Пълен мрак. Усещам присъствието на хора около себе си, топлината им, техните души и съдби. Съдби, събрали ги на това място далеч от всички и всичко. Всяка коренно различна, следваща своя собствен път. Различен освен днес. Днес всички ще преминем през едно и също, но ще достигнем различна крайна цел. Душите са се извисили и обсъждат какво им предстои. Тъмнината и топлината започват да се примесват с неспокойство и притеснение.

Лежа полубуден до стената в края на голяма стая изпълнен с нетърпение и желание, това което предстои да свърши. И всичко останало да започне. Не усещам почти нищо, сякаш съм умрял преди дори да съм опитал да умра. Тялото ми се е отделило от мен. Топлината до мен го е обгърнала и го е успокоила. Тъмнината ми придава усещане за несигурност. Несигурност, която ми позволяла да съм едновременно навсякъде и никъде. Това ли съм търсил през цялото това време? Мрак и топлина? Едва полунощ е, имам още време да поспя, но не искам.

Светва червена светлина и в миг отварям очи. Вече е 2:16. Ясно се очертават силуетите на други нетърпеливи хора около мен. Ставам бързо и механично започвам да се приготвям, сякаш съм го правил безброй пъти, а не за първи. Като че ли някой ме води и насочва. Не обръщам внимание на другите в хижата, и те на мен. Така ми харесва. Дори и не мисля за това, което предстои, дали ще се върна, дали ще мога да усетя топлината пак, дали мъглата обгърнала съзнанието ми ще се вдигне и ще мога да погледна живота право в очите.

Точно след половин час съм напълно готов за тръгване и излизам. Няма връщане назад. Дали мечтите са мечти, само защото са неосъществени, и нищо повече? Навън е още по-тъмно. Няма звезди, а луната едвам се забелязва. Знам какво ме очаква, но не мога да го видя. Не се замислям дали да тръгна. Просто трябва.

Между втората и третата крачка си спомням за момчето, на около 7-8 години, което стоеше облегнато с две ръце на ръба на винкела на остъклената тераса, гледайки колите идващи по булеварда отсреща. Вратата на терасата бе широко отворена, за да чуе ако все пак някой дойде. Но никой не идваше, нито позната кола по пътя, нито някой през входната врата. Седеше и чакаше в състояние на смесица от паника, страх, тревога, съжаление, тъга, но и силно желание. Паника, невъзможно бе да го бяха забравили. Страх, че вратата не е заключена и ще влезе, не който трябва. Тревога, че нещо лошо се е случило и никога никой няма да дойде. Самосъжаление, че е в тази ситуация и че се чувства така. Тъга, че не може с никой да поговори за всичко това. Над облаците, надвиснали в далечината, се забелязваха силуетите на няколко планински върхове. Белите им шапки изглеждаха напълно откъснати от земята. За миг момчето си помисли, че летят свободно и всеки момент ще го оставят и те. Просто ги гледаше и мечтаеше колко би бил щастлив да е там на някой връх, където ще е сам и независим, и няма да чака никой. Само това желаеше, това беше неговото единствено спасение.

***

Мога да видя само два-три метра пред мен. Стръмни снежни участъци и скални пасажи се редуваха повече от три часа. Три часа, който минаха толкова неусетно, че трябва да проверя дали не сънувам. Отново се бях отделил от тялото си, наблюдавайки го как върви в тъмнината, размишлявайки още дали това, което предстои да ми се случи е наистина това, за което съм тук.

Изведнъж стана светло. Или по-вероятно изведнъж се завърнах в тялото си. Челникът не ми е необходим повече. Спрях. Гледката ме накара да потреперя. След няколко секунди слънцето се надигна и мигновено позлати десетки върхове. От всички страни се показаха безброй такива, малки и големи, остри и тъпи, красиви и красиво грозни. Всички еднакви, но различни, излъчвайки безкрайна си мощ.

Показа се и това, което всъщност ни очаква до върха. Само един кулоар и пет-шест скални кули. Никакви си 400 метра денивелация. Въпреки всичко вървя и се катеря без много усилие. Мислите ми и вътрешната емоция, изцяло не породени от терена или мястото, са по-силни. Вървя последен. Въпреки това, през целия ден не ме напуска усещането за още някой близо зад мен. Може би феята ми закрилница. А може би душата на момчето.

Чу се силен тътен. Всички хора около нас застинаха. Нещо се случва. Планината ни предупреждава, показва ни своя нрав. Оглеждам се бързо, леко настръхвайки от искрен страх. Огромна площ от сняг се плъзна по отсрещния склон на долината. Въпреки че разстоянието е доста голямо, може би километър, лавината изглежда грамадна, способна да запълни долината и да ни погълне. Снегът се събра на по-равно място едва след десетина секунди. Дали е имало някой отдолу? Дали си е вървял и си е мислил същото като мен? И всичко се е променило за миг.

Дали планината е наистина за мен? Какво търся тук, какво искам да докажа на себе си? Защо съм тук? Не, не трябва да съм тук – е единствената ми мисъл през следващите няколко часа след падането на лавината. Въпреки това, не мога дори да се обърна назад, моят път продължава единствено нагоре.

***

Поглеждам си часовника за първи път от доста време насам. Вървим вече над седем часа. Вече сме много близо, може би на по-малко от 50 метра, един малък ръб ни дели от върха. Неволно започвам да се вълнувам. Вълнение, напълно нетипично за мен, породено не от наближаващия успех от самото изкачване на този труден и техничен връх, а от самото чувство за изпълнение на едно обещание дадено преди много години, на осъществяване на една невъзможна детска мечта. Още само няколко крачки. Без предупреждение и умисъл краката ми спират на метър под върха. Дали съм готов да стъпя на върха? Дали съм готов да покоря своя собствен връх? Да затворя една широко отворена страница? Да започна живота си отново, без условия, без убеждения, без детски страхове, свободен да избирам и покорявам собствените си върхове? „Хайде, давай, всичко е наред“ – някой сякаш прошепна зад мен. Не, не съм готов за всичко това. Но съм на правилният път. Задържам дъха си, една-две-три крачки и се озовавам на върха.

Поглеждам наоколо. Алпите, с цялото си безумие, се изправиха пред погледа ми. Забелязвам и насълзените очи на съмишлениците ми. И тримата сме достигнали същия различен собствен връх. Не съм сам. Една прегръдка. Топлина там, където не съществува, неестествена и безценна. Една секунда, напълно достатъчна, завинаги недостатъчна. Невинна, истинска и завладяваща секунда и отново си жив. Жив, както не си бил никога до сега. Приканваща те да продължиш, да следваш съдбата си зареден с желание за и нетърпение от това, което ти предстои.

След десетина минути на върха, тръгваме наобратно. Нещо се бе променило. Вече сме алпинисти! Доволен от себе си, почти щастлив, особена наслада се настани във всичките ми сто трилиона клетки. И най-малката следа от умора изчезна. С весело настроение се понасяме по склона, все едно летим надолу. Крачим ведро, сякаш след пет минути ще сме обратно в хижата. След около шест минути, изведнъж краката ми се заковават на място. Точно, както на метър под върха. Но този път останалите части на тялото ми продължават право напред към заснежената земя. Каишките на котките ми са се заплели една в друга, което напълно е блокирало следващата ми стъпка. Нищо не мога да направя, приготвям се да посрещна удара с ръце. Като току-що станал алпинист, не преценявам какво да направя с пикела или какво той ще направи с мен ако аз не направя нещо с него. Падам по лице, и пикела ме удря по лявата буза. Дано поне ми остане белег, за да мога да разказвам от къде е.

За моя изненада, това не е края. Съвсем лекия фирнован наклон поема тялото ми и отказва да го притисне към себе си и да го спре. Плъзгам се по снега по корем с главата надолу и разперени ръце. Вече без пикел в ръката, опитвам се да спра някак с котките. Тръгвам да се плъзгам настрани. Единия ми крака се усуква странно. Усещам как се завърта около оста си. Това ще е края, от тук надолу единствено с хеликоптер. Но болка не усещам, май нищо ми няма. Поглеждам другите, вързани сме с въже. Легнали са на снега в очакване въжето да ги дръпне. 1, 2, 3, 4, 5 секунди, нито спирам, нито въжето се опъва. Какво става не знам. Дали възела не се е разплел? Оглеждам склона пред мен. Малко преди края му, след който не се вижда нищо обнадеждаващо, се показват няколко големи камъка над снега. Това е единственият ми шанс. Плъзгам се. Май се провалих, но пък гледката към ръба става все по-хубава.

Ледникът в подножието на върха започна все повече да се приближава. Множеството му цепки и неравности сякаш са символи, дори думи, изрисувани върху бял лист хартия на неразбираем език. Какво ли иска да ми каже планината? В далечния край на ледника забелязвам хижата. От тук изглежда толкова малка и нищожна, като прашинка попаднала на рамото на великан. Точно като мен. Прашинка която всеки момент ще бъде избутана и ще се започне да се рее хаотично над планини, равнини, и морета.

Очаквам всеки момент съзнанието ми да се изпълни с прекрасните хора които съм имал късмета да срещна, и моментите преживяни с тях. Кой ли ще изникне първи? В следващия момент нещо рязко ме върна в настоящето. Душата и тялото ми отново бяха едно. Спрях се, спрях се от само себе си, на пет метра от камъните, на три метра от мястото, на което паднах. А ми се стори, че мина цял живот. Проверявам въжето, вързан съм. Май съм се поуплашил здраво. Май не съм още алпинист. Ставам и продължаваме.

От всички премеждия, мисли, и гледки, не бях забелязал, че другите хора са ни изпреварили преди доста време. Изведнъж осъзнах колко е тихо. Само ние и планината. Само планината. Прекрасно.

***

„Защо не спиш още?“ – чу се някой да казва направо от вратата. „Сам ли си?“. Майка му го прегърна силно. Момчето не чуваше и не усещаше нищо. Просто се радваше, че все пак не са го забравили. Това беше достатъчно, друго нямаше значение. Още един обикновен ден, приключил в 2:16 през нощта.