В тази история Боряна се опитва да не забрави да си вземе резервни батерии за диктофона. Тя е на двайсет и четири, завършва философия (не е повтаряла, тя е отличничка, но заради немската влезе една година след повечето от набора си в университета) и сега е на студентска практика по проект (за непосветените – когато практиката е по проект, това означава, че има и някакъв хонорар, защото при обикновените практики, които не са по проект, обикновено не само, че не ти плащат, но и нищо не научаваш, защото те ползват да правиш кафета, да разнасяш фактури и да копираш доклади на ксерокса). Ръководител на практиката е Калин. Калин е асистент по Кант, но неговият доцент в момента е заместник декан на факултета, печели доста проекти, при които ползва студенти за черната работа. Не че студентите не са доволни да участват в проекти. Доволни са, защото пътуват из страната (и веднъж до Будапеща), сприятеляват се с преподаватели, участват в конференции, трупат участия в публикации, а и – най-важното – взимат някакви парички. Калин е под трийсет, слаб, висок, с дълга черна коса (във философския факултет се носят по-дълги коси и бради даже и от богословския, но това е друга тема), дебел глас и вечно нахилени очи, защото той вижда отвъд всекидневното; социалните роли, интригите и суетата на този свят, който той отдавна е презрял, за него са постоянен източник на забавление. Калин умира от смях, когато главната героиня на някой шедьовър на независимото кино умира от рак на костите, а съпругът й си продава тайно бъбрека, за да й осигури някакво несигурно лечение; Калин изпада в едноседмичен размисъл, когато в някаква индийска сапунка второстепенен персонаж е казал шега, която изисква препрочитане на „Смешното” от Исак Паси.
Боряна не е някоя кльощава, но не е и пълна. Има кръгло лице, леко чипо носле, малко лунички, бебешки бретон и сочни устни. Косата й е къдрава като на Хана Аренд, но кестенява и обикновено не стои хваната на опашка. Дългокрака е и има гадже. Милен. Милен е с пет години по-голям от Боряна, свалиха се по най-баналния начин, на един осми декември на Банско. Милен тогава беше последна година философия, даже го гласяха за докторант, защото направи няколко забележителни превода на непознати за нашата академична общност текстове на Алферд Вебер, братът на Макс Вебер, но Милен така и не завърши, защото започна работа в една рекламна агенция, където много бързо се изяви, сътвори няколко гениални предизборни политически клипове, взе сам да снима и да монтира, а благодарение на него агенцията му спечели някакви си там престижни рекламни награди, които само рекламистите си знаят, раздават и почитат. Иначе Милен, противно на клишето за философите, имаше спортно тяло, редовно играеше волейбол с едни приятелчета от ДАНС и през обедната почивка отскачаше да поплува в Спортната палата (агенцията им тогава се помещаваше до Докторската градинка, а в света на рекламистите криейтърите са на върха на хранителната верига, малко под – но на чартограмата в страни – от собствениците и доста над – на чартограмата до – изпълнителните директори, което означава, че обедната им почивка е тогава, когато те произнесат „обедна почивка”, независимо колко показват часовниците на раята – всички планьори, акаунти, рисърчъри и счетоводители, които бъцкат данни в екселски чаршафи).
Вече ви е ясно, че Милен беше против Боряна да ходи на практика с Калин (ако не ви е станало ясно, по-добре още сега подхващайте някой друг разказ). Сигурно сте изчислили, че Милен е на възрастта на Калин, досетели сте се, че те бяха в един и същи курс, че даже бяха първи приятели и че у всички остана съмнението, че може би Калин нямаше да спечели конкурса за асистентското място, ако Милен не се беше захванал с реклама, беше си защитил вече почти написаната дипломна работа за невъзможния онтологически диалог между Фуко и Хабермас и се беше явил на тъпия конкурс. Проблемът е, че Милен и Калин бяха толкова близки на времето, че Милен познаваше толкова добре всички предишни гаджета на Калин, за да е сигурен, че Боряна е негов тип. Нямам предвид дългите крака и къдравата коса, разбира се, или поне не само това. Имам предвид още подскачащите ключици, когато се заговори за „Пирът” на Платон, порозовяващите лунички при споменаването на Киркегор и разширяващите се зеници при дефинирането на „институции” и „обективно” по Бъргър и Лукман. В този ред на мисли няма как да не спомена и „На предела” от Цветан Тодоров, защото заглавието на настоящия конкурс е „граници”, а Боряна все още не беше чела Тодоров. Май и досега не го е чела, ама не мога да съм съвсем сигурен.
Понеже вероятно ще питате, а и мразя подобни тъпи писателски трикчета, трябва да ви кажа, че Милен все пак си намери повод да мине през Кюстендил (там се провеждаше практиката по проекта), но Калин по принцип не спи със студентки, още повече с приятелки на бивш негов най-добър приятел и всъщност на тази практика никой с никого не спа, ако изключим едни състуденти на Боряна, които така и така си бяха гаджета, по-късно се ожениха и си родиха три прекрасни дечица – две момиченца и момченце, до едно синеоки като мама и тате, можете да ги видите – при хубаво време вечер ги извеждат на паша в Арменската градинка, зад Земеделието.
Тази история не е за Боряна, Калин и Милен. Тази история е за Христо и Вероника, които след мъничко ще излязат на сцената (само Христо, Вероника е зад кулисите, защото е в Гърция).
Та така. Боряна се беше уговорила интервю с директорката на читалище „Васил Левски”, което се намираше в центъра на ромския квартал „Изток” на град Кюстендил. Такава им е рутината – сутрин Калин качва в Астрата (1,7 дизел – не много мощна, но надеждна и икономична, с пет врати) студентите, които имат интервюта на по-отдалечени места, разкарва ги на терен и после минава да си ги прибере. Вечер се събират в лобито на семейното хотелче (чисто и удобно, закуската е прилична, еспресото си е еспресо, а Боряна и другите студенти подозират, че Калин се е уговорил да му издадат фактура за повече пари от платените, но това тях не ги засяга), където са се настанили, за да обсъждат интервютата, да споделят впечатления, да се хилят и да пият. Та въпросната сутрин („по първи петли, някъде към десет, десет и нещо”) Калин оставя Боряна и две нейни колежки на центъра на махалата и продължава към село Шишковци, където ще се вижда за интервю с уредничката на музея на Владимир Димитров – Майстора. Едната колежка отива да интервюира директорката на кварталното четвърто училище, другата има среща в здравния център с д-р Младенов, а Боряна тръгва към читалището.
Но читалището е заключено. Боряна се озърта, почуква на стъклото, но никой не се обажда. Става й тъпо. Усеща по врата си, че я опипват любопитни погледи. Кожата й се накукушинва. Започва да оглежда през витрината на читалището какво се случва зад гърба й. Усеща, че сърцето й бие учестено, че си прехапва устните. Мислеше се за корава, не като онези нейни колежки, които припадаха, когато влизаха в ромската махала сякаш са попаднали в операционната зала в момента, в който хирурзите установяват, че апендиксът е бомбирал и пациентът е с перитонит.
Боряна изважда от раничката си тъмните очила и се скрива зад тях (добре, че тази сутрин си е сложила лещите, защото с прозрачните цайси щеше да се чувства направо гола тук). Изважда си бележника и химикалката и се преструва, че си води някакви записки.
– За тока ли си дошла? – Боряна се стряска, обръща се и вижда една трътлеста леля със забрадка на главата да я гледа изпитателно.
– Моля? А, не, не съм аз за тока. Аз съм за едно интервю с директорката на читалището, ама тя нещо се бави. – Боряна се завърта на пета (добре, че е с гуменките), събира ръце и прилепва тефтера към себе си, сякаш е Мерлин Монро и се пази вятърът да не вдигне рокличката й. (Иначе е по дънки и семпла карирана риза, без бижута, освен един гердан от цветни моливчета, защото това според нея най-силно се доближаваше до инструкцията на Калин за вписване в средата).
– Ама тя идва ли в сряда? – жената мръщи нос.
– Моля?
– Май в сряда тя не отключва, ама знам ли я. – Жената се затътря към пазарчето отсреща, чехлите й дращят асфалта, а Боряна се чувства като Дороти, която наблюдава как земята отскача от къщичката й.
– Како, дай едно левче за баничка. – По принцип Милен винаги си говори с просячетата в София. Сяда до тях на земята и започва също да проси; подема да пее (ужасно фалшиво, Боряна ходеше на цигулка седем години) песни на Бийтълс или на Щурците, за да им дадат повече парички; изпитва децата на таблицата за умножение или им разказва за хан Аспарух, за Ивайло или за Пенчо Славейков (Милен е единственият човек на света, който наистина харесва Пенчо Славейков, ако не броим онези дето мислят, че Пенчо и Петко са братя, де). Вкарва ги вътре в ресторантите и пицариите, за да ядат заедно. Веднъж си съблече ризата и я даде на една просякиня на Попа и се прибра само по тениска. Милен знае, че Боряна знае, че той го прави от добро сърце, но се преструва, че уж черпи от просячетата вдъхновение за рекламите си.
Обаче Калин им е забранил да дават пари, така било по методиката на проекта (големи късметлии сте, защото, ако това ви го разправяше Боряна, сега щеше да има двучасово отклонение за това каква е разликата между методика и методология, каква е етимологията на думата метод – значело е „пътечка” на гръцки – и какво означава да има съвпадение между предмет и метод на изследване; ще ви го спестя, питайте си я, ако си нямате друга работа, но в никакъв случай не споменавайте Хусерл и „криза” в едно изречение, дори и то да е сложно-съставно, защото тогава ще трябва и да се пие).
Та затова Боряна изломотва нещо като „друг път, миличко” и търси спасение в близкото кафене. Грешка. Защото кафенето е под един навес, има много маси с насядали около тях хора, някои играят на табла, други на карти, повечето зяпат минувачите по центъра, подвикват и поздравяват тоя и оня. Когато Боряна си изважда портмонето, за да плати кафето (Калин ги е инструктирал да носят дребни стотинки, за да демонстрират уважение към парите, не че Боряна по принцип не носи дребни стотинки), чува зад себе си:
– Како, сега е друг път вече, дай едно левче за баничка.
Боряна се обръща към продавачката в кафето:
– Извинете, вие тука продавате ли банички?
– Немаме. Тука само кафе и минерална вода даваме. Отсреща има. – Симпатично младо момиче с мургава кожа и изрусена коса, вързана на опашка, широка усмивка, невидимо кратерче от варицела до дясната вежда, лешникови очи и прави бели зъби (на Боряна кучешките малко й стърчат и тя си мечтае за брекети един ден).
Боряна бута едно левче в ръката на детето. То виква победоносно и се изстрелва към сергията със сладкиши. Това е още една огромна грешка на Борянка. След малко тя е заобиколена от цял рояк деца. Те я прегръщат през краката и кръста, галят косата й, разглеждат ноктите й, опитват се да докоснат огърлицата й с нанизаните малки моливчета и врещят като Мерил Стрийп във „Флорънс”:
– Како, дай стотинки! Како, дай стотинки! Дай стотинки!
По лицето на Боряна е застинала витизчийска усмивка, която преведена на човешки език означава приблизително: „Ама каква съм тъпа крава какво да правя сега защо изобщо се записах на тая практика ще хвана ли въшки и краста искам някой да ме събуди да бягам ли което”.
– Изчезвайте. – Гласът е спокоен, дори тих, едва ли не шепот, но ефектът е мигновен. Настъпва тишина сякаш някой е дръпнал шалтера на света. Децата са се изпарили.
– Много ви благодаря! Те са толкова сладки и симпатични, вероятно имат нужда, но нашите инструкции не ни позволяват при провеждането на подобни…
Той махва с ръка. Отдалечава се отново се загръща в плаща на сянката на масата в дъното, където Боряна не го е забелязала досега. Тя си взима кафето и сяда на една свободна масичка в другия край. По принцип не пие кафето със захар, ама решава, че ще я вземат за превзета и затова си сипва едно пакетче. Разбърква. Озърта се. Разговорите постепенно отново се разпалват, сякаш нищо не се е случило. Боряна започва тайничко да наднича към него и да го разглежда.
Сега нека да я оставим Боряна за малко, тя непрекъснато се вкарва в някакви филми, още от малка си е такава шашава, философска му работа. И тука не говоря за някакви нормални неща като да си представяш учителя по история без дрехи, да се питаш колко хора изпитват оргазъм докато ти гледаш филм на Антониони или да си представяш как дългокракото русо шведче на плажа ще остарее, надебелее и умре във волвото си, защото е блъснало лос, докато е поръчвало пица през ново приложение, което изчислява състоянието на метаболизма ти при стрес. Не, това го правим всички. Боряна си представя, че се вижда многоизмерно – все едно, че си играе в монтажното студио на Милен и е насложила върху себе си четири образа – камера, която я снима отгоре, камера, която я снима от високо отляво, камера, която я снима от ниско и от дясно. След това започва да повдига ръката си и насложените образи се раздвижват. Или си представя целия живот на хората, с които разговаря за рецепта за мусака с канела и патладжан – сякаш пред нея се наслагват образите им като бебета, като деца, тийнейджъри, стари, починали и вече разлагащи се трупове. Понякога човекът си е същият, но тя го вижда да пътува във времето. Любимото й е да го прави с политици – представя си Димитър Абаджиев като комсомолец при соца, фашистки доносник преди втората световна, ратай на Портос или като един от онези, дето убеждават Аспарух да не пресичат Дунава. Или пък самата Боряна живее едновременно на седем места на планетата – боядисва великденски яйца с майка си и сестра си в България, тича за здраве в Булонския лес, изнасилват я в Нигерия по време на мисия на еко активисти, води толк шоу в Канада и др. перверзии. Ако случайно планирате да се влюбвате спонтанно и безметежно във философка, още от сега да си знаете, че тия жени през цялото време се опитват да разтеглят границите на света – застават на ръба на човешкия свят, стъпват, така че само босите им пръсти да се подават над бездната и започват да мърдат ноктите си, лакирани с разноцветни боички – от жълто и синьо до черно и бяло. Това, след като си се прибрал от бачкане, миришеш на спартанец след поражение от атиняните и мечтаеш за първата глътка студена Крушовица, да поздравиш с „добър вечер, съкровище” и да получиш в замяна „какво точно имаш предвид под „добър вечер”, е само предястието.
Мисълта ми е, че Боряна си влиза непрекъснато в някакви филми и точно в момента си представя, че мъжът, който я спаси от грачещите просячета вчера е излязъл от затвора, където е излежавал присъда за предумишлено убийство, затова всички в ромската махала се страхуват от него и няма смисъл да говори, за да въдвори тишина.
Истината е, че това е Христо. И тази история е за него, за него и границите. За него, за Вероника и границите, ама Вероника е в Гърция, та не се брои, макар, че тя е в основата на всичко.
Ама какви ги върши Боряна? Тя става, приближава се към масата, на която Христо разговаря с двама други мъже и го заговаря:
– Искам още веднъж да ви благодаря за преди малко. Извинявайте, ако ви притеснявам нещо, но бих искала да ви помоля за едно дълбочинно интервю. Аз съм тука по едни проект на софийския. На софийския университет имам предвид. То университетът е само партньор. Водещата организация е друга, едно енджио. Ама замдеканът е ръководител на проекта, а енджиото е негово, пък ние имаме студентска практика по проекта и провеждаме дълбочинни интервюта и искам да ви помоля за интервю, няма да отнеме много време, около един час, нещо такова, може и по-кратко… – Ама верно съм много смотана, си мисли Боряна, защото тя може и да изглежда шматка, но е много саморефлексивна и доста чувствителна, макар и социабилността да не е от най-силните й черти, даже тя смята, че й е от най-слабите, в детската градина никога не си играеше с другите деца, защото тя ги смяташе за прекалено тъпи, а другите родители я мислеха нея за бавно развиваща се, защото не искаше да говори с другите деца, а те просто й бяха скучни, а тя обичаше да говори с баба си за теорията за относителността и строежа на атома, защото това й беше интересно, освен музиката, разбира се, говореха си за безсубектния живот на младия Моцарт за математиката в предкласиката и за прехода към класиката в изкуството на Западната цивилизация…
– Няма да е удобно сега. – Христо я поглежда и в погледа му има по-скоро въпрос, отколкото твърдение, а приятелите му избухват в кикот, но прикриват с ръце лицата си, стават сериозни, когато той извръща глава към тях.
– А, разбира се, извинете ме! – Боряна се врътва и си сяда на мястото, поне се опита, нали. Вади си тефтера и си записва нещо. От другите маси са станали свидетели на сцената и сега всички си мълчат, защото очакват някаква развръзка. Но нищо не се случва, продължават да се чуват зарчетата на таблата, някой обявява каро, следващият вдига на безкоз, всичкокоз, контра на всичкокоз, реконтра, петдесет.
Черна сянка надвисва над тефтера, Боряна вдига глава, среща погледа на Христо:
– Аз съм Христо, приятно ми е. – Не подава ръка, само кимва. – Вчера излязох от затвора. Още ли искаш да говорим?
– Чудесно! – Боряна грейва искрено, тя е много зле да се преструва, честно, винаги ще забележите. – Не това, че сте били в затвора имам предвид. Не че имам нещо против затворите, де. Чудесно, че сте излезли. На свобода. – Млъкни ма, гъско, си казва Боряна, но се тросва на Христо: – Боряна! Приятно ми е!
Та преди Боряна да ме прекъсне, бях започнал да разправям за Христо. Щото Боряна е художествен образ, сещате се, тя в тоя разказ играе инструментална функция за конкурса „под върха” с подтема „граници” (друг е въпросът за връзката между изкуството и живота – Боряна би ви препоръчала да прочете „Социална реалност и въображение” на Фотев – защото дискурсът дали изкуството е отражение на живота или компесаторна реалност по-скоро попада в полето на класическата представа за научна реалност, а Боряна предпочита да мислим в термините на некласическата представа, Мамардашвили и Манхайм, знаете). А Христо е истински. Още му пазя интервюто на Боряна някъде из кашоните на тавана. Даже откъси от интервюто са цитирани в отчетния доклад, който публикуваха в края на практиката, ама кой ти чете (отчетни доклади) във времето на визуалната масова култура. Както и да е.
Това, което Боряна не знае е, че Христо е единственото дете на най-малкия от трима братя в една от две враждуващи ромски фамилии. Враждата между двете фамилии траела от незапомнени времена (сигурно отпреди Монтеки и Капулети) и никой не знае как и защо избухнала. Но двете фамилии се мразели с такава страст, с каквато само циганите могат да мразят и обичат. Страст, която не знае ни върхове, ни граници. И се случило поредното сбиване, един от другата фамилия посегнал с брадва и в мелето бил намушкан с нож, починал преди да пристигне линейката. Не е ясно кой точно извършил криминалното деяние. И до днес всички прошепват, че това не бил бащата на Христо. Но бащата на Христо тогава бил на шестнайсет, двамата му по-големи братя били семейни, имали деца, трябвало да се грижат за своите си. А бащата на Христо бил млад, нямал предишни престъпления и щял да получи по-меко наказание, затова направил пълни самопризнания, което удовлетворявало всички – и семейството, и следствените органи, и прокуратурата, и съда. Христо се родил късно, не само за ромските стандарти, и още оттогава всички знаели, че той вече е с единия крак в гроба, защото онова убийство, което признал баща му, било останало неотмъстено, а ромският космос не търпи подобни дисбаланси на енергията. Затова и го кръстили Христо, защото нямало кой друг да го пази, родителите му били вече възрастни и слаби, оставили го в ръцете на Бог, той да го закриля. Така Христо израснал в среда, в която въпросът не бил дали ще го убият, а кога и как. Независимо дали носел пазарска торба, дърва за огъня или ученическа раничка, съседите виждали Христо да си мъкне кръста към гроба.
Но Боряна не ги знае тези неща (по това време и аз не ги знаех, научих ги дълги години по-късно, когато с един от приятелите, които в тази история стоят на масата на Христо, се бяхме набутали в една сауна в Самоков, а врата блокира, не можехме да излезем, а никой не ни чуваше и решихме, че е по-добре да не се вълнуваме, а да я караме кротко и да си успокоим дишането), затова тя представя проекта и изследването за значението на образованието за социалната и трудова интеграция на лица от уязвими социални групи. Христо отговаря механично на въпросите, но и на двамата им е досадно, той иска да разкаже нещо друго, тя иска да попита нещо друго, та ето я историята за границите, която тогава Христо разказа на Боряна и на която е посветен този разказ.
Още в детската градина Христо се запознава с Вероника, те са първи приятели, родени са един за друг, играят заедно, събират червеи, хлебарки и гъсеници от двора и ги внасят вътре в картонените къщички. В училище са непрекъснато заедно, през лятото ходят и се къпят в реката, берат череши, за да съберат стотинки за екскурзия до морето, тръгват на дискотека в града. Вероника е най-красивата на света, има най-зелените очи, най-веселата усмивка и най-широката душа. Но никой друг не дружи с тях, не им и пречат, но просто ги остракират (Боряна знае, че това е най-жестоката санкция в общността и Сократ всъщност не е имал избор дали да изпие чашата с отровата), защото Христо си носи кръста на неотмъстеното убийство, а Вероника е от другата фамилия. (Боряна така и не се осмелява да попита дали са имали сексуални отношения, но Христо подразбира какво тя премълчава и обяснява, че не са спяли заедно, а са се обичали).
Когато Вероника е на 14 родителите и уговарят да я задомят, за да я предпазят от глупости, Христо търси приятели да я краде, ама това всички са го предвидили, Вероника е омъжена и заживява в Пазарджик.
Христо завършва училище, женят го и него, има две деца – момчета на три и на пет, – той започва да работи във фирми за саниране, изкарва добри пари, но през цялото време продължава до обича Вероника и знае, че тя го обича него. От мъка започва да пие, прави някакви глупости, сбива се с едни мутри на басейна, които не искат да пуснат вътре ромски дечица, защото са тъмнокожи, осъждат го и го пращат в затвора. От затвора разбира, че Вероника е нещастна, че няма деца от мъжа си, че оня иска наследници и я е изгонил обратно при родителите й. Христо трябва да я види на всяка цена и прави опит за бягство, но го хващат и му удължават присъдата. През това време Вероника е заминала вече за Гърция при майка си. (В интервюто Христо твърди, че майката на Вероника гледа възрастни хора в Гърция, но според мълвата тя е проституирала, изкарвала е добри пари, а за изгонената от мъжа й Вероника вече не е имало място у дома и затова заминала за при нея).
Христо отново бяга от затвора, този път вече успешно. С двама свои приятели организират преход до Гърция, но той е без документи, без пари, остриган. Затова нелегално се прехвърлят в Македония, оттам през планините минават границата в Гърция и след няколко дни на разсъмване се оказват над градчето, в което живее Вероника. Те са уморени, гладни, потни, слънцето боядисва в розово къщите и стрелка слънчеви зайчето във вълните на морето.
***
Същата вечер всички са се събрали в хотелчето, разправят смешки от деня, Калин се смее и се преструва на Владимир Димитров – Майстора, отварят бутилка червено вино, внезапно са появява Милен, имали снимки в Благоевград и решил да се отбие на връщане, дават му чаша, голям купон, но Боряна не се чувства добре, нещо коремът май я присвива, но иначе всичко е наред, ще си тегли един душ и ще дойде пак след мъничко.
Боряна отива в стаята си, спъва се в едни джапанки на пода, отмества хавлиите от леглото, зяпа в тавана, напива диктофона в отворената си раничка, превърта към начало, пуска записа и чува гласа си (много тъпо й звучи гласът на запис, струва й се писклив, не може да го понася):
„- И ти какво направи, намерихте ли я?
– Не. – Отговаря Христо. – Постояхме, погледахме и си се прибрахме по същия път обратно.
– Ама търси ли я?
– Не. Седях и си мислех, че тя може вече да не ме обича.
(На записът се чува само буботене, но Боряна си спомни, че в тоя момент очите на Христо кондензират.)
– И реших, че няма да мога да живея, ако тя вече не ме обича. Реших, че по-добре да на знам дали ме обича, да се надявам. Че. Тя. Ме. Обича. Затова станахме и си тръгнахме – минахме едната граница, после другата, аз си се предадох в полицията, както си му е редът, излежах си всичко, сега не съм избягал, вчера официално ме пуснаха, прибрах се.
– …”
Боряна прибира касетофона, връща се при другите, да, вече е много по-добре, иска и тя глътка вино, Калин и Милен са седнали на пода, облегнали са се на стената и разправят смешки как декана се напил на станцията в Ахтопол, обикалял из сергиите и учел продавачките да използват инверсия, вместо да питат „Искате ли да ви покажа тази тениска?”, да казват „Покажа ли тениска ви тази искате да?”, защото това щяло да предизвика локомоция у клиентите, те да проявят любопитство, да купят неща, да се раздвижи икономиката и у нас ней-сетне да възникне средна класа. А, ако тази каузална верига не се случела, то поне продавачките можело да се превърнат в джедаи.
Боряна отпива от виното, рови някаква брънка на мокета. Да не забрави за утре да си вземе резервни батерии за диктофона.