къс разказ в десет действия
Среща
Шест часа сутринта. Светлината пропуква усоя на мрака и си проправя път към деня. Пространството се огъва под острите, шумни стъпки на реалността. Въздухът е напоен със студ и спокойствие, но и с вълнение. Това е час на сън за някои или начало на приключение за други. За първите времето не съществува, а за вторите то има особено голямо значение. Пропастта на нощта се затваря, денят се разгръща в своите висини от очаквания и надежди.
Летище София. Място на контрасти с неспирен ритъм, изолиран свят на раздели и събиране. Тук някои хора юркат времето, бутат го да се забърза, а други правят какво ли не да го задържат, да го разтеглят като дъвка. Всеки е нагърбил тежестта на багажа и на изборите си. Много лица, всякакви изражения, различни съдби. Всичко обединено под общия фактор на непознатото, на предстоящото или свършилото. Бързащи или чакащи, всеки със своя ритъм, всеки със своята история.
Сред гората от лица и фигури се откроява строен мъж с дълбок и проницателен поглед, внушаващ стабилност и спокойствие. Около тридесетгодишен, носи духа на необикновеното, смесица от загадъчност и земност. Това е Искрен- основният герой в нашия разказ. Усмихва се на семейството си- малката дъщеря Ния и съпугата Елена. Вероятно в този миг на раздяла дълбоко в себе си този силен, и на пръв поглед неуязвим, мъж крие неимоверна доза болка, страх и тъга. До него стоят братята Явор и Огнян- Оги. Видимо те са по-млади от него. Единият е сериозен и непоклатим, със суров и спокоен поглед, а другият излъчва веселост и лекота. Тримата са алпинисти, тръгнали на поредна експедиция. Всеки, макар и пореден, път носи част от първоначалната тръпка. Сякаш целият солиден опит за малко изчезва и оставаш в ръцете на нещо напълно непознато. Всеки един от тримата има ясна представа за рисковете на планитата, но никой не е наясно с решенията на живота. Ще надникнем за малко в момент от тяхната история- кратък, но основен за съдбите на всеки от петимата ни герои.
Пътуване
В самолета тримата алпинисти рязко загърбват останалата на родна земя реалност и настройват мозъците си като часовников механизъм за новата вселена, която ги очаква. Свит в седалката си, Искрен притваря очи в опит да навакса сън. Освен най- възрастен от тримата, той е най- опитният. За неговите тридесет и четири години е утъпкал немалко житейски пътеки, нагледал се е на немалко хоризонти, изпълнени с величието на мечтите, но и със загубата в реалността. Често смъртта е била около него, отнемала му е скъпи хора, но винаги го е подминавала, оставяйки своята визитка с горчив и отрезвяващ привкус. Под суровата и твърда обвивка, каквато човек неизбежно изгражда в тези среди, Искрен е запазил мека и поетична същност, способна по съвсем органичен път да открива и цени красотата без занасяне и романтика. Носи смирение и доброта, премерил е всеки грам в своята истина и е изрязал излишните остатъци от лъжи, подли илюзии и дребнавост. Инженер, алпинист, съпруг и баща, Искрен балансира умело над огромната яма, която разделя всички тези крайно различни сфери в живота му. След бурните си младежки години, вече не ходи по конеца на героизма, а стъпва по сигурните пътеки, проправени от опита му. Животът е изваял от него фигура на прецизност, на гладка и умерена повърхност, зад която се крие интелигентна дълбочина. Житейската му крива изглежда като права, винаги здраво стъпила на върха, сякаш единствен той на този свят носи божественото съвършенство. Сякаш винаги пропастите го заобикалят.
Чуваме неспирния звук от триене на молив и хартия. Явор е решил да прекара дългия полет скицирайки в малкия си тефтер. Завършил Художествена академия, целият му тридесетгодишен живот се движи по линиите от ски върху снега към някой многохилядник и линиите от графит върху хартия. Всяка експедиция, всеки важен момент от съществуването на Явор, живеят своя вечен живот в огледалния образ на всяка негова картина. Освен художник, Явор дълги години се озовава на подиумите на многобройни скиорски състезания, от които се оттегля напълно преди около седем години, за да се отдаде изцяло на ски алпинизма. За тези седем години Явор се затвърждава като алпинист, но и като личност, намирайки себе си измежду топографските гънки на картите, в които живее, местейки се от една дестинация на друга в преследване на върхове и линии. По душа Явор е рядка смесица от експериментатор, опиянен от силните изживявания, и трезвен разум. Той има рядката способност да изминава, само в рамките на секунди, дългия път от витаещ във въображението си артист до заземен човек. Поради житейски перипетии- осиротяване и смяна на семейство, Явор дълго време е живял на дъното на душевната пропаст, от която го изважда любовта към ските и към рисуването. Откакто им се отдава е усмихнат, забавен и харизматичен. След като прекарва немалка част от живота си в екзистенциална пропаст, оценява всеки връх, който го е извадил от нея, и особено много държи на приятелите си. Най- близкият от които е самият Искрен.
Огнян отключва страстта си към планините, когато е едва на шест години и в живота му се появява доведеният му брат Явор, който е в началото на скиорската си кариера. Пътят му към алпинизма обаче минава не през ските, а през катеренето. Там той канализира в цели своя фанатизъм, категоризира дивия си младежки максимализъм, който освен признак на възрастта му, е и неизменна черта в характера му. Винаги стриктен и отдаден до крайност, обсебен от целите си, Оги съчетава необуздан плам с хладнокръвна опитност. Макар и експлозивен, умее да си събира главата, да отреагира максимално спокойно на всяка ситуация, която би деформирала до неузнаваемост менталния свят на всеки друг. Устремеността му го дистанцира от случващото се, превръща действията му в машинални и къса всичките му връзки с обикновено човешко същество, криещо своята слабост, но и своята сила в емоциите си. За Искрен крайните състояния на Оги крият тревожност и опасност, но склонява да го направи част от екипа заради Явор, който държи брат му да участва в експедицията.
Гигантски скални зъбци разкъсват облачните завеси, над които се носи самолетът. Приближават. Една метална кабина лети над облачни феерии, сред драперии от озон, под които се разиграва невидимият сега човешки цирк. Но тук пътниците са изолирани сякаш във вакуум, в който действието е спряло. Не са част от всеобщия свят, а имат времето и свободата да прегърнат своя. Всеки се е понесъл в своите мисли, цари мълчание и неестествено спокойствие.
Искрен плава в сънища, в които непрестанно среща образите на семейството си. Един епизод от съня запомня особено добре- стои срещу дъщеря си и съпругата си. Дели ги само едно тънко стъкло, което той се опитва да счупи. Блъска го с всички сили, но не успява. Остава далечен и безпомощен. Ния и Елена го гледат с топла и съчувствена усмивка. Този епизод не спира да се повтаря, а по тънкото стъкло не се появява нито пукнатина въпреки усилията на Искрен.
Явор все така навигира полета на графита върху хартията. Потопил се е в състояние подобно на медитация. Не мисли за нищо, освен за линиите на ръката, които моливът следва, за черно- белите форми и образи на изящни планински мастодонти.
Оги е вглъбен в своята цел. Единствено него не го напуска мисълта за върха. Обмисля всеки детайл от експедицията, прави проекции на себе си след успеха на изкачването и за последвалата слава.
С приземяването на самолета всеки излиза от своето състояние на сън, медитация и вглъбеност. Човешкият облик на съществуването рязко прорязва мисловния вакуум на полета.
Потопяване
Нашите трима герои пътуват вече седмица из пакистанските земи, докато стигнат началната точка на експедицията си. Най- често стегнати и умислени, сериозността не ги напуска и не допуска вълнението да излезе наяве. Съсредоточени върху планинските гиганти, прегърнали пейзажа, тримата мъже постепенно се превръщат в идентични на обстановката неразрушими, безизразни фигури. Сякаш част от аклиматизацията е менталният преход от хора към скулптури. Алпинистът добре трябва да владее рязката метаморфоза от сблъсъка на крехкия човек със суровия свят на скалните зъбци, зловещите височини, коварните снежни шапки, несигурността на всяка крачка. Озовеш ли се на такова място, от теб се изисква да напуснеш човешката си роля, за да оцелееш. Преминаваш от дивите реки на емоции и чувства към твърдия лед на замръзналите водопади, от меките и топли форми на уязвимост- към острите скални фигури. Дистанцираш се от семейство, близки и приятели, за да се слееш с планинските обятия, които сега представляват целия ти свят, населяван единствено от другите двама души- твоята свръзка. И така, постепенно Искрен, Явор и Огнян се разливат в пакистанската реалност, изваяна от внушителни масиви с високи, остри върхове, но и с дълбоки, невидими пропасти.
Напасване
Искрен най- ясно съзнава нуждата от напасването на тримата. Изглаждането на неравностите в разбиранията, запълването на пукнатините помежду им. Освен физическата аклиматизация, тримата трябва да напаснат пъзела на екипа така, сякаш те не са отделни парчета, а един цял, хомогенен организъм. Заедно трябва да изминат бързо прехода от три отделни личности към едно цяло. За Искрен прозира опасността, че Оги не подлежи на опитомяване, че колкото и да е опитен, той се води от порива на своите виждания и желания и използва екипа в името на своята цел. Въпреки опасенията на Искрен, през изминалите вече две седмици смазването на екипния механизъм се случва неочаквано гладко. Пътят, свикването, аклиматизацията са вече зад гърба им. Изградили са стабилна основа за бъдещото главно действие- премиерното изкачване на пакистански седемхилядник. Недостъпният връх с години смазва опитите на десетки алпинисти, някои останали завинаги по стръмните му склонове. А желанието да бъдеш някъде, където никой не е бил, привлича всеки като връхна точка в алпинисткия престиж. Ето защо са тук и нашите трима герои- за да направят своя опит да оставят първите следи върху този връх. За да станат за кратко едно цяло с него. Никой от тримата не подозира за колко повече всъщност е тук.
Първи базов лагер
Вечер. След близо три седмици от пристигането в Пакистан, опъването на първия бивак поставя същинското начало на пътя към върха. Свит в чувала си, Явор записва в малък книжен тефтер „Ден 17ти: Намираме се в първия ни базов лагер. Студът се пропива през всичките слоеве екипировка, ние сме в неговите сурови владения. През деня се чувствам всемогъщ, а когато настъпи тишината на мрака и усамотяването, усещам прилив на вцепеняваща безпомощност. Адски мразя самотата. А Искрен и Оги винаги имат нужда от уединение в края на деня… да си били събрали мислите, искали лично пространство и да си починели от непрестанното ми говорене. Чак пък толкова… без мен нашият екип нямаше да има душа. Все някой трябва да разбива тая ужасна сериозност. Колкото и да съм им досаден, знам, че имат нужда от моите приказки, иначе ще се сринат под тежестта на мислите си. Не знам какво толкова мислят, но усещам, че им е тежко. Оги е адски обсебен от върха. И това го дели от всичко останало, дели го и от нас. Всички знаем колко е способен, ама трябва да се научи да се отпуска, иначе няма да издържи дълго време на тези опънати нерви, нито пък ще намира кой да го издържа… Много го обичам, ама ми е толкова чужд понякога, сякаш една огромна пропаст е зейнала между нас и върховете са единствената сила, която да ни събере. Затова толкова настоявах да сме заедно на тази експедиция, тя е оправдание да сме заедно, той да ме допуска малко повече до себе си. Днес разбрах, че се бил разделил с Мария и не ми го е казал три месеца. Все едно не съм му брат и това адски ме наранява понякога. Ама той си е такъв- адски вглъбен. Знам, че Искрен не го харесва много. Така и не успях да ги сближа, ама поне работят адски добре в свръзка, което ми стига. Пък и Искрен също е вглъбен в нещо. Все едно не иска да е тук. Не знам. Може би мисли много за семейството си, но ние няма как да го разберем. Май никой, освен мен, не е оставил проблемите си, а са ги помъкнали наред с и без това адски тежкия багаж към върха. Това е, тръгнал съм с двама Сизифовци. Адски много ги обичам и двамата, ама много мълчат и вътрешните им светове създават убийствено напрежение понякога. А аз си свиркам отстрани и почвам да дърдоря празнотии, за да се спася от техните дисонанси. А вечер е такава скука, че не ми остава нищо друго освен да рисувам и пиша.“
Втори базов лагер
Сутрин. Слънцето започва да нахлува в деня на леденото царство от стройни, масивни върхове, които се извисяват над Искрен, Явор и Огнян. Доминира осанката на североизточната стена на върха, към чиито първи седем въжета се стремят днес. Пейзажът едновременно им дава сили да продължават, но и ги смазва с размерите си. Тримата вървят стегнато във френска свръзка. Скоро ще стигнат основите на стената. Взаимнозависимостта им в тези условия е основна и неизбежна. Но тя сякаш колкото помага, толкова и тежи на Огнян, който не обича да зависи от някого. Води свръзката и, забивайки остриетата на котките и сечивата си, в главата му се забиват не по- малко остри мисли: „Днес трябва да стигнем до мястото за втори базов лагер, иначе ще закъснеем и ще изпуснем прозореца от хубаво време. Темпото ни е добро засега. Дано не се забавим на стената. Първите въжета са лесни, но пето може да ни забави. Вчера брат ми беше толкова изненадан като му казах, че съм се разделил с Мария. Защо не съм му бил казал… Сякаш повече го изненада не самата раздяла, а това, че не съм му казал. Все от себе си се вълнува. Като всички… затова ми е писнало от хората. Всички са една голяма ходеща суета, мислеща се за нещо повече с фалшифицираните си отношения. Уж се интересуват от теб, а всъщност търсят път към себе си и те използват, за да го намерят. И накрая аз съм бил арогантен, защото съдя хората. А какво- вечно да им съчувствам ли? Хората, които заслужават с поведението си наказание, се нуждаят от него. Моите възгледи май съвпадат само с това сурово горно пространство, където втори шанс и прошка няма. Само избори и дисциплина. Тук всеки наистина отговаря за действията си. Само тук, във високото, мога да съм далеч от хорския фарс. И пак не мога да избягам напълно от него. Искрен също е потънал в мисли, които съм сигурен, че не са за върха, а за нещо друго… Нали за върха сме тук и нищо друго не бива да ни вълнува… чувствата и тревогите остават в долния свят.“
Под върха
„Връщам се. Спомням си. Скачам. Пропадам. Пътувам. Сънувам. Изчезвам. Умирам.
Значи това било смъртта… Първи кулиси, втори кулиси, а нататък… празно пространство… и никакви декори…“
(А.П.Чехов)
След североизточната стена и втория базов лагер, момчетата вече са изправени пред последните часове към връхната точка. Настъпи моментът, за който дойдоха, но не вярваха, че ще настъпи. Случва се. Те са близо и има реален шанс да направят първото изкачване на върха. В кръвта им се разлива смесица от тревожност, вълнение, страх и радост, но самосъхранението парализира силните усещания. И тримата са изтръпнали, сякаш в следствие на упойка за съсредоточеност. Искрен усеща леко замайване. Дължи го на липсата си на сън. Този път оставят бивака- надяват се, че ще го вземат на връщане. Тръгват нагоре в 4 часа. Първо води Оги. И тримата са изморени, но вървят и катерят устремено, а светлините от челниците им се сливат с небесния звезден пейзаж. Искрен върви последен. Мъчи се да извика мислите, които винаги го съпътстват, но не успява. Търси тяхната тежест, от която винаги иска да се отърве. А сега жадува да върне проклетите мисли в главата си, защото тяхната липса сочи за нещо нередно. В опитите да се върне на себе си, го връхлитат откъслечни парчета от мисли за върха и за момчетата, хаотични образи, епизоди от спомени. Най- често се връща сънят- тънкото стъкло, делящо го от Ния и Елена. Усеща все по- силно замайването, ускорява дишането си. Опитва се да забави турбуленцията на случващото се, но не успява да улови хаотичната вълна, която го тегли. Струва му се, че Явор и Оги препускат нагоре, докато всъщност те се движат с постоянно темпо. Крайниците на Искрен започват да натежават заедно с главата му, въпреки че е изпразнена от мисли. Сега тя се е превърнала в оловен вакуум, отнел цялото пространство, разливайки се в останалата част на тялото му. Ходи механично. Изминаха техничните очастъци, сега трябва само да вървят. Искрен усеща празнота, причернява му, започва да крещи, но нищо не се чува. В този момент цялото му същество от успехи, постижения и съвършенство, се събира в една точка на болка, самота и неразбраност. Няма повече сили да се бори. Иска да спре, да пусне всичко, да се освободи от тежестта и ограниченията на тялото си, за да се слее отново със себе си. Някаква неясна сила го тегли нагоре. Вижда водаческия си възел, усеща как въжето го тегли. Тези два елемента- възелът и въжето, са единствената му връзка с реалността, но те го движат в обратна на желанието му посока. Сега те са негови окови, а той- техен роб. Не иска да се подчинява, не иска да върви нагоре. Неговият връх не е нагоре, а надолу- в една далечна прегръдка, за която си спомня сега. Халюцинациите слагат коварната си маска на реалност. Елена и Ния отново стоят зад тънкото стъкло, но този път съвсем реални. Този път не е сън, те са там. Единствено ги дели тънкото стъкло и възелът, който го дърпа в грешната посока. Те са встрани, а въжето го тегли нагоре. Трябва да се отърве от него, за да изтича и да счупи стъклото, за да прегърне Елена. Длъжен е да го направи. Със сетни сили сграбчва възела, но не усеща нищо. Плаче в безпомощност. Сваля ръкавицата си, хваща възела и с последни капки на съсредоточеност и сила го развръзва. Освобождава се от своите окови. Откъсва се от реалността. Ния и Елена са там и го гледат, толкова са близо. Тънкото стъкло е последната им бариера. Изглежда още по- тънко и лесно за чупене. Искрен иска да се затича към тях, но краката му тежат. Мърда ги едвам. Почти пълзейки, тръгва към стъклото. Чува някакви неясни глухи шумове- виковете на Явор и Огнян. Пълзи, а образът се приближава, докато изведнъж не се чува пропукване. Стъклото се чупи. Искрен едновременно полита и пропада. Вече нищо не го дели от Ния и Елена. Той се слива със своя връх докато лети към дълбоката ледена пропаст.
Разпадане
Слънцето се появява на хоризонта. Бавно, но плътно огрява пространството. Явор и Огнян стоят вцепенени. Звукът от пропукването на стъклото в главата на Искрен всъщност е бил звукът от отцепването на снежна козирка. Топлина и спокойствие се носят от изгрева. За първи път това усещане за мир, красота и безграничност са противни на Явор. За него е болезнено природата да разгръща нежност и величие в толкова грозен и тежък момент. Сякаш чрез показност се надсмива над жалките човешки съдби. Природата е необятна и силна, а хората-безкрайно уязвими. Тя е вечна, а те- преходни. Човешката драма е нищожна пред вечната красота. Утринта идва да отмие тъмнината на нощта. Носи нов ден, неопетнен и чист, забравил и обещаващ. Сякаш нищо не се е случило щом е било преди първите лъчи. Сякаш смъртта е съвсем естествена, органична част от всичкото. Сякаш тук, в това горно пространство, смъртта е нещо съвсем обикновено. Какво се е променило, щом изгревът е същият като вчера? Една душа липсва. В общ план тя не се усеща, но в частния план на нашите герои тази загуба е смазваща и животопреобръщаща. Веднъж усетиш ли присъствието на смъртта до себе си, вече цениш и преподрежедаш своето съществуване. Сега двамата братя са напълно сами в нищото. Никога не са били толкова заедно. Всичко заобикалящо ги е загубило предишното си значение. След отворилата се пропаст, върхът сега е нещо абстрактно, почти несъществуващо. В простора от върхове наоколо, нашите двама герои сега виждат, че в сянката на всеки връх се крие пропаст. Мястото, на което се намират, вече не им дава чувство за надмощие, уникалност и превъзходство, а ги захлупва в потиснатост, страх и тъга. Човекът никога не е толкова безпомощен, колкото в моментите на осъзнаване на невъзможността да направи от необратимото обратимо. Планинската пропаст погълна Искрен. Светът на Явор се е разпаднал заедно с разпадането на снежната покривка под краката на най- добрия му приятел. Висящото въже без възел сега седи в ръката му като непосилна за разбиране загадка. Но дори да намерят отговора, той не ще бъде от особено голямо значение. Искрен е мъртъв, а причината за неговата смърт остава неясна, както винаги е било неясно какво се случва в съвършената му глава.
Избор
– Хайде, брат ми. Такива неща се случват. Трябва да бъдем подготвени за тях. И трябва да продължим напред. Съвсем близо до върха сме. Нека го стигнем и ще посветим изкачването си на Искрен. Той би се зарадвал от това.- изрича бавно Оги.
Явор външно изглежда стабилен, а вътрешно се срива. Тези думи се забиват в него като ситни парчета стъкло- на пръв поглед не особено раняващи, а всъщност причиняващи огромна болка. Всяка негова молекула на вяра и доверие в човека сега се разпада до съставните си части. Чувства се предаден, ядосан, безсилен и жалък. Под маската му бликат сълзи като единствения възможен отговор на случващото се. Всичко му се струва гротескно, най- вече присъствието на брат му. В безсилие и задъхване изрича:
– Нямам сили, Оги… нямам сили дори да те мразя. Пак мислиш само за проклетата си цел. Сега не ти ли се струва празна?! Адски ме е яд, че те познавам и че въобще нещо ни свързва. Обаче имам нужда от теб сега. Адски съм слаб, помогни ми да се махна оттук. Знаеш, че и двамата нямаме шанс ако се разделим.
Оги мисли. Гледа към върха, но същевременно осъзнава пропастта, която се разтваря под брат му и само той може да го спаси от нея. Минава му и мисълта да се качи до върха и да се върне, но знае, че ще завари втора следа от смъртта на същото място. Толкова ли си заслужава неговата следа върху върха? Сега повторното появяване на смъртта зависи от неговия избор. Оги излиза от състоянието си на алпинист и влиза в ролята си на брат. Вади от раницата си кислородна бутилка, дава я на Явор, разтърсва го. За първи път посатвя човешката взаимнозависимост над индивидуалните цели. А този негов избор е по- сложен и значим от всяко негово досегашно физическо постижение.
-Хайде, Явка. Стегни се и да се прибираме.
Бутилката кислород съвзема Явор, но най- вече изборът на Оги му вдъхва вяра, носеща живот и сили, с които да продължи напред и надолу- към сигурната земя на обикновения живот, далеч от височината на пропастите.
Епилог
Месеци по- късно Ния лежи в прегръдките на Елена, загледана в снимка на баща си, окачена на стената в стаята й. Лампите са загасени, единствената светлина идва от играещите по тавана звезди, образувани от абажура на дървения фенер, който Искрен й беше изработил. Ния сякаш още не побира или не разбира случилото се, не го признава. Спасява се чрез отричането. За нея „тати ще се върне, просто се бави, за да ме изненада, когато никой не го очаква“. На Елена й се иска да го вярва, иска й се да има същото въображение, което да изтрие загубата, да я спаси от болката. Но не може. Не може да не вярва на реалността. Трябва ежедневно да намира сили, с които да изплува над лавината от спомени, сълзи и страдание. И най- често ги намира в Ния. Тя е и най- силната й връзка с Искрен, най- красивият и чист спомен от него.
Всяка вечер Елена препрочита писмо от Искрен, което Явор и Оги бяха намерили сред вещите му в палатката на втория им базов лагер. Писмо, което явно бе написал няколко часа преди отчупването на козирката. Може би е щял да търси начин да й го изпрати веднъж щом се озове в долния свят.
„Скъпа Елена,
Пиша ти от палатката, не мога да заспя и мисля само за теб и Ния. Докато Явор хърка до мен ми липсваш осбено много. Толкова искам да ви прегърна, че все сънувам един странен сън… направо ме е страх да заспя, за да не се повтори. След час трябва да станем и да тръгнем към върха, а аз отсега съм изтощен… Никога не мога да си обясня защо чувствам върха най- далечен, когато съм най- близо до него, а теб чувствам най- близка, когато си най- далече. На тази височина, с всяка вечер звездите ми изглеждат все по- близо и ме карат да си мисля, че не съм излъгал Ния, когато й обясних, че алпинистите са нещо като космонавти, само дето вместо към планети, излитат към върхове. Представяш ли си! Непременно да й кажеш, че ще се върна, когато най- малко очаква.
До скоро, прегръщам ви с цялата звездна сила,
Искрен“
Елена го препрочита и заспива, за да й се появи Искрен. Сънят остава единственото време-пространство, в което да го среща без прегради.