв долу на моста, най-много катеря тая планина, познавам зверовете й, срещам много хора, всякакви хора. Добри, зли, уплашени, кахърни, щастливи… Живее ми се, искам още и още…А в планината това става най-добре. Тя те пречиства.

Загадъчна усмивка пробяга из лицето му, след което продължи:

-Миналата година не ми стигна екшъна с тоя джип, та отидох до Варна и скочих от Аспаруховия мост с бънджи. Просто го гледах по телевизията и си казах: „Тръгвам и скачам“. Първият път ме бутнаха от моста. Нещо ме достраша и чепиците ми залепнаха. Крещях от страх. После, като разбрах, че няма да се мре, веднага скочих втори път, доброволно. Пак крещях, но от кеф.

Мечо извади от якето си смачкана кутия с цигари. Предложи една на Йосиф, но той му отказа. Запали, пое дълбоко от тютюневия дим и го изпусна.

- Преди една-две години един такъв като тебе беше решил да се хвърля през парапета. Омръзнал му бил живота. Беше дошъл и той рано, сам. Остави си колата долу. Аз пак бях първия. Като го докарах и оставих на площадката, видях, че се мъчи да прехвърли парапета и краката му едни такива треперят…

Мечо вдигна глава и се загледа строго Йосиф.

- И какво стана? – попита Йосиф.

- Ами…отказа се! И знаеш ли защо?

- Защо?

- Защото решил, че има страх от високото! Ха-ха-ха. Той страхът понякога е за добро. Подсказва ти, че имаш още брашно за месене и хляб за изпичане.

Мечо подкани спътника си:

- Хайде да тръгваме, че имам внуци да изхранвам. Влез при мен в кабината. Стига съм те лашкал.

Джипът пое по стръмното надолу и Мечо пак се развихри. Прекарваше го през различни пътеки и храсталаци, за разлика от качването. Не спираше да крещи „какъв кеф“ е.

Когато стигнаха долу до моста, Йосиф стисна ръката на Мечо и слезе. Потъналите в дълбоки сенки скали зашлевиха студен шамар и Йосиф обгърна с ръце раменете си. Тогава усети трета ръка върху рамото. Топла, голяма, тежка.

Обърна се и видя, че Мечо го гледа сериозно.

- Защо се отказа? Ти нямаш страх от високото..

Йосиф се усмихна:

- Заради планината. Заради червеното и оранжевото отсреща. Гледах го дълго време. Когато затворих очи, исках да видя близките си, но виждах само червено и оранжево. Беше знак.

Мечо го потупа два пъти по рамото и махна ръката си.

- Няма знаци. Аллах не ти казва какво да правиш или да не правиш. Твоят Бог също. Враговете ни са в собствените глави. Само човеците имаме такива врагове. Защо си мислиш, че мечката, дето уж е най-страшния звяр, се крие? Заради човеците. Страхува се от душите им. Но в тая бездна горе човек може да изрита врага си и да стане лек. Не е нужно да се хвърля цял. Аз така теглих къч на моя душманин там, на Аспаруховия мост.

Мечо забеляза, че два автомобила спряха в близост до джипа му и една плешива глава се озърташе през прозореца. Прокашля се и вдигна дланта си към Йосиф:

- Хайде, със здраве! Следващият път не бъди сам!

 

В ранния следобед туристите изпълниха металната площадка на Орлово око и огласиха планината с врява. Мечо едвам успя да ги убеди да побързат и да спрат да драскат по парапета. После ги помоли да тръгват към джипа и прибра фаса в джоба си.

Изведнъж нещо го сепна и той с бързи крачки тръгна към площадката. Металът вибрираше от тежките му стъпки.

Мечо дълго време се взираше в парапета. Накрая го намери и прочете: „Йосиф беше тук и продължи“. Приглади надписа с грапавия си палец и го прочете отново. После впи поглед в отсрещния скат и застина. В недоспалите му влажни очи се отразяваше оранжевото и червеното.


Изгубен(а)

-Калояне, ти спиш!

Мария стоеше пред мен, боса в снега. Носеше дънки и тениски. Зелени, разбира се. Любимия ѝ цвят На тънката ѝ шия блестеше късче кехлибар, пленено в сълза от сребро.

-Здравей, мила – казах и избърсах скрежта от очите си. – Липсваше ми.

Протегнах ръка към нея, но тя се отдръпна. Босите ѝ крака оставиха плитки следи в дълбокия сняг. Тънките ѝ пръсти се заиграха с кехлибарената висулка. В красивите ѝ кафяви очи гореше тиха молба.

-Трябва да се събудиш! Сега!

-Но…

-СЪБУДИ СЕ!!!

Отворих очи. Леденият повей ме блъсна като чук. Залитнах и ударих гръб в скалата. Облаци сняг ме обвиха, а студът захапа кожата ми през пластовете термозащитно облекло. Избърсах скрежта от очилата. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Часовникът на китката ми показваше 30 градуса под нулата. Ръкавиците и ботушите ми сякаш бяха пълни с лед.

-По дяволите – казах и виещият вятър отнесе дъха ми.

Гърдите ми веднага се напълниха със студ. Отворих уста в опит да глътна повече от редкия въздух. Маската ми беше замръзнал от влагата на собствения ми дъх. Размърдах пръсти. Едва ги усещах. С повечко късмет нямаше да загубя никой от тях. Понаместих раницата си колкото да прогоня от измамните пипала на смъртоносния сън. Болката, която ме гризеше бързо отстъпваше място на пълната безчувственост.

Планината ме убиваше.

„Движи се, момче – прошепна в ухото ми Бидхя Дахап – шерп, стар като света. – Само така оживяваш в планината.“

Вдигнах крак и стъпих в снега. Хлътнах до коляното, залитнах и паднах на четири крака. Вятърът ме заблъска с вой и ме обви в облаци сняг.

Бедния Бидхя. Петдесет години оцеляваше в снежни бури, лавини и студ. Загина в Катманду, на път за градската болница, където го чакаше новородения му правнук. На кръстовище го блъсна хлапак, заблял се в смяната на радиостанциите в раздрънкания си Опел Корса.

„Животът има странно чувство за хумор, момчето ми“ – засмя се веднъж Бидхя, който не вярваше в никой бог, а само на себе си.

Джипиесът примигваше готов да изгасне. Прибрах го в канадката си, изправих се и загазих през снега. Вятърът не спираше да вие и да ме блъска, в опит да ме изтика към ръба на склона, отвъд който зееше 700 метрова пропаст. Облаците сняг ме обгръщаха и на моменти не можех да видя и ръката пред лицето си.

Стъпка… залитане… стъпка… залитане… стъпка… залитане…

Вятърът ревеше като освирепяло животно. За миг разкъса снежния облак и разкри гола, сива скала на няколко метра вдясно. Върху нея се жълтееше следа от спрей, оставена от неизвестна добра душа.

„Пропуснеш ли маркера – умираш – каза Бидхя, когато първия път бяхме стигнали дотук. Показа ми белите си зъби в широка, топла усмивка  – Ама това не е причина да се тревожиш .“

Вдигнах поглед нагоре. Ако времето бе ясно оттук можеше да се види Покрива на света. Еверест бе само на 400 метра над главата ми. Трябваше да свия надясно покрай жълтия маркер и да продължа нагоре по ледения склон. Само че бурята бе в разгара си и всяка крачка нагоре щеше да ме убие.

Заобиколих рида и продължих през снега. Нямаше маркировка, нямаше знаци. Само сняг, лед и студ. Болката вече се бе стопила. Сънят натискаше очите ми и ме подканваше да ги затворя за миг. Можех да се подпра на онази скала и да почина. Само за пет минути. Там е завет. Пък и нямаше за къде да бързам.

„Не тук, не сега“ – упорито повтаряше глас в главата ми, а в мислите ми блестеше кехлибарена висулка на тънка, бяла шия.

За малко не се спънах в мъжа. Лежеше по лице в снега, в подножието на каменна стена, чезнеща високо в снежната буря. Снегът бе започнал да го скрива. Носеше яркочервена канадка и син панталон. Беше затиснат от тежка раница. Свлякох се на колене и извадих пикела. Ръката ми трепереше толкова силно, че увих здравата лента около китката си два пъти. Срязах презрамките на раницата и я избутах от гърба на мъжа. Тя се изтърколи настрани и изчезва сред снежната мъгла.

Разчистих с пикела леда около тялото. Изтръпналата ми ръка неволно се отплесна и острието се заби в бедрото на мъжа. Стоманата разряза панталона и изскърца по вкаменената плът на мъртвия.

-Съжалявам, друже – изпъшках. – Няма да ме издадеш, нали?

Франсоа Арно Жилда, роден и израснал в Намюр, 34 годишен, мъртъв от 17 години, предпочете да замълчи и слава Богу. Беше паднал от 90 метра височина при опит да изкачи Еверест в чисто и ясно време. Залитнал докато се опитал да направи снимка на върха.

Смъкнах от гърба си носилката и неволно въздъхнах от облекчение.  Един воденичен камък по-малко. Избутах тялото върху нея с пъшкане.

Боже, толкова ми се спеше. Бях уморен. Бях смазан. Бях унищожен. Не чувствах ръцете и краката си. Не чувствах мускулите си. Целият ми свят беше пълен с лед и сняг. Студът бе проникнал в тялото ми, в душата ми, в сърцето ми. Исках да съм у дома,  в България. В онова малко добруджанско селце, до старата, олющена домашна печка, която бумти, пълна с дърва. Исках майка ми да ми даде чаша какао и да разроши косата ми, както когато бях дете. Исках да усетя аромата на кафето, което баща ми току-що бе сварил в очуканото медно джезве, подарено му от циганин-копанар още преди да се родя. Исках да чуя недоволното мърморене на брат ми, че пак него карат да чисти снега пред вкъщи и радостния лай на Мима, която подскачаше и играеше в преспите.

„Не тук, Калояне, не сега“ – прошепна Мария в ухото ми.

Отворих очи. Лежах проснат върху замръзналия труп на белгиеца. Дори не си спомнях кога съм закопчал двата колана. Вдигнах поглед нагоре, но видях само снежна мъгла. Еверест бе някъде там, високо над мен. Усещах, че ме гледа. Знаеше, че съм единственото човешко същество, което не се страхува от него. Той не ме мразеше. Не се опитваше да ме убие. Аз бях просто буболечка, която се катери по колосалната му снага, твърде дребна и жалка, за да бъде дори досадна. Просто ме бе оставил на съдбата ми.

-Следващия път пак ще имаш своя шанс – казах и ледът нахлу в дробовете ми.

Метнах самара на носилката и загазих през снежната мъгла и виещия вятър. Часовникът на китката ми показваше минус 37 градуса. Бях сам насред бурята, затиснала най-високия връх на планетата. Вървях през снега, а самарът се забиваше в раменете ми сякаш се опитваше да отчупи късове от замръзналата ми плът. Носилката се плъзгаше с хрущене след мен и ме дърпаше ме назад като котва.

„Не тук, не сега… не тук, не сега…“ – пулсираше в ума ми, докато местех крак пред крак.

Хлътвах в сняг, хлъзгах се на лед. Ботушите ми дращеха по оголената от вятъра скала. Облаци сняг ме обвиваха. Очилата ми бяха заскрежени, маската ми бе покрита с лед. Пластовете дрехи върху тялото ми са бяха превърнали в броня, скърцаща от студа.

Вятърът плъзгаше сняг и лед по зъберите наоколо съскайки сякаш Смъртта точи косата си.

…Стивън…

Спрях и носилката ме перна по глезените и за малко не ме събаря на леда.

… ъде си…

…тук…

Гласове? В това време?

„Планината не обича да пуска никого, момчето ми. Алчна е тя – шепти Бидхя докато сърбаше чаша чай в Южния базов лагер, а младите алпинисти наоколо са наострили слух, за да чуят стария шерп. – Вземе ли те, завинаги оставаш в нея. Тялото ти, душата ти, гласът ти… всичко е нейно.“

За миг снежната буря се разкъса и пред мен изскочи човек. Блъснах го и той залитам. Вкопчих ръце в червената му канадка, за да не падне. Лице, скрито зад заскрежена маска, се взира в мен.

-Какво правиш тук, идиот такъв? – изкрещях, за да надвия воя на вятъра.

Алпинистът с червената канадка посочи напред. Сякаш чакала този момент виелицата се разкъса. На три метра от нас, паднал на колене стоеше друг алпинист. Бе облечен в синя канадка, а на гърба му стоеше заледена кислородна бутилка.

-Стивън… - разнесе се измъчен женски вик иззад заскрежената маска. – Той иска… - и посочи нагоре към снежната буря, изпълнила небето.

Нагоре. Към върха. Към Еверест.

Онзи в синята канадка се изправи на крака и продължи напред. Жената направи една крачка след него, но я стиснах за ръката. Канадката ѝ бе толкова замръзнала, че хрущеше под ледените ми пръсти.

-Остави го! – креснах, а студът остърга гърлото ми през маската ми.

-Но той…

-Мъртъв е! Забрави за него!

Виелицата ни връхлита с рев и Стивън изчезва сред облаците сняг. Още един мъртвец по склоновете на Еверест. Дръпвам жената и я бутам натам откъдето е дошла.

-Върви – крещя колкото глас ми е останал. – Върви или ще умреш!

Часовникът на китката ми изпищя. Настроил съм алармата да се включи, когато температурата падне до минус 40 градуса. Това означаваше само едно – Смъртта вече беше наточила косата си.

Жената тръгна бавно през бурята, а аз - до нея. Закачих за колана ѝ  собственото си осигурително въже. Това означаваше, че или и двамата ще живеем, или и двамата ще умрем.

„Не тук, не сега“ – шепнеше познат глас в ухото ми и някъде далеч-далеч блестеше сребърна висулка.

Жената пристъпваше бавно пред мен, а аз я бутах всеки път, когато спираше. Отзад лениво се плъзгаше носилката с мъртвеца. Виелицата продължаваше да беснее с неземния гняв, който само една природна стихия можеше да изпитва. Ледът отдавна е прогризал дрехите и кожата ми и сега се опитва да стигне до всяка клетка. Ще успее, знам. Студът винаги печели, това поне научих в планината.

Жената залитна. Хванах я под мишниците и я бутнах напред.

-Върви, идиотко! Спреш ли, убиваш и двамата ни! – реввам в ухото ѝ.

Не знам дали ме чу, но все пак продължи да върви. Снегът под краката ни не искаше да свършва. Воят на бурята стана оглушителен и сякаш самата планина трепереше под краката ни. Вятърът донесе далеч грохот. Някъде, може би от близкия Лхотце, се бе сринала лавина. Стотици тонове сняг се плъзгаха по естествените скални корита, помитайки всичко по пътя си. Още помня лавината от април 2014 година, която почти помете Лагер 2. Тогава снегът смаза шестнадесет души, до един непалски шерпи. Познавах петима от тях, Бог… ако Той въобще е в тази планина… да ги прости.

Далечния грохот, който успяваше да надвие дори воя на виелицата, затихна. С повечко късмет никой не бе загинал, въпреки че в планината късмета е нещо, на което не можеш да разчиташ.

„Не спирай… не спирай… не спирай… не спирай…“ – продължаваше да шепне глас в главата ми, който смътно прилича на моя.

Толкова ми е студено, че вече дори смъртта няма значение, стига студът да си отиде. Боже, защо…

„Продължавай, любов моя, не спирай“ – топлия дъх на Мария погали ухото ми и две малки, нежни ръце обвиваха раменете ми.

Снегът под краката ми изведнъж се спусна надолу . Шейната с мъртвия се плъзна настрани, скърцайки по ледената кора, самара прерязва раменете ми и ме събори на земята. Жената изпищя, когато опънах осигурителното въже. Носилката се понесе надолу. Забих ботуши в снега, но самара ме повлече надолу. След мен оставаше бразда в снега. Жената пищеше и се мяташе по снега над мен, драскайки с ръце в опит д се хване за нещо. Един ботуш ме ударя по тила и пред очите ми избухнаха звезди. Ледът хрущеше под нас. Покрай  мен прелетя гола скала. Протегнах ръце към нея. Вкочанените ми пръсти не се свиха и я изтървах. Камъкът ме удари в гърдите и ми изкара дъха.

-По дяволите! – изсъсках, но нямаше кой да ме чуе.

Измъкнах пикела от раницата си и яростно заблъсках по снега в опит да улуча проклетото въже, което продължаваше да ме дърпа след носилката.

„И сто мъртъвци не струват колкото един жив“ – прошепна уморен Бидхя в спомените ми, докато за пореден път се опитва да ме откаже от мисията, която рано или късно щеше ме убие.

Острието на пикела улучи въжето и го преряза. Шейната се плъзна надолу по склона, сред скали, стърчащите като зъби на древно чудовище и виелицата лакомо я погълна. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Гледах сивкаво-бялото небе, затиснато от снежната буря. Разкъсващата умора, която е изпълнила всяка клетка от тялото ми започваше да се отцежда. Трябваше само да полежа още няколко минути в снега и щях имам достатъчно сили, за да… жената с писък се плъзна по ледената кора покрай мен. Осигурителното въже се опъна и ме повлече надолу. Забих пети в снега и колана се вряза болезнено в кръста ми. Осигурителното въже се опъна и жената спря смъртоносното си плъзгане по склона. Докато се изправях ставите ми скърцаха.

Жената лежеше по корем и само облачето пара, което се издига от маската ѝ показваше, че още е жива. Хванах я за заледената канадка и я изправих на крака. Залитна като парцалена кукла и я подпрях на рамото си. Сякаш воденичен камък ме притисна.

-Чуй ме, идиотко – изсъсках в лицето ѝ. – Или вървиш с мен, или те зарязвам тук и умираш в снега!

Жената вкопчи ръкавици в презрамките на раницата ми. Облачето пара излизаше на тласъци от маската ѝ. Нямаше сили да говори, но все още имаше воля за живот.

-Хайде, движи се!

Аз водех, а тя се влачеше след мен.  Около нас виелицата само ставаше по-свирепа. Електронния термометър на часовника ми показва минус 41 градуса.

„Таман за слънчеви бани“ – помислих си и ако имах сили сигурно щях да се засмея.

Склонът бе измамно полегат. Снегът на места беше покрит дебела ледена кора. Тук-там стърчат голи скали, които измамно пазят завет. Спряхме за няколко секунди до една, която наричаха Спирката на Кирякос. Жената прегъна колене, за да седне, но я дръпнах и я изправих на крака. Посочих ѝ пукнатина на нивото на очите, където стоеше вклинен пикел. Жената само кимна и се залюшка в опит да стои права под напора на вятъра, който се отъркваше в скалата и ни хапеше с ледени зъби.

На тази скала преди двадесет години беше спрял да почине гръцкия алпинист Кирякос Георгио. Бе оставил пикела си в пукнатината докато си поеме дъх, а после беше заспал. Смъкнах тялото му до Базовия лагер миналата година, за да може синът му – вече голям мъж – да положи баща си до гроба на майка си. Две десетилетия алпинистите бяха почивали до замръзналия труп на път за върха.

Дръпнах жената за рамото и тя затътри крака след мен надолу по склона. Снежната буря за миг се разкъса и ни показва Лагер 4. Купчината палатки бяха разхвърляни из скалната площадка. Повечето бяха скрити под преспи сняг. До една от тях грееше фенер – единствената светлина сякаш на хиляди километра околовръст. Осигурителното въже се опъна и за малко не ме събори на земята. Жената бе паднала на колене. Вдигнах я, преметнах ръката ѝ през раменете ми и я повлякох към палатките. Сняг и лед скърцаха около краката ни, а виещия вятър ни блъскаше в лицата сякаш се опитва да ни избута по-далеч от лагера. Облаците сняг го скриваха от погледа ни, но не спирах да вървя. Жената ме притискаше като воденичен камък и всяка крачка с нея беше мъчение. А палатките бяха толкова близо. Трябваше само да я бутна и тя щеше падне на снега. Тогава щях вървя много по-леко. Никой нямаше да ме види. Само поредната ледена смърт на метри от спасението…

Стиснах я по-силно през ръста и продължихме заедно през снежната буря. Направихме крачка, после още една, и още една, и още една… и вече газехме сред палатки, полузарити в снега. Пред нас гореше фенера. Стоварих вледенени пръсти върху снежната стена, обвила голямата жълта палатка. Отвътре се разнесоха стреснати гласове и след миг грейна фенер. Палатката се отвори и ни лъхна блажена топлина. Силни ръце подхванаха жената и откъснаха от мен. Паднах на колене в снега.

-Божичко – чух далечен глас, в който разпознавам английски с тежък немски акцент. – Това онези двамата американци ли са?

Нечии ръце ме издърпаха в палатката. Проснах се по лице на земята. Не усетих болка. Виждах само нечии крака, обути в ботуши. Американката е просната сред няколко празни спални чувала. Смъкнали са маската ѝ и виждах едно почервеняло лице. Две празни сини очи гледаха тавана на палатката. Бяха смъкнали вледената канадка и гърдите ѝ се вдигаха и спускаха спазматично. Някой ме обърна по гръб и смъкна маската ми. Топъл въздух се плъзна по лицето ми и изкрещях от болка.

-Божичко, това е българина!

-Кой… чакай… онзи ли? Дето смъква мъртвите от планината?

-Същия… дайте одеяла! Ханс, включи примуса! Направи чай – мъжът се надвеси над мен. Усмихва се широко. – Бидхя вярно казваше, че планината те мрази твърде много, за да те вземе, българино.

Жълтото петно над мен бавно придоби форма. Мургаво лице, с високи скули и бръчки, впити дълбоко в кожата. На дясната буза имаше продълговат белег. Оставен му бе от пикел преди две години. Знам, защото аз бях този, който държеше пикела, докато се опитвах да му спася живота.

-Бархам?

Шерпът се засмя:

-От плът и кръв, българино. Радвам се да те видя, въпреки че не съм кой знае колко изненадан. Винаги никнеш там където не те чакат.

Силните ръце на шерпа е повдигнаха, за да седна. Ако в стомаха ми нямаше ледена буца сигурно щях да повърна. Нашите домакини. Трима мъже и една жена се суетяха около американката, като бъбреха помежду си на немски. Германката сръчно я събличаше, за да провери дали няма измръзнали крайници. Неин сънародник масажираше босите крака на премръзналата алпинистка и нареждаше нещо на родния си език.  Германката му се скара и той млъкна, но на лицето му се четеше недоволство.

Друг ми подаде чаша чай и ми се ухили широко, показвайки ми с ръце, че трябва да го пия.

-Германци? – попитах на непалски Бархам.

-Австрийци.

-Е, това обяснява всичко – отвърнах и потупах австриеца по рамото. Надигнах чашата с чай. Беше само топъл, но сякаш потопих устни във вряща лава.

Шерпът ме тупаше по гърба докато кашлицата не  премина. През това време австриецът масажираше енергично голото тяло на американката, която потрепваше едва-едва. Мъжете я гледаха загрижено без следа от похот в очите. В планината нямаше мъже и жени, а само хора.

-Кого смъкна?

-Сините гащи.

Франсоа Арно Жилда си имаше свое име в планината – Сините гащи. Мъртвите на Еверест бяха най-добрия ориентир. Видиш ли Сините гащи, значи си пропуснал пътя за върха. Долината на дъгата, така наричаха този район, изпълнен с трупове, облечени в разноцветни алпийски дрехи.

-Кога ще се откажеш, българино?

Затворих очи. Мария ми махаше весело и сочеше заснежения Еверест. Кафявите ѝ очи блестяха от радост зад очилата. Върхът беше толкова близо, че трябваше да протегнеш ръка, за да го докоснеш. Не видях оловно-сивата ивица на небето на изток, обещаваща снежна буря. Мария също.

-Когато намеря и нея.

Американката, увита в топлината на спален чувал, заплака. Беше осъзнала, че вече е вдовица.


Правилата на планината

Влакът ни отнася далеч. Далеч от умората, далеч от спомените, далеч от вината. Нарочно хванахме нощния влак. Нямахме сила да пътуваме по светло. След няколко дена ще си кажем, че именно нощния влак е бил по-удобен, но и двамата знаем истината - в мрака пътуваш сам. Винаги сам.

Седнали сме от двете страни на прозореца, облегнати назад, където лицата ни са в сянка. Взираме се мълчаливо през стъклото, всеки потънал в собствения си кошмар. Очите ме болят от усилието да не поглеждам лицето ти, когато светлината проникне през прозореца и освети сенките ни. Искам да видя същото скапано изражение, като това на моето лице. Искам да знам, че си в същата помийна яма, в която съм затънала и аз. Но не го правя, защото не знам как да живея напред, ако там, в очите ти не видя, същия ужас.

Крайниците ми са все още студени. Оттук насетне ще бъде все така. Надморското равнище на пейзажа пред мен се променя, а с него и гледката и цветовете. Зелените тонове постепенно изместват студените цветове на зимата. И бавно навлизаме в един друг свят. Понякога се чудя, кой свят е по-реален. Този тук, в забързаното ежеднеджевие, където хората са господари или онзи там горе, където си сам сред стихията. Най-страшно е, когато умът и очите ти не могат да се синхронизират. Цивилизацията бавно поглъща влака ни, напомняйки ни за всичките съвременни чудеса, от които изобилства живота ни, ала аз съм още там горе. И не мога да сляза. Не знам как.

Лицето ми насилствено застива в каменна гримаса, но си позволявам един бърз поглед към обувките ти. Достатъчен, за да забележа необичайна позиция, която са заели краката ти. Вероятно заради болката в кокалчето отдясно, която те пареше на връщане.

Вървим в крачка нагоре, не пазим сили. Това е последния и ключов ден от изкачването. Днес ни предстои да се качим до върха и да се върнем отново в лагера. Чакахме четири дни в палатката, брулени от леден вятър. Странно тече времето тук горе. Всяка настояща секунда се влачи протяжно бавно, но изтече ли веднъж, я чувствам като отлетяла фурия. Мразя и обичам тези дни на бездействие, изпълнени с нетърпение, очакване, възбуда, нескончаема скука и притеснение. Това са дни, в които съществуват само думи и докосване. В тези дни изпитвам най-силна нужда да махна тези стотици катове дрехи и екипировка помежду ни. Може би, защото е лудост. Или защото всичко останало покрай нас е лудост, а тази мисъл е единственото смислено и истинско нещо, което пази разума ми в норма. Да се почувстваш човек под този снежен саван. Докато седим затворени в палатката, очакването ме смазва. Помня как преди години ми казваше:

 - Тая работа не е за теб. Няма да издържиш.

 А аз се палех като огън и вилнеех срещу теб, несъзнавайки, че именно това поведение доказва най-силно думите ти. И наистина бе и често все още е голямо предизвикателство да преглътна тоя мой трънлив темперамент. Но се справям. И също така често се чувствам възнаградена от вселената за тези мигове. Но да знаеш, когато стоим заторени в проклетата палатка направо откачам. Срещам очите ти и знам, че виждаш погледа на подивяло животно в моите и оценям търпението, с което подхождаш към мен. Както и саможертвата. Наистина е много мило да видиш как един пестелив на думи човек, макар и с известно улилие, не спира да задава въпроси, да разказва истории и изобщо да бръщолеви всякакви глупости, само и само да отвлече ума на ненормалната си половинка, преди да е откачила напълно и да е избила целия лагер.

Това не е еко пътека, нито стълбище в катедрала. Тук не се разминаваш с много хора. Тук си сам сред дивото. Дори когато имаш спътник, си сам. Тази белота отмива личността ти, съществуването и живота ти. Припомня ти, че си прашинка в огромната вселена. Прошепва ти, че ако все пак стигнеш до върха, то ще е защото тя ти е позволила. А после се засмива тихичко във вихъра на вятъра и мрачно си припява "Много гости имам днес. Някои ще си тръгнат, други - не."

Вървим и мълчи. Двамата един до друг, всеки сам в мислите си. Изолирани един от друг. В света там долу, може да сме неразделни, ненаситни, неспособни да стоим далеч един от друг, но тук горе е друг свят, с други нужди.

Планината учи на самостоятелност. Дори когато си в група и има на кого да разчиташ, не можеш да си позволиш да се опираш на другарите си. Опреш ли се, ставаш тежест. Тук горе всеки носи теглото си безропотно сам.

Приятелите ни често казват, че не бива да правим всичко заедно. Че е глупаво да изкачваме върхове заедно. Не съм глупачка, ти вероятно също не си. Не се залъгвам. Знам истината. Случи ли се нещо с теб тук горе и двамата отиваме по дяволите. Не защото не мога да се върна сама. Не ме гледай, че съм дребна и слабичка. Тялото ми е жилаво като върба посред буря. Но не и волята. Няма да мога да ти обърна гръб. Помниш ли когато се върнахме от първото си изкачване заедно и излязохме да се видим с приятелите ни. Събрахме се в онзи неугледен китайски ресторант до дома на Вили. Храната не е особено вкусна, но затова пък е и почти винаги празно. Всички ни се нахвърлиха, колко сме неразумни. Само Емил мълчеше мрачно. После докато пуших зад заведението, дойде и запали. И продължи да мълчи. Ядосах се. Всички бяха въодушевени от постижението ни, радваха се, поздравяваха ни, критикуваха ни, тревожеха се за нас, само той - като пукал.

 - Какво си млъкнал бе, Емиле? Нищо ли няма да кажеш? За какво дойде?

Той пак ме игнорира и продължи да пуши мълчаливо, обмисляйки дали да ми проговори или да ме остави да си бесня сама в студа. Успокоих се, като дете, на което не му обръщат внимание. Облегнах се на стената и запалих втора цигара. И верен на своята вироглава натура, Емил точно тогава проговори.

 - Какво да ти кажа, Мино? Досадна си като конска муха. Така и не разбрах защо му беше на Асен да те мъкне със себе си.

Аз, разбира се, пак кипнах:

 - Ти си задник, Емиле. Нищо няма да му стане на скъпоценния ти Асен.

Емил ме измери с крайчеца на очите си и добави:

 - Разбира се, че няма. Там горе правилата са други. И ако винаги се мъкнете заедно, един ден ще го разберете. Ще дойде ден, в който ще се качите двама, а ще слезе един.

И до ден днешен премислям думите му. Чудя се, кое ли е по-силно. Жаждата за живот или любовта. От този днес насам всеки път преди да тръгнем не мога да спя, защото ме е страх, че думите на Емил ще се окажат верни.

Или няма.

Вървим нагоре. Стъпка след стъпка. Крачка подир крачка. Сами сме в планината. Снегът е навсякъде. Белотата поглъща въздуха, отнема дъха ни. Изпразва главите ни. Колкото по-нагоре се качваме, толкова по-свободна се чувствам. Имам цел, върху която се фокусирам. Всяко движение ме води към нея. Гледам си в краката. Винаги съм била малко спъната. Майка ми едно време казваше, че и на лед мога да се спъна. И не беше далеч от истината. Още ми се сърди, че тръгнах с теб. От време на време вдигам поглед и зървам целта. Зървам и теб в периферията. Ти гледаш винаги напред. Никога надолу. Сигурно затова те следвам неотлъчно. Вървя до теб, но моят крак винаги потъва в снега секунда след твоя.

Пейзажът пак се сменя, става все по-полегат и по-полегат, хълмовете - по-ниски, горите - по-редки. И двамата сме се втренчили навън. Превъртам всяка секунда от това изкачване. Не искам този влак да пристига. Не искам да сляза от него. Не знам как да се държа, когато сляза. Мътните го взели, не знам дори дали ще мога да се изправя на крака. Поглеждам надолу - там са, но не ги чувствам.

Безкрайният сняг изпълва погледа ми. В мъглата земя и небе се сливат в нескончаема белота. Мисълта ми се плъзга по снежната мекота и избягва спомена. Върти се някъде там в крайчеца на ума ми, затрупан от снежинки. Бавно изплува, колкото и да се старая да го избягвам.

Започнахме да слизаме. Заради стръмния връх слизането от същата страна е невъзможно. Не че от другата е лесно. Налага се да заобиколим малко преди да се върнем по стъпките си. Пътят надолу винаги е по-труден. Вече я няма целта. Няма го устрема. Всяко завръщане носи със себе си мъничко тъга и носталгия.

Всеки планинар си има свой ритуал за върха. И никой не обича да споделя какъв е. Разговорите с вселената са нещо лично. Ние с теб отправяме послания към нея. Толкова клиширано. И прекрасно.

Досега винаги си пожелавах едно и също. А начинът, по който гледаш към безкрая, ме кара да мисля, че и ти си пожелаваш същото. Но тези думи остават вътре. Толкова са прозрачни, тънки. Страх ме е, че ще се скъсат, ако ги изрека. Оставаме там известно време, което ми се струва дълго като цял живот и кратко като секунда. Заедно. Всеки сам със себе си.

Този път желанието ми остава нямо.

Споглеждаме се и тръгваме надолу.

Спускането върви гладко. Мускулите ми са стегнати до крайност. Внимавам на всяка крачка. Внимавам повече от всеки друг път.

Тогава го чувам. Викът. Вик изпълнен с болка и безсилие. И двамата замръзваме. Ти пръв се окопитваш и се спускаш към цепнатината в снега, която до преди миг не бях забелязала. В този миг се срещаме с един от най-големите си страхове. Там, пропаднал под снега, лежи мъж в разцвета на силите си.

Не зная, дали ни е чул или просто това е вик на гневно безсилие, захранен от последните му сили.

Снегът под краката ни е пропаднал секунди преди това, двамата се опитваме да се изправим на крака и да помогнем на човека. Ала веднъж погълне ли те, снегът затяга желязната си хватка и измъкване няма. Лицето ти издава, че се бориш с нещо повече от  тежкия сняг, стегнал краката ти като менгеме. Познавам тази физиономия. Правиш тази гримаса, когато изпитваш силна болка, но правиш всичко възможно да изглежда все едно само леко си се одраскал. Знам, че нещо не е наред и изпадам в панически страх. Планината под нас е нестабилна и аз вече си представям как следващите викове ще бъдат нашите. Последните, които някога ще изпуснем.

Докато изпадам в истерия, ти си се преборил с болката и белия капан, затиснал краката ти и вече си се протегнал към мен и ме разравяш. Вълна от облекчение залива вината и страха, които са ме завладели. Сега залогът е по-голям от всякога. Сега залогът е двоен.

 - Мино, опомни се! - Гласът ти ме връща в реалността.

Стигаме до нишата и заварваме умиращия планинар с бяло мраморно лице и посинели устни. Давам се сметка, че чувствам и собствените си крайници вкочанени. Не знам коя сила все още ми помага да се движа, но и благодаря с охота, каквато никога преди не съм изпитвала. Измръзналият планинар е изпаднал в безсъзнание. Светът зад него е обагрен в червено.

 - Асене, трябва да го измъкнем.

 - Не можем. Много е дълбоко. Кракът ми е ранен. Не знам, дори дали ще успея да сляза при него.

 - Да му оставим поне кислород. Ние слизаме, все ще се справим.

 - Безсмислено е. Погледни го. Загубил е твърде много кръв, а останалата е станала на лед във вените му.

 - Не можем и да го оставим така! Сам. Да умре като куче. Можеше ти да си на негово място. Аз какво? Да те зарежа ли?

В очите ти избухва гняв. Няма време за спорове. Снегът се раздвижва.

 - Ставай и тръгвай, Мино! Знаеш какви са правилата на планината. Ние не сме спасителен отряд. Помогнем ли му, оставаме погребани заедно с него тук!

Не съм виждала това изражение върху лицето ти преди. Разкривено, сякаш отсреща ме гледа диво животно, не човек.

За всичките години на съзнателния ми живот, а по думите на майка ми, и за несъзнателния, ти си бил единственият човек, който някога е успявал да овладее настроенията и бунтовете ми и да ме накара да направя крачка в правилната посока, без да ме караш да влизам в някакви рамки, средностатистически данни или стереотипни изисквания. Ти винаги си бил единственият човек, който знае как да ми припомни коя съм, колко съм силна, защо съм такава. Включително и този път.

Затова аз те слушам. Ставам и тръгвам бавно. Чувствам се смачкана. Чуствам се грешно. Вината ме смазва. Но крача напред. Този път си прав, макар и да не знаеш. Не поглеждам към теб.

Скоро наближава нашата гара. Аз все още не съм срещнала погледа ти. Страх ме е. Страх ме е, че там няма да видя същия ужас и вина, каквито се блъскат в собственото ми тяло. Страх ме е, че след това няма да знам как да продължа. Страх ме е, че ще знам. Все още не съм ти казала. Думите се струпват в гърлото ми, задавят ме, превръщат се в сълзи. Преглъщам ги. Както преглътнах думите. Както преглътнах и крачките, които ме доведоха дотук.

Звънецът на влака дава сигнал, че спираме. Взимам раницата си и тръгвам към изхода. Не те поглеждам, но усещам всяка твоя крачка до мен, усещам дъха ти, който се удря в тила ми. Усещам стъпките ти зад моите.

Слизам по стъпалата и стъпвам на перона. Тук е само Емил.

Разбира се, че ще е само той. Единствен Емил от целия свят притежава достатъчно цинизъм и сила, за да поеме това посрещане. Усмихвам се горчиво. И още веднъж преглъщам всичко загнездило се в мен.

Стои отсреща с ръка в джоба и догарящ фас в другата.

Крача бавно към него. Крачки, крачки, крачки... цял живот крача нанякъде. Отивам, връщам се, вървя към нещо, бягам от друго. За пръв път краката ми тежат толкова. Ти си зад гърба ми.

Емил хвърля цигарата:

- Съжалявам за Асен.

После след кратко мълчание добавя:

- Справи се добре.

Последно накуцване и вече съм застанала пред него. Сама. Ти си зад гърба ми, остана в онази проклета планина, под снега, с посинели устни и окървавени дрехи.

Слагам ръка на корема си, вкопчвайки се в единственото зрънце, заради което все още дишам. Този съвсем несъзнателен жест стига на Емил да разбере всичко и леденото му спокойствие се пропуква. Вдига ръка с покана да се сгуша под нея и прошепва:

- Ела тук, да се прибираме.


Божествената иглика

Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрестанно издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха превърнали в златни пясъци. А златните пясъци се бяха превърнали в реки от злато. Реките от злато носеха по бързеите си лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера и, разбира се, момичета... всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности... Реките от злато се пълнеха благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов ловеше благодарение на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия – късметът.

А какво бях постигнал аз за тези 15 години? При мен отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитие. След това – работа в никому неизвестен интернет сайт... Сватба, дете и апартамент под наем в Люлин 4...

Късметът никога не изневерявал на Калин Калоянов. До вечерта, в която той загубил всичко, вечерта на последния турнир High Stakes – организиран от популярен телевизионен канал в САЩ. Великолепно шоу за зрителите, по време на което всяка минута стотици хиляди долари сменяли притежателя си. На третия час от играта за всички станало ясно, че Калин нарушава най-важното си правило – никога да не се поддава на разочарованието от липса на късмет. Защо ли, вероятно са си мислили зрителите, Металната маска нарушава това правило? Дали защото просто никога досега късметът не го е изоставял? Никога. До сега.

         На шестия час и шестнайсетата минута от играта коментаторите на телевизионния канал съобщили очевидното: Калоянов, известен като Металната маска напуска масата. Той изглежда унизен, видимо ядосан и... беден. Току що той загуби всичко, което беше спечелил през последните десет години.

         Калин се прибрал в хотела си и за първи път от години спал сам.

         Последното му гадже Тифани така и не го потърсило. Предишните му гаджета също.

         Приятелите му... наистина ли е възможно още във второто изречение да съм излъгал толкова нагло? Всички приятели в Лас Вегас? Приятели той наричал хората, с които ходел по стриптийз барове и партита, с които харчел лесно спечелените пари. Щом златните реки пресъхнали, тези приятели изчезнали като сутрешни мъгли от планинско бѝло.

         Но изненадващото било, че когато заспал за първи път сам в своя хотел, Калин се радвал на здрав и спокоен сън. Той изобщо не сънувал пресъхването на своите златни реки. Както ми призна няколко дни по-късно, тази нощ Калин сънувал едно цвете.

         Един ден, в началото на юли, Калин ми се обади по телефона. Бяхме добри приятели от училище, но не се бяхме виждали вече 15 години. Аз редовно проверявах новините за него в интернет и завиждах за успехите му, седнал пред компютъра в своя идиличен люлински дом. Учудих се на обаждането му – изобщо не знаех от къде беше намерил телефона ми, но още повече се учудих на молбата му – да му купя билет за самолет от Вегас до София. Между другото, успя да ми разкаже как с няколко раздавания предната нощ загубил всичко, спечелено през годините.

         – Ще ти върна парите. Имам чудесна идея. Чакай ме на летището.

         Това бяха думите му, преди да затвори телефона, преди на 12 юли, малко след изгрева на слънцето, да пристигне на летището в София с една раница на гръб и налудничава усмивка на лице. Изглеждаше много по-стар отколкото на снимките от статиите в интернет. Лицето, заради което беше заслужил псевдонима си – грубовато, сякаш изсечено с 2-3 движения от някой мързелив скулптор, беше покрито с гъста брада, черните му очи се криеха под добре познатите ми нахално гъсти вежди, а гарвановата коса беше подстригана късо и нямаше помен от къдриците, с които беше известен в гимназията. Погледна ме и каза:

         – Бързо, братле. Нямаме време. Нали си с кола?

         – Да, с колата съм. Но – къде отиваме, Кальо?

         – На Мусала!

         – Моля?

         – На Мусала, братле. Няма време да разправям сега. Ще ти кажа по пътя.

         – Но Мария ни чака за закуска вкъщи.

         – Обади ѝ се. Тя ще те разбере. Щом те е изтърпяла толкова години, няма да те изостави заради една скапана закуска.

         Не можах да измисля смислен отговор на този аргумент. Тръгнах към паркинга и след десет минути с Калин се насочихме към Боровец. Разговорът с жена ми свърши по учудващо безпроблемен начин – пожела ни приятно прекарване.

         – Видя ли? – каза Калин, който подслушваше. – Жена ти е чудесна!

         – По-добре ми кажи защо отиваме на Мусала! Надявам се да чуя изключително смислено обяснение...

         – Естествено, братле! Отиваме да видим Божествената иглика! А сега искам да подремна... – той се прозина. – Ще ти разкажа после.

         И заспа на предната седалка.

Половин час след осем сутринта бяхме спрели на паркинга на най-големия супермаркет в Самоков и чакахме да отворят. Калин ми поиска пари, влезе в магазина и след десет минути се върна с една баница, няколко кроасана, голяма бутилка минерална вода, две пликчета ореховки и шест пакетчета кафе. Когато тръгнахме към Боровец той започна да дъвче ореховки и докато мляскаше доволно, не спираше да говори:

         – Знаеш ли, че Божествената иглика расте само тук? В Рила. Над 1900 метра височина. И цъфти само от средата на юли до началото на август... Това цвете е глациален реликт, което означава, че е от ледниковия период. Оцеляло е само тук – в най-високите части на планината, близо до потоци и езера. Представяш ли си? Корените и листата му се мият от студените води, които се оттичат от езерата...

         – Глациален реликт? Откога ползваш такива думи?

         – Ползвам Гугъл, братле.

         – И аз го ползвам, но не знаех, че си толкова изкушен от ботаниката. В училище преписваше от мен по биология, а сега си взел да ми изнасяш лекция за някакво цвете! Защо е толкова важно да ходим и да търсим тази иглика?

         Той ме погледна сякаш бях казал чутовна глупост.

         – Нищо ли не помниш, братле? – промълви с нотка на обида в гласа си и млъкна, съсредоточавайки се върху ореховките.

         Докато шофирах към Боровец се замислих какво ли очаква да си спомням. Още от гимназията Калин беше особен. Не общуваше с повечето от съучениците. Родителите му бяха разведени – и двамата живееха с вторите си семейства в чужбина, а Калин беше оставен на грижите на дядо си. Живеехме близо един до друг и ходехме заедно на училище, но за целия половин час той не обелваше нито думичка. Най-запомнящите се моменти, които бяхме изживели заедно? Не си спомнях нищо освен... Да, имаше нещо.

         Беше се случило по време на лятната ваканция между десети и единайсети клас. Тогава аз, Калин и още няколко съученици бяхме на лагер край Боровец. Нощувахме в миризливи бунгала, които сякаш бяха строени през средновековието. Два дни преди да се приберем установихме, че ни е безкрайно скучно и решихме да станем рано, да оставим бележка на учителките и да се качим на Мусала. Аз, Калин и жена ми. Тя беше от друг клас, но на онзи лагер бяхме станали гаджета. И така – тримата избягахме, качихме се на лифта и поехме към върха. Но по време на това изкачване не се бе случило нищо необичайно – стигнахме върха по обед, после се спуснахме и се върнахме в бунгалото, за да бъдем навикани и наказани от учителките. И толкоз. Какво толкова трябваше да си спомням?

         Спрях колата при кабинковия лифт и с Калин си купихме билети. Докато се качвахме в кабинката се зачудих на широко отворените очи на служителя от лифта, който ни упътваше. Какво толкова странно имаше – двама мъже над 30-те, които отиват на върха...? Вярно, че Калин беше облечен с хавайска риза, къси панталонки и маратонки, а аз бях със сив панталон, официални кожени обувки и снежнобяла риза с дълъг ръкав, но си мислех че по тези лифтове трябва да са свикнали с много по-големи атракции. Качихме се в кабинката и потеглихме нагоре – слънчевите лъчи докосваха върховете на боровете под нас, докато се издигахме все по-високо.

         – Виждаш ли се с някой от класа? – попита Калин, докато ровеше в раницата си.

         – Не – отговорих аз. – Никой не се обажда, нали знаеш как е – всички сме семейни, работим...

         – Само аз ли не съм женен?

         – Сякаш не ти остана време да се ожениш от печеленето на милиони – отбелязах аз.

         – И загубих всичко за една вечер.

         – Как успя?

         – Нямах късмет. Случва се на всеки...

         – Винаги съм те смятал за най-големия късметлия на света.

         – Мен ли? Сериозно? Ти си идиот, Ице. Често съм ти го казвал.

         – О, да. И тази сутрин е доказателство на тази теза. Тръгнал съм с теб на Мусала без изобщо да имам идея за причи...

         Но той не ме слушаше, а говореше:

         – Защото аз винаги съм смятал теб за най-големия късметлия на света.

         – Мен ли?

         Калин смени темата и започна да разказва спомени от ученическите ни години, но аз не го слушах. Наистина ли мисли, че аз съм късметлия – този човек, който покори първенствата по покер в Щатите, спечели толкова пари, обиколи света... Мен, който завърших безперспективно висше образование, заработих като редактор на безумен интернет сайт, ожених се и заживях с жена си и детето в Люлин 4... Напускал съм родината общо три пъти – веднъж на море в Гърция, веднъж на екскурзия в Турция и веднъж на сватба на братовчедка ми в Италия... Уверен бях, че се шегува, да, Металната маска бе решил да си направи някаква неуместна шега със своя стар приятел.

         Слязохме от лифта и поехме по пътя към хижа Мусала. Калин си подсвиркваше някаква мелодийка, докато подминавахме голяма група китайски туристи, които се опитваха да заснемат паднала шишарка с апаратите си. Върхът се виждаше срещу нас. Не се бях качвал тук откакто бях ученик.

         – Изглежда толкова близо, нали? – казах аз.

         – Върхът ли?

         – Да. А не е близо.

         – Красив е.

         След няколко минути мълчание попитах:

         – Защо отиваме там?

         – На върха ли?

         – Аха.

         – Нали знаеш какво отговарят алпинистите на въпроса защо искат да изкачват върховете? Защото ги има.

         – Но ние не сме алпинисти, Кальо.

         – Всички сме алпинисти, Ице.

         Засмя се и продължи:

         – Всички сме алпинисти, но всеки си избира различен връх. Ето – виж ме мен. Покорих върховете в света на покера. Флъш, фул хаус, стрейт... и обирах парите на хиляди хора. Но нека ти кажа, че през цялото време дори не си и представях, че това са истински пари – средства, за които всички по света се скъсват от работа, изоставят мечтите си, семействата си, забравят защо наистина са тук, на земята. За мен парите не бяха цел. Дори не бяха и пари – това бяха чипове, които се трупаха на купища пред мен, после някакви абстрактни числа в банковите ми сметки, спортни коли, напитки с чадърчета по непознати плажове и безчувствен секс с красиви момичета. Честно казано, така и не открих смисъла... Не само смисъла от изкачването, не открих и къде точно беше върхът, към който крачех.

         – От това да имаш пари ли?

         – Да. Замислял ли си се какво ще направиш, ако утре се събудиш и имаш половин милион долара?

         – Хм. Не мисля, че ще ми бъде много трудно. Първо – ще си купя ново жилище на място, където няма да знам какво готвят всичките ми съседи. После ще си купя кола, която да няма нищо общо с 20 годишния ми таралясник, който като го запаля мирише по-лошо и от кулинарните шедьоври на съседите ми. О, да, и ще запиша детето в някое престижно училище. Освен това – ще пътувам! Да, много ще пътувам...

         Калин се засмя на мечтите ми.

         – Аз го постигнах – каза той. – Живеех във Вегас, карах последни модели коли, пътувах по всички континенти. Но не открих смисъла. В един момент се попитах защо го правя. Защо?

         – Защото е хубаво? Защото така си щастлив?

         – Не, Ице, грешиш. Нито за момент не бях щастлив. И знаеш ли защо? След малко ще ти покажа едно цвете. То расте тук, под върха. Но ако го вземеш и го засадиш на което и да е място по света, грижиш се за него всеки ден, всеки час, осигуриш му най-скъпата почва, най-подходящите условия, то ще умре. Защото то трябва да е тук. Защото само това е мястото му. Под това небе, в което грее това слънце. В подножието на тази планина, която е сурова през зимата и нежна през лятото. Цветето не иска да расте в парник и да се грижат за него, то иска да се огъва под есенните ветрове, да спи под януарския сняг, да го обливат студените потоци от топящи се ледове през пролетта, за да разцъфне през лятото. Защото цветовете му са като нашите усмивки – те показват, че е щастливо. А аз не бях щастлив, защото растях в парник. Разбираш ли ме?

         После той започна да ми разказва за живота си на покер звезда. На мен всичко ми звучеше прекрасно и не разбирах защо този човек до мен се сравнява с цвете и твърди, че не е бил щастлив. Дали защото беше загубил всичко преди няколко дни? Или имаше някаква друга причина, непонятна за мен?

         Стигнахме до хижата малко след десет. Седнахме край езерото, Калин разтвори кафе в две пластмасови чашки, извадихме кроасаните и започнахме да ядем. Около нас се събираха групи, ентусиазирани от предстоящото изкачване на върха, някакви момчета крещяха, наслаждавайки се на ехото, а момичетата си правеха снимки до езерото.

         – Защо е толкова важна тази Божествена иглика? – попитах го десет минути по-късно, когато тръгнахме по пътеката към Леденото езеро.

         – Ще ти кажа на върха.

         – Тя на върха ли расте?

         – Не. Расте някъде около нас. Тук, в подножието.

         – Какво ще правим, когато я открием?

         – Ще седнем и ще я погледаме.

         Това бе най-изчерпателното обяснение, което той ми даде. Последва още един час изкачване по пътеката – вървяхме край снежни преспи, пресичахме планински потоци и често се въртяхме, за да се насладим на гледката. Под нас се появяваше все по-далечна панорама от хълмове, планини, градчета, язовири, а над нас непристъпно се беше изправил върхът – примамливо огрян от юлското слънце, обграден от малки бели облачета, нарисувани сякаш със случаен замах от четката на природата. Накрая чух как Калин каза тихо пред мен:

         – Ето я!

         Бяха четири малки стъбълца, сгушени до голяма скала. Нежни лилави цветчета събираха светлината на прежурящото планинско слънце и се огъваха лекичко от полъха на вятъра. Калин седна до цветята и повтори:

         – Ето я!

         Седнах до него.

         – Това цвете е тук преди нас. Повече от десет хиляди години е тук. Можеш ли да си представиш цялото това време? То е тук, ще остане тук и след нас. Оцеляло е, адаптирало се е, само на това място – под върховете на Рила. Няма го никъде другаде. Само заради него си заслужава човек да пропътува целия свят – за да се върне и да го види, защото в неговите цветчета живее вечността.

         Никога не го бях чувал да говори така. Опитах се да споделя вълнението му, но успях да кажа само:

         – Явно му харесва тук.

         – И никъде другаде – потвърди спътникът ми. Той докосна нежно стъбълцата и лилавите цветчета и продължи да говори тихо, сякаш на себе си. – Цветето може да живее на едно единствено място на света, тук... Ето го!

         След няколко минути съзерцание Калин стана, усмихна се широко и каза:

         – А сега – към Мусала!

         Пътеката ставаше все по-стръмна. Подминаваха ни опитни туристи с големи раници и планинарски щеки, хора с домашни кучета, групи от чужденци, а ние крачехме бавно нагоре и редовно спирахме да почиваме. Калин кашляше все по-често. Миналия път изкачването ми се стори по-лесно, все едно върхът беше по-близо – казах, когато стигнахме до заслона при Леденото езеро. Калин изсумтя и се настани върху една напечена от слънцето скала. Събу маратонките си и извади второто пакетче ореховки. Когато ги изядохме той се обу и влезе в заслона за чай. Аз седях и гледах хората наоколо, които се снимаха, събличаха и обличаха дебелите си дрехи след всеки полъх на вятъра и всяко появяване на слънцето зад пухкавите бели облачета, танцуващи около върха. Ризата ми беше цялата в мокри петна от пот. Обувките ми бяха прашни и издраскани. Панталонът – намачкан и мръсен. Но се чувствах жив.

         Калин се върна с две пластмасови чашки, пълни с топъл чай. Изпихме го и тръгнахме по най-тежката част от маршрута. Почивахме на всеки пет минути. Почти не говорехме. Имах чувството, че дишането ми се чува от всички в радиус от половин километър, а кашлицата на Калин оглася склоновете на Рила поне до Боровец. Три пъти се подхлъзнах по малките камъчета, застилащи пътеката, но така и не успях да падна. В един часа след пладне вече бяхме на върха. Там се виеше опашка от снимащи се, а по поляната бяха насядали многобройни хора. С Калин седнахме до западния склон. В очакване дишането ни да се успокои се загледахме в зелените върхове на планината, които бяха под нас. Събухме обувките си, съблякох бялата риза и я опънах върху един камък да съхне, докато вятърът бръснеше мокрия ми гръб. Калин извади баницата, разкъса найлоновата опаковка и задъвка с удоволствие:

         – Най-вкусното нещо, което съм хапвал от години – отбеляза той.

         Баницата беше от онези полуфабрикати, които се продават замразени и трябва само да ги сложиш във фурната. В супермаркета я бяха изпекли, но имаше вкус на алуминий. Наядохме се и легнахме на тревата, загледани в светлосиньото небе. Дори срамежливите бели облачета бяха останали под нас.

         Тогава, докато лежахме по гръб, усещайки под себе си цялата планина, всички гори, реки, градове и пътища, Калин ми разказа всичко.

         – Доведох те тук, братле, за да ти призная, че някога бях влюбен. Момичето беше от гимназията ни. Разбира се, нищо не се получи, нали помниш какъв бях в гимназията... Свързвам това място – този връх и цветята в подножието му, само с нея. Тя беше непристъпен връх за мен, но любовта ми остана тук. Любовта ми е като Божествената иглика – не може да расте на никое друго място по света. Преди години, тук, до тези лилави цветя аз ѝ споделих какво чувствам. Знаех, че не трябва да го правя, защото беше късно – тя бе избрала друг. Но сега си спомням за този миг и не съм нещастен, в никакъв случай. Щастлив съм, защото това беше единственото ми обяснение в любов. А и съм щастлив, защото тя избра чудесен човек и сега е женена за него, имат си дете... и аз съм сигурен, че те трябва да са най-щастливите хора на света.

         Слушах го и усещах как собственият ми пулс, успокоен след тежкото изкачване, се слива с пулса на планината дълбоко под мен.

         – Бил си влюбен в жена ми? – попитах тихо.

         – Да. И още съм влюбен. Но обичам и теб. Аз... се радвам за вас.

         – Но кога – не довърших, но Калин веднага се досети какво го питам:

         – Онзи ден, в който избягахме от лагера и се качихме на Мусала. Само ние тримата, помниш ли? Това беше най-хубавият ден в живота ми, защото го прекарах изцяло с нея. Вие вече бяхте гаджета. От два или три дни... Спомням си ви как седяхте тук – на същия този западен склон, вие се прегръщахте, а аз стоях до вас. И я обожавах. Исках да те блъсна по склона, признавам си. Исках я за себе си. Но знаех, че това няма да помогне, защото тя обичаше теб. После, на връщане от върха, преди да стигнем до хижата, тя се спря до едни цветя. Това беше Божествената иглика. Ти бързаше напред – така и не се обърна, после каза, че 20 минути си ни чакал пред хижата, за да продължим заедно надолу. Тогава аз останах с нея. Гледахме цветята. Дълго се любувахме на нежните крехки цветчета. И тогава аз ѝ казах, че я обичам. А тя... Знаеш ли какво ми отговори тя? Каза само: знам. А аз продължих да говоря, казвах ѝ за всички неща, които ще направя за нея, обещавах ѝ живота си. Но през цялото време знаех, че тя ще си остане твоя. Завинаги твоя. И че с теб ще бъде най-щастлива.

         Чувствах как вятърът ми донася отдалече смеха на едно малко детенце, гласа на една по-красива от всичко жена, въздишките на двама старци, докато думите на Калин дълбаеха дупки в главата ми.

         Към два и половина поехме обратно по пътя. По небето се събираха все повече тъмни облаци, вятърът се засилваше и ни караше да треперим. Толкова мисли се люлееха в съзнанието ми, докато мълчаливо се спускахме към Леденото езеро. Аз ли съм този голям щастливец, за когото разказваше Калин? Аз и жена ми Мария. Как е възможно тя никога да не ми е разказвала за неговото признание при Божествената иглика? И все пак – защо той ме доведе тук? Защо мен? Сега, когато кариерата му в покера окончателно беше приключила, защо вместо да дойде да закуси у нас, пожела да отидем на Мусала?

         Исках да те блъсна по склона, признавам си. Исках я за себе си. Думите му отекнаха в мислите ми в момента, в който загубих равновесие на сантиметри от стръмната урва. Обувките ми се понесоха надолу. Съзнанието ми се замъгли. Усещах силна болка в глезена. Рамото ми беше одраскано. Но не падах надолу по отвесната урва. Стоях на ръба, докато една ръка ме дърпаше към пътеката. Това беше ръката на Калин.

         Около нас се събраха доста хора, когато Калин ме повдигна и каза:

         – Опитай се да стъпиш.

         Опитах, но почувствах силна болка в глезена. Не можех да ходя. Тогава той ме качи на гръб и ме понесе надолу. В заслона намери отнякъде носилка и заедно с още един мъж ме отнесоха до хижа Мусала. Болката пулсираше в мен по целия път. От време на време обръщах глава в страни и често виждах игликите, тези Божествени иглики, скупчени, сякаш събрани в красиви букети от ръката на Господ.

         В хижата имаше фелдшер, който каза, че глезенът ми е счупен и че ще трябва да изчакаме половин час да дойде джип, който да ме откара до лифта. Калин седеше до мен и пиеше чай, докато фелдшерът ме превързваше.

         – Благодаря – казах.

         – Нали знаеш, че те обичам. Тя е щастлива с теб. А и аз... Аз загубих всичко, нали?

         – Ти загуби парите си, но животът... та той е пред теб...

         – Не са само парите – прекъсна ме той. – Слушай, Ице, това беше театър. Моята загуба в покера беше нещо, което направих нарочно. Заради договорите – трябваше да продължа да играя цяло лято, ала аз исках да се върна тук, защото... аз съм свършен вече. Болен съм. Остава ми около месец и то в най-добрия случай. Това е моята истинска загуба.

         – Не може да е вярно – прошепнах. Просто не знаех какво друго да кажа.

         – Вярно е, братле. За съжаление е вярно. Аз загубих. Всичко.

         Впечатленията от този странен ден се завъртяха в главата ми като мръсни дрехи в центрофугираща перална машина. Състареното лице на съученика ми, ентусиазма, с който ме поведе към върха, спомените от гимназията, признанието му на върха и моето падане... И сега това горчиво заключение, тази неумолима реалност, този камшичен удар... Той умира. Но защо...? Продължавах да не разбирам защо дойде, защо ме доведе на Мусала... Реших да го попитам, но точно в този момент се върна фелдшерът Дюстабанлиев и обяви, че джипът е пристигнал.

         – Да тръгваме – казах на Калин.

         – Ти тръгваш, братле. Аз оставам – каза спокойно той.

         – Къде оставаш?

         – Оставам тук, под Мусала. Няма да се върна, защото няма при кого да отида. Поздрави Мария от мен. Сигурно се чудиш защо те доведох тук днес, защо ми трябваше да те карам да се катериш чак до върха, за да научиш горчивата истина за мен. Да кажем, че постъпих егоистично. Пожелах ти да ме доведеш тук, където да остана до края – за да не съм сам в последното си пътуване. Но имаше и друга причина – исках да разбереш с какво щастие си дарен, за да не го пропиляваш. Бъдете щастливи, Ице. А аз ще ходя до последния си ден при моето цвете, ще си спомням какви бяхме и какво имахме. И накрая ще умра тук, защото в тази планина е вечността. Тук цветята са оцелели от ледниковия период, тук ще оцелее и духът на един глупав мъж, който спечели много пари, живя бързо и безсмислено... и най-хубавото нещо, което направи през живота си, беше че се осмели да признае любовта си на едно момиче, макар че всичко беше безнадеждно. Безнадежден е и животът ми, особено сега. Но, все пак, щом едно цвете е оцеляло повече от десет хиляди години на това място, значи нищо не е толкова безнадеждно, колкото изглежда, нали?

         В тъмните му очи блестяха сълзи. Сълзите на един мъж, загубил всичко. Сълзите на спомена за едно момче, влюбено в едно момиче. Това беше последния път, в който го видях.

Калин Калоянов умря в средата на август, в една студена планинска нощ, в съня си, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата. Сигурен съм, че се е радвал на здрав и спокоен сън. И изобщо не е сънувал нито пресъхването на своите златни реки, нито разтопяването на металната му маска, нито коварната болест, изцеждаща жизнените сокове от тялото му.

         Сигурен съм, че и тази нощ Калин е сънувал едно цвете.


Очите на планината

Звездното небе се оглеждаше в набраздената от леки вълни езерна повърхност. И като капризна красавица току наместваше непокорните кичури на кълбестите си облаци. Понякога пестеливо озаряваше склоновете на планината със сърповидната усмивка на Луната. Но по-често просто се любуваше на величествената красота на древния глетчер.

На зазоряване някаква тъмна точица започна да пълзи по искрящата белота на ледника. Макар че беше нищожно малка и едва се забелязваше на фона на планината, тя бавно се издигаше все по-нагоре към острия хребет. Не спираше, не поглеждаше назад и не се отказваше. Движеше я някаква невидима сила, нещо могъщо я изпълваше с дързост да се изправи срещу огромния гранитен масив.

Любопитен орел прелетя над следите в снега, разперил широко изящните си белопери криле. Черните зеници на кръглите му немигащи очи се взираха в острите зъбери. Птицата искаше да разгледа отблизо съществото, осмелило се да предизвика планината. Но нададе разочарован крясък, когато видя, че е обикновен човек. Безкрилите създания понякога идваха тук горе, където въздухът беше разреден, а времето - неприветливо. Глупавите човеци все не можеха да осъзнаят, че завинаги ще си останат гости в царството на орлите. Че можеха само да го посещават, но не и да го покорят. Какво ли ги караше да се връщат отново и отново?

Алпинистът заби пикела и котките си в леда и поспря за миг, за да се наслади на суровата красота на природата. Голите стръмни склонове рязко преминаваха в непристъпни отвесни стени. Навъсената линия на близките върхове постепенно избледняваше и назъбените й очертания се губеха в далечината. А там изгревът обагряше хоризонта в бледорозово.

Безкрайната блестящата белота заслепяваше катерача и присвитите му очи му се бяха превърнали в тънки процепи. Той бавно пое дъх и ноздрите му се изпълниха със свежия аромат на девствения сняг. Умората вече пълзеше по тялото му и мускулите започваха да го болят. Студът проникваше през дебелите дрехи, а ниското слънце не можеше да го стопли. Но изумителната гледка, ширнала се в краката му, си струваше всички несгоди. Не можеше да свикне с нея и не можеше да й се насити.

След малко продължи нагоре. За да замре неподвижно само миг по-късно. Заслуша се напрегнато в предателския пукот на леда. Около дълбоко забитото острие на пикела се появи малка сива паяжина. Тънките й нишки се разбягаха настрани, задълбочиха се и се превърнаха в разширяващи се цепнатини. Човекът внимателно се опита да се придвижи настрани и за момент изглеждаше, че ще успее. Но тогава ледът под него поддаде и се напука. После пропадна надолу, повличайки след себе си безпомощно премятащото се тяло.

Коленете му избухнаха в ярка крещяща болка, която мигновено обхвана цялото му тяло. Премина през него като изпепеляваща светкавица, след която остана единствено непрогледен мрак. Всичките му сетива изведнъж отказаха и той остана да виси съвсем сам в центъра на Вселената. Нямаше посоки, разстояния, или време. Не съществуваше нищо друго, освен собственото му съзнание. Целият свят беше изчезнал. Беше ли съществувал изобщо?

С първата глътка въздух усети и соления вкус на кръвта в устата си. Пръстите му напипаха острите скали, върху които беше паднал. Опита се да раздвижи краката си и болката веднага се върна. Като вярно куче, което едва чакаше да бъде повикано. Човекът отвори очи и се огледа. Тъмнината постепенно отстъпи и се превърна в сумрак. После изсветля и побеля, сякаш някой наливаше мляко в нея.

Когато мъжът осъзна какво вижда, надигналата се плаха надежда отстъпи място на безгранично отчаяние. Беше пропаднал в кухина под леда, издълбана в него от някога теклата тук вода. Дневната светлина свенливо се процеждаше отгоре през матовата белота и разкриваше размерите на пресъхналата вече подземна река. Леденият таван се извисяваше като купола на катедрала, далечен и недосегаем дори за здрав и напълно екипиран катерач. А един сакат човек, останал без пикела си, не би могъл да се измъкне оттук. Нямаше смисъл дори да опитва. Щяха да минат години, може би дори векове, преди някой случайно да открие останките му.

Отчаянието го завладяваше бавно като отрова, носеща се по вените му. Нямаше да успее да се сбогува с близките си, нито поне да им каже колко много ги обича. Щеше да пропусне всичките им рождени дни и нямаше да бъде вече част от живота им. Изобщо нямаше да бъде част от живота. И никога повече нямаше да види света в краката си и да се почувства като орел, гордо реещ се над заснежените върхове.

Безпомощно драскащите му пръсти се отпуснаха и той престана да се бори с неизбежността. Нямаше какво да направи, трябваше да приеме съдбата си. Планината беше потушила огъня, бушуващ в него. Но ако смъртта беше цената за това поне за миг да се почувства частица от небето, той беше готов да я плати. Опияняващият вкус на хладния разреден въздух променяше човека необратимо и събуждаше живеещата в него птица. И който веднъж го опиташе, не можеше да забрави волния полет и необятната синева.

Но въпреки потрошеното му тяло и прекършения дух, надеждата отказваше да се предаде. Предизвикателно надигнала глава, тя се заслуша в далечния, едва доловим ромон. Щом не можеше да се изкатери нагоре, щеше да пълзи надолу. Щеше да последва руслото на реката, което топящия се ледник беше издълбал. Ако му беше писано да умре в планината, щеше да го направи както беше и живял. На път.

Бавно, много бавно, човекът пое надолу. Непослушното му тяло с мъка преодоляваше метър след метър. Влачеше се по корем като охлюв, сляп за околната красота, забравил всичко, освен посоката. А студът бавно отнемаше осезанието му и сковаваше ръцете му. Само ранените му крака напомняха за себе си при всяко ново движение. Постепенно болката се притъпи и остана да тлее едва-едва. Изнуреното му съзнание я опитоми, после свикна с нея. Докато в един момент тя се превърна в част от заобикалящия го пейзаж.

Единствената награда за усилията му беше все по-засилващия се шум от течаща вода. Тя вече клокочеше някъде съвсем наблизо. Набираше мощ и ревеше като разгневен водопад, хвърлил се смело в неизвестността. И не след дълго пътят напред свърши. Милионите тонове лед над главата на алпиниста се съединиха с планинската твърд под него. Между тях оставаше триметрова фуния, в чийто отвор изчезваше подземната река. Ако искаше да продължи напред, човекът трябваше да я последва.

Оглушителният грохот на ледената вода не предвещаваше нищо добро. И не помагаше на ранения да вземе решение. Защо да не си остане тук? Да си почине малко, да прецени шансовете си. Но след кратко колебание той осъзна, че всъщност избор нямаше. Никакъв! Вярно, не знаеше какво го очаква напред. Нямаше представа колко дълго щеше да пада, нито какъв беше наклонът на тунела. Но отлично знаеше какво ще се случи с него, ако не рискува. Затова с треперещи пръсти свали топлия анорак и тежките обувки. После пое дълбоко въздух и тромаво изпълзя в разпенения водовъртеж.

Стихията грабна изтощеното му тяло и го понесе със себе си в бездната. Въртеше го като перце и безмилостно го удряше в изгладените през вековете стени на тунела. Студът мигновено проникна чак до костите му, а светлината се превърна в далечен спомен. Вдигнал ръце, човекът се опитваше да предпази поне главата си. А в дробовете му оставаше все по-малко въздух. И все по-слаба беше надеждата, проблясваща в помръкващото му съзнание.

Измина много време. Може би повече, отколкото беше изтекло от началото на света. Или само така му се струваше? Всъщност нямаше никаква представа за времето. Можеше да го определи само по неистово растящата болка в гърдите си. Можеше само да преброи ударите на сърцето си, откакто за последно си беше поел дъх. Когато пулсът му спреше, щеше да свърши и времето му. Още един удар, само още един!

Стремително течащият поток изведнъж забави своя бяг и се укроти. Беше достигнал края на скалата и се изливаше под повърхността на огромното изумрудено езеро. С последни сили човекът загреба веднъж, после пак. Най-сетне главата му се подаде над леките вълни и той отново видя слънцето и усети топлината му. Мокрите дрехи го теглеха надолу, но брегът не беше далече.

 

***

 

Високо в небето кръжеше орел, а отражението му безшумно се плъзгаше по кристално чистата вода. Изведнъж над назъбения хребет се показа друга птица, много по-голяма и издаваща неприятен трептящ звук. Макар че появата й разкъса тишината, видът й извика измъчена усмивка на лицето на лежащия върху леда алпинист. Спасителният хеликоптер най-после го беше намерил.

Езерата се нижеха след летящата машина като скъпоценните камъни на гигантска огърлица. Всяко беше око, стигащо чак до недрата на планината. И във всяко блестеше късче от душата й. Мъжът не знаеше колко сериозни са нараняванията му, нито дали изобщо ще проходи. Но със сигурност знаеше едно. Все някога щеше да се върне тук. Все някак щеше да дойде отново, за да продължи безмълвния си разговор с планината. Да се огледа още веднъж в очите й, за да се види такъв, какъвто го виждаше тя - малка пълзяща буболечка с голяма крилата душа.


First Big Wall, First Big WOW!

или иначе казано: “Голяма стена, голяма греда!”

Беше лятото на 2015 г. когато за пръв път разкрих творческия си талант в боравенето със спрей – една стена (в коридора на Сашо), една мечта, първо графити (BIG WALL) и абсолютна липса на калиграфия.

Казват, че никой не се появява в живота ни случайно, но обикновено е нужно да се обърнем назад, за да свържем точките. Кой да предположи онова лято на 2015 г., че едно графити ще се окаже подпис на пакт, който ще оживее в спонтанност тогава, когато човек най-малко очаква.

Законът на привличането гласи, че онова, което може да си представиш и да задържиш под зоркия поглед на ума, е постижимо, стига да предприемеш стъпки към план и действие. Две години по-късно, лятото на 2017 г., южната стена на Мармолада се разстила пред зоркия поглед на Сашо. Очните му ябълки се впиват в бинокъла и търсят линията, която сме решили да преживеем. И аз гледам, но не виждам много. Тези, които ме познават, знаят – недовиждам. Успокоявам се като си казвам, че някои неща е по-добре да останат скрити от погледа. Аз се радвам на голямата картинка, докато Сашо изследва детайлите.

Липсата на план също крие планиране. Отиваме да катерим де що ни падне по пътя в Доломитите, като целта е Vinatzer-Messner по южната стена на Мармолада, пък “К’от такоа, човек!”. Пълним колата на 15-ти юли. Гледаме прогнозата – само дъжд. Тръгваме.

За да стигнете до същността на това велико приключение, трябва да отворя скоба и да обясня, че ние много обичаме да се катерим и не се ограничаваме в стиловете. С традиционното катерене обаче, до този момент не сме си съвсем близки. И двамата по отделно имаме по няколко въжета, а за загрявка заедно добавяме един тур на Орловец. Та, тръгваме ние да катерим 1000 м гола стена със CV от няколко въжета трад. Ще стиковаме отбора – Сашо, аз и денгата (една торба от плат със завидна главна роля, която дърпаме нагоре по стените) – в движение.

Първа спирка – Tre Cime di Lavaredo. Ударно начало, което изисква един разказ сам по себе си. Тръгваме по светло, има задръстване по тура, объркване, издирване на рапелен път, забравен челник, челник с падаща батерия, умни телефони и от онези звезди, които принадлежат на мореплавателите. Е, обратно при колата сме пак по светло, но датата е друга. Прогнозата вещае гръмотевични бури за следващите всички дни, които се побират на екрана. Докато други сменят доломитските си координати, ние непоколебимо оставаме. Имаме цел, а и не вярваме на прогнозата. Оказва се, безверието отваря чадъри. Вали и трещи, но все около нас. Следва преминаване със застой на Cinque Torri – един друг вид Дисниленд. Там спокойно закусваш с трад, след 5 минути си при колата за обяд, последван от спортна следобедна закуска, а вечер се храниш с възможностите, които предлага следващият ден.

21-ви юли, мястото е пейката пред хижа Файер – Сашо се сраства с бинокъла, а аз натискам “refresh” бутона на страницата с прогнозата. И ето, че има промяна! На 27-ми и 28-ми юли имаме прозорец, в който Зевс решава да даде профилактична почивка на своя тризъбец. Този път вярваме на прогнозата. В последвалите дни сваляме стари кожи по обекти в близост, след което се връщаме на паркинга до къмпинг Malga Ciapella. Разпъваме типичния катерачен панаир на земята. Багажът е прецизно подбран и стратегически опакован. Оставяме очакванията, за да не ни тежат, но опаковаме позитивните си вибрации и “К’от такоа, човек” – израз, който предстои да разкрие една цяла стоическа философия в себе си.

Всичко е детайлно планирано – заходът, багажът, бивакът (имаме си Boothy2, което също заслужава един отделен разказ), и почивката. Не е истинска експедиция, ако освен стабилно бъхтене, няма и стабилно лежане. И понеже силата се ражда в почивката, лежим до посиняване и полудяване преди да тръгнем по стената. В този ден и половина, обаче, наистина най-накрая ни вали.

Планът е: вторник – заход до хижата и лежане; сряда – заход до стената, оставяме екипировката и пак лежане; четвъртък катерим до терасата за бивак и будуваме цяла нощ; петък излизаме на върха преди последния лифт и вечеряме пица обратно долу. Плановете са чудесни щрихи, но максимата “човек предполага, животът разполага” не случайно оцветява куп истории.

Началото е нормално – Сашето, аз и денгата – три, отдалечаващи се от хоризонталата точици, в опит да се слеят с перфектните несъвършенства на природата. На 6-то въже, знаем, е моментът да решим дали продължаваме или ще се евакуираме с рапели. От там нагоре, следва само нагоре. И ако в пространството се намираме на 6-то въже, разумно би било да продължим ако във времето сме там не по-късно от обяд. Гледам часовника – 16.00 ч. Go big or go home? Екзистенциално ангажирани с избора си, той е някак неизбежен. Продължаваме.

 

На 7-мо въже – една чиста цепка –  неясно от къде, полита паве. Ударът по каската ми е последван от писък в ушите и черни завеси пред очите.

 

  • Държа те, Саше, споко!

 

Веднага си променям мнението за каските от декоративни аксесоари на истински щитове. Още има време да размислим, но не го правим. Поддаваме се на робството на природата и оцеляването, за да постигнем някаква форма на лична свобода. За да оцветим щрихите на живота в цветове от смисъл. Или поне така ни се иска. Първата нощ, разбира се, не стигаме до онази тераса. С чук и клинове, строим онова, което се превръща в дом за нощта. И учудващо, наистина спим! Друго си е да можеш да кажеш, че си спал в седалката вързан за стена.

Вторият ден започва със свежестта на утро далеч от цивилизованата суетня. Сянката, в която катерим, ни сгрява само с мисълта, че все пак от другата страна нещо свети и, че онзи тризъбец на Зевс все още си почива. Въжетата стават подозрително абстрактни. Денят е тромав. Ясно е, ще има и трети. Не бързаме.

Хеликоптерът, който прелита може спокойно да установи от гледната си точка, че трите български петна (ние двамата и денгата) отдавна не са в траекторията на линията, която, уж, катерят. Има ли премиера е въпросът? Е, премиера няма, но колко други неща има. Има ронлива скала, по която се опитваме да нарисуваме с пръсти пътя си нагоре. Следобеда вече има и купесто-недъждовни облаци, чиято текстура вятърът подмята в сюрреалистични форми. Има тракащи ченета и една денга, полюшваща се като махалото на Фуко, за да ни докаже, че Земята все още се върти. Ние също се овъртаме някъде в скалната пустиня. Има площадки произведение на креативност – тези на Сашо, има и едни други площадки – моите. Пристигаме на терасата следобедно и установяваме лагер в една дупка. Вярно, леко извън график, но пък хората не случайно са казали да бързаш бавно. Кой знае кога пак ще ти се случи? Храната и водата са кът, но в аптечката ни има 2х50 мл шишенца от шампоан пълни с домашна ракия – не за друго, за дезинфекция.

 

Тази вечер няма да спим вързани за стената. Мисля си, твърде комфортно става. Тогава вятърът раздухва “комфортното” и го превръща в “като на фронта”. Позитивната страна на разпадащата се скала е, че с отломките можеш да си поиграеш на тетрис като изградиш крепостен дом. От проучвателната разходка в основата на улея, по който ни предстои да тръгнем призори, дори успяваме да напълним малко вода от теч по скалата. Залезът се разлива като нектар на хоризонта, за да ни приспи.

 

Изгревът разпуква третия ден с поезията си. Въздухът вещае надежда за това, което цялото ми съществуване желае – капучино. Уви надеждата остава илюзия от един паралелен свят, който напускаме в момента, в който влизаме в улея. Третият ден, улеят и геройството на Сашо, който изводи всички без едно въжета, заслужават една самостоятелна епопея. Каменопад, водопад, кал, лед, разпадащи се под краката ни основи, една фуния на ужас без осигуровка.

 

  • Какво пише за следващото въже?
  • Follow the gully! Следвай улея.

 

Цял ден мантрата, която ни съпровождаше звучеше точно така: “Follow the gully!” Улей, който се свлича на скални гранати и куршуми, а ти си свил рамене и си мислиш, че това е всичко друго, но не и катерене. Риташ, ако не се отчупи, стъпваш “на пръсти”. Задължителен удар с длан преди да хванеш каквото и да било. Както Сашо казва “13 въжета на преминаване през труден терен”. Третият ден пътуваме във времето. Там където някога, някой е минал и след себе си е оставил музейни експонати екипировка. Преминаваме труден участък, по който капе смразяваща вода, но за наше спасение виси старо въже. Дали да му повярваме? Вече не дърпаме денгата. Тя и онова, което е останало от багажа, са в раниците. Мокрото 65-метровото въже, което виси върху моята е в комбина с гравитацията, а сцеплението със скалата е във ваканция. С мъка се добирам до площадка, която е в тясно и тягостно тунелче похлупено от таван. От там излизането с раница или ако си с няколко сантиметра по-едър, е абсурдно. Гълташ корема, не дишаш и това е. Не ме осенява словоред, в който да опиша как точно, но все пак излизаме с надеждата да видим нещо наподобяващо край, или поне нов релеф. Уви, улеят все така продължава да се вие. Единственото ново е ледът, с който страхотията се засилва. Следва първото и единствено падане. Едно безтегловно разтегляне на въжето и вис в ехо от въздишка. Пложадката на Сашо вещае някаква утеха на сигурност. Поседнала върху подозрителни леденоскални блокове ще осигурявам:

 

  • Саше, това под мен се пука. По-добре да дойда горе при теб.
  • Екстра си там, леко скрита да не падат камъните по теб.
  • Да де, но това тук ще се отчупи. – казвам го и замръзвам. Не смея да дишам.

 

Леденоскалният блок се отцепя в момента, в който отлепям дупето си от него. Още не смея да дишам. Мармаладът продължава до към 15 ч., когато най-накрая излизаме на върха. На съседния връх. Не сме много изненадани. Отдавна схемата не отговаря на реалността. Кабинката е ей там, един траверс и ще я хванем. Само където “ей там” се оказва на 3 часа разстояние. Мислиш си, че е краят, но играта продължава. Последва рапел (и единствената оставена следа от нас), едно заседнало въже, липса на комуникация, малко женска истерия, намерение за солово изпълнение, паднал телефон, който спира точно на ръба на една цепнатина в ледника, и, разбира се, още ронляк. При лифта сме всички, заедно със спасения телефон, на зазоряване. Вече няма никой освен задаващата се буря и мъглата, която ми напомня пяната на жадуваното капучино. Хубавото на това да се катериш е, че без проблем обхождаш фасадата на някоя сграда, за да провериш за отворен прозорец или врата. Лошото е когато не откриеш такива. И все пак се скриваме под навеса при кабинката. Храна нямаме, вода също, но от небето се лее щедро. Тази нощ не спим дълбоко. Бият се еуфорията и носталгията от финала. Една истинска приказка, в която главните герои 3 дни и яли и пили и въпреки премеждията, искрено се веселили. На четвъртият ден посрещаме първата кабинка с развеселените жабари, за които видът ни не е нещо ново. Лифтът най-накрая ме отвежда до чашата със субективно най-вкусното капучино, което съм пила.

Някой, някога, някъде е казал, че това, което мразим ни смалява и разрушава точно толкова, колкото онова, което обичаме, ни създава отново. Ако човек е скелет от страхове, облечен в плът от надежди, то ние разкостваме всяка част от себе си, за да облечем съществуването си в смисъл. Не внимавайте какво си пожелавате и нека се сбъдне, пък “К’от такоа, човек!”.


Никс Олимпика

Никс Олимпика Трябваха ни около 8 години да се подготвим за изкачването. Аз и Марти бяхме решили да изкачваме най-високия връх в Слънчевата система - Никс Олимпика на планетата Марс. Със своите 21,9 км във височина той е почти три пъти по висок от Еверест и извисява над атмосферата на Марс. Олимп е планина-вулкан, който се разпростира в диаметър от 550км, толкова широк, че ако се застане на самия връх няма да може да се вижда неговата основа, тъй като ще е скрита зад хоризонта. И докато планетарния алпинизъм те първа прохождаше на Луната с няколко завоевания от чуждестранни алпинисти, ние с Марти се целихме в нещо много по-голямо и високо.

Всичко започна когато през 2038 година, Мартина, жена ми спечели безплатно пътуване до Марс, една от онези доброволчески инициативи да се залесяват водорасли, които да произвеждат кислород. Беше по някоя програма от фондовете на Световния съюз за развитие на планетарния живот и туризъм. Самото пътуване беше за 18 месеца, през които 12 бяха за самото пътуване и 6 за залесяването на водораслите. Критериите бяха много високи. Не само за физическата подготовка, космически и планетарни знания, но и трябваше да имаш поне едно излиза в открития космос. За радост на Марти, тя вече беше летяла два пъти в орбита на Земята с обикновени орбитални круизи за по 14 дни.

До тогава още не бяхме качвали кой знае какви върхове, нищо че бяхме доста запалени планинари. Пътуването и беше след 3 години и за това време тя трябваше да се подготви изключително добре. Това бяха едни от най-хубавите ми години от живота. С огромните отстъпки като част от програмата, ние кръстосвахме целия свят. Подготвителната програма включваше различни активности като гмуркания в дълбоки котловини и океани, няколко месечно пребиваване на северния полюс, пустинни лагери в Сахара, Чили, Боливия, и най-хубавата част - изкачване на планински върхове.

Еверест и още няколко осемхилядника отдавна бяха забранени за изкачване, а таксите за всички останали по-лесно достъпни върхове и планини бяха невероятни високи. Технологиите, безплатния световен транспорт и още някои други фактори бяха направили алпинизма достатъчно достъпен дори и за най-неопитните. Това разбира се имаше своето отражение върху околната среда на планините. След няколко годишни протести през 2031 и 2033, организирани от планински клубове и световно изявени алпинисти, беше приложен международен закон, с който над 112 върхове по целия свят бяха забранени за изкачване. Една саможертва на хората, които обичат планината, но предпочитат да се лишат от нея, за да може тя да просъществува.

За нас такси от 100 000 до почти един милион долара не бяха проблем под крилото на програмата. И аз и Марти не пропускахме шанс да се възползваме. Мисля с изкачването на онези десетки по-високи върхове, останали достъпни за изкачване след забраната, започна общото ни влюбване в планината. Всичко много ни харесваше. Физическа подготовка, хората които срещахме, самото изкачване и спиращите дъха гледки от върховете. Целихме се все по-високи и по-високи и не спирахме да вдигаме летвата. Трите ми най-хубави години от живота ми.

Мартина се завърна жива и здрава от Марс. Поредната сесия с залесяване бе преминала успешно, а какво е да бъдеш 2451 човек стъпил на Марс, лесно можеше да се разбере в блясъка на очите и. Но нейното вълнение беше породено от съвсем друг фактор, който аз не подозирах, че ще ме завладее, ще открадне сънят ми и ще ме накара отново да мечтая..

Трябваха и няколко седмици да се съвземе от дългото пътуване. Нормално процедурата продължаваше с медицински наблюдения, тестове, дискутиране на видео дневника на всеки от програмата и какво ли още не. Когато най-накрая се прибра у дома, още с влизането хвърли двата тежки сака на пода, отвори си холограмния телефон и ми показа 3D снимка на самия Бог на планините - Никс Олимпика.

Думите бяха излишни в този момент. Аз знаех какво искаше да ме попита Мартина. Вдигнах глава от холограмата и я погледнах в очите, където се отразяваше гигантската червена планина. Кимнах почти незабележимо и тя скочи върху мен от екстаз. Безгласно беше решено, че тази планина трябва да се изкачи, ако ще това да е последното нещо, което ще направим в този живот.

Разбира се, не целяхме изкачването да е самоубийствена мисия. Работата по подготовката беше ужасяващо сложна и трудоемка. Разделихме я на две основни направления: логистика и екипировка. Логистиката включваше пътуване до Марс, транспорт до подножието на планината, .изминаването на 250+ км до самия връх, и разбира се - обратния път. Екипировката беше все едно да работим като астронавти за Наса или SpaceX.

Прогнозите предсказваха, че на Марс до 2047 ще има достатъчно плътна атмосфера близка по условия, като тези, които връх Еверест предлага в момента. Или с други думи като кацнем на повърхността ще се чувстваме все едно сме на Еверест. Тайно стискахме пръсти, че ще може и да се диша в по-ниските точки от релефа на планетата. Водата за жалост, оставаше един от най-трудно достъпния ресурс. В момента се провеждаха безброй сондажи, чиято цел беше да докажат, че всъщност под повърхността на планетата се крият безброй подпочвени води и басейни.

За самото изкачването на планината щяха да са ни нужни много от инструментариума за пребиваване в открития космос. Това включваше кислородни банки, планетарен скафандър, тъй като върхът е над атмосферата на Марс, допълнителен топлинен генератор - на върха температурата може да падне до -170, планетарно иглу и още куп други лесно достъпна екипировка, която така или иначе се ползва в момента на Марс. Проблем за нас беше сухия сняг, тъй като въглеродния диоксид замръзва и може много лесно да повреди скафандрите ни, които по скоро са направени за без атмосферни условия.

Мислехме и по въпроса за пясъчните бури, чиито ветрове достигаха над 400 км в час и лесно можеха да променят терена в рамките на няколко минути. Имахме прототип на така наречния от нас буреносен щит, което представляваше гребло с два самонавиващи се свредла за вкопаване, зад което човек може да легне и да изчака бюрата да премине. Но по основния проблем бе, че няма да имаме нито GPS, нито карта, нито щяхме да знаем кога ще ни връхлетли пясъчна буря. Тук по скоро залагахме на късмет.

И тук идва най-добрата част. Като се има предвид екипировката, която щяхме вземем, плюс храната и водата, то всичко това щеше да тежи от порядъка на 70-80 кг на човек. Но тъй като гравитацията на Марс е само 38% от земната, то снаряжение от такъв порядък, даже няма да го усещаме. От друга страна, слабата гравитация ни даваше възможност да се движим с така наречените “марсиански стъпки” или леки подскоци, с които се изминаваха до 4-5 метра с един, или с други думи можехме да достигаме скорост от 30, че дори 40 км/ч. В общи линии изкачването на върха все повече и повече изглеждаше като нещо постижимо. Оставаше ни само да се доберем до Марс.

Малко преди да отворят следващата сесия за залесяване с водорасли на Марс, си закупихме четири дневна екскурзия до Луната. По това време вече имаше доста компании, които предлагат подобна услуга и затова и цената беше достъпна. Идеята беше да направим една суха тренировка, да изпробваме екипировка, да поразтъпчем при по слаба гравитация, и не на последно място аз да спазя условието, да съм излизал поне веднъж в космоса.

В деня на излитането изобщо не ми беше спокойно. Имах онова вълнение, което беше присъщо при първия ти полет със самолет. Даже по скоро с тази част от летенето - излитането от пистата. Ръцете ми се потяха, бях нервен и ми се гадеше. Мартина заспа още при излитането и се събуди, точно преди да захождаме за кацане на Луната. Използвахме времето си пълноценно, като направихме няколко трекинга до по известните кратери и преспахме една вечер в планетарното иглу. Изпробвахме и буреносния щит, който перфектно се впиваше в повърхността и можеше без проблем да устои на чудовищните ветрове.

Записахме се за програма веднага щом се върнахме. Имаше шанс до одобрят само един от нас. Или можеше изобщо никой от нас да не одобрят. Условията по програмата се беше променила, като подготвителната програма я бяха намалили от 3 на 1 година, а изискванията на кандидатите бяха по-високи. Всичко това беше с цел да се ускори процеса по изпращане на хора на Марс. Следяхме прогнозата и условията на Марс. Нещата се подобряха по бързо от очакванията. Беше излязло клипче в интернет на някакъв човек, който си маха скафандъра и всъщност е първия, който успява да направи няколко вдишвания от марсианския въздух. Наличието на атмосферата затопляше планетата и през марсианското лято, което продължава 6 месеца, се наблюдаваха температури близки на тези през зимата в Европа.

След 3 месеца на неспокойно чакане бяхме одобрени. Чувството да видиш имената си след одобрените, наистина беше неземно. Помня вечерта, в която излезе класирането. Показах се на терасата и вдигнах глава нагоре. Нощта беше влажна и тиха. Милярди звезди кротко си блестяха в небосклона. Тихичко си прошепнах: “Идваме Марс”.

Бяха изминали две години от този момент, когато направих първата си крачка на червената планета. Слънцето, същото като земното, но много по-малко блещукаше на небето. Беше средата на марсианското лято, а температурата беше близо до 20 градуса. Обърнах се и помогнах на жена ми да слезе от космическия кораб. Тя не издържа и секунда, посегна към скафандъра си, откопча го, махна го от главата си и вдиша дълбоко със затворени очи. След което ме погледна, усмихна се широко, хвана ме за ръка и с няколко крачки се затичахме по песъчливата повърхност.

Дишането без скафандър беше позволено в по-ниските части на планетата, където атмосферното налягане беше достатъчно за това. Населението на Марс беше достигнало почти 5000 души, имаше болница, барове, паркове с едни от първите дървета, учебен център и какво ли още не. И все пак, още никой не се беше сетил да изкачи Никс Олимпика. Никой освен нас.

Трудно беше да намерим човек с превозно средство, който да ни закара до подножието на вулкана. Разстоянието до там беше около 2000 км и нямаше кой знае какви дейности в околностите. В крайна сметка се запознахме с Джон, американец, който беше решил да остане до края на живота си на Марс. Беше от толкова дълго време там, че лицето му и като цяло тялото му се беше удължило заради ниската гравитация. Ясно си спомням как ми спомена че бил 1,86 на земята, а сега е малко над 2 метра. Беше местната сензация, научен експеримент за професорите по планетарни науки и голям купонджия. Ако имаше нещо, което ни трябваше и то е на Марс, Джон можеше да ни го осигури.

- По принцип не ми разрешават да ходя с марсохода чак до там… но ще видя какво мога да направя за вас.

След 2 дни имахме бележка под врата на която почти нечетливо пишеше: “Утре в пет сутринта, бъдете готови!”. Моментално започнахме да се оправяме. Бяхме си начертали план, След като Джон ни закара до подножието на Никс Олимпика, щяхме да нощуваме на изоставените сондажи в планетарната палатка. На другия ден ще заобиколим планината от към изток, тъй като южните склонове са отвесни стени с височина от 4 до 8км. Малко под по-полегата източна страна на Никс Олимпика, ще пренощуваме отново в палатката. На сутринта ще започнем 250 км изкачване с постоянен наклон от 5 процента. Някъде в края на деня ако всичко е наред ще сме стигнали изоставен космически кораб, който се намира на около 12500 м височина, и е малко преди края на атмосферата на Марс и на около 120 км източно от върха. Атаката щеше да е рано сутринта на следващия ден. Ще си оставим голяма част от багажа в изоставения кораб, ще сме в без атмосферни условия и ще се придвижим бързо към върха. Ще изпратим залязващото слънце от 22 хилядника и на челници ще се върнем по обратния път. В този ден ще сме изминали 250+ км и ще сме преодолели 9500 м денивелация, което за Марс е нещо нормално с ниската гравитация.

Утрото ни посрещна с най-жестоката пясъчна буря в кратката история на човечеството на Марс. Пясъчна буря с ветрове със скорост близо 380 км/ч бяха обхванали цялата планета. Много от сградите и близките лагери бяха сериозно пострадали, можеше да се предполага и за жертви. Най-лошото бе, че бурята не спря в следващите 2 месеца. Отменихме изкачването и остатъка от престоя отдадохме в помощ на пострадалите и поправка на щетите.

Пясъчни бури като тази или рязко спадане в температурата бяха неща напълно в реда си за планетата Марс. За нас хората, или по скоро за нас планинарите, колкото и да се подготвяме, да тренираме, да премисляме маршрути, да изчакваме удобен прозорец, винаги ще си останем зависими от природата и нейната сила. Независимо дали ще е природата на планетата Земя или на Марс, то тя не трябва да се подценява и трябва винаги да сме с едно на ум, ако тя реши да си поиграе със съдбата ни.

Идеята за изкачването на един връх винаги остава в сърцето на човек. Тя не затихва с времето, а разгаря своя копнеж и завладява все по-голяма част от теб. Ние с Мартина ще се върнем някой ден отново на Марс. Малко по-примирени и с по реалистични очаквания. За едно първо и последно изкачване на най-високия връх в слънчевата система - Никс Олимпика