– Може ли да вържете кучето, за да влезем? – Опитвам се да надкрещя лая и ръмженето, но кучето захапва думите ми още във въздуха като подхвърлена топка. Оглеждам се да няма някъде пролука в оградата и кучето да изскочи от двора на улицата. Надя се е скрила зад гърба ми и инстинктивно стиска рамото ми.
Дядото бавничко се извърта, за да нахлузи върху овехтелите домашно плетени вълнени чорапи гумените галоши, които е изул пред циментовата площадка на входа на къщичката. Подпира се на касата на вратата. Наметнал е избеляла дочена рубашка, от джоба стърчи дръжката на лозарска ножица, подава се връзка канап с ръждив цвят. Извръща се към нас и виждам, че бейзболната му шапка някога е имала надпис на Ювентус. Докато се тътрузи през двора по циментовата алейка към вратничката, потупва с длан по бедрото си. Кучето го приближава, присвива задни крака, върти опашка, скимти радостно. Но след малко пак се стрелва към нас с гъгнещо ръмжене.
– Мирен, мирен! – старческият глас е приглушен, но все още властен като осемцилиндров двигател на волга от 60-те с два четворни карбуратора.
Провеждат се парламентарни избори. Този край по принцип е консервативен, а ние с Надя участваме в кампанията на демократическата партия. Сега сме в Смърчево – най-високото село, което се е сгушило под върха на планината. Тука реката още е поточе, а долу става буйна и широка като стадо диви коне. Селото е отдалечено, но съвсем не е запустяло. Има свежи къщички, поддържани цветни градини, варосани овощни дръвчета. Бордюрите в центъра са боядисани през един в бяло като плаца на соц казарма. В края на лятото селото все още е пълно с деца, защото родителите им са ги оставили на чист въздух при баби и дядовци до началото на новата учебна година.
Ние с Надя и още три двойки доброволци участваме в кампания от-врата-на-врата. Завчера имахме обучение, на което едни намаани софиянци ни обясняваха какво е невербална комуникация, как да отправяме комплименти, да преговаряме и да убеждаваме гласоподавателите да подкрепят нашата кандидатска листа. Оставиха ни едни кашони с диплянки, брошури и формуляри за въпроси. И си заминаха.
Ние вече трети час кръстосваме нажежените улици на Смърчево. Солени капчици пот лютят в очите ми. Въпреки упоритото бърсане, все още усещам от обувката си миризмата на кравешкото лайно, което настъпих пред кафенето на центъра. Надя няма-няма и гледа да приседне някъде на сенчица. Още щом видят тениските ни на демократическата партия, хората тук се фръцват и хлопват вратите. Не сме раздали даже и половината от подготвените брошури и диплянки. Ако някой се съгласи да разговаря с нас, то е за да ни нахока, че не си гледаме учебниците, а сме хукнали да агитираме за „тия айдуци”. Искам сега да са тука онези ми ти софийски лектори, за да покажат как се задават въпроси с отворен край и как се отключват затворени пози на тялото на някоя бабичка, която те кълне и размахва гегата.
Надя стоически приема кампанийните ни неволи с упоритостта на човек, твърдо решен да припадне на улицата от глад, но да не нарушава едномесечната си плодова диета. На мен обаче ми е любопитно да разбера защо местните хора така силно мразят демократическата партия и така безрезервно вярват на консервативните олигарси, които криза след криза им обират спестяванията.
Вече съм се отказал да убеждавам този старец да гласува за нашата партия. Поне не изглежда агресивен, ако не слагаме в сметките кучето. Мисля, че слабите му очи все още не са разпознали какви сме. Очаквам да се приближи и да насъска кучето, като види тениските на демократите. Той обаче ме застрелва в упор с думите:
– Здравейте! Заповядайте! Добре сте ми дошли!
Решавам да избегна по-нататъшни недоразумения, които могат да имат нежелани последици и веднага разкривам картите си по инструктаж:
– Добър ден! Аз се казвам Мартин, а това е Надя. Ние сме доброволци от демократическата партия. Носим ви полезна информация за нашата програма.
– Браво-браво! Влизайте! – Казва старецът и посяга да отвори вратичката. Усещам как Надя се готви да хукне надолу по улицата. Аз също съм на щрек. Кучето обаче се е успокоило от присъствието на стопанина си и радостно върти опашка. Близва ме по ръката. Галя го между ушите. За всеки случай Надя не напуска прикритието си.
Влизаме в двора. Старецът ни води към къщурката. Понеже не ни ругаят в тоя дом, съм извадил по цяло тесте с диплянки и брошури – няма да ги връщам в щаба я.
Под асмата има външна чешма с голямо каменно корито. Отстрани има канче със самоделно направена от преплетена тел дръжка и парче сапун, около което бръмчат дебели мухи със синкави дупета. Пускам водата, струята съска и хвърля пръски наоколо. Най-накрая измивам лицето и намокрям врата си. Рахат.
Дядото ни кани да влезем в къщата. Но по инструктаж не бива да влизаме в домовете на хората. Можем само на двора. Опитвам се да напъхам диплянки в ръцете на стареца, но той настоява:
– Е как така нема да влезете? Дошли сте ми на крак, пък аз да ви държа вънка! Бива ли така?
Поглеждам Надя. Тя вдига рамене. Изхлузвам обувките си и я пускам да влезе пред мен. През хладно антре, което мирише на син камък, отрова за мишки, грес и прашни рогозки влизаме в кухничката. Привеждаме глави, защото горният праг е нисък. На фона на белия септемврийски ден вътре е направо сумрачно. Под прозореца има масичка, застлана с избеляла мушама с коледни мотиви, а върху нея ръчно плетена покривка в бозав цвят. Вижда се отворена метална кутия, забити в картончета игли, ножици, макари, кламери.
– Виж кой ни е дошъл! – казва старецът.
Чак тогава забелязвам бабата. Тя се извръща към нас. В едната си ръка държи нож, а в другата стрък магданоз. Има кърпа на главата и е препасала широка готварска престилка.
– Миме! – Бабата оставя ножа и магданоза, бърше ръцете в престилката и тръгва да прегръща Надето.
– Добър ден! – Надя се е окопитила по-бързо от мене. – Аз съм Надя. Ние сме доброволци от демократическата партия.
– Миме, чедо! – бабата изобщо не я слуша. – Виж се само как си се разхубавила! Сядайте, сядайте. Ей сега ще ви сипа лимонадка. Нали не сте обядвали? Това твоето момче ли е?
Бабата най-сетне откъсва очи от Надето и се обръща към мене. Дядото вече е извадил от бюфета и сложил две стъклени чаши от горчица на масата. Аз мятам раницата на пода зад вратата и се отпускам на единия стол. Столът изскърцва под мене. Понавеждам се и виждам, че краката са хванати с яка тел. Надето също сяда, а бабата я държи за двете ръце и я гушка с поглед.
– Ех, Мименце! Ама как се радвам, че си ми дошла!
Столът ми започва да се мърда. Свеждам поглед и виждам една дребничка сребриста котка, която се гали в чорапите ми. Дюшемето на пода е застлано с избеляла черга, но точно под масата, където слънцето явно не достига, цветовете все още се различават.
– Надя се казвам! – повтаря отчетливо Надето. – Не съм Мимето.
– Ама защо не се обади, че ще си идваш, Миме? Щях да ти наготвя, да ви посрещна както си е редно. Ей сега дядо ще нареже от нашата луканчица. Винце ще пийнете ли?
– Само лимонада, много ви благодаря. – Не искам да ги обидя, а и се чувствам дехидратиран. – Вие ще гласувате ли на изборите? Ето тук сме ви донесли малко подаръци – информация за програмата на демократическата партия…
– Не съм Мимето. Надя съм. Грешите. – Надето ме поглежда с молба за помощ.
Веднага се отзовавам:
– С Мимето решихме да ви изненадаме. Минавахме наблизо и рекохме да се отбием. Как сте вие? Как я карате? – Надя ме изритва под масата. Но аз продължавам, защото ми е дошло до гуша от това тъпо високопланинско село. Мразя тези прегърбени хорица с плитки чела, ялови мечти и волско политическо скудоумие:
– С Мимето сме добре! Изнесохме се на квартира. Дойдохме да ви каним на сватба, защото скоро ще се женим. Но първо трябва да гласувате за демократите с бюлетина номер…
Надя трясва с две ръце по масата и ме прекъсва. В стаята настъпва пълна тишина. Чувам, че муха жужи, безпомощно оплетена в паяжина в ъгъла зад вратата към антрето.
Изпил съм си лимонадата и дядото ми пълни чашата отново. Надето не се е докоснала до лимонадата си. Държи бабата за ръцете и повтаря натъртено:
– Бабо, коя е Мимето? Аз не съм Мимето, чуваш ли ме? Аз съм Надя. Не познавам Мимето.
Бабата разбира. Увяхва като обрулена от градушка преждевременно цъфнала вишна. Поглежда безпомощно ту мене, ту Надя, ту дядото. Свива ръце в скута си. Вдига крайчеца на престилката към очите си. Дядото и той присяда най-накрая на стол край масата. Аз разбирам, че съм прекалил и решавам да си ходим вече. Да гласуват както си щат тия селяни.
– С майка й се изпокарахме за глупости – бабата говори сякаш на себе си. – Ходи да работи по Италия, по Гърция. Мимето ни я оставяше през лятото. Даже не помня за какво точно се скарахме с щерката. За нищо и никакво. Ама спря да се обажда, спря да си идва. Една съседка имаме, през зимата живее в града, че там има парно, а мъжът й си замина и тя сама не може вече да цепи дърва, да мъкне през зимата. Та тя ни разправя, че Мимето я приели студентка. Социология. Трябва да е вече трети курс, даже може и четвърти да е. Съседката вика, че дъщерята е добре – ремонтирала е апартамента, сменила е дограмата. Гледа някаква болна жена на остров в Гърция… Повече там седи. Прибере се за некоя ден по празниците… Ние така ще си отидем като кучета. Нема да има кой очите да ни затвори… Само искам още веднъж да я видя Мимето, пък тогава да си ме прибира вече Господ.
– Стига, стига вече си циврила! Недей да плашиш децата! – дядото се преструва на корав, но и на него му се дави двигателят. Мухата в паяжината все по рядко жужи от ъгъла.
Старците ни изпращат на двора. Кучето се умилква в краката на Надето, ама го мързи, че и на него му е горещо в тези жеги. Бабата бута в ръцете ни ябълки. Едни ситни такива, криви. Аз пълня от чешмата с каменното корито бутилка от минерална вода. Вече сме излезли на улицата, ама старците не затварят вратничката. Изведнъж Надето се обръща към тях:
– Бабо, твоето Миме да не се казва Мария?
– Мария е, Наде.
– А в софийския ли учи социология?
– Да-да, в Софийския университет.
– Бакалавърска степен, последна година?
– Па сигурно, четвърти курс май е.
– И е такава една с тъмни очи, кестенява коса до раменете, леко чуплива, носи я на опашка обикновено? – Надето описва себе си.
– Същата! – казва бабата.
– Ама тя е от нашия курс, бабо! Познавам я! На мене сега ще ми е последна година социология.
– Истина?
– Истина, ама не се сетих веднага! Защото аз я знам като Мария. Помня, че е от тоя край някъде, ама си мислех, че е от Монтана.
– Ами те в Монтана живеят с майка й.
– Тя е отличничка. Само шестици изкарва. Имахме миналата година изпит по феноменология при проф. Кольо Коев – аз три пъти се явявах, за да го взема, а тя се справи още от първия път. Какво да й кажа, като я видя? Да й пратя ли поздрави?
Бабата прегръща Надето. Целува й бузите, ръцете.
Ние вече сме се отдалечили на другия край на улицата, но старците още ни махат. Аз също им махам с широко движение и без да поглеждам към Надя обобщавам резултатите от кампанията от-врата-на-врата:
– Ама има потенциал в тебе! Готова си за депутатка, окото ти даже не мигна!
– Я млъквай!
Чувам едно вече познато изпукване изпод крака си. Мамка му! Гадна смрад нахлува в синусите ми. Понеже ходя назад, за да махам на старците, пак съм настъпил кравешкото.
– Пада ти се! – обобщава Надето кампанията от-врата-на-врата.
Отхапвам от ябълката. Дребнички са, но са вкусни.