-Ще умрем тук и няма да има кой да ни погребе.
Дъхът на Ладислас рисува облачета в ледения планински въздух. Сякаш чакал това ледения вятър ни връхлита. Привеждам се, за да го посрещна, но няма смисъл. Не мога да е скрия от него. Тук той и студа са господари, а ние просто сме само нежеланите гости.
Прехвърлям пушката на другото си рамо. Толкова е студено, че кожения ремък се е вкаменил. Усещам ледената цев дори през дебелия шинел и пластовете плат. Потупвам Ладислас по рамото:
-Не е нужно. Планината ще е нашия гроб.
Землякът ми ме поглежда. Ако не беше дебелия заскрежен шал около лицето му може би щях да видя кривата му усмивка:
-Винаги си бил романтик.
Смехът се изтръгва на хрипове от гърдите ми. Студът дращи гърлото ми, разкъсва дробовете и се забива в стомаха. Подръпвам шала на лицето си, но той вече е замръзнал заради просмукалата се в него влага от дъха ми. Студът хапе ме през дебелата униформа. Хубавото е, че вече не усещам краката си. Нарядът ми ще свърши след час и първото нещо, което трябва да направя е да проверя дали доктор Фрухе няма да му се наложи да реже нещо. Няма да съм първия войник, на когото студа слага патерици в ръцете. Определено няма да съм и последен.
-Майната ѝ на романтиката! – отсичам аз, но вятъра пак ни блъсва и Владислав не ме чува нищо, че е на два метра от мен.
Продължаваме да крачим по сипея, приведени срещу свирепите повеи. Вдясно и вляво от нас скалата пропада рязко в двестаметрова пропаст. Оттатък тях стърчат като натрошени от сърдит гигант заснежените върхове на Алпите. Сипеят се гъне напред сякаш се чуди накъде да поеме. Стъпваме внимателно, готови всеки миг да се хвърлим по очи на голата скала. Миналата седмица вятъра помете две момчета от Осма рота право в пропастта. Единият го познавах, беше ни земляк, от Краков. Тъй ще си останат там долу, непогребани и неопяти.
„Планината ще е техния гроб – мисля си. – Не, Ладислас греши, аз не съм романтик. Аз съм идиот!“
Под ботушите ни скърца голата скала. Единственото хубаво нещо на вятъра е, че отнася снега. Газил съм през петметрови преспи, почти съм се давил в сняг. Радвам се винаги, когато мога да си го пестя, та дори и с риска да бъде пометен в пропаст.
Сипеят продължава още стотина метра и свършва със стърчаща площадка над извитата като подкова долина площадка. От там се разкрива панорамна гледка към засипаната със сняг и невидимите сред белотата вражески позиции. Поспирам, за да се загледам в пропастта. Бялото поле е измамно съвършено и наглед недокоснато от човешко присъствие. Само, че под снега има прокопани укрития, в които лежат и бавно умират от студ и глад стотици, ако не и хиляди италиански войници. Също като нас, с тази разлика, че те са долу, а ние – горе.
„Ние сме тук, защото те са тук. Те са тук, защото ние сме тук.“
Така Бронислав, Бог да го прости, беше описал цялата ситуация. Кратко, ясно и точно.
-Дано не са заспали! – извика Ладислас и ме изтръгна от мрачните мисли.
„Дано“ – мисля си.
Все пак нали заради това вече на Орлово око пращат не по двама, а по трима души. Все пак аз самия лично съм помагал в изнасянето на последните, които бяха заспали на пост. Анджей и Вацлав, Бог да ги прости. Добри момчета бяха.
Орлово око е невидимо дори оттук, при все че знам къде е, защото веднъж седмично ме пращат на пост там. Представлява купчина от камъни, измамно хаотично нахвърляни върху пукнатина в площадката над долината. Момчетата от инженерния корпус страшно ги бива.
„Тука могат да направят такова нещо, а у нас, в Краков, един път не могат да построят за пет години“ – беше се възмутил Ладислас, когато за пръв пътя видя укритието.
Хлътваме леко в пукнатината и снега, който вятъра не е могъл да отнесе, скърца под ботушите ни.
-Дал Бог добро – казва на Ладислав на накъсания си от тежки немски акцент полски.
Бедният, всички от частта му се смеят. Поляк до мозъка на костите си е. Един от предците му даже е бил дребен дворянин, сражавал се редом с Ян Трети Собиески[1] срещу османците край Виена през 1683г. Израснал е обаче в северен Краков, в самото сърце на квартал, заселен с галицийски немци. Затова и той е ефрейтор, а аз – редник.
-Влизайте! – долита отговора.
Ладислас отмята платнището и пъха глава в укритието. Малко е – три на три метра. Високо е метър и седемдесет. По навик се прегърбвам, за да вляза. Единственият от нашата част, който не е имал цицини по главата, заради нарядите тук е Ян, когото всички наричат Гнома. От двете малки прозорчета, препречени от платнища, за да пазят от студа се разкрива панорамна гледка към долината двеста метра по-надолу и италианските позиции. Двама седят на пейката – Михал и Кажимеж. Игнаци спи увит в дебел спален чувал, не се събужда при влизането ни. Жив е, облак пара се издига докато диша пък и другарите му го будят час по час, за да са сигурни, че ледената смърт не го е споходила.
Трите пушки „Манлихер“ модел 1895 стоят подпрени в ъгълчето. В тях няма патрони. Държим боеприпасите под шинелите си иначе барута не ще да се възпламенява заради алпийския студ.
-Носите ли яде? – пита Кажимеж и дъха излиза на облачета от напуканите му от студа устни.
-По-хубаво – Ладислав разкопчава шинела си леко и се ухилва. – Носим пиене.
Очите на двамата светват. Малка манерка бързо преминава от ръка на ръка. Единствен Михал се кръсти преди да отпие. Ние не сме толкова религиозни. Бог е навсякъде другаде, но не и сред снежните върхове на Алпите.
Не будим Игнаци. Бедното момче има нужда от сън дори повече от нас. Чувал бях, че миналата седмица именно Михал му измъкнал револвера, с който искал да е самоубие. Алпите и войната не понасят на всеки. Сега го държат далеч от офицерите. Ако научат като нищо ще го пратят при следващата безумна атака срещу италианските позиции. Така са сигурни, че никой не симулира, за да се върне в тила. Знам, че иска да се върне в родния си Тарнов[2], дето е на има-няма 60 километра от скъпия ми Краков. Всички искаме да се приберем у дома. Уви, има само един начин за това – като победим.
Сбутваме се някак на пейката, от която задниците ни замръзват, но по-добре отколкото да стоиш прав, превит на две. Платнището от дясното прозорче – това на Михай, е отметнато.
-Какво става? – питам, въпреки че знам какво не изпуска от поглед моя другар.
-Обичайното – отвръща Кажимеж със зле прикрито пренебрежение и поглежда своя приятел с крайчеца над окото си.
Михай се сепва и тика в ръцете ми манерката. Сваля шала и ръкавиците си и грабва една от манлихерките. Дори не трепва, когато ледените дърво и метал опарват посинелите му пръсти. Измъква припряно от пазвата си пачка патрони. Зарежда и подпира дулото на перваза. Навън вятърът реве и фучи. Долу е бялата подковообразна долина, а отвсякъде я опасват сиви скали, щръкнали към оловното небе. Няма нищо живо, даже орел в небето. Затаявам дъх.
Михай бавно се прекръства и натисна спусъка. Очаквам изстрела, но подскачам, когато изтрещява като гръмотевица. Цялото Орлово око потръпва от грохота като живо същество. Там, от другата страна на долината, сред почти вертикалната стена, наглед гладка като стъкло и съвършено гола, нещо трепва. Буца сняг, оцапано в червено се врътва, разбива се в склона и започва да се търкаля към долината, триста метра по-надолу.
Преглъщам. Не е буца сняг, а нещастна душа в бяла маскировъчна униформа. Михай пъха нов патрон в замръзналата пушка. Изплюва се. Барутният дим горчи в устата. Стреля пак. Още един италианец полита надолу поразен.
С Ладислас гледаме. Колко има до скалите от другата страна на долината? Може би петстотин метра. Вятърът – ураганен. Шансът да уцелиш – от минимален до никакъв. Но Михай си е Михай. Очи на орел и ръка от стомана. Вярващ католик, когото всеки отнет живот, наранява дълбоко и непоклатимо. Но за него дълга към император Франц Йосиф и Австро-Унгария е над всичко, дори над душата му.
Пет изстрела. Петима италианци рухнали в пропастта. Това е равносметката. По целия фронт няма друг, който да е способен на това.
Михай сваля пушката. Прекръства се бавно. Довечера, когато си легне да спи сред другарите си от частта ще се моли дълго и горещо на Бог да му прости за отнетите животи на мъжете, които никога не е срещал и никога нищо не са му сторили.
-Добра стрелба – отбелязва Ладислас колкото да наруши тишината, завладяла Орлово око.
-Да ги пита човек накъде са тръгнали – обажда се Михай, докато гледа към планината с празен поглед, все още положил димящата пушка си върху коленете. Пръстите му вече не са сини от студа, а бели – от стискането.
И аз отправям поглед към почти вертикалния скален колос, който е преградил с извитата си снага долината от юг. Изглежда невъзможен за преодоляване, но онези безумци продължават да пращат хора отново и отново. И отново и отново те загиват. Рядко от ръката на Михай и често от самата планина. Алпите не обичат да я безпокоят в безкрайния ѝ сън. Виждал съм как италианци падат надолу по склона, останали без сили, пометени от лавина, отнесени от вятъра, заради скъсани въжета… тук, в планината има безброй причини да умреш и твърде малко – да оцелееш.
Някой безумец с офицерски пагони, скрит в дълбоко изкопано укритие, окъпан в топлината на горящ мангал, е погледнал към билото, което се извисява на повече от 300 метра над нашата позиции. След това е решил, че все пак може да има достатъчно сигурна, неотбелязана от никой пътека, която да отведе някоя рота горе, та най-накрая да са горе, а ние – долу. Всичко приключи с петима мъртви разузнавачи. Поредните от многото. Всъщност колко от нас са оставили костите си в планината заради тази безкрайна война? Десетки хиляди? Стотици хиляди? Милиони?
-Спираме ги все по-нагоре и по-нагоре – обажда се Кажимеж.
-Да, така е – съгласява се и аз. – Не се отказват проклетниците.
Старая се да не мисля за петте смазани човешки тела, които сега лежат сред снеговете, затрупали долината. Ще си останат там, непогребани чак до пролетта, а може би и дълго след това. Колко ли от нашите и техните никога няма да легнат в гробове по обичаните си места, както е редно? Чувал бях, че само през декември миналата година… има няма-два месеца, когато бяха най-тежките снеговалежи, лавини засипали фронтовата линия. Десет хиляди души, наши и италианци, загинали. Офицерите мълчат естествено, нищо не казват, но слуховете се носят. Колцина били изкопани. Замръзналите трупове на останалите още лежат под снега. Десет хиляди. Цяла дивизия.
Тръпки, които нямат нищо общо със студа, се плъзгат по тялото ми.
-Я го вижте този – казва Кажимеж, засмива се нервно и побутва с крак все така спящия Игнаци. – Ей, Спяща красавице, оглуша ли?
Игнаци не помръдва. Навеждам се и го побутва. Усещам влажна топлина през ръкавиците. Потръпвам. Пръстите ми червенеят. Игнаци си е прерязал гърлото с ножчето, което си беше донесъл от любимия си Тарнов.
Алпите са погълнали още една душа, а ние дори сме разбрали. Вдигам поглед към другарите си. Михай се прекръства. Кажимеж и Ладислас мълчат. Смъквам окървавените ръкавици и бавно затварям широко отворените кафяви очи, взрени в нищото.
-Какво ще правим? – изтръгва се като стон от гърдите на Михай.
Игнаци има майка и четири сестри в Тарнов. Баща му загубил крака си, докато потушавал въстанието на херцеговци и бошняци през 1882г.[3] В семейството нямало друг мъж и затова мобилизирали него. В цивилния живот бил часовникар – странен занаят за също толкова странен младеж като него. Нямаше по-неподходящ човек от него за войник. Но получиш ли повиквателна за Общата армия[4] трябва да отидеш. На фронта шансовете за оцеляване са далеч по-големи от тези в трудовите лагери, където пращаха дезертьорите.
Майката и сестрите на Игнаци му пишеха писма всяка седмица. Пазеше си ги, препрочиташе ги и плачеше, като си мислеше, че никой не го вижда. Бедното момче, бедната душа.
Преглъщам. Плаче ми се, а не мога. За тези две години война видях твърде много смърт и сълзите ми отдавна са пресъхнали.
-Ще кажем, че е излязъл на патрул – чувам се да казвам. – Вятърът го помел от скалата. Ще повярват.
Тримата мъже в укритието мълчат. Ние сме поляци, мобилизирани във война, която не е наша. Научили сме се да лъжем офицерите си австрийци. Но за такова нещо?
-Знаете какво се случва със семействата на такива като Игнаци.
Да, тримата смълчали се мъже знаят. Властите имат грижата всички да разберат, че покойника е бил страхливец. Разлепват афиши, викат на разпити, задържат в арести, унижават. Родителите на Игнаци са възрастни хора, а сестрите му – по-тихи и кротко дори от него, Бог да го прости. Не е редно да преминават през такова нещо.
Увиваме дребното и слабо тяло на бедния Игнаци в просмукания с кръв спален чувал и го изнасяме от укритието. Полагаме го на ръба н скалата, която стърчи над заснежената долина. Вятърът се е успокоил, сякаш планината се е заситила с цялата тази смърт и поне за малко иска да ни остави на мира.
Михай внимателно пъха във все още топла ръка на мъртвия сребърното кръстче, с което иначе никога не се разделя. Гледаме Кажимеж, който мълчи. Накрая от гърдите му се изтръгва въздишка. Учил е две година в Архиепископската семинария в Прага преди да прекъсне, според клюките, които се носят в частта – заради жена. Не говори за тази част от животи си. Другите смятат, че е от срам, а аз – от гняв.
-Сам Ти, Господи, упокой душата на починалия твой раб Игнаци, в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка – започва той и ние свеждаме глави. – … да познае Твоята прошка за греховете си. Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши.
– Амин – изтръгва се от устните ми и дори не усещам кога съм вдигнал ръка за да се прекръстя за пръв път откакто ме мобилизираха.
Ладислас избърса сълзите с твърдения от студа си ръкав.
-Не е редно така… – измърморва той.
-Така е, но е единствения начин – отвръщам и бутам дребното слаб, увито в спален чувал. – Прости ми, Игнаци.
Вързопът се премята през ръба на скалата и изчезва толкова бързо и неусетно, че ако не са алените петна по ръкавиците ми ще реша, че всичко било халюцинация. Край, Игнаци го няма. Още един мъртвец сред хиляди други в планината. Поне няма да е самотен, ако това е някакво утеха за някого.
-Трябва да се върнем да докладваме – казва Ладислас. – Сигурно ще пратят друг на мястото на Игнаци. Нали трябва да са трима.
Двамата с него тръгваме натам откъде бяхме дошли сякаш преди хиляди години. Кажимеж и Михай остават там на ръба на скалата, вперили поглед в заснежената долина долу, в краката им. Ще постоят там и ще се върнат обратно в Орлово око, за да са поне на завет. Оставят им още четири часа наряд. Скоро към тях ще се присъедини друг, за да станат трима. Игнаци ще бъде записан в регистъра на нашата част като „загинал при инцидент“ и близките му ще получат писмо с благодарност за вярната му служба от някой генерал, който подписва стотици такива всеки ден.
С това всичко ще приключи. Войната ще продължи. Планината все така ще ни убива.
Крачим с Ладислас по голата скала, а облачета от дъха ни се вият около нас. Мълчим.
„Снежинки сме ние на този свят. – шепне татко в спомени ми от далечния красивия, спокоен Краков. – Духва вятър и ни отнася.“
[1] Крал на Полша и Велик княз на Литва в периода 1674–1696г.
[2] Град в историко-географската област Галиция, днес – в границите на Република Полша
[3] Херцеговинско-босненското въстание от 1882 година е въоръжен бунт на мюсюлмани и сърби срещу австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина
[4] Най-голямата част от австро-унгарските сухопътни войски