Острите камъни свършиха изведнъж и босите й стъпала с наслада потънаха в меката трева. Нежният допир на стръковете беше толкова успокояващ, а изранените й крака така копнееха за почивка, че тя едва се задържа права. Капчиците роса я примамваха да се отпусне в прохладните им обятия и да се отдаде на влажната нега, приспивно плъзнала нагоре по тялото й. Но не можеше! Трябваше да продължи да бяга въпреки тъничката кървава диря, която оставяше след себе си.
Караконджулът я беше причакал при извора и тя едва се бе изплъзнала от грабливите му лапи. По-черен от нощта, по-безшумен от сянка и по-ужасен от самата смърт. Дългите му нокти оставиха болезнено пулсиращи драскотини по гърба й, но не успяха да я задържат. И сега гладният звяр я преследваше, а тя все по-трудно запазваше крехката си преднина. Чуваше тежките му стъпки, усещаше изгарящото му дихание, а противната му миризма я догонваше, обгръщаше и обезсилваше.
Селвика не беше забравила предупрежденията на посестримите си. А и сама добре знаеше, че в безлунна нощ като тази не бива да се скита толкова далече от дома. Защото мракът приютява какви ли не зъбати опасности под гарвановочерните си криле. Но звездното небе, оглеждащо се в гладката вода под него, беше толкова пленително, че тя не можеше да му устои. Имаше някакво тайнствено вълшебство в това как всяка светлинка си намира другар за танц, устремява се към него, но все не може да го достигне.
Мечките бяха твърде могъщи и мъдри, за да навредят на самодивата. Веднъж властелините на планината дори й се притекоха на помощ. Вълците също не представляваха опасност за нея. Омайният й глас бързо ги превръщаше в кротки агънца, които се галеха в краката й. Трогателна беше нежността, с която свирепите хищници я наобикаляха и се радваха на близостта й с озъбените си усмивки, като внимаваха да не я наранят.
Но караконджулите бяха нещо съвсем различно. Примитивните им съзнания, зловещи останки от древни и жестоки времена, бяха неподвластни на магията на самодивските песни. И те като човеците не почитаха живота и изпитваха извратена наслада от отнемането му. Имаха остър слух и превъзходно обоняние, но в кървавочервените им очи не просветваше и капчица разум. Веднъж надникнала в тях, Селвика щеше да настръхва от лъхащия от бездната им хлад до края на дните си.
И тя тичаше, а студеният нощен въздух изгаряше гърдите й сякаш вдишваше пламъците на горски пожар. Вятърът свистеше в ушите й и развяваше като шлейф дългите й снежнобели коси. От ефирно украшение, което решеше с любов край огледалните води на някое езеро, те се бяха превърнали в грива, за която можеха да я хванат. Капчици пот обсипваха тъничкото й тяло, откъсваха се и политаха назад. Някои от тях попадаха право в ноздрите на преследващата я грамада от зъби, нокти и мускули. А миризмата на изтощение и страх дразнеше апетита на чудовището и още повече го настървяваше.
Изведнъж изострените от преследването сетива на самодивата доловиха тихо свистене. Само след миг зад нея се разнесе гръмотевичния рев на караконджула и бързо премина в жално болезнено квичене. Но тя така и не успя да се зарадва на чудодейното си избавление. Защото в мрака между дърветата пред нея изникна страховита фигура. Беше покрита с рунтава меча козина, но в лапите си държеше дълга пръчка, извита като дъждовна дъга. Значи бяха ръце, а не лапи? Човек!
Озовала се между две смъртни опасности и неспособна да избере по-малката, Селвика отчаяно се хвърли във високата трева. Претърколи се настрани, за да убие скоростта от шеметния си бяг и застина неподвижно. Лежеше прилепена с ръце и крака към земята, готова да скочи и отново да се втурне напред. Ужасеният й поглед сновеше преценяващо между човека и звяра.
Мъжът захвърли пръчката си и в дясната му ръка се появи дълго блестящо острие. Той го размаха заканително пред себе си и изкрещя нещо. От гърдите на караконджула стърчеше дълго дърво, окичено с пера в задния си край, а козината наоколо беше подгизнала от кръв. Но макар и тежко ранен, звярът беше запазил значителна част от бързината и силата си. Масивното му туловище се стрелна напред с неподозирана пъргавина и двамата се вкопчиха един в друг.
Ноктестата лапа на хищника замахна към гърлото на човека, но не успя да го достигне. Извитото острие я пресрещна и почти я преряза на две. Караконджулът отново изрева от болка и стовари другата си лапа върху гърдите на своя противник. Предвкусвайки победата си го притегли към себе си и впи челюсти в рамото му. Жертвата му се опита да се освободи от смъртоносната захапка, но веднъж докопали нещо, закривените навътре зъби вече не пускаха. Чудовището се изправи на задните си крака и завъртя глава наляво-надясно, за да прекърши съпротивляващото се тяло. В този миг мъжът най-сетне успя да измъкне оръжието си, заседнало в черната жилава плът. И го заби докрай право в сърцето на звяра.
После всичко утихна и нощният покой отново се спусна над китната полянка. Двете тела лежаха неподвижно на земята, все още вплетени едно в друго. На Селвика й отне доста време, преди да събере смелост и да ги доближи. Караконджулът беше мъртъв, но мощното му космато тяло изглеждаше като живо, готово всеки миг да скочи и да я разкъса. Човекът обаче още дишаше. Гърдите му се повдигаха едва-едва, устните му бяха изкривени от болка, а под притворените клепачи очите му бавно губеха блясъка си.
Самодивата събра набързо малък букет от билки и приседна на едно повалено дърво. Почисти раните си и извади със зъби едно трънче, забило се дълбоко в петата й. Дишането й постепенно се успокои и разгорещеното й от тичането тяло потръпна от нощния студ. След малко се надигна да си върви. Леките й стъпки я поведоха към безопасността на родната гора. Но хвърленият през рамо прощален поглед скова устрема й. Тя спря и неохотно се обърна назад, внезапно осъзнала, че може би не всички човеци бяха жестоки и зли. Този тук беше рискувал живота си, за да спаси нейния. Увлеченото в преследване чудовище изобщо нямаше да го забележи, ако той не се беше показал, за да я защити.
Селвика се приближи предпазливо, стъпвайки на пръсти и готова да побегне при най-малката опасност. Наведе се и с мъка успя да изтръгне мъжа от мъртвата хватка на караконджула. Докато разглеждаше раните му, тя с изненада установи, че не бяха чак толкова дълбоки. Дебелата меча кожа, която ловецът носеше върху себе си, го беше предпазила от острите нокти на звяра.
Мръщейки се недоволно от горчивия вкус на билките, самодивата сдъвка няколко от останалите й листенца. Не беше никак приятно, но се налагаше да го направи, за да освободи скритите в тях сокове. После изплю в шепа лековитата каша и внимателно намаза с нея раната на гърдите на човека. Тънките й пръсти нервно потрепнаха от допира със загрубялата му кожа. Разкъсванията от зъби по рамото не бяха толкова сериозни, но можеше да се възпалят, затова тя се погрижи и за тях. И успокоила най-сетне пронизващите укори на съвестта си с все сили се затича към дома.
***
Изтощена до смърт от нощните си премеждия, Селвика спа до късно. Събудиха я безгрижните птичи трели и ярките слънчеви лъчи, прокрадващи се между листата. Още търкаше сънено очи, когато я обзе чувство на вина. Защото докато се излежаваше в меките клонки на върха на вековния дъб, горските жители се нуждаеха от грижите й. Тя разкърши рамене, усмихна се на издигналото се високо в небето слънце и ловко се спусна на земята. Изми лицето си с останалата в сенките роса, закуси обилно с плодове и пое на дневната си обиколка, като бодро си припяваше.
Първо помогна на една сърна да открие изгубеното си малко. Отне й доста време, но когато накрая ги събра, сълзите на благодарност в очите им я възнаградиха пребогато. После измъкна един вълк от човешкия капан, в който така глупаво беше попаднал. Той се дърпаше отчаяно и беше готов сам да си прегризе уловения крак. Самодивата обаче го успокои с магията на гласа си и с огромни усилия успя да открехне тежките челюсти. Раненото животно се отдалечи с накуцване, но след миг засрамено се върна и се заумилква в краката й, като скимтеше сърцераздирателно. Позволи й да прегледа кървящата му лапа и да я наложи с билки. И виновно наведе глава, докато тя му се караше за проявената непредпазливост. Изобщо не помръдна, само връхчетата на ушите му нервно потрепваха.
Селвика вече започваше да се уморява, но това не й попречи да върне едно неоперено още пиленце обратно в гнездото му. Нито пък да закрепи по-здраво готовия да падне кошер на пчелите, от които понякога си гребваше малко мед. Денят вече преваляше и тя си позволи да използва остатъка му за себе си. Почисти още веднъж раничките по краката и на гърба си, а после се зае да поправя раздраната си дреха. На паяците щяха да им трябват поне десетина дни да й изтъкат нова, затова тя закърпи прорезите с ивички бледозелен мъх.
Изгревът на тънкия лунен сърп я завари да се къпе под любимия й водопад. Тя с наслада излагаше тялото си на ласките на свежите струи, докато съзнанието й се рееше без цел и посока. През целия ден мислите й бяха заети с грижите за животните, но сега започваха да се връщат към събитията от изминалата нощ. И тя все по-трудно обуздаваше любопитството си. Непременно трябваше да узнае дали нейния спасител е оживял. Щеше само да отиде до полянката и да огледа наоколо, какво толкова можеше да й се случи? Караконджулът вече беше мъртъв, а останалите от неговия вид рядко идваха насам. Нищо друго не би я нападнало в нейната гора. Никой друг не би й причинил вреда. Никой, освен хората, а тя знаеше как да ги избягва.
Гласът на разума продължи да се съпротивлява, но все по-вяло. Защото вече знаеше, че е загубил. Самодивата се гмурна към дъното на езерото и игриво се завъртя между стърчащите като зъби скали. Плуваше с плавни и грациозни движения, сякаш танцуваше с невидим партньор. След малко излезе от приятно топлата вода, изстиска мократа си коса и я сплете на плитка. Бялата й паяжинена рокля още беше леко влажна след изпирането, но Селвика я облече и потъна в дебрите на гората. Следваше някаква видима само за нея пътечка между дърветата, като избягваше откритите места и поляните. Водеше я тихият ромон на едно поточе, спътници й бяха заинтригувано проблясващите звезди.
Ясните й сини очи забелязаха неподвижната фигура отдалече. Но когато се приближи още малко, тя разпозна гъстата козина на караконджула и потръпна от ужас. Изправената стойка на тялото обаче беше човешка, както и любопитно озъртащата се глава. Наметнал кожата на убития от него звяр, мъжът изглежда я очакваше. Не можеше да я види между дърветата, но явно усети присъствието й, защото опита да я заговори на неразбираемия си език. Макар че гласът му беше доста по-груб от нейния, в него се долавяше някаква топлота. Но това не беше достатъчно, за да я примами да се покаже на открито.
Осъзнал провала си, човекът вдигна ръце и започна да пее. Тялото му се изви в кръшен танц, макар че незарасналите рани видимо ограничаваха движенията му. Когато и това не помогна, той с отчаян жест извади къса пръчка с дупчици. Допря я до устните си и пръстите му заиграха по нея, раждайки вълшебна музика. Отначало мелодията беше проста и земна, сякаш описваше трудното ежедневие на живота му. Но след това се извиси като птица в небето. Пърхаше с криле и все по-уверено се носеше над дърветата, пламтяща, вдъхновяваща и зовяща. Възпяваше красотата на природата, извиваше се кръшно и набираше мощ като придошла река.
Селвика не можа да устои на магията на огнения ритъм и кръвта й залудува. Забравила страха си, тя се устреми към ловеца и се завъртя във вихрен танц около него. Щом можеше да излее душата си в музиката, да се разтвори без остатък в нея и да й позволи да го завладее, значи нямаше как да е толкова лош.
Напълно изтощени и останали без дъх, двамата се свлякоха на земята. Очите им се срещнаха и само за миг свързаха съзнанията им. Никой не смееше да помръдне, за да не разруши по някакъв начин крехкото доверие, възникнало между тях.
След малко самодивата се отърси от унеса си и се изправи на крака, за да си върви. Човекът я последва. Ръката му посегна да улови нейната, но в последния момент се спря. Сякаш връщаше свободата на птица, за чието прекършено крило се беше грижила докато оздравее. Селвика познаваше добре този жест и чистотата му я накара да остане. Чувстваше се в безопасност, а беше и любопитна.
Мъжът посочи към нея и започна да тича наоколо. После спря за миг, развя кожата на караконджула и се затича отново, като ръмжеше страховито и протягаше напред ръце. Накрая свали черната наметка от гърба си и я хвърли на земята. Потупа се в гърдите, скочи върху рунтавия трофей и заплашително замахна с блестящото си острие.
Селвика го изгледа недоумяващо и в почуда присви тесните си рамене. После изведнъж осъзна какво се опитваше да й обясни човекът. Той явно мразеше караконджулите не по-малко от нея и искаше да им заложи смъртоносен капан. А тя трябваше да стане примамката и да ги доведе при него. Самодивата потръпна ужасено, а кожата й настръхна само от мисълта за още едно надбягване със смъртта.
Очите на ловеца я следяха напрегнато, а пръстите му с благодарност докоснаха зарастващите рани, които тя беше излекувала. Той коленичи пред нея и търпеливо зачака решението й. Докато Селвика се чудеше как точно да откаже, тя с удивление осъзна, че всъщност обмисля предложението му. Отдавна копнееше да спаси горските създания от кръвожадните караконджули, но никога не беше мислила, че това изобщо е възможно. А сега изведнъж се оказваше, че има начин да се постигне. Вече знаеше, че миризмата й е неустоима за чудовищата и те щяха да я следват настървено и сляпо. И нямаше да е трудно да ги открие, защото вълците с радост щяха да й помогнат. Твърде често виеха те от мъка, оплаквайки загубата на някой от своите, а силите им не стигаха, за да се защитят.
В главата й се тълпяха угрижени мисли, пълзяха, премятаха се тромаво, препускаха уплашено и политаха окрилени от надежда. Толкова много животни бяха в опасност и разчитаха на нея. Но тя вече не беше сама. Страхът и колебанията, които я изпълваха, се разсеяха като зимна мъгла под топлите лъчи на пролетното слънце. И сякаш озарен от вътрешната й светлина, небесният лазур в очите й засия още по-ярко. Самодивата се усмихна на човека и доверчиво протегна към него малката си длан.