Чувам гласовете им. Приближават се.
Намествам се по-добре. Скрил съм се в клоните на дървото. Листата му са големи и няма да ме видят. Наляво се виждат другите дървета. На дясно се е Другозем. Отдалеч изглежда съвсем нормален планински град.
Единствената му особеност е, че всички жители сме със зелени очи.
Старите хора вярват, че първо се е появил градът и след това планината. Не се изморяват да разказват легендата на всеки, готов да ги слуша. Слушателите им са главно туристи.
Преди много години над Другозем се извисявала огромна скала. Хората вярвали, че от другата страна на скалата има свят, подобен на рай. Нощем понякога от там се чували песни. А в определени дни над скалата светело странно зеленикаво сияние. Никой не успявал да се качи на скалата и да провери дали това е истина. Мнозина са се опитвали, но камъните се отчупвали под тях и те падали.
В най-близката къща до скалата живеел Стамен- вечно засмян, постоянно свирещ на дървена свирка. Всички го подкачали, защото бил беден. „Сигурно си много нещастен. Погледни се! Имаш само тази риза, а и тя на дупки.“ Той се усмихвал: „Богат съм.“ И продължавал да свири, разхождайки се из поляните. Стамен бил влюбен в Рада-дъщеря на един от градските големци. Рада също го обичала. Но баща й не позволявал да се оженят. „Не мога да дам дъщеря си на такъв дрипльо.“ Рада го молела. Сърдела му се. Не му говорела. Опитвала се да го подкупи, правейки му подаръци и мили жестове. Пробвала и със сълзи. Нищо не помагало. Баща й не се трогнал. Даже започнал да подготвя сватбата й със сина на един от другите градски големци.
Стамен и Рада решили да избягат. Но ги усетили. Бащата на Рада повел хората си и тръгнал след тях.
Рада и Стамен вървели щастливи, спокойни, че са избягали, мечтаейки. „Ще си направим къща.“ „Ще си посадя отпред цветя.“ „Ще имаме много деца.“ И още, и още.
Замечтани, не усетили преследвачите си. Чули ги, когато вече било късно. Рада и Стамен се впуснали да бягат, но били обградени. Втурнали се да бягат.
Озовали се до скалата. Бащата на Рада и хората му бавно приближавали към тях. Стамен и Рада се прегърнали. Целунали се. Бащата на Рада извикал гневно. Рада и Стамен започнали да се катерят по скалите. Отдолу хората им викали да слязат. От скалата постоянно се отчупвали малки камъчета, но Рада и Стамен продължавали да се изкачват нагоре към върха. Още малко и щели да го достигнат.
Изведнъж Стамен надал вик. Бащата на момичето го уцелил със стрела. Стамен бавно се свличал надолу. Кръвта му оставяла червени петна навсякъде по скалите. Рада викала след него. В момента, в който тялото на Стамен паднало в краката на баща й, Рада скочила.
И тогава скалата се превърнала в планина с гъста гора и обградила града от всички страни. А от скалата, където червенеела кръвта на Стамен, бликнал водопад.
Не знам дали някой наистина вярва на тази легенда. Завършва с това, че боговете от другия свят, отвъд скалата, там в приличащия на рай свят, се възхитили от любовта на Рада и Стамен и затова ги превърнали в планина и водопад. Когато чух легендата за пръв път от учителя ми по литература, го попитах защо просто не са ги съживили. Той ми отговори, че нищо не разбирам.
От дървото, на което съм се скрил, се вижда водопадът. Струва ми се, че бучи по-силно от преди. Може би, защото е тихо. Няма птици. Няма животни.
Градът е разположен от двете страни на водопада, който се спуска бързо на няколко струи. Всяка струя е различна-една се спуска бясно, друга плавно, трета подскачайки. Всички стигат долу по едно и също време и образуват бяла бълбукаща пяна, която постепенно се разтваря по течението на реката. Самата река се разклонява на две и всяко разклонение образува причудливи завои, с които обикаля около планината. И най-странното е, че завоите на реката са като кръг, който започва и свърша на едно място. Започват от водопада и отново се връщат до него.
Точно до водопада е сградата на „Vita” – висока кула, с огромен комин, от който постоянно се носи странен зеленикаво-кафяв пушек.
Спомням си как за първи път отидох там.
Мама ме беше сресала. Бях на 19, но тя държеше да ми направи прическа. И ми беше сложила вратовръзка. За да съм представителен. Беше горда. И аз бях горд. Щях да работя във „Vita”.
Всички искахме да работим във „Vita”. Никой, освен тези, които работеха там, не знаеше с какво точно се занимава компанията. „Договор за конфиденциалност.“ Имаше някаква мистериозност, която привличаше всички. Особено по-младите. Представяхме си, че всички там са някакви супер герои или тайни агенти. По-възрастните ги примамваше високия стандарт-на всички служители се даваха нови коли, нови телефони, имаха карти с намаления за всички магазини. И най-важното всички ги уважаваха. Все пак работеха във „Vita”. Единственият недостатък беше, че всички трябваше да са облечени в едни и също дрехи – зелени костюми с кафяви ризи.
Само собственикът не беше облечен така. Той ходеше в черно. Казваше се Самаил. Не беше от онези шефове, които си седят скрити във кабинетите по високите етажи. Обичаше да се разхожда из Другозем. Самаил имаше странно излъчване. Харизматично. Магнетично. Хипнотизиращо. Очите му бяха черни и студени. Имаше ослепителна усмивка- чаровна и вдъхваща доверие. Познаваше всички хора. Говореше си с тях и често им помагаше.
Един ден „Vita” пусна обява, че си търсят служител.
Моето момиче, Ина, ме накара да се пробвам. Съмнявах се, че ще ме вземат.
Но те го направиха. Щях да работя във „Vita”!
Гласовете приближават. Женски глас и мъжки глас. Смеят се. Това е нейният смях. Едва не падам от дървото. Клоните се размърдват. Те не обръщат внимание.
Ина и някакъв мъж, облечен в зелен костюм и кафява риза. Продължават да се смеят. Спират се под моето дърво.
Искам да сляза долу и да я прегърна. Искам да сляза долу и да го ударя. Искам да сляза долу и да ударя нея. Искам да сляза долу и… И аз не знам какво искам.
Това, което имахме с Ина беше любов, прекалено истинска и чиста, за да съществува в този свят. И в момента, в който се сблъска с него, тя умря. Унищожи се. Любовта ни трябваше да си седи капсулирана в розовия балон на щастливото удоволствие. Тогава щеше да оцелее.
Аз бях виновен. Аз бях този, който допусна света да я убие.
Преди живеехме зад стъкло, пред което сами си бяхме пуснали пердето. Не виждахме какво става навън. Понякога чувахме. Понякога някакви картини се прокрадваха, но тогава просто слагахме по-дебела завеса. Доброволно изолирани. Влюбени. Щастливи.
До момента, в който започнах работа във „Vita”.
Работата ми се състоеше в подреждане на опаковани пакети в склада и товаренето им в камиони. Не знаех какво има в пакетите. Не беше важно. Беше работа. Не беше престижна позиция, но получих пълния пакет от привилегии. Пуках се от гордост всеки път, когато се разхождах в зеления си костюм и кафявата си риза.
Как „Vita” реши да основе офис в Другозем не знаеше никой. Но всички се радваха на решението й.
Всъщност не всички.
„Планинарите“- така се наричаха. Те искаха „Vita” да се махне. Организираха постоянно протести. „Спасете гората!“ „Долу “Vita”!“ „Върнете ни планината!“ „Убийци!“ „Докога?“ Най-любимо им беше да рисуват едно дърво, над него да сложат кръст и надпис „Почивай в мир!“.
„Vita” не беше виновна за нищо. Тя донесе стабилност, пари, спокойствие. Вече никой не се чудеше как ще оцелее. Градът ни се развиваше.
Тъкмо излизах от работа. Исках да мина през бижутерския магазин, за да купя нещо на Ина. Нямахме повод. Освен този, че я обичах. Чудех се дали да взема гривна със смарагд или с рубин.
Един човек ме спря. „Болката…Ужаса…Виковете…Не ги ли чуваш?“
Познах го. Старият ми учител по литература. Само че изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха мръсни. А в очите му имаше ужас.
„Господине?“
„Разрушавате…Убивате… Животът загнива!“
Свалих зеленото си сако, за да го наметна. Той ме избута.
„Гората е жива…Тя е жива…Както и водата…Те носят живот… И той го знае… Самаил… Иска живота им!“
Бълнуваше. Стана жал за него. „Да Ви заведа ли до Вас?“
„Не вярваш…Но е така…Истина е! Люти зими. Суши. Болести. Всичко ни подминаваше…Защото душата на планината ни пази! Пази ни…Винаги сме оцелявали заради нея…Ние сме свързани с нея…Душата ни е с нея! Всички сме нея. Боговете от другата страна на скалата са дали вечен живот на Рада и Стамен, превръщайки ги във водопад и планина. Те не могат да го направят с нас, но ни дават сила, дават ни живот. Дават ни душа. Зареждат ни. Ние сме свързани…ние сме едно. А ние я убиваме…Унищожаваме я… Себе си убиваме…Огледай се! Не само гората я няма…Чуваш ли сутрин камбаните? Всяка сутрин бият на умряло…Всяка сутрин…Всичко умират… Или се разболяват…Всички!“
Сигурно имаше треска. „Да Ви заведа ли до болницата?“
„Не вярваш!“
Това в погледа му не беше ужас. Беше нещо друго. То гореше и ме плашеше. Беше лудост. Направих крачка назад. Той ме хвана за ръката.
„Той сече дърветата и ги претопява. Смесва ги с водата от водопада…Това прави…„Vita”…това прави…Никой не пита какво прави. Изпълняват… Той ви е омагьосал! Сатана! Той прави своя “Vita” – еликсир, който носи безсмъртие. Той това иска. Затова е тук! Вечен живот…“
Избягах от него. Чувах как вика след мен.
„Омагьосал ви е…Вечен живот…“
Спрях да тичам, когато виковете му вече не се чуваха. Огледах се. Досега не го бях забелязал. По-точно се правех, че не го забелязвам. Беше странно голо. Преди гората заграждаше целия град. Сега дърветата ги нямаше. Кога всички дървета бяха изчезнали? Това не може да се е случило изведнъж. Как не го бях забелязал? Бях прекалено щастлив в любовта си. Доволен от работата си. Това не е оправдание. Но беше така…Виждах как малко по малко всички дървета изчезват, но махах с ръка и отивах на работа или си подсвирвах и отивах при Ина.
Видях и друго. Пред много от къщите имаше ковчези.
Глупости! Разсмях се на глас. От известно време главата постоянно ме болеше и не можех да спя. Бях уморен и изнервен. Не разсъждавах трезво. Бедният човечец беше болен. Всичко, което говореше беше абсурдно.
Прибрах се. Ина ме посрещна. „Какво ти има?“
„Изморен съм. Ще си лягам.“
Не можах да заспя. Не само, че главата ме стягаше като менгеме, но и чувах постоянно виковете на учителя: „Убийство…Вечен живот…“
Излязох на терасата. Бях купил апартамента заради гледката – планината. Цената беше висока, но можех да си го позволя. Сега пред мен имаше само зелени заоблени хълмове. Без дървета.
Не вярвах на тази лудост за еликсири за вечен живот. Беше абсурдно. Но учителят беше прав за едно – никой не се интересуваше от това какво прави компанията. Дори и тези, които работихме там, не знаехме. Никой обаче не питаше. Получавахме си заплатите и привилегиите. И изпращахме любопитството си надалеч.
Ина дойде при мен. Прегърна ме. „Ела…“
„Ако „Планинарите“ са прави?“
„Ела вътре.“
„Ако наистина “Vita” отсича дърветата? Ако унищожават горите?“
„Голяма работа.“
„Ние ги оставихме…“
„Това е една гора.“
„Това е нашият дом. Не можем да седим безучастни…“
Влязох в стаята. Започнах да се обличам. Ина влезе след мен. „Това се случва отдавна и досега нямаше проблем.“
Не й отговорих. Излязох.
Не, не. Не бяхме безучастни. Всички доброволно се бяхме съгласили да участваме. Едни пряко, други мълчейки.
Не бяхме омагьосани. Поне не и от някакви свръхестествени сили. Бяхме омагьосани от спокойствието, от сигурността, от парите. Знаехме, че нещо се случва, но си спускахме завесите. Много дебели, за да не пропускат нищо.
Отидох до компанията. Влязох в склада. Отворих един от пакетите. Вътре имаше стъклен съд, пълен с кафеникаво-зеленикава течност. С етикет „Vita”.
Беше абсурдно да се мисли, че това може да даде вечен живот…Но пред мен имаше стотици шишета! Самаил беше луд. Един побъркан, който унищожаваше нашата планина.
Не. Ние самите я унищожавахме с нашата незаинтересованост и безучастие.
Това трябваше да спре.
Човекът със зеления костюм и кафявата риза прави опит да целуне Ина. Тя го отблъсква.
„Още го обичам.“
Ина си тръгва. Той я последва.
Ина още ме обича… И аз я обичам. Беше толкова хубаво, когато живеехме само двамата. Само ние и нашата любов.
След онази вечер се бяхме скарали. Казах й какво съм открил и какво смятам да направя. Тя каза, че съм луд и че ще разваля прекрасния живот, който „Vita” беше донесла на града. Каза, че ако не се откажа от плановете си, ще се разделим.
Разделихме си.
Мога да сляза. Мога да тръгна след нея и всичко ще бъде както преди. Какво ме беше накарало да си мисля, че мога да променя нещо? И защо?
Чуват се гласове. Това вече са те. Имам време да сляза и да избягам.
Какво си мислех, че мога да направя? Няма да променя нищо.
Слизам от дървото. Тръгвам надолу към града. Всичко е голо. Останали са само няколко самотни дървета. А около тях пустош. Развалина. Разруха.
Да. Няма да променя нищо. Освен че ще запазя поне тези дървета. Това беше нашия дом!
Зареждам пистолета.
Те вече се виждат. Трима са. Облечени са със зелени костюми и кафяви ризи. Носят брадви.
„Няма да го направите!“
Те продължават да си говорят и да се смеят.
„Няма да го направите!“
Не ми обръщат внимание. Тръгвам към тях с насочен пистолет.
Чувам изстрел. Усещам остра болка. След това тъмнина. Празнота. Безтегловност. Забрава.
Последното дърво пада с тътен на земята.
Тримата мъже старателно подреждат труповете на дърветата на купчина. След малко щяха да дойдат колите и да ги извозят.
Докато ги чакат, ще заровят тялото на момчето.
Усеща се лек тътен. Земята леко се разтриса. Подредените трупове на дърветата се търкалят.
Още един тътен. Този път оглушителен. Цялата земя се разклаща.
Още един тътен. Водопадът и реката се отделят от земята, издигайки се нагоре, докато не се сливат в една огромна водна пелена, простираща се над целия град и планината.
Водната пелена се спуска надолу, покривайки всичко.
Градът изчезна под нея. Планината също.
Остана само водата и скалата, по която преди се спускаше водопада.
Над скалата свети зеленикаво сияние.