Една юнска утрин, която започнала малко мрачно, Лорд-председателят на местния клуб по колоездене, Зеленият рицар и Принцесата-бегач излезли да пояздят, с цел подготовка за най-известния турнир по колоездене и бягане в страната – така нареченият „Ж100“. Намислили си далечна дестинация и затова Лорда предложил да минат по най-краткият път до съседното село с гръмкото наименование „Курорт“. Междуселският път, който хванали се оказал доста каменист, на места смърдящ на отходни води и тъкмо, когато започвал да става приятен, свършил в близост до замъка на местен картофен цар, застрелян в един европейски град в началото на хилядолетието.

Следващото голямо село било на царския път, в посока надолу и вече значително по-веселата компания изминала разстоянието за нула време. След като се насладили на истинския сладолед, предлаган в Сладоледения салон на селото – втората голяма местна забележителност, след щраусовата ферма, Лорда казал, че има други председателски дела за следобяда и се върнал в изходната точка по един друг маршрут. Това с делата всъщност било малко съмнително, по-вероятно било следващите 30-тина километра в едната посока да са му се видели малко множко, но нито Принцесата, нито Рицарят били хора, които да кажат нещо по въпроса на Лорда!

И така, Зеленият рицар и Принцесата-бегач продължили съм следващото село и по-следващото село. Докато си яздели кротко байковете, това което започнало да им прави впечатление били множеството отпадъци, изхвърляни край пътя. То, ясно, че страната била затънала дълбоко в тъмнината на посткомунистическите средни векове, но все пак, оттук-оттам се чували плахите гласове на ренесансовите екоактивисти. Явно не и край пътя!

На Зеленият рицар сърцето му се свивало при вида на всяка изхвърлена пластмасова бутилка. След като сметнал обаче, че няма как да събере всички бутилки край пътя, започнал да събира поне капачките, за да ги предаде за рециклиране. С тази си неочаквана дейност той се издигнал високо в очите на Принцесата-бегач, която не вярвала да се намери друг човек на планетата, способен да направи подобно нещо. Тя, разбира се, си останала само с уважението – не събирала капачки, а само си отдъхвала на сянка.

А имало нужда от отдъхване, защото започвали да се качват все по-нагоре и по-нагоре в планината, а денят ставал все по-горещ и по-горещ. В крайна сметка стигнали до заветната цел на пътешествието – Костенският водопад, възпят от Барда Вазов така:

Сребрист грамаден стълб с рев бесен

в заврелий пеняст вир се втуря

и заглушителната песен

разтриса въздуха кат буря.

По пътя се радвали на избуялите жита, маковете, ягодите, цъфналите акации и другите бяло-зелено-червени красоти, но не се помайвали много, защото се притеснявали да не ги застигне Големият Лош Дъжд с гръмотевици, който обещали синоптиците.

По тази причина, когато стигнали принцесата била вече доста изтощена и нервна, и веднага взела да тропа с краче и да настоява да бъде нахранена и напоена с бира. Значително по-разумният рицар настоял обаче първо да видят забележителностите и чак тогава да се отдават на кулинарни удоволствия, защото ако се опитали да действат в обратния ред, щяло да ги размързи и забележителностите можело да останат невидени.

Речено-сторено, нарамили байковете, добрали се до водопада и се заели да му се любуват.

Зоркото око на Зеленият рицар обаче веднага забелязало изхвърлено кенче от бира в бистрите води на реката под водопада.

И не му изтраяло сърцето, и скочил той да спаси реката от неразумните действия на вероятно подпийнали пишман-туристи безхаберници.

Принцесата останала на брега да кърши ръце и да дава обяснения на удивените случайни посетители на водопада. Зеленият рицар успял да мине реката и в двете посоки,  скачайки смело от камък на камък и изхвърлил кенчето в кошчето за боклук.

И принцесата, и случайните туристи били силно впечатлени! За разлика от битките в миналото, които имали начало и край, битката със Замърсителите на планетата обещавала да е вечна и герои като Зеленият Рицар, които да компенсират Замърсителите били изключително малко. Принцесата, например, малко се засрамила и си обещала в бъдеще да взима пример от Рицаря.

След това вече било ред на местната гостилница, в която всички обявени гозби се оказали с месо – явно по тези краища и плахите гласове на вегетарианците още не се чували. Като помолили любезно обаче, все пак им сервирали по една овчарска, без саламчета и по един боб, без пръжки.

Пътят обратно щял да бъде особено приятен в началото – само надолу, но един Тъмносин Купесто-Дъждовен Облак-Злодей се появил отнякъде и започнал да ги преследва.

Принцесата и Зеленият рицар бягали и бягали, но облакът едва не ги застигнал в следващото село. Едри капки дъжд тъкмо започвали да капят върху голите им глави, когато те свили рязко на запад и успели тънко да минат само по периферията на валежа. Тъмносиният Облак-Злодей се заприказвал с други облаци-злодеи и отпрашил на изток.

Известно време продължавали да карат с неразумна скорост, за да му избягат съвсем, но принцесата започнала да се оплаква от болки в някои задни части и постепенно намалили скоростта.

Или по-скоро увелиличили броя на почивките. Кажи-речи го докарали до почивка на всяка пейчица, чешмичка, стръмно завойче или случайно открити залежи от узрели диви ягоди край пътя.

С две думи, принцесата взела съвсем да сдава багажа, оправдавайки се с 37-те километра, който била пробягала из планината предишния ден, а Зеленият рицар за неин ужас, продъжавал да е все така свеж. Теорията и, че хората с чисти души, които не губят време и енергия да мислят за негативности и излишности имат значително повече от енергия от другите се потвърдила.

Накрая, след доста бутане на байковете и с пълна раница с капачки, се върнали обратно в царството си, поуморени, но доволни, че са направили добра подготовка за „Ж100“ и в същото време са намалили с някой грам тоновете отпадъци край пътищата.

Е, добре, де, Зеленият Рицар ги намалил, а Принцесата-бегач само красяла пътищата с присъствието си.