Асансьорът забуча и потегли нагоре. Мъждива светлина осветяваше гладко избръснатото лице на Богдан, строен ерген на тридесет години, с престижна работа като главен инженер в голяма строителна фирма в София. Малък трус и той спря на седмия етаж. Апартаментът на баща му се помещаваше в една стара софийска панелка в „Дружба“. Застана уверено пред вратата, изопна ризата си, приглади косата си и пое дълбоко въздух. „Мечка страх мен не страх“ – помисли си той и почука на масивната дъбова врата. След секунда вратата се отвори широко и на прага застана висок, добре сложен мъж с къса бяла коса. Лицето му бе широко и строго. Очите не издаваха никаква емоция. Изглеждаше като човек, служил в армията.
– Здравей сине, заповядай! – едва доловима усмивка се стрелна по хладните му и свити устни, но залезе бързо.
– Добър вечер, татко, радвам се да те видя. Как си? Онази тежка кашлица отмина ли ? –
опита се да подхване нещо като разговор. В присъствието на баща му, разговор да се води, беше трудна задача. Диалозите им бяха нещо средно между разпит и монолог. Или баща му задаваше въпросите, или Богдан водеше монолог с него, който винаги завършваше с: „Добре, а сега аз ще ти кажа защо ти мислиш грешно“. Всяка друга вечер, но не и тази. Богдан беше твърдо решен. Той имаше предложение към баща си, беше нервен и искаше час по скоро да изстреля това, което имаше да казва, и да се свършва.
– Добре съм, синко. Влез да поговорим, да те видя! – поде бащата.
– Всъщност бързам ще ме извиняваш, дойдох само да ти споделя моята идея за рождения ми ден, който е другата седмица, и помислих, че ти може да си свободен. Повечето ми приятели са заети тогава, а на мен ще ми е приятно ти да ме придружиш. Решил съм да направя поход до Черни връх от кв. „Драгалевци“. Денят ще е топъл и слънчев, ще бъде интересно приключение! Какво мислиш?
Гримаса. Първа, втора, трета. Тежък, заклеймяващ смях се разнесе по олющеното стълбище. Нямаше и следа от строгото лице. Сега беше чудовищно. Хищни очи се впиваха в Богдан. Усмивка, толкова изкривена и недвусмислена. Богдан вече знаеше какво значи това. Беше съжалил, но връщане няма. Революцията бе на ход.
-Сине, сине, сине… Мили мой, Дон Кихоте! Кажи ми!? Кажи ми какво ще търсиш там горе? Какво ще дириш по тези каменисти пътеки и голи, изгорени от слънцето поляни? Какво искаш да намериш сред пустинни чукари, ръбати и грозни? Нима не съм ти дал всичко? За толкова години като баща, мисля че тази тема сме я разглеждали и ти знаеш моето мнение за планинския туризъм. Аз откровено го мразя. Идиотска загуба на време и дори пари. И ти ли стана този идиот? Мислех, че този разговор го доведохме до край преди години и го изхвърлихме на бунището за глупави начинания. Каква смахната идея само! Не мога да те позная. Какво ще търсиш там, какво!?
Богдан стоеше на прага безмълвен. Беше покосен от мълния, но нямаше как да е друго, та той стоеше с метален костюм на хълм висок седем етажа посред буря. Така му се падаше. Мислите нахлуваха в главата му с неимоверна скорост, но не се материализираха в думи. Нямаше сили да отвърне на удара. Нямаше какво да допълни.
– Благодаря за отделеното време татко! – вратата на изпочупения асансьор се затвори със страшна сила. След минута се озова на улицата с вдигната ръка и се вмъкна ядосан в едно такси. Тъмни облаци започнаха да покриват небето в топлата септемврийска вечер. Нещо предстоеше.
„Да, аз го мразя! Не, дори го ненавиждам. Ах, проваля ми живота и младостта!…’’ Ругатни и обиди кръстосваха шпаги, а бойното поле бе умът на Богдан. Той всячески се опитваше да убеди себе си, че баща му е кретен, и трябва да спре да се ръководи само от това какво той желае. Винаги беше постъпвал така от първия си дъх на тази земя, сигурно и до последния. Старецът бе за него същинско Слънце. Достатъчно далеч, за да не можеш да проведеш нормален разговор, и достатъчно масивен, за да не можеш да избягаш от неговата гравитация. Каквото и да правеше Богдан, винаги първо налагаше своето схващане за нещата и обичайно то беше законът, по който се ръководеше. За тридесет години Богдан не беше предприемал действия, които не биха се харесали на баща му. Той не можеше да го презира дълго, все пак дължеше всичко на него. Възпитанието си, образованието си, добрата работа и не на последно място човекът, който виждаше всяка сутрин пред огледалото, но нито зрънце повече. Девизът на баща му беше: мъжество, строгост и работа и това се превърна в кредо и за Богдан. Мъжество, строгост, работа… мъжество, строгост, работа, това започваше чисто и просто да го убива. Не беше създаден само за това. Може би и той нямаше време да мисли за какво бе създаден. Богдан беше работохолик, нямаше семейство, но имаше всичко, за което съвременните парвенюта биха му завидели. Това не стигаше. Той усещаше, че палитрата на живота му бе предложила само един скучен цвят за рисуване – сив. Желаеше да открие нови върхове, но пътят до там бе неочертан. Богдан имаше само едно хоби, и то бе да се интересува от планините. Беше прочел цялото море от литература на книжния пазар за тях, беше изгледал всеки един документален филм за алпинизъм, беше научил всеки един термин и проучил всевъзможните марки за туристическа екипировка. Това го правеше тайно, скрит в своите мисловни катакомби, далеч от погледа на баща си или приятели. Това беше неговият забранен плод, който бе на път да отхапе скоро, съвсем скоро…
Обувки с висока грайферна подметка, тъмносин туристически панталон, яке, пазещо от дъжд и вятър, шапка, слънчеви очила, раница, пълна с вода и храна и сърце, туптящо от вълнение, готово за първата си среща с планината. Точно така изглеждаше Богдан пред табелата с надпис: Природен парк „Витоша“. Беше около осем часа сутринта и първите по-топли лъчи се прокрадваха по слънчевото лице на Богдан. Той беше щастлив за първи път от много време насам. Предстоеше му първа среща с неговата мечта, за която събираше смелост от толкова време. Гората го примамваше с аромата на смелостта и авантюризма. Обърна се да погледне София от високо и извика с пълно гърло:
-Не ме е грижа какво мислиш! Аз ще го направя, защото го обичам! – обърна се и се изгуби сред виещата се нагоре пътека.
Богдан вървеше половин час високо над „Драгалевци“. Премисляше постоянно плана си, който включваше почивка на стария заслон „Бай Кръстьо“, изкачване до станция „Голи връх“ през пътеката, вървяща под стария Драгалевски лифт, и следване на зимната маркировка до Черни връх. На теория го знаеше отлично, но как щеше да се справи на практика, предстоеше да разбере. Времето си отминаваше, но една мисъл не го напускаше. „Какво ще търсиш там горе?“ И той питаше себе си сега ,когато крачеше напред, какво наистина отива да търси, защо го прави. Отговор нямаше. Така го усещаше, така бе заложено в генома му. Богдан имаше теория. Теорията за „ Вертикалната доброта“. Той вярваше, че колкото по-нагоре се изкачват човеците, толкова по-добри стават. Беше сигурен в това. В ниското се утаява всичко тежко, всичко лошо и преходно. Вертикалната посока ни очиства от тях. Да сте виждали гневен човек в планината?
Един голям ръбест камък, обрасъл с мъх и лишей, ознаменува първата почивка по пътя към върха. Отделни капки пот попиха по тениската му, челото му стана по-лъскаво, започваше да диша все по-тежко. Реши да отдъхне за няколко минути. Канарата беше намерила своето място сред около десетина стройни дървета с много широки корони, които образуваха цветен купол над главата на Богдан. Той започна да ги разглежда внимателно. Листата бяха едри, зелени и леко изпъстрени по краищата в топли есенни цветове. Те потрепваха леко и сякаш играеха някакъв горски танц с вятъра. Шумяха едва доловимо, хипнотизиращо. Буките, като същински горски стражи, правеха дебела сянка над уморения пътник. „Богдан, какво си ги зяпнал като луд?! Толкова им се прехласваш, че ако беше писател, щеше да ги нарисуваш с думи. Ти не си поет, човече, има си хора за тази работа! Ти никога не си се интересувал от словото. Ставай, път ни чака!“- тези мисли дръпнаха юздите на младия инженер и той пое по горската пътека.
След около час Богдан се намираше на първия си по-голям ориентир – заслон „Бай Кръстьо“. Добри хора бяха измайсторили няколко пейки и масичка от стар дървен материал и той уморено седна на тях. Беше изгладнял. Извади от раницата си единствения сандвич, който носеше, и не чакаше покана, за да го започне. Наоколо нямаше никой, въпреки почивния ден. Компания му правеха горските птици с песента си и едно куче, което се появи неочаквано Бог знае откъде. Песнопойните му приятели изнасяха същински концерт. Хвърковатите бяха много красиви, облечени с фрак от пъстра перушина. Толкова се радваха на странника и той на тях. Прелитаха от клон на клон и огласяха с репертоара си околността. Той беше впечатлен от песента им все едно за пръв път чува това. Можеше да ги слуша с часове. Кучето, което седна кротко до него, го гледаше с искрен поглед и чакаше залък от хляба. Той му отчупи голяма хапка и вече бяха приятели с Шаро до живот. „Богдане, ставай, ще замръкнем тук! Какво ги зяпаш тези птици? Така ги слушаш, че ако беше музикант, би написал симфония с помощта на тяхната мелодия. Ти не си композитор, човече, има си хора за тази работа! Ти никога не си се вълнувал от музика. А този пес, какво? Нима обичаш животни, те нищо не ти дават само взимат! Ставай, път ни чака!“- тези мисли не даваха време за отдих на Богдан. Нямаше за него покой. Струваше му се все повече, че те не са негови. Вдигна раницата си и потегли.
Кал по крачолите, струйки пот по челото, задух в гърдите. Да поемеш пътя под стария Драгалевски лифт е смело начинание за нетрениран турист. Пътеката бе много стръмна и обрасла. Наближаваше обед. Слънцето все повече напичаше, а Богдан бе все по-изморен. Няколко метра и почивка. Така се движеше той през последния половин час. Спря за почивка отново. Невероятна гледка се разкриваше пред него. Той се намираше високо в планината и цялото Софийско поле се ширеше събрано в една длан. Всичко бе толкова мъничко и компактно. Небето бе кристално чисто, само няколко облачета внасяха пъстрота в пейзажа. Чудна картина се отпечатваше на усмихнатото му лице. Искаше му се вече да полети. „Богдане, ще настинеш, ако не се движим. Какво си се вторачил в мръсната столица. Така зяпаш, че ако беше художник, сигурно на момента би го скицирал. Ти не си художник, човече, има си хора за тази работа! Ти никога не си любопитствал по повод на изкуството. Ставай, път ни чака!“- и Богдан се размърда, не му оставаше друго.
Станция „Голи връх“ се намираше на около 1800м. н.в., а пред нея стоеше Богдан и хапваше ябълка. Руменината не изчезваше от лицето му, а от тялото му капеше пот. Много сили му костваха последните два километра и той бе видимо изморен. Плодът щеше да залъже глада за известно време, но лошото за него бе, че нямаше повече храна. Знаеше, че на върха има малка хижа, в която се сервират скромни гозби, и това го мотивираше още повече. Чакълът захрущя под каучуковите обувки. По виещия се нагоре път иглолистните дърветата изчезнаха, пейзажът отстъпи на големите полета с торф, каменисти потоци се стелеха и маркираха ландшафта. 178 обозначени черно-жълти колчета с височина над два метра бяха строени страни от пътеката и показваха правилният път. За Богдан всичко това бе ново, непознато, непонятно. Всяко камъче, всеки мъх, всяко насекомо, всичко будеше интерес и любопитство у него. Започваше да намира това, което търси.
Два дълги часа. Пек, глад, парещи мускули. Пресичането на всяка каменна река, беше своеобразен Рубикон за него. Тридесето, двадесето, още десет, маркировката се стопяваше. Последна крачка, последна канара, последни метри, почти стигна, не се отказвай! Мигове на щастие. Барелеф на Алеко Константинов го посрещна и Богдан прочете „Черни връх 2290м.н.в“. Минута на нищо. Какво да мисли, какво да каже, какво да запомни? Беше горд със себе си. Живееше мечтата си и се радваше максимално. Но мечти корем не хранят и един инженер прекрачи входа на хижата.
Топла гъбена чорба и няколко филийки хляб. Прегладнял и изморен странник с огромна усмивка на лицето. Чувство, непонятно за Богдан, превзе тялото и ума му. Благодарност. Той рядко благодареше, искаше винаги повече, знаеше че може и повече. Но не и днес. За умората, за храната, за деня, за пейзажа за всичко, за което се сети, благодари и душата му запя. „Какъв късметлия съм аз!“- мислеше на ум и гледаше през малкото варосано прозорче на станцията. Пееше му се, играеше му се, всичко искаше да зърне и опита. „Благодаря за обяда и гостоприемството, добри хижари. Хайде със здраве“. Излезе от постройката с танцувална крачка и съзря вляво от нея една невисока скала, на която искаше да се покатери, и да се почувства като в приказките, стъпил отгоре на света, или поне на неговия свят. След минутка вече беше гордо стъпил на нея и пред погледа му разцъфтяха долини, гори, нови планини и върхове. Той поседна на камъка и потъна в мисли. Изпъстрените дървета, птичата песен, величествените гледки, вкусната храна, топлият ден, блаженото чувство…
Капки закапаха по камъка, на който бе седнал Богдан. Тежки капки като порой заливаха скалния блок. Небето бе чисто, слънцето високо, облаци не се виждаха на хоризонта. Сълзи. Горещи, сърдечни, от най-дълбокото и чисто дъно на душата на младия човек мокреха прастарата канара. Миеше тридесетгодишната си, държана в плен душевност, високо над всичко и всеки. Тук нямаше кой да го посочи с пръст, нямаше кой да му каже кое е правилно и кое не, нямаше строг съд. Действителният той. Пролет – чакана и недостижима. Големи, ярки цветове разцъфнаха в него. Богдан вдигна чело, отвори насълзените си очи и продума на ум:
– Благодаря ти татко! Най-накрая го открих! …