Сърцебиене

Мислено прехвърлих списъка с всичко, което според мен е необходимо и би трябвало да съм приготвила за път. Това го правя от момента, в който си затворя раницата си до момента, в който пътуването приключи и отново съм си вкъщи. Мозъкът ми е свикнал да не си вярва и си устройва рутинни проверки. Недоверието ми ме беше накарало да мина всичко още веднъж. Започнах отдолу нагоре за по- лесно: планински обувки, чорапи, термо клин, непропусклив панталон, бельо, четири тениски, полар, торч, ръкавици, термос, дъждобран, шапка, розова перука- не питайте.

А, да. Сложих и Тери Пратчет в джобчето на раницата и с готовност потеглих.

Тутуф- тутуф, тутуф- тутуф. Все едно съм си в България. Изведнъж ме побиха тръпки и ме поля една топлина, едно такова… нали знаете- щастие, ама как да го опише с думи човек. Когато се вълнуваш, 11 часа пътуване никак не те бъркат, дори ти се ще всеки етап от приключението да е колкото се може по- дълъг, за да се забави идването на края. Усмихнах се и се опитах да заспя, обаче в главата ми се преплитаха всички клипчета, снимки, коментари и статии за маршрута, който съм избрала и упорито не пропускаха съня ми. Не че много ми се спеше, ама друго си е да чувстваш, че можеш да владееш емоцията в теб. Примирих се, че не винаги мога да съм господар на чувствата си и се замислих какво ме чака след всичко това. Осъзнах, че след четири дни животът ми ще е различен. След четири дни животът ми ще е различен. След четири дни. Животът ми. Ще е различен. Тежестта на тази мисъл щеше да ми създаде сърцебиене, а стигнеше ли се дотам, сън със сигурност нямаше да  има, а трябваше! Сигурно има много видове сърцебиене, обаче мен често ме хваща онова, което по- скоро слага сърцето ти в клетка и започва да го души. Мисля, че някои хора го наричат страх. Реших да приложа единственото лечение, за което аз знам и това е насочването на вниманието към нещо друго- едно судоку  после малко Тери Пратчет и вече бях в друг свят.

Може би бях пристигнала? Не знам, но усетих оживление и се събудих. Чува се доволно жужене, все едно съм в театъра и чакам някой да излезе на сцената. Погледнах навън и усетих, че сърцето ми набързо пропусна няколко удара. Спектакълът вече беше започнал, а ние, пътниците, бяхме просто публика в захлас. Влакът свиреше музика за сутринта, а тя танцуваше сякаш за последно. Розови багри се размахваха от червени ветрила, а дами с оранжеви рокли правеха поклон на светло-сини кавалери, чийто цигарен дим изпълваше цялото небе. Не валс, ами огнено танго танцуваха! Е-га-ти гледката!

Нямам търпение да го видя.

Слязох от влака, а сърцето ми беше супернова. Едва се сдържах да не подскачам до хостела. Нямах идея как реших да тръгна сама, но май нямаше значение, щом бях тук.

Имах цял ден на разположение преди утре. Така течеше времето. Преди и след утре.

Нямам търпение да го видя.

Посрещнаха ме с чай, чекирах се и взех стъпалата към стаята през едно- бързах, че имах среща. Планирах да го разгледам от низините, да си помечтая, да си го представя, да говоря с хора, които са го изкачили и да видя дали някой е избрал моя маршрут. Още веднъж прехвърлях съдържанието на раницата- бях взела всичко. Проверих атмосферните условия- шансове за гръмотевични бури. Хм. За всеки друг това би било удивителна, но аз не съм планинар, нито пък човек, който е прекарал достатъчно време в планината, за да знае какво може да означава това. Незнайно как не съм осъзнавала любовта си към планината до съвсем скоро. Ако се чудите защо, то и аз така. Обяснението ми е точно толкова налично, колкото и опитът ми в планината- и двете ги няма. Не ми мина през ума, че трябва да внимавам, все пак бях решила да променя живота си, а това пътешествие беше първата крачка към коренна промяна. Не съществуваше “не”.

Излязох да се разходя. Най- накрая. Реших да разгледам селото, за което бях чела доста и от приказки с непознати разбрах, че е хубаво да се пусна с корабче по езерото, откъдето мога да видя планината. Това ми се стори като нещо, което точно би запълнило времето ми и би разсеяло сърцебиенето, така че го приех с неохота. Гидът говори за легенди, предания и особености на региона. Гранит, гнайс, мрамор, кварц, мъхове, лишеи, скални орли, еднорози, крави, сьомга. Попара от информация. Накъдето се обърнех виждах зелени вълни една зад друга. Едно зелено напомняне за отминала ледникова епоха, оформила така прецизно, така заоблено и гладко всичко наоколо. Няма да се впускам в описание на зеленото, ама  беше много истинско зелено. Най- зеленото зелено.  Точно тогава, когато бях най- захласната и почти забравила за срещата, в далечината се намираше той. Най- голямото зелено в цяла Великобритания. Бен Невис. Почти винаги покритият в облаци, недействащ вулкан си стоеше и ме гледаше почти надменно. В моя график имахме среща на следващия ден, но виждайки го там в далечината, започвах да се чудя дали графиците ни се припокриваха. 1343-метрова мечта, която се пръкна в главата ми от нищото и която щеше да положи края на един и началото на друг период от моя живот. За Бен бях изработила страхотен план- в четири сутринта тръгвам от 20м надморска височина, тоест от селото, отправям се към връх КМД (Carn Mor Dearg) на 1220м  и оттам тръгвам по едно ръбче с дължина около  един километър, което свързва КМД и Бен Невис. Ръбчето наподобява нашето Конче, което не бях минавала, тоест нямах идея какво ме чака, но съм чувала, че има ли желание, има и начин, така че нещата бяха под контрол.

Вълнението сигурно е двигателна сила, защото в четири часа само дето не изхвърчах от хостела. Не беше студено, не беше дъждовно и мислено вече бях на върха. Навън беше пълен мрак като изключим няколко звезди в небето и тук- там по две светулки в далечината. В последствие разбрах, че това всъщност бяха овце, чиито очи блестяха от светлината на торча. За момент усетих тревожно чувство от мисълта, че не бях проверила какви диви животни има в тази област на Шотландия, което ме доведе до мисълта, че беше четири сутринта, беше тъмно, бях сама и бях вече в планината. “Окопитих се”, както се казва и продължих напред, защото вярвах, че Бен щеше да ме посрещне гостоприемно. Вървях около час и нещо и вече усещах как светлината бавно си проправяше път из мрака и сякаш пълзейки щеше да ме прегърне и мен. Малко по малко започвах да виждам силуети. Отвсякъде се показваха тъмни сенки, които се сливаха една с друга. Всяка крачка беше нова емоция. Пейзажът се изменяше с всяка секунда, а аз имах честта да съм свидетел. Това беше момент, който кара душата да се рее, да лети, да се преобразява и да преминава под, над, и през цялата тая красота, необятна. Това, което виждах беше лика на свободата. Хълмовете изпълваха сърцето ми с любов и удивление. Ето, още един вид сърцебиене. Чувствах се изпълнена с благодарност, че светлината целува, там където най- хубаво се вижда, образувайки извивки, за които не бих могла да дръзна да си представя. За красотата на Шотландия бях чувала, но това тук беше неземно! Планината течеше, пейзажът се движеше и чак главозамайваше. Погледнех ли пътеката и извитото и тяло някъде напред, нагоре, сякаш времето се забавяше. Точеше се, сякаш спираше. Погледнех ли към хълмовете пък, Вселената се разширяваше, всичко придобиваше други, по- чудовищни размери. Всичко течеше бързо. Как беше възможно на едно и също място, по едно и също време човек да изживява времето по два съвсем различни начина!

Тихичко светлината се настани окончателно около мен, когато се озовах до Мемориалната хижа на Чарлз Инглис Кларк. Toва означаваше, че скоро щях да започвам изкачването. Седнах да хапна, да пийна кафе и да се насладя на огромните скали, които вече почти ме бяха обградили. За първи път видях “пътя”, по който възнамерявах да мина. “Видях” е силно казано, защото аз се намирах доста под този път и бях застанала с лице към отвесна скала, над която се намираше и този мой маршрут. Огледах се и видях реката в далечината. После далечината ми се стори доста далече и сякаш пак всичко се разширяваше, а аз ставах все по- малка и по- малка. Този ефект на поглъщането се засили, когато видях как един облак, бавно, но сигурно слиза от скалата, на която беше моето ръбче. Облакът си се спусна и почти бях сигурна, че си потри двете ръце и издаде онзи звук, който само гаднярите правят. Естествено, мисълта за гръмотевична буря ме раздруса светкавично и първото, което реших да направя в тази критична ситуация е да се обадя на приятел, който в момента се намираше на 3000км от мен- в България, където беше около девет сутринта. Изстрелях информацията набързо, изчаках да ми каже да се махам оттам и затичах надолу. Тичах малко, защото все пак исках да се прибера жива и след известно време, когато планината направи извивка и сякаш блокира облака, започнах да разсъждавам колко съм страхлива и колко ме е срам, че един облак ме изплаши. В Шотландия всеки ден прогнозата е за гръмотевична буря и аз нямаше как да знам, че този облак е бил вестител на подобно явление. Очите ми бяха зачервени от рев, главата ми щеше да се пръсне, а моят приятел се опитваше да ме успокои, че понякога е по- добре човек да е предпазлив и да не прави всичко на всяка цена. Бла- бла. Не го слушах. Бях се провалила. Когато стигнах до мястото, където моята пътека и тази, която беше по- популярна сред туристи се сляха, започнах да виждам хора, които се стремяха нагоре и това още повече наруши душевното ми здраве, защото те също ме виждаха, те ме поздравяваха. Някои от по- приказливите искаха да знаят как е Бен или ми се радваха, че вече се връщам. В продължение на няколко часа трябваше да лъжа хората и себе си, защото ме беше срам да си призная. На тях им беше лесно. Те щяха да следват пътека, която беше по- приветлива от моята и щеше учтиво да ги отведе горе. Така си мислех. Най- ужасният ден в живота ми. Прекарах около седем-осем часа вървене за нищо.  Прибрах се в хостела, взех си душ и се обърнах към Тери Пратчет за утеха, но и той не искаше да ми я даде. Не можех да повярвам, че всичко свърши. Толкова не можех да повярвам на това, което се случваше, че направо започнах да се съмнявам и когато се усъмних, започнах да се чудя. Чудех се дали нямаше да мога да опитам пак. Чудейки се заспах и сънувах майка ми, която ми говореше, че ще ме държи за ръка и ще го минем двете. Събудих се изведнъж, погледнах си телефона- 00:17 и станах. Реално погледнато, аз вече знаех пътя. Това е достатъчен аргумент. Часът беше около един, когато затворих вратата след себе си и с друга сила реших да премина през същото. Нищо нямаше да ме изяде- вече знаех, трябваше само да се кача и да сляза от Бен. Оставаше ми още час до хижата, където вчера имах спречкване с облак, когато започна да вали. Духът ми беше толкова нахъсан, че това нямаше как да ми попречи. Пристигането ми на самата хижа беше планирано за около 5 сутринта, когато слънцето щеше да изгрее според Интернет. Това ме караше да се чувствам добре, въпреки повтарящата се прогноза за гръмотевични бури. Имах някакво вътрешно убеждение, че планината е най- ясна сутрин рано и ако ще има буря, то със сигурност няма да е тогава. Едва ли съм го чела някъде, защото не знам кой би написал такава простотия, но това го разбрах щом облаците започнаха да ме прегръщат преди дори да стигна на хижата. Може би тогава осъзнах с пълна сила, че дефакто Слънцето винаги си изгрява, просто понякога е невъзможно да го видиш. За да започна катеренето към първия връх- КМД, трябваше да мина през една река, която на картата изглеждаше като ручейче, но в реалния живот преминаването и доведе до два мокри крака.

На мен до този момент изкачване по 40- градусов наклон в продължение на километър и половина в дъждовно и мъгливо време с мокри крака по огромни, хлъзгави камъни, покрити с мъх, не ми говореше нищо, но скоро осъзнах, че ситуацията, в която се намирам всъщност е опасна и всъщност майка ми не само че нямаше да ме държи за ръка, но и не знаеше къде се намирам. Сериозно обмислях дали да не се върна, но поглеждайки надолу ми се струваше, че това е равностойно на самоубийство, защото имаше един начин да се стигне долу и това беше търкаляне. Няколко сериозни сълзи ме нападнаха и бях толкова ядосана на себе си, че сама се поставих в тази ситуация, която очевидно не бях обмислила. Ей такова сърцебиене досега не бях имала. Границата между смелост и глупост е толкова тънка, че не бях усетила как я бях преминала. Пътека нагоре със сигурност съществуваше, но беше само на картата. Аз се ръководех от “нагоре-надолу” упътване и следях синята точица на моя GPS,  като се стремях тази точица да се движи по червената линия, представляваща моята “пътека”. Не знам колко време се оплаквах и сбогувах с близки и приятели, но си спомням, че се запознах доста отблизо с един камък и запомни всяка особеност по повърхността му. Аз виждах няколко камъка пред мен и няколко зад мен. Как бях тръгнала, къде ми беше акъла, защо не бях помислила? В един момент ми писна от мене си и реших, ако ще умирам да е малко по- сериозно. Все пак дори още не бях стигнала до ръбчето! След около тридесет минути на тежко дишане и повтаряне “Ти можеш”, се озовах на върха. Изкачих Еверест- така го преживях. Сърцебиене. Тук си направих първото селфи, тоест чувствах се по-добре. Реших да си угодя преди да се впусна в другия етап на приключението. “Хапнах като за последно” важеше с пълна сила. Сетих се, че съм си сложила розовата перука в раницата, в случай, че имам нужда да се превъплътя в друга личност, от която да черпя смелост, но реших, че съм окей със себе си. Вдишах, издишах и тръгнах. Хубавото беше, че нищо не виждах. Не знаех колко съм нависоко, но пък нямаше шанс да се изгубя, защото следвах тънка пътечка от камъни. Ръкавиците ми бяха платнени, съответно трябваше да ги изстисквам отвреме- навреме. Отляво и отдясно беше бяло, но пък синята точица на картата се приближаваше все повече към Бен Невис и това ме правеше много щастлива. Помислих си колко е странно как човек минава от едно в друго състояние. Преди час се бях приготвила да умирам, а сега съм бях тръгнала към прераждане. Дойде моментът на последното изкачване. Наклонът беше същият и това леко ме развесели. Чувствах се все едно още малко и щях да съм се прибрала вкъщи. Бяха минали около седем часа от тръгването ми. В един момент всичко се изравни и изкачването приключи. Стори ми се странно, че се намирам на огромна площадка и започнах да вървя, наблюдавайки как синята точица се движи към надписа “Бен Невис” на картата. Видях два силуета- хора! Не можех да повярвам, че след всичко, което преживях, виждам хора. Бях забравила, че те съществуват! Отидох при тях, поздравихме се и ги попитах още колко остава до самия връх, на което те отговориха- “Това е върхът.” Това е върхът? Ъм? Не знаех какво да правя, освен да остана насаме със себе си и да преживея и осмисля всичко. Започнах да обикалям и да пипам всичко наоколо. Видях огромна каменна постройка, отбелязваща самия връх. Исках да крещя от радост и гордост. Изтанцувах един бърз, некоординиран танц и седнах да се насладя. Не на гледката- нищо не се виждаше от мъглата. На момента се наслаждавах. Извадих термоса от раницата и изпих най- вълшебното и вкусно кафе, което някога съм опитвала. Вкусът на завършеност. Усмихнато кафе.

Пътят надолу беше болезнен. Заради наклона, коленете ми бяха под постоянно натоварване, но аз си бях обула крила и почти не усещах. Това усещане беше велико. Изкупувах греха си от вчерашната лъжа към всеки един от хората, които се бяха устремили към върха, като им пожелавах искрено и от сърце да изпитат цялата любов, която ме облада там горе. Исках всяко живо същество да изпита това чувство, което аз не мога да опиша. Удовлетвореност, щастие, гордост. Като изключим малките неволи, причинени от глупост, бях доволна от себе си.

Ако можех, щях да лазя, но коленете толкова ме боляха, че не можех да ги сгъвам вече. Предпочетох да ги държа прави и да се клатя, изкачвайки стълбите към стаята. Тръшнах първо раницата, после себе си, затворих очи и се усмихнах. След осем години живот във Великобритания, най- накрая можех спокойно да кажа “довиждане”. Довиждане на осем години адаптация към култура, която вече бях приела за своя. Към хора, чийто начин на живот ми беше станал ежедневие. Довиждане на всички приятели, довиждане на всичко, което знаех досега. След три дни животът ми ще е различен. След два дни летя. След два дни ще съм в България. Сърцебиене. 


Под върха III*

Нали знаете, че има моменти, в които в и се иска да зарежете всичко и „да хванете гората”, в моя случай „планината”. Прицелвам се възможно най-високо, към покрива на Балканите - връх Мусала. Надявам се, че там хоризонтът на съзнанието ми ще се разтвори и проблемите, които имам, ще ми се струват като „бели кахъри”, както казва моята баба и допълва, че планината лекува всичко.Вслушвайки се в мъдростта на старите хора, нарамвам торбата с тревоги, която умишлено да забравя в планината. И така колата вече ръмжи по нагрятия асфалт, надбягва се с вятъра и като че ли с нетърпение очаква да я оставя на сянка в Боровец. Щом затръшвам автомобилната врата зад гърба си, поемам дълбоко въздух. Той е свеж и хладен като ментов бонбон. За съжаление няма как да скрия малко от него в джобовете. Смирено се нареждам на опашката за лифта. Оглеждам чакащите около мен хора – все градски чеда. Пред планината обаче всички са равни и това е една от причините да я обичам толкова много. Чувам потракването на лифтовия механизъм. Оранжевите кабинки се приближават, за да отнесат поредните пътници. Скачам в една от тях, вратата ѝ се затваря плавно с леко скърцащ звук. Наближавам края на станцията и както обичам да казвам „излитам”. Постепенно набирам височина. Преминавам над стърчащите борови връхчета. В началото планината ми се показва срамежливо, но сякаш усетила моята добронамереност, открива спиращи дъха пейзажи. Колкото и добре да си мисля, че я познавам, тя винаги има с какво да ме изненада и очарова. Планината е умела изкусителка, която съблазнява с потайност.Винаги показва толкова, колкото сама е решила. Трябва да имаш търпението и сетивата, за да разкриеш тайните ѝ. Хладен въздух пропълзява в кабината и секва мислите ми. Последната станция вече се мержелее в далечината. Отвързвам от кръста връхната си дреха и бързо се намъквам в нея. Отново шум от потракване на кабинки. Слизам, намествам раницата си и потеглям. Поглеждам към небето. Няколко бели облачета се протягат като след сън. Слънцето гали, а вятърът леко пощипва бузите ми. Вървя по пътеката и не обръщам внимание на хората. Сигурно и те носят по една невидима торбичка с проблеми, която да оставят в планината. Използвам прехода като възможност да остана насаме с мислите си. Тук те не са толкова разпилени и по-лесно намират своята цялост. Любувайки се на необятната планинска шир, стигам до хижа „Мусала”. Слизам до близкото езеро и присядам на един стоплен от слънцето камък. Златистите лъчи се отразяват в спокойните води. Под повърхността им танцуват малки рибки. Изглеждат ми безгрижни и свободни, като всички нас в първите години от живота. После, като че ли забравяме как да бъдем такива. Затварят ни в изкуствено създадени рамки. Някои заживяват в тях, а други цял живот се опитват да се върнат към себе си. Пътеката продължава през скалите, на моменти дори губя дирята ѝ, но все пак посоката е ясна – нагоре. Хижата остава в ниското, извръщам поглед и виждам колко всъщност е синя водата в езерото. Понякога най-същественото убягва, когато започваш да се взираш в детайлите.Нужно е да смениш перспективата, за да видиш по-ясно. Старая се да не се захласвам прекалено пред хубостта на планината, защото тук всяка минута е ценна. Утешавам се, че на връщане отново ще се порадвам на гледката. Правя още няколко маневри между камъните и излизам на тучна поляна. Наслада за очите…и краката. Вървя бавно и попивам аромата на свежест. Тук – таме се мяркат ситни цветчета, разпилени като златни парички. Преминавам покрай малки и големи езера, които като чисти детски очи, оглеждат света около себе си, опитвайки се да го разберат. Зеленината постепенно отстъпва място на скалите, които стават все по-насечени и труднопреодолими. Облаци потулват слънцето и хладен въздух се завихря около мен. Наближавам заслона „Леденото езеро”. Все по-често минавам покрай хора, спрели да си отдъхнат. Разбира се и аз не правя изключение, но не се застоявам много, тъй като небето придобива все по-тъмни нюанси на сивото. Казвам си „дано дъждът се размине” и влизам да си взема чаша билков чай. Горещата пара рисува малки облачета, които бързо се разтварят във въздуха. Първата глътка ми е любима, все едно тялото ми се събужда от зимен сън. За пълното му пробуждане изяждам блокче шоколад и вече съм готова да продължа нагоре. Последните няколко метра винаги са най-трудни. Те са по-скоро изпитание за духа и волята, отколкото за тялото. Погледът ми е устремен към върха. Вятърът свисти покрай ушите ми, вече няма и помен от топлото време. Аз съм в скалното царство, тук нищо друго не съществува. Държа се за опънатото въже, което се олюлява всеки път, щом някой се подхлъзне или загуби равновесие. Още няколко метра и вече съм на върха. Планината щедро разкрива своето величие – назъбени върхове, плавни извивки, бистри езера. На места всички тези прелести са обвити от тънка мъгла, която наистина ме кара да се чувствам на „място близо до Бога”. Знам, че съм една нищожна брънка от необятната Вселена и просто съм щастлива, че ме

Знам, че съм една нищожна брънка от необятната Вселена и просто съм щастлива, че ме има тук и сега. Слизайки от върха, зад мен започва да се изсипва дъждът. Капките барабанят по покрива на заслона. Стичат се по лицето ми, но знам, че скоро всичко ще утихне. Продължавам да вървя надолу, но този път с олекнал товар. Баба е била права, планината наистина лекува всичко…

______________________

*Заглавието е служебно


Момичето с тюркоазените коси

Веднъж на пет години тя слизаше от планината, по чиито върхове цареше вечна зима. Ефирна бяла рокля обгръщаше крехкото момичешко тяло чак до глезените, неимоверно широките краища на ръкавите висяха до под коленете, а плиткото деколте разкриваше бледите красиви рамене и шията, където блестеше огърлица от лед. По нежната кожа на босите ѝ стъпала не се забелязваше нито една драскотина или мръсно петно, сякаш не докосваха ръбестите камъни и калта по земята. Тюркоазеносините къдрици, украсени с мрежа от замръзнали водни капки, падаха на тежки вълни до кръста, а големите ѝ очи в същия цвят можеха да изстудят най-горещия ентусиазъм, да секнат най-волния смях и да уплашат най-смелите. Лъчите на слънцето бяха безсилни да стопят ледените бижута, защото мразът извираше от самото ѝ сърце и пълзеше по цялото ѝ тяло.

Идваше напролет или през лятото – никога по едно и също време. Жителите на селата и градчетата в подножието на планината не забелязваха приближаването ѝ преди да е станало твърде късно. Сякаш се появяваше от утринните изпарения или обедната мараня. Пристъпваше по улиците, а животът наоколо замираше. Големи и малки спираха работата, игрите и заниманията си и като че ли замръзваха по местата си. Всеки шум затихваше и дори кучетата млъкваха с подвити опашки. Тя пронизваше човеците с тюркоазения си поглед, и, ако имаха късмет, отминаваше. Ала рано или късно се спираше по-продължително пред някой мъж. Гледаше го втренчено в очите, сякаш четеше мислите му или заплиташе магия върху съзнанието му, а след минути, които се струваха на околните като часове, кимваше мълчаливо и той безволево я последваше. Чак след като двамата изчезваха в прегръдките на планината, хората си връщаха способностите да се движат и говорят.

Какво се случваше горе – в царството на леда, не се знаеше, защото никой не се бе завърнал, за да разкаже. Записваха нещастниците в църковните книги като починали, близките ги оплакваха и дори организираха погребения с празни ковчези, а над гробовете поставяха бели камъни вместо кръстове. Свикваха се събрания, обменяха се идеи, взимаха се решения – като например да изпращат мъжете на гурбет или да организират панаири и фестивали всяка пета година – за да може онази да отвлича странници, не местни. Но наближеше ли времето, забравата покриваше умовете им и само смътни предчувствия и среднощни кошмари напомняха за дебнещата опасност.

 

...Намериха ме на пътя в гората на сутринта след особено свирепа снежна буря, за която дочух от разговора им. Лежах редом със замръзналите тела на мъж, жена и три деца. Помислиха ме за най-голямата дъщеря (всъщност, кой знае, може би наистина съм била такава…?), около петнадесетгодишна. Наложи се да разгонят вълците, които вече бяха успели да нахапят тленните останки на нещастното (мое?) семейство и да се сбият до кръв за плячката. Изглежда, единствено аз бях останала непокътната от зъбите на хищниците. Бях се оказала твърде ледена дори за тях. Хората решиха, че съм мъртва, тъй като не помръдвах, макар клепачите ми да бяха полуотворени. На ръба на просъницата не знаех какво е реално и какво – плод на въображението ми. Нямах представа коя съм. Ала в устата си усещах сладост от заблудената капка вълча кръв, случайно паднала и замръзнала върху устните ми... На практика именно тогава се родих, тъй като това бяха първите ми съзнателни спомени.

 Качиха ме на каруцата заедно с труповете и подкараха конете. Говореха помежду си смутено и тихо и се стараеха да не ме поглеждат след безплодните опити да ми затворят очите. Скоро безмълвието на гората се смени с шумна глъч, а когато движението спря, се намерих обкръжена от любопитни. Някой отметна качулката ми и изведнъж всички се разбягаха. После до мен плахо се доближи мъж, облечен в черно, и обяви на висок глас, че не мога да бъда погребана в осветена земя. Бях преместена върху шейна и откарана извън селото от един прегърбен човек с гъста бяла коса и брада...

 

През пролетта точно преди петдесет години моят брат-близнак започна да я сънува. Виждаше я, седнала на ледено кресло в огромна снежна пещера под най-високия връх. Пред нея – на малка прозрачна масичка, била поставена изящна винена чаша от планински кристал, пълна до половината с алена ароматна напитка. Мебели, статуи, часовници, съдове, прибори, музикални инструменти и дори никога непалени свещници от лед или мрамор изпълвали помещението с очарование и го карали да изглежда като приказен дворец. Ала безспорно най-прекрасното нещо в залата било странната му господарка. Тя мълчаливо впивала тюркоазените си очи в брат ми, а в ума му като звън от трошащи се мразовити кристали отеквали думите ѝ. Канела го в своята тайна обител, обещавала му от червеното питие с вкус на целувки под съпровода на пронизващия вятър, който умеел да свири едновременно на пиано и цигулка, на арфа и флейта. После се приближавала и надвесвала над него, дългите ѝ къдрици докосвали пръстите на ръцете му, а замръзналите капчици по тях го опарвали...

Разтопи ги! Разтопи и огърлицата! Освободи ме!

После се събуждаше треперещ от студ, с вкочанени крайници, а от устата му излизаше пара, сякаш току-що се бе завърнал от върха на планината.

Близнакът ми не споменаваше за нощните си видения, ала аз знаех за тях. Знаех ли?! Не, присъствах в сънищата му, но като страничен наблюдател – неспособен да помогна, безсилен да избягам. Тя като че ли усещаше нещо нередно, дълго се взираше, ала не можеше да ме види, да ме улови в братовото ми съзнание. Събуждах се потен от ужас, тичах до неговата стая и го намирах полузамръзнал. Увивах го в одеяла и кожи, хвърлях сухи цепеници в огъня и го държах за ръцете, докато топлината ми бавно пропълзяваше по пръстите му. Щом дойдеше на себе си, го молех да избягаме, настоявах, разтърсвах го... Той ме поглеждаше съжалително, сякаш съм умопомрачен, усмихваше се глуповато и отказваше. Разбирате ли, брат ми искаше да последва момичето с бялата рокля, мечтаеше да бъде отвлечен…

 

... Дълго наблюдавах как самотната фигура на белокосия усилено копае скованата пръст, как спира от време на време, за да надигне бутилка с алена течност. Когато помътнелият му поглед се спря върху мен, клепачите ми изведнъж се разтвориха. Той се сепна и се наведе към мен, неспособен да повярва на очите си. Ръката му трепна и изпусна шишето. Мъжът машинално посегна към прекрасното червено петно, което се бе образувало върху леда, и дланта му се натъкна на парче стъкло. Той изохка и понечи да се отдръпне от мен, но една от капките кръв, които бликаха от срязаната плът, се откъсна и попадна върху устните ми. Вкусът ѝ бе чуден, опияняващ, неповторим! Не можеше да се сравнява с онази, първата – вълчата, която ме събуди за живот. Изведнъж усетих странни тръпки, разтърсващи цялото ми тяло. Тогава разбрах какво е топлина! Тя пълзеше по лицето до корените на косите ми, по раменете през лактите до върха на пръстите, по бедрата, колената, глезените… чак до стъпалата ми. Помръднах ръцете си, клепачите примигаха и аз се надигнах от шейната. От качулката ми се изсипаха кестеняви къдрици...

 

Една слънчева утрин, когато птиците пееха като луди, а цветята цъфтяха като за последно, уморен от безсмислени опити за убеждаване, хванах своя близнак и го качих в семейната каручка. Не само го настаних удобно, но и здраво го завързах за седалката, а той дори не пробва да окаже съпротива. На любопитните съседи обясних, че отиваме на сватба на братовчедка по майчина линия, ала единствената ми цел бе да заминем далеч от планината, където брат ми щеше да бъде в безопасност. Подкарах кобилката в тръс и колкото повече се отдалечавахме от последните къщи, толкова по-леко ми ставаше на душата.

Тъкмо подхващах весела песен, когато животното внезапно спря и без малко щях да падна от капрата. Още преди очите ми да я видят, усетих студът да сковава краката ми, хищно превземайки сантиметър по сантиметър плътта ми. Тюркоазените къдрици не потрепваха от топлия вятър, а погледът ѝ минаваше покрай мен и се забиваше в брат ми. Ужасèн, наблюдавах как тя му кимна, въжетата се разкъсаха като посечени и безпомощно паднаха в прашния коловоз. Той се изправи с овчедушно-щастлива физиономия и тръгна след нея. Без да се обърне, без да се сбогува!

Сякаш векове по-късно се осъзнах – останал сам на пътя. Докъдето стигаше взорът, от моя близнак нямаше и следа...

Още същата нощ започнах да я сънувам. Като че ли гледах през братовите си очи, но за разлика от преди неговото съзнание бе изпаднало в дълбока летаргия. Тялото му лежеше безсилно, но все още топло, на пода на онази пещера, разположено върху бели кожи. До отпуснатата му десница се търкаляше изящна чаша от планински кристал, по чийто ръб бе замръзнала миниатюрна алена капка. Можех да усетя аромата на виното, подправено със силни билки. Момичето с тюркоазените коси се появи в полезрението ми с още пет кожи, в които старателно обви моя близнак. После извади късо ножче от лед и направи плитък разрез на китката му. Ръката му не потрепна, защото в летаргията си той не бе способен да изпитва болка. От вената му безкрайно бавно изпълзя гъста капка кръв, която замръзна в мига, когато бледият пръст на студената красавица я докосна. След като превърза раната, тя нежно вдигна тъмночервеното кристалче, чийто цвят поразително приличаше на винения. Допря го до устните си за един дълъг миг – сякаш го целуваше, след което го постави под езика си.

Изведнъж се чу тътен като от трошене на ледени блокове. От масивната ѝ огърлица започнаха да се стичат влажни вадички и не след дълго остатъците от нея паднаха до босите крака. Още по-бързо се стопиха замръзналите капчици в косите ѝ. Цветът на къдриците постепенно потъмняваше до кестеняво, а бледата студена кожа добиваше розов отенък. Ефирната бяла рокля безшумно се свлече от тялото като ненужна паяжина.

 

... Тъй като никой друг не ме искаше, гробарят ме осинови. Той не подозираше, че бе мой истински баща, защото неговата кръв бе тази, която стопли тялото ми за първи път. Въведе ме в своята колиба и неумело се зае да ме учи как да живея. Възприемах бързо и скоро свикнах с монотонното всекидневие. По-трудно се научих да говоря, защото татко бе мълчалив и рядко обелваше дума.

Той отдавна знаеше, че не съм като другите момичета, но когато косата ми отново започна да посинява, а плътта – да замръзва, той разбра, че не съм човек. Ала не ме изгони и самоотвержено ме криеше от чужди погледи. Извеждаше ме навън само през нощта, пазеше ме като зеницата на окото си, а щом му поисках капка кръв, с готовност ми даваше.

Кой знае, може би някой ден щях да стана истинска жена, ако баща ми не се бе разболял тежко и не бе угаснал. Тялото му изстина, но косата му не промени белия си цвят и аз с ужас разбрах, че си е отишъл. Дали аз не го бях довършила, дали не бях изпила живота му с малките порции алена течност?! Положих го върху шейната и го закарах при гроба, който преди време бе изкопал за мен. Зарових го с голи ръце, ала пръстта не нарани дланите и пръстите ми, дори не ги изцапа. Душата ми плачеше, но сълзите не можеха да излязат от ледените ми очи.

Тръгнах по пътя, боса, без да знам къде ще ме изведе. Петите ми бяха безчувствени и подобно на горните ми крайници, не полепваха с кал или мръсотия. Когато минавах през селата, си слагах качулката. И все пак хората ме наблюдаваха подозрително, макар тогава да не замръзваха по местата си, защото сърцето ми още не бе станало твърдо, понеже пазеше топъл спомена за стареца, който ме бе обичал...

     

Изненадан и – признавам – очарован против волята си от човешкото ѝ превъплъщение, заслепен от сияещата ѝ бледорозова голота, в онзи момент забравих за брат си. Забравих, че съзнанието ми обитава в тялото му, че тя го бе отвлекла и бе вкусила от кръвта му. Протегнах ръка към живите ѝ коси и ги докоснах. И тогава тя се взря в очите му и ме видя! Уплаха и изумление преминаха бързо – като сенки – през тюркоазения ѝ поглед. Ала не се отдръпна, а улови дланта му и пръстите ѝ изучаващо се придвижваха по кожата, спираха за момент върху кокалчетата и ноктите и продължаваха към китката. А аз чувствах въпреки неговата летаргия! Когато стигна до лакътя, се наведе и топлите ѝ устни нежно докоснаха свивката. По онова време се сетих за близнака си, но отблъснах мисълта в най-дълбоките кътчета на душата си. Вече не можех да спра, нито пък исках. Тя целуваше рамото му...    

 

...Срещнах го в пуста странноприемница на кръстопът. Дълго се взира към ъгъла, където бях седнала безмълвно, после пристъпи към мен и отметна качулката. За първи път сините ми къдрици не предизвикваха ужас! В присвитите очи на мъжа се четеше възхищение. Почти неволно се опита да ги докосне, ала аз поклатих глава. Нямаше да издържи на ледения допир и за пореден път щях да бъда прогонена. Но той изтълкува жеста ми другояче.

 Колко искаш?, попита.

Тогава внезапно си спомних за вкуса на кръвта на баща ми. Пожелах отново да стана човек, да почувствам как топлината се разлива до всяко кътче на тялото ми.

Една капка кръв. — Отговорът ми прозвуча в мислите му, защото студените ми устни загубваха способността си да говорят.

Дадено!, изрече мъжът без колебание.

Заведе ме в стаята, която бе наел, извади от колана си къса кама и прободе палеца си. Потръпна от студ, когато го докоснах и нежно взех замразеното червено кристалче с ръка. Не вярвах, че е възможно кръвта на този човек да бъде по-сладка от тази на белокосия, ала тя ме разтрепери неудържимо. Не бях преживявала подобно бурно превръщане преди, нито бях изпитала онова силно желание да прегръщам...   

 

Всяка нощ тя пиеше кръвта на близнака ми – капка по капка – за да поддържа топлината си. Всяка нощ ме целуваше в тялото му. Сутрините се събуждах с мъка, а горчивият вкус на вината ме задушаваше. Чувствах се като братоубиец!

Започнах да изкачвам планината и да търся ледените ѝ покои. Все още не беше твърде късно да спася живота му, си мислех, опитвайки се да успокоя гузната си съвест. Ала някъде дълбоко в душата си знаех, че всъщност жадувам да срещна нея, да я докосна със собствената си ръка, да усетя играта на косите ѝ върху моите гърди...

 

...„Защо не можеш да бъдеш както другите жени?, ми рече разочаровано след пет капки кръв, забравил, че именно моята различност го бе привлякла в началото.

И той се зае да ме направи човек, защото, както твърдеше, баща ми бил прост гробар и не умеел да възпитава – още по-малко момичета. А аз полагах неимоверни усилия да потискам студената си природа и да се държа както се очакваше от мен. Ала рано или късно всичко се пропукваше, плътта ми замръзваше и косите ми посиняваха. Тогава мъжът забраняваше да го докосвам със седмици – наказваше ме заради провала ми. Ходех след него като кученце и молех за капка кръв, която щеше да поправи всичко. След като изчакваше да стигна до дъното на унижението, той изваждаше камата и пробождаше палеца си. Тялото ми ликуваше от заливащата го топлина и с цялото си сърце копнеех усещането никога да не свършва.

После всичко се повтаряше.

Един ден внезапно осъзнах защо постъпва така.

За разлика от татко той не ме обичаше!  

Тръгнах си. Студът пълзеше по костите ми и кристализираше в тялото ми. Където минавах, докосвах чешмите и те замръзваха. Тогава си направих първата тежка огърлица от лед, уших си ефирна бяла рокля от скреж и спрях да крия тюркоазените си коси. Изкачих се високо в планината и изведнъж се почувствах у дома. Заселих се в пещера под най-високия връх, където хората не можеха да достигнат. Сутрин посрещах изгрева, а мисълта ми кънтеше като ехо по скалите:

„Аз не съм човек и това е прекрасно!“

Ала след пет години копнежът за кръв се събуждаше неудържимо у мен и ме принуждаваше да сляза от планината. Вече не молех за алена капка топлина – взимах си я. Омайвах жертвите си, успивах ги и се опивах, докато животът им угаснеше съвсем. Те не бяха виновни и – кой знае – вероятно някои от тях дори биха ми разрешили да се почерпя с кръв доброволно. Но аз се страхувах да попитам. Изпитвах ужас да не се пристрастя отново и да дам някому власт да ме унижава...

 

Разбрах, че е настъпила последната нощ, защото тя докосваше тялото на брат ми по-нежно, а целувките ѝ станаха по-страстни. Прегръщах я с ръцете му силно, сякаш можех да я задържа, и плачех с неговите сълзи. Не знам дали наистина усетих туптене в гърдите ѝ или това бе отзвук от отчаяно блъскащото се мое сърце. После се събудих...

Той бе мъртъв!

Поръчах най-скъпия празен ковчег и организирах пищно погребение. Хората един по един изказваха съболезнованията си. Гузно отбягвах погледите им, а главата ми кънтеше от самообвинения. Сълзите така и не дойдоха, за да облекчат поне малко мъката – сякаш бях изплакал всичките предишната нощ.

Сложих голям бял камък върху прясната пръст и напуснах родния дом. Бягах – от вината… и от спомена за нея. Заселих се далеч – през девет планини в десета – и станах гробар. По някое време дори се ожених за добро момиче.

На петата година от отвличането на брат ми отново започнах да я сънувам... В съзнанието на поредната жертва... Когато той я последва, вече тръпнех в очакване. За втори път всичко друго губеше значение, както щеше да се случва оттам нататък на всеки петгодишен цикъл.

Протегнах ръка към живите ѝ коси и ги докоснах. Тя се взря в очите му и ме разпозна! Ала не се отдръпна, а улови дланта му и пръстите ѝ изучаващо се придвижваха по кожата, спираха за момент върху кокалчетата и ноктите и продължаваха към китката. А аз чувствах въпреки летаргията му! Когато стигна до лакътя, се наведе и топлите ѝ устни нежно докоснаха свивката. Вече не можех да спра, нито пък исках. Тя целуваше рамото му...


Градината

Я виж ти кого са довлекли планинските ветрове...! Гръм да ме тръшне и цял живот салата от копър да ям, ако не си поредният с онези лачени машинки по колите. Жупиеси ли бяха, кво бяха... а, да бе, джипиеси, вярно. Признай си честно — доверил си се на оная пущина и тя те е довлякла баш тук, до къщата на стария Пантелей, вместо до... Ухловица, ще предположа? Ха, видя ли, че познах! Няма и как да е другояче — много малко са хората, които доброволно идват при мен, младежо... все по погрешка, случайно, без да искат, се озовават пред портата ми... Нищо де, така и така си тук, искаш ли чаша домашна лимонада? Че от тия жеги, гледам, си се изцедил и сбръчкал като слонски задник, да ме прощаваш за откровението. Влез де, не се стеснявай. Тъкмо ще ти покажа и градината си. Тя е моето детенце. Моята красота и гордост. Понякога мърка като котка, понякога се зъби като куче, а понякога мълчи и кърти като умрял ленивец. Но винаги е прекрасна.

Ето ги лимоните, от които е направена лимонадата, която пиеш в момента. Знам, знам, лимони в Родопите... Странна работа, викаш си наум и се чудиш с какви химии съм ги натъпкал, та да преживеят тукашното гнусно временце. Ама да знаеш, че старият Пантелей никога не пръска чедата си с разни гадости. Всяко едно цвете, дърво или бурен в тая градина е на хиляда процента истинско. От друго е силата им, не от химикали и други простотии...

Хм, от какво, питаш... Ела сега тук. Не се притеснявай — здрав, млад, корав човек като теб да се страхува от развалина като мен? Ха-ха! Да бе... А и не съм луд, за какъвто най-вероятно ме мислиш. Идваха едно време някакви важни клечки от Шоплука, ръчкаха ме с разни жици, тъпкаха ме с лекарства, взимаха проби от тоалетната ми даже, да ме прощаваш за откровението... и накрая се принудиха да признаят, че съм също толкова нормален, колкото и президентът на Съединените Смотани Щати. Не че той е критерий де...

Така. Виждаш ли сега тия слънчогледи тук? Знаеш ли защо са толкова много и защо цветовете им сякаш са полудели? Защото всеки път, когато някой влюбен се усмихне на любимата си, на бял свят се пръква още едно от тези слънчеви растения. Честен кръст! Да пукна, ако те лъжа, момче! Даже мога да ти обадя кой откъде е. Ето този красавец тук е от Бистрица. Този отляво пък е от Русе. А този великан пък е чак от Странджа. Колкото и да е странно, явно и там хората се обичат и се усмихват един на друг...

Слънчогледите са ясни, ами я хвърли едно око на божурите! Разкошни са, нали? Те се хранят с омраза — яко, а? Случвало ли ти се е някой път да се ядосаш толкова много на някой, че да ти причернее пред очите и да ти се прииска да прокълнеш цялата му родà до десето коляно? Да? Е, значи си допринесъл с едно цветенце за моята градинка, хе-хе... Искаш ли да пробваме да го издирим? Със сигурност още е тук... Не? Твоя воля, господине...

А, да, ама разбира се, забравих лимоните. Те стават все по-сочни с всяка изречена лъжа. А по тоя смотан свят се лъже на поразия, гражданче, от мен да го знаеш. Затова и старият Пантелей никога, никога няма да остане без прясна домашна лимонада. Вкусна е, проклетѝята, нали?

Кремовете пък са съвсем друга история, да ти кажа... Когато някой плаче и няма до себе си човек, който да избърше сълзите му, лехата с кремовете се увеличава с още едно ново попълнение. Виж ги само... много са, нали? Нека това не те натъжава. Просто така е устроен светът. Homo homini lupus est[1], все пак... Малко останаха хората, на които им пука за онези до и около тях, които плачат. Емпатията стана по-рядка птица и от шибания феникс. Хм... Откъде стар селяндур като мен знае думата „емпатия“, питаш... Е, може да не съм завършил колеж, ама не се бръсна с мотиката, хич да не е...

И редичката с калдъръмчетата е бонбон, нали? Сладки са, признавам, аз си ги обичам от малък... Е, после, когато разбрах, че всяко едно е душата на малтретирано дете, малко поохладнях към тях... Но пък са толкова шарени, весели и живи, че как да не ти бръкнат правичката в сърцето?

Хм... Взе да се прозяваш нещо. Няма да те отегчавам с приказки за лилиите, прасковите и бръшляна тогава. Дай да те заведа до розите. Не може да си тръгнеш, без да си видял розите.

Дай ръка да не се спънеш. Точно така. Хайде още малко...

А, ето ги и тях. Все забравям колко много са. Колко различни. И колко прекрасни...

Розите, друже, са най-великото творение на природата. Те са самото съвършенство. Ето защо, за да се появи роза в моята градинка, е необходимо нещо също толкова съвършено. Брутално истинско, необратимо и неизбежно.

Като смъртта.

Виждаш ли ги какво пъстро море са? Има червени, жълти, пурпурни, виолетови, дори зелени и черни... Ето това буйно храстче тук изникна след катастрофата в Искърското дефиле край Своге. Тази красавица пък тук се пръкна след като Емил Димитров, мир на праха му, хвърли топа. Ако вдъхнеш аромата ѝ, не след дълго самата ти душа ще запее някоя от неговите песни, да не се казвам Пантелей, ей ме на! По-отзад ми се намирва и едно цяло ъгълче с душите на войничетата, поналягали във войната в Сърбия...

О, ама ти съвсем взе да клюмаш, мистър! Чудесно. Вече бях почнал да си мисля, че съм оплескал нещо с грамажа на приспивателното. Ама и ти си здравеняк, да му се не знае... Трябваше да го пресметна по-добре. Нищо де, и така става. Ела сега тук... недей залита, опри се на ръката ми... точно така, браво на момчето! Полегни си ей тук, на това празно местенце. То няма да е празно още дълго де... ама засега ще има къде да положиш главица, докато старият Пантелей донесе брадвата и моторната резачка.

Какво?

А-а-а, „защо“! Ама говорѝ по-ясно де! Знам, че си надрусан като животно, ама това не е извинение... Какво „защо“? Защо резачката ли? Ами, разбира се, мога да те заколя и със сгъваемата ножка на покойния ми баща, не ми е проблем... но тогава пък няма да се мъчиш. Няма да пищиш от болка и да се молиш за милост, докато душата ти парченце по парченце отлита от тялото ти и се преражда в роза.

Виждаш ли, приятелче, дълго, много дълго опитвах, докато разбера, че само от душите на истински страдащи хора се раждат оранжеви рози.

А старият Пантелей обожава оранжеви рози.

[1] Човек за човека е вълк (лат.) (б.а.)


По пътя на мечтите под върха

 

"И в мире нет таких вершин,
Что взять нельзя!“
Вл. Висоцки

 

Докато си лежах у дома на дивана преди месеци и се опитвах да се науча да стъпвам на оперирания си крак, най-близките ми приятели дойдоха у дома за повдигане на настроението с една огромна шоколадова торта и предложиха да опиша какво преживявам – като пътеписите за пътешествия – както изкачваме върхове и ги описваме, така да погледна назад, да се помиря с грешките и да опиша радостта от надеждата, че всичко в живота следва естествения си ход и се подрежда.

Да се върна назад към онзи мъглив януарски ден болеше повече от   тесни обувки, от това да се опитам да припълзя по някой ръб към върха брулена от вятър, болеше повече от опериран крак. Едно падане насред клека, съвсем безобидно, успя да срути мечтите ми за цяла година и за първи път в живота си осъзнах, че трябва да се боря с всички сили, за да продължа към върха.

Върхът име няма. Не му трябва име. Такива си имаме много – трудни, лесни, високи, ниски, в планината, в живота. Като ритъмът на човешкото сърце. И моето сърце беше там – в планината и трябваше да се боря за този ритъм и за следващ връх. То остана напълно разбито на клека. Да чака да събера парченцата, да ги напасна и да продължа напред. Вие знаете ли как се лекува сърце? И борбата започна още там, на клека, от скованото ми от болка тяло, да се спусна, да потърся помощ, за да се върна пак в планината. Най-трудно се зарязват мечти. И най-трудно се посява надежда.

За надеждата ми трябваше някой да ме излекува. И поех по трънливата пътека на здравеопазването. О, какво пътешествие е това! По пътя срещнах цинизъм, бездушие, съжаление, болка и много осъждане защо и как. В болниците сякаш бързаха не да лекуват крака ми, а да ампутират душата ми.  Какъв контраст с онзи мой свят, където хората са смели, казват си нещата в очите, и дръзват да живеят. Обичах моя свят. Чувствах се птица със счупено крило и затворена в клетката на повреденото си от отчаяние тяло.  Трябваше да се изморя да търся и да се примиря с диагнозата и с времето и тогава някак започнах да виждам други неща.

Видях всичките си приятели накуп, обединени от идеята да ме измъкнат и занесат до моя връх. Чудех се с какво съм ги заслужила да идват вечер при мен, да ме карат да се храня, да се катеря, да се разхождам със ски. Напук! Напук на болката и на присъдата, че скоро няма да мога. Защото с тях бях по-силна и придобивах увереност, че ще се справя. Ето ги първите хапчета надежда – казваха се ПРИЯТЕЛСТВО. Не помня ландшафта на тази пътека, не знам откъде и как минах, спомням си сълзите от болка, радост и облекчение, че в живота ми има добри верни другари. Бях намерила правилния път, през годините интуитивно и неусетно компасът на сърцето ми беше посочил как да се обградя със стойностни хора.

Така търсеща, пристигнах в един слънчев и ветровит далечен град с оазис на сбърканото ни здравеопазване, където не ми обещаха, че ще стана пак същата, но бяха човечни и имаха още хапчета надежда. И най-вече сърца. Ужасно е да смениш острия планински въздух, вятъра и студа с топлата болнична стая. Ужасно е да молиш коляно да слуша командите ти и да се държи дисциплинирано… Въпреки болката и страха. По този път научих много за доверието. В моментите, когато бях най-безпомощна, успях да повярвам на лекарите и кинезитерапевтите си. Не можех винаги да ги слушам, но им вярвах. Животът и този път ми поднесе изненада – горчиво кафе, което да запомня, защото докато отпивах глътките, лекарят ме изтръгна от спиралата на самосъжалението и ме накара да се боря, да вярвам и да запомня простички думи за миговете на колебание и отчаяние. От мен зависеше – само да слушам тялото си! И започнах да се катеря на шведската стена в болницата на един крак и на ръце, дори да залитах от умора и пристъпите на болка в началото. След операция дават обезболяващи, но не ме плашеше физическата болка, а безизходицата. За това хапчета няма, вяра и надежда не се купуват, а даряват – от човек на човек. И така в това приключение, между мъката при вида на грозната рана и борбата да съм послушна, намерих още няколко приятели. Сред хората, които ми помогнаха да си върна живота и тези, които наравно с мен споделяха мъчителни моменти и заедно трудолюбиво правехме малки стъпчици към възстановяването си и се подкрепяхме. Физическата болка не е страдание, страдание е да не си обичан!

Осъзнах, че желанието ми да съм далече в тежки моменти е безпредметно, защото приятелството се носи в сърцето и те кара да постъпваш правилно и никой не ме послуша да ме остави сама. Имах най-преданите другари около себе си. За хората е необяснимо това приятелство, започнало в сянката на Мальовица и здраво като гранита там! Необясними и странни са им нашите отношения, смеха на щуротиите, плановете за бъдещото лято.

Да изкачваш връх е борба, не само на тялото да издържи на натоварването, но и борба със самия себе си. Така към моя връх продължих физически – с подкрепата на две патерици, но с по-свободно и смело сърце отвсякога. Заради подкрепата на хората около себе си. Да си инвалид е състояние на душата, не на тялото. Изнизаха се мъчителни дни като онези с шоколадовите торти привечер, но видях, как по пътя си не вървя самa. Чудесно е да има кой да те закара на рехабилитация, да ти напазарува или просто да постои с теб. Да си обичан е най-голямото богатство и бях разкошно богата и много щастлива. Единствената болка, която изпитвах остро, е когато още някой приятел се присъединеше към веселата група в задушната зала за рехабилитация. А това в разгара на зимния сезон се случваше. Събрахме се група на свободните души и сякаш се надсмивахме над счупените си тела. Там животът отново ме срещна с един от най-добрите ми учители, за да ми покаже какво значи характер и воля и дори тогава, също ранен, той намери сили да ме насочи как да продължа. Благодаря му за поредния урок! Когато човек е добър водач и лидер – той е такъв дори в болката си. И хората около мен го доказваха всекидневно. Трябваше да се опитам и аз. И се замислих къде е границата на това, което си позволяваме да правим. Но никога не се разколебах дали пак… Пак ще карам ски, пак ще изкачвам върхове… И тази зала е част от нашия живот. Ние не тръгваме нагоре с мисълта, че няма да успеем или ще паднем. Предполагаме го някъде дълбоко в себе си, но се пазим и готвим за този момент. Човешкото тяло е крехко и е хубаво да не го забравяме. За да престояваме по-малко време в стаята. Хубаво е да има страх – да ни пази, но не да ни възпира. Всеки един от нас щеше да се катери пак и пак! Защото животът беше отвън запотените прозорци на болницата и ни чакаше да го живеем. Отново и отново…

Дните у дома след такива емоции минават бързо. Имаше неща, които ми бяха трудни. Най-трудно е да те гледат децата ти. Бях стояла до детските креватчета по цели нощи, а сега те бдяха до мен като верни стражи. И как умеят да разсмиват децата, защото гледат с очите на радостта, невинността и жаждата за живот. Но ми липсваха движението, острият планински въздух и леден вятър, слънцето, което се отразяваше в кристалите лед и заслепяваше, причудливите форми на затрупаните под снега храсти, отпечатъците от стъпки към върховете.

Така дръзнах да направя първите си крачки сред топлата и свещена прегръдка на Рила. В същата планина, където се бях ранила. Избрах да извървя разстоянието до хижа Рилски езера пеша с двете щеки, за да се наслядя на гледката към Харамията. Странно, но там се чувствах у дома си и не ме беше страх да вървя. А на 45-я ден от операцията обух ски обувките отново и се качих до х. Мечит. Като първо причастие... Ски не съм карала, само ходех с тях, бях обещала тържествено да изчакам година, но се чувствах устойчива и сигурна. Синът ми свали моята ски екипировка надолу и кара смело в необработен терен и тежък сняг. Поиска да му ги подаря и с радост отбелязвах как върши нови и нови чудеса. Радвам се, че е смел! Той расте пред очите ми. Ето това е благословия и изкачен връх! Междувременно уикендите се разхождах по екопътеки, на втория месец се качих на Половрак много лесно и неусетно, като на шега, направих и едно пътуване из Родопите. Помня и закриването на сезона, който пропуснах. Имам снимка с кофичката за пясък, определена за този, който най-малко е карал ски. Тогава се разходих до Харамията, но не качих върха, заради риска да се хлъзна. Но на третия месец стигнах до Отовица. Върхът, не хижата. С най-добрите приятели и много смях по пътя. Беше чудесно да излезна на билото, да усетя как вятърът не просто се заигра с мен, а почти ме събори от радост, че ме вижда отново. Този верен другар вятърът... Пак бях там. Едно чакано от месеци било…

Е, опитвах се да се пазя колкото ми е възможно. Но настъпиха и тежките мигове след това. Вместо да ходя с напукани от студа устни и наранени пръсти от катеренето… трябваше да се примиря, че е нужно търпение и нещата се случваха бавно. Бях заменила твърде рано душната зала за рехабилитация с планински въздух, бях решена да сменя живота си, но се искаше време и бях изморена. Защото за връх трябва търпение. Не бях силна, не бях достатъчно здрава и не се чувствах готова. Опитах се да направя всичко възможно да се възстановя правилно, но бях нетърпелива и много пъти прибързвах. Тогава дойде отчаянието и сякаш за една нощ прегори цялата ми енергия и желание да се боря. И се предадох. Затворих се у дома и излизах само по работа и най-накрая се пречупих пред травмата. За първи път осъзнах как душата ми е по-ранена от тялото. Пропаднала в пропаст. Тогава кинезитерапевтът ми се бори с мен и  положи много, много усилия първо да намали отока на крака ми, а после – да се почувствам по-добре емоционално като ме караше да излизам навън, в планината. Поне коляното ми беше останало здраво, но иначе в мен се загнезди страх, че каквото и да правя то все ще се подува и най-вече се борех с този страх. Все още не съм го преборила.

Малко по малко придобивах отново увереност, че мога да ходя. Доверието в хората, които се грижеха за мен, се изгради постепенно през месеците, когато се борех с болката и отчаянието, че от този крак нищо няма да се получи. Той може само да стане по-добър! – Това твърдеше многократно същият кинезитерапевт, който тихо ме подкрепяше и напътстваше как да си върна живота. И по това време вече го слушах за всичко. Нито веднъж не каза, че ще се откаже да ме лекува дори след щуротиите ми. Вече за всяка разходка го питах. И никога не ме спря.

Това беше най-трудният ми момент - когато осъзнах, че вече няма да бъда същата. Мускулът е слаб. Коляното се подуваше от най-малкото. Много ми помагаха разговорите с хората около мен. Затова – връх се изкачва с приятели.  Такива, които да не се откажат от теб, дори когато си тъжен и лош. И пречупен. Може и сам да катериш, но радостта и удоволствието – дали от планината, дали от живота – е хубаво да са споделени. Планината е за хората и ние споделяхме едни и същи тревоги и нависоко, и долу в долините. Децата ми много се въртяха около мен и ме разведряваха с пакостите си. Моята дъщеря и син поеха голяма част от задълженията ми и ме караха да излизаме заедно с колело вечер. Бяха неотлъчно до мен, макар да бях пропускала много тържества в училище и последните години все ме нямаше. Имахме едно прекрасно пътуване из Родопите заедно. Отидохме на къмпинг на море и даже си купих къмпинг оборудване. Спомням си ужаса и негодуванието на сина ми, когато избирах столчета и маса: „мамо, аз категорично отказвам да нося това нагоре!“ Горкото ми дете нямаше идея, че до къмпинга може да се иде с кола и да си опънеш палатката до колата. Мислеше, че хората спят на палатка само ако я носят поне по половин ден на гръб. Прекарвам много повече време с тях сега. Радвах се на успехите им. Общуването ми с децата се промени, много повече си говорим и направихме доста неща заедно. Това падане на клека беляза крака ми, но отвори душата ми и ме накара да общувам по-спокойно с близките си хора. Също намерих сили да сменя работата си и да съм обградена с млади и позитивни хора, с които да споделяме еднакви интереси и виждания за живота. Обикнах ги. И те ме подкрепиха да продължа да се лекувам и да правя това, което обичам – да изкачвам върхове.

А аз постепенно оздравявах. Така на четвъртия месец качих Синаница. На петия месец – стигнах до Урдините езера и на шестия – на връх Мальовица. Там плаках, на Мальовица! С много сълзи и с глас. Преди да се оперирам бях си обещала, че ще съм се възстановила, когато кача Мальовица по любимия ми път. Е, половин година по-късно това се случи. И още веднъж плаках – на седмия месец на Джангала, защото ми бяха казали, че няма да го видя поне 2 години. Пък аз го видях! И го изкачих! Първият път когато видях Пирин се влюбих в Джангала. Опитали са се да го преименуват на Самодивски връх, но повече си представям някоя дива витра като от книжката за Роня да долети и да разроши косите ми. И виждаш цялата планина там – от сърцето й. Качих го с кинезитерапевта си, същият който мълчаливо ме подкрепяше през всичките месеци – от първите ми стъпки до момента когато можех да тичам. И горе изпитвах еуфория, радост и облекчение – ставах същата. Бях и на много други места из Рила и Пирин – „моите“ планини. Понякога се катерех, понякога падах, вървях с лекота, с болка, в хубаво и лошо време – както дойдеше. Но бях там. И бях жива!

И заминах за Алпите в края на лятото да прескачам цепнатини с оперирания крак. Изкачихме Алалинхорн, Вайсмайс и Пиц Бернина. Така ми липсваха зимата, снега и леда. Вече и ските. За първи път осъзнах, че все пак белезите се заличават с времето.  Първият ден не бях на себе си и страхът от ледените пукнатини под краката ми вцепени и шамароса душата ми.  Който е зървал онези високи, ерозирали, остри като зъби на акула високи Алпи - знае за какво говоря.  Задъхвах се нагоре цели два дни и се ядосвах на отслабналото си тяло, на липсата на сила и издръжливост. И пак усещах неуморната подкрепа на приятелите си, които ме прегърнаха до нацепения лед на глетчера. Да скочиш, винаги е сложно, и се престраших да скоча – боязливо в началото, с постепенно нарастваща увереност, докато си спомних пак за Роня и нейното Дяволско гърло. Моето дяволско гърло остана на клека  в онзи януарски ден, когато ме спъна. Сега ме чакаше само хубаво. И високо.

А Пиц Бернина беше най-красивият връх, до който съм стигала. Само какви емоции предизвика. Докато призори изпълзявах по кулоара ме беше страх, последва радост по виа фератата, облекчение, когато достигнахме снежното поле над 3000 метра, инат да се кача до билото, изненада и ужас горе при вида на ръба, еуфория когато се докоснеш за пет минути до крайната цел – на върха. После – напрежение да се върна надолу, ступор пред същия леден кулоар, страх и безкрайна умора когато се прибрах в хижата. Тогава разбрах колко изтощена съм. Долу разбираш, че ти е било тежко, че ти е било студено и си бил жаден. Зарадвах се на следващия ден чак, когато се бях нахранила, стоплила и пиех чай от терасата на хижата. И гледах едни стари дървени ски. Бях качила висок и труден връх, сега трябваше пак да се преборя да карам ски. Остана само този страх, само този връх.

Прибрах се у дома с изпълнено с радост сърце, с душа, на която й е олекнало след половин година. Бях си отговорила на въпроса, че ще мога и ще продължа, но не сама, а благодарение на всички около мен. Върнах се пак в залата за катерене и вместо да ми се смеят, как нищо не мога да направя – получих най-радушното посрещане. И аз скочих. Доброволно. Съзнанието ми беше готово да се опитам да водя и да скоча. И след месец, при първия сняг, извадих душата на лекаря си да ми позволи да карам ски и направих първите плахи завои в пръхкавия сняг на примамливата и коварна снага на Витоша. А някога това беше писта, пълна с деца, врявата и глъчката от плаца сигурно достигаха до Драгалевци. Дори сега –изоставена Витоша пак ни приемаше, нейните пораснали деца, с радушна прегръдка, когато имаме нужда да избягаме от шума и забързания град. Нашата родна позната Витоша... Там се бях научила да карам ски, там се върнах за следващия опит, с един нов крак, с един нов живот, без шини, които да сковават душата и тялото ми.

Върхове много, цял живот има да ги качваме, спускаме и да им се радваме. Върховете имена нямат. Нямат нужда от имена. Те се носят в сърцето и белязват душата. Да вървя към тях нямаше да е възможно без хората, които ме лекуваха, помогнаха ми да се възстановя, без моите приятели и любимите ми деца. Върховете са за вас! Минути преди да ме извикат за операцията един приятелски глас по телефона ме накара да обещая, че щом се оправя отиваме на Килиманджаро. Да заменим плана за ледовете на Аляска с изгрева на Африка. Когато си бил на едно въже с някого – това е нишка, която свързва мислите и живота ви в най-тежките моменти. И той ми предложи не просто връх, а да продължим напред! Сега ще направим още крачки натам и по пътя си в сърцето ще нося всички, които направиха възможно да извървя това пътешествие. Това е най-хубавият товар. Съзнанието ми се връщаше към тези думи – за следващия висок връх цели единадесет месеца, време е тялото да извърви още една пътека на приятелството към африканския олтар на слънцето. Благодарна съм, че съм жива, че съм здрава и ще продължа по своя път. Защото животът е колело – понякога летим към пропасти, понякога изкачваме върхове.

Знаете ли как се лекува сърце? Трудно. Като не се примириш, а продължиш по своя път. Когато вие четете това, ще правя следващите стъпки към моя връх…


В края на деня

Велосипедът лежеше край пътя, а задната гума се въртеше бавно.

  • Странно! – помислих си и набих спирачки. – Потеглихме преди 5 мин., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнах ситуацията, чак когато се приближих съвсем – Татяна не се намираше в храстите, а лежеше под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й беше отхвръкнала встрани. Долових приглушен стон.

***

Ще ми се да подхвана тази история от самото начало, но как ли би прозвучало:

„Всичко започна преди 25-30 милиона години с изригването на един подводен вулкан, довел до процес на петрификация.“?

Веднага ще си кажете:

  • На този му хлопа не дъската, а цялото дюшаме!

Подобен ефект ще има и:

„Виновни са траките и създаденият от тях преди 4000 г. скален култов мегакомплекс за векторно-хоризонтална астрономия“.

Твърдението „Ако преди 2017 г. Исус не беше възкръснал, въобще нямаше да се стигне до тук!“ ще предизвика у мнозина спонтанната реакция:

  • Санитар, усмирителна риза!

Ситуацията ми няма да се подобри особено и ако заразказвам за дървета или гъби от камък. Най-безопасно ми се вижда:

„Влакът се носеше бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процедиха през мръсния прозорец и осветиха трите ни коня“.

Ще премълча факта, че конете бяха от желязо.

***

Влакът се носи бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процеждат през мръсния прозорец и осветяват трите ни коня. Реално всички те са на Крум и самият той настоява, че не са коне, а дракони – Белия дракон, Зеления дракон и Черния дракон. Така става като прекеляваш с фентъзито! Дракони не съществуват, ако питате мен. С изключение на комодските варани, де, това са си дракoни откъдето и да ги погледнеш.

Спътниците ми, като редовни велосипедисти, отдавна ме убеждаваха да предприемем някакъв вело-преход. Най-сетне идва и този момент – 4 почивни дни, съпътстващи Великден, и прогноза за дъждовно време, отказала ни от планове за високата планина. Това, че с Танчето не притежаваме велосипеди, е само дребната подробност – третият мускетар има достатъчно за всички ни. Дестинацията е ясна без обсъждане: Източни Родопи – едно от малкото ми бели петна по картата на България.

И така, на Разпети петък още по тъмно се натоварваме на влака за Свиленград. Откакто Крум се захвана сериозно с колоездене, тримата успяваме да се съберем за общо ходене значително по-рядко. Особено през лятото, тогава той все участва в бревети и е на принципа:

  • На планина ще ходя зимата, когато не става за колело.

Затова, въпреки ранния като за почивен ден час и сънените ни физиономии, не пробваме да поспим, а си бъбрим. А и как да заспя, защото този път ходенето на планина ще е малко по-различно – отправям на първото ми вело-пътешествие. Основната причина да не съм екзалтиран от вълнение е притеснението, че може да не се справя и само да съм в тежест на останалите. Едно почти непознато за мен чувство – свикнал съм аз да задавам темпото. Може да съм Риби, но сега плувам в непознати води. Да, мога да карам колело от дете, от десетилетия, но горе-долу от толкова време не съм карал истински, нищо различно от 2-3 пъти в годината по едно кръгче с коня на приятел.

По някое време Крум подмята:

  • Аз средно на година с колелото навъртам към 5000 км.

Танчето се замисля. Дружно смятаме разстоянието до работата й, умножаваме го по броя работни дни от ранна пролет до късна есен, но без дните с отпуска, добавяме малко бонус от други „нерегламентирани“ карания като „Витоша 100“. Финалната цифра изненадва дори самата нея.

  • Наистина ли стават 2000 км.? – съмнява се тя в правотата на сметките ни.

Престрашавам се да се включа и аз:

  • Аз съм по средата. На година ми се събират между 2 и 5 ... километра, без хилядите.

Избухваме в дружен смях. За моя сметка. Разговорът въобще не повишава увереността в собствените ми способности.

Този път от БДЖ изневеряват на репутацията си – влакът се движи бързо и пристига в Димитровград по разписание. Като човек обичащ списъците, не пропускам възможността да си взема печат от къщата-музей на Пеньо Пенев. Намирането й отнема време и компенсира точността на жп-то. Докато напазаруваме и хапнем по няколко банана от местния пазар, става обяд. Няма за кога повече да отлагаме. Иде ми да извикам: „На коньовете!“, ама това май беше възглас от една друга игра.

Може аз да съм направил плана и набелязал интересните обекти, но Крум, като най-опитен, се движи първи. Между нас е единствената ни дама. Поддържме този ред постоянно, минавам напред само в редките случаи, когато съм набрал голяма инерция при спускане.

Пътят до Хасково е идеален за загрявка – кратък и почти равен. Главен и натоварен, но достатъчно широк да караме спокойно в крайната лента. Татяна обаче недоволства:

  • Не можа ли да измислиш друг маршрут? Тук само дишаме изгорели газове.

Изминаваме 16-те км. до града на Богородицата-рекордьор за час и Крум изказва похвала:

  • Браво, с много добра скорост се дживим.

Вероятно си спестява „за аматьори“.

Започва изкачване, а пътят се стеснява от двулентов с аварийно на еднолентов, но си остава все така натоварен – това е главното шосе към Кърджали. Танчето мърмори все по-изнервено, докато автомобили и камиони профучават край нас:

  • А аз си мислех, че ще караме сред природа. Трябваше да разгледам какъв маршрут си избрал.

След нови 17 км. се отклоняваме при село Козлец. Карането би било удоволствие, ако не бяха продължаващият наклон и нарастващата жега.

  • Това беше – информирам другите аз. – До края на деня ще караме само по междуселски пътища.

Преминаващите коли са епизодично явление, птичките пеят, дърветата и полята зеленеят в наредващата пролет, потта напоява все повече тениската ми, Татяна е доволна, животът е хубав.

Малко са нещата в света, които могат да накарат човек да се почувства като Гъливър в Страната на Великаните. Сред тях безпорно са гигантските секвои, но с Тръмп начело и новата му политика за издаване на визи Щатите са по-недостъпни и от Шангри-ла. За наш късмет Източните Родопи могат да се похвалят с такива приказни неща като 3-метрови гъби. Да, вярно, не стават за ядене, защото са изградени от розови риолитови вулканични туфи, но това само засилва приказността им. Легендата разказва за 4-те дъщери на въглищаря Радуил, които били подгонени от нашественици. Девойките убили единия от тях, но приятелят му Омур отсякъл главите им с ятагана си. Щом всяка от тях обаче докоснела земята, на мига се превръщала в каменна гъба. Ужасен турчинът се опитал да избяга, но на първата крачка се превърнал в черна скала – близката канара Каратепе.

История съвсем в духа на старогръцките митове. Не може да им се отрече на хората от предните поколения – имали са въображение.

Фото-паузата е кратка. Продължаваме, път ни чака.

Времето е напреднало, жегата – понамаляла, главно поради тежките облаци, покрили безупречносиньото доскоро небе.

  • Май дъждът все пак ще ни догони – единодушни сме ние.

Първите тежки капки ни хващат на входа на Светилището на Дионис. Дали поради древна магия, която все още бди над изгасналия преди хилядолетия свещен огън и свързана за вечни времена с жервената кръв проливана тук, но боговете отказват да хабят сълзите си за нас.

На някои руините на Перперикон може да им се сторят безинтересни. На мен ми е достатъчно да знам, че крача сред едно от най-значимите светилища на отминалите епохи, съперничещо по слава на самия Делфийски оракул. Според римските автори тук предсказали на Александър Македонски, че ще завладее всичко от Египет до Индия, а на бащата на Октавиан Август предрекли, че синът му ще стане господар на целия свят.

Хм, дали (псевдо)знанието за собственото им бъдещо величие не се е оказал онзи допълнителен тласък, необходим им да постигнат дори невъзможното, ... щом такава е волята на боговете. От какво ли тесто трябва да си замесен, та още на 30-годишна възраст светът да лежи в краката си.

Аз този влак вече съм го изпуснал. Вървя в стъпките на тези променили историята мъже и се чудя каква ли съдба ми е отредена. Все пак историята вече познава един велик Иван. Жертвената кръв обаче е отмита от дъждовете и никой скоро не е обагрял гладките камъни с нова, свещеният огън е загаснал и от него не е останала дори пепел, оракулът отдавна е замлъкнал и потънал в забвение. Никой не се нуждае от него, светът се е смалил до едно кликване на мишката. Дори Александър със своя Буцефал не е пощаден, низвергнат до прост Воин на кон.

Това ме подсеща, че е време да яхваме драконите и да отлитаме към залеза. Светът може да е малък, но не и когато го преоткриваш на собсвен ход.

Достигаме язовир Студен кладенец навреме, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коня и се потапя в притихналите сапфирени води. На драконите ни това умение не им идва отръки, загубили са го в милионите години еволюция. Самите ние пък не умеем да ходим по вода, а последният влак сме го изпуснали за малко. Затова се качваме на моторна лодка, защото може и да ви се стори невероятно, но в нашата малка като една човешка длан родина съществуват места, до които можеш да стигнеш само с любимото ни БДЖ или с плавателно средство.

***

Друго си е да се събудиш от аромата на домашно приготвени мекици. Изяждам две. Крум закусва така, сякаш тепърва ни очаква 40-дневният великденски пост, и се справя с шест.

Пожене драконите ни освен безкрили не умеят и да плуват, следва приятна разходка с лодка до с. Широко поле и велоденят ни започва ударно – със стръмно изкачване до Моняк.

Не съм запознат с историята на крепостта, не си и правя труда да проуча. Има места, така наситени с легенди, че те са се пропили в самите камъни, от които са изградени, и са станали неразделна част от тях. Пред въображението на посетителите от едва показващите се над земята основи бързо израстват непревземаеми стени, Музата възпява оня гибелен гняв на Ахила, докато Одисей строи своя дървен кон, Язон търси златното руно, малкият Херкулес души змии с голи ръце, безстрашни амазонки препускат с изпънати лъкове, вълчица кърми двама близнака, а стотици бебета издъхват захвърлени на бунището заради своите физически недъзи. Много са тези места – Троя, Колхида, Спарта, Рим, ... Моняк не е едно от тях. Тук въображението е безполезно. Най-добре е да го заключите в някое тъмно кътче на съзнанието си и да не му давате да мърда. То само ще притъпява останалите ви сетива. А гледката към ширналия се долу в ниското язовир и околните хълмове убеждава, че сред древните й строители и архитекти несъмнено е имало и фотограф.

Мисля си:

  • Следващият път с палатки!

Тук сякаш времето е спряло, но в реалния свят часовникът неотменно цъга. Въобще не усещаме как изминават два часа. Налага се да бързаме, чака ни сватба. Запретваме ръкави или по-точно крачоли и напрягаме бедра по черния път към село Зимзелен, но така и не успяваме да стигнем навреме. Закъсняваме с около ... 40 млн. години. Или поне според научните хипотези някъде тогава в следствие на подводна вулканична активност са се образували риолитовите туфи, а след оттеглянето на морето под действието на вятъра и дъжда постепенно са се оформили днешните форми на този природен феномен.

Легендата за Вкаменената сватба свързва в едно забулена мома с неземна красота, откупена срещу гърне с жълтици, и свекър с нечестиви помисли. Винаги съм се възхищавал на народното творчество, способно да даде изключително заплетено, но подробно обяснение на всяко природно явление, започвайки от самото сътворение на света и преминавайки през небеса с хвърлящи мълнии богове, та чак до създаването на цветето нарцис. В нашия случай задачата не е била особено трудна, „младоженците“ са ясно различими. 10-метровите вкаменени фигури на притиснати един към друг мъж и жена, загърнати с наметала, трудно биха останали незабелязани, особено ако след Моняк сте оставили въображението си да препуска на воля.

Яхваме драконите и отлитаме към Кърджали. Задържаме се там, само колкото да посетим местната „Била“ – скъп хипермакет, но на удобно място.

Добре че мушваме няколко банана, защото изкачването от Момчилград към село Равен е безкрайно. Уж малък наклон, ама в своето постоянство изцежда и последните останали в бедрата ми сили. Татаня и Крум драпат по баира, аз не издържам и слизам да бутам. Какъв кеф било да пешеходиш! Прав е бил Жан-Жак Русо, когато е казал: „Има само един начин да пътуваш по приятно от на колело: да ходиш пеша“. Е, не го е казал точно така, но почти.

Небето е притъмняло, дъждът ни гони по петите, но като вчера минаваме между капките.

В Равен настава спор. Вече е 17:00 ч., а най-близкото място за спане, което съм намерил в интернет е на 30 км. от нас – в Крумовград. Местните не помагат особено – май имало вила в Нановица, ама можело и да не работи. Танчето се притеснява и държи да палим натам, ние с Крум се инатим.

  • Искам да видя светилището Харман Кая, само на 8 км. е – заявявам аз.

Крум пък си има свой дневен ред:

  • Гледах снимки от Вкаменената гора, изглежда много яко, истински дървета, но от камък. И е само на 4 км. – вади телефона и показва. Изглежда интригуващо.

Графикът ни включва отбиване и до светилището на Орфей край Татул.

Татяна се колебае, не й се замръква насред нищото. Аз едва съм се дотътрил до тук, но го раздавам ларж:

  • Ще караме по тъмно.

Печелим с инат и логика – утре вече ще сме се отдалечили прекалено, кой знае дали ще се върнем някога.

Вкаменената гора е първа, значи сме към нея. Отбиваме по горска пътека след 3 км. по гладък асфалт. Тук вече не става за дракони. Възваме ги в храстите и продължаваме пеш. За мен това си е почивка. Като истински аматьори се движим само по GPS, а пинът се оказва боднат произволно. Въртим, сучем, качваме се и слизаме – ни гора, ни дяволи. Е, гора има, но само най-обикновена, не каквато търсим. Крум бива озарен от прозрение:

  • Да видим в интернет!

Друго си е да не търсиш игла в купа сено или в случая дърво в ..., абе сещате се какво имам предвид.

Първите намерени образци извикват възгласи на възхищение. На някои от тях ясно си личат годишните кръгове.

  • Това петрификацията било якото нещо.

Гледаш го – дърво, пипаш го камък. Хвърля ме в размисъл:

  • Добре сега, това каменно дърво ли е или дървен камък?

Сещам се за онзи виц:

„В близката далечина се белее черна точка. Това е млад старец седнал на дървен камък, чете семки и люпи весник...“.

  • Ей, много мъдрост има в народното твочество! – впечатлен съм аз.

Крум е най-ентусиазиран. Обяснява ни:

  • Най-якото още не сме го видели. Може да е някъде там – сочи той и скача в храсталака.

Ние с Татяна постепенно отрезвяваме, в главите ни все по-често се въртят мисли за многото очакващ ни път.

Излизаме обратно на асфалта вече по здрач. Вземи тази отбивка от уж 3 км.! Ясно е – Харман Кая няма да го бъде днес, нито Татул. Първа точка в графика – намиране на подслон. С палатки щеше да е лесно, но много тежът, пък колелетата ни с Крум са без багажник и дисаги.

На центъра в Равен вече се е стъмнило и спираме да сложим светлините. Танчето не се отказва – пак ще разпитва местните в селския магазин/кръчма. Ако намери българоговорящ, де. Чуждите езици се полезни дори и в собствената ти родина.

Местният магазинер/кръчмар умува:

  • Има вила в Нановица, но не знам дали ще я намерите. Най-добре се върнете в Момчилград. Само на 9-10 км. е. Там има хотели.

Твърдо отхвърлям подобна възможност. Едва издрапах до тук, няма утре сутрин да баиря наново.

Магазинерът продължава да брейнстормва на глас.

  • Имаме съселянин с голяма къща, сигурно ще може да ви приюти. Изчакайте малко.

Обръща се към един младеж и му обяснява нещо на турски, той скача в колата и отпрашва. Скоро се връща:

  • Уредени сте!

Първите думи на Исак към нас са:

  • Пари няма да ви взема. Това е домът ми, а не къща за гости, но ще ви приютя за тази нощ. Не мога да ви оставя навън. А и не сме ми първите – признава домакинът. – Миналата година пак подслоних едни велосипедисти.

Къщата му изпъква сред останалите в селото – голяма, с висока ограда и двор с басейн. След като сме взели душ, се събираме за вечеря в остъклената му зимна градина с огромна камина. Исак се оплаква:

  • Хубава къща, но има още много работа по нея. Преди 5 г. платих половината пари на един майстор от селото да ни оправи кухнята и от тогава само ме мотае. Миналата седмица обаче го хванах и му казах да се залавя за работа, за да си няма проблеми. Дано скоро приключи.

Трудно ни е да се ориентираме в обстановка. Жената и майката на Исак са незабулени и всички те говорят български. Утре е Великден и на масата има козунак, а по телевизията върви филм за Исус. ???? го гледа с интерес и дори с нетърпение очаква Месията да изрече някаква реплика, която много я била впечатлила. Въпреки това обаче май не са християни, не споменават нищо за празника и на сутринта не поздравяват с: „Христос воскресе!“.

???? е голям образ – енергична, усмихната вегетарианка.

  • От време на време сестра ми се обажда: „Ще косим ливадата“ и аз отивам и обирам всички глухарчета, маточина и разни други треви. Много са полезни. Карала съм всичките ни коли – Мерцедаса, Хамъра и дори караваната. Само пътната помощ не ми даваха, а ми беше голям мерак. Молих се на Исак, но той не отстъпи. Веднъж обаче издебнах сина ни като се прибираше и му казах: „Слизай от колата, аз ще я паркирам! Чуваш ли какво ти казвам!“. Е, не успях да взема добре завоя и леко я ударих, но вече съм карала и пътна помощ.

Сред менюто за вечерта има еленско със зелен фасул. В тази връзка Исак се хвали:

  • Тук има много елени. В нашата област се убиват по 600 елена на година. Вярвайте ми, навътре съм в нещата и знам. Само нашата дружинка удря по 50-60. Много са, а дивечът намалява и е редно да ги намалят разрешените бройки. Едно време аз самият застрелвах по 50 на година.

В тази връзка ни пуска на телефона си клипче на малко еленче, което си отглеждал в къщи.

  • Беше като домашно куче, идваше да ме буди сутрин.

Виждаме нагледно как сладкото чифтокопитно го сръчква с рогца и му дърпа чаршава.

  • С времето обаче рогата му се вкостениха и станаха опасни. Веднъж наръга с тях един приятел, та се наложи да му ги отрежа с флекса.

Забелязва ужасените ни физиономии и бързо допълва:

  • От това тях ги боли, то е все едно да си отрежеш косата, няма нерви там. Хвана го обаче срам, че е останал без рога, защото се скри в гаража за няколко дни. Показваше от време на време глава, но като видеше човек, веднага изчезваше пак.

Не проумявам какво толкова смешно намира в ситуацията, но при такова гостоприемство ми е трудно да му се сърдя или ядосам. Затова и не питам дали домашният му любимец също е свършил в тенжерата при своите събратя.

***

Емо Чолаков предрича дъждът най-сетне да ни настигне, затова ставаме рано. Утрото е мрачно и хладно. Идеално за каране. Край пътя кротко пасат крави. Танчето и Крум яхват драконите. Аз не бързам, нали съм ариенгард, а и първите километри са ни познати – спускане. Заинатил съм се с това Харман Кая и туй то. Едва потеглям и няколко говеда решават да си поразтъпчат задниците на асфалта. Набивам спирачки, заобикалям ги и се провиквам напред:

  • Внимавайте с кравите!

Велосипедът лежи край пътя, а задната гума се върти бавно.

  • Странно! – помислям си и набивам отново спирачки. – Потеглихме преди 500 м., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнавам сутиацията, чак когато се доближавам съвсем – Татяна не се намира в храстите, а лежи под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й е отхвръкнала встрани. Доловям приглушен стон.

  • Сега я втасахме! – мисля си аз и скачам да преценя положението.

Беглият оглед е успокоителен – неприятна, но повърхностна рана на оголения от запретнатото яке хълбок и ... почти нищо друго. Лице, колене, лакти изглеждат незасегнати. Въпреки това Танчето лежи на банкета и стене. Крум се изтрелва обратно и след минути се връща с Исак. Пробваме да натоварим пострадалата в колата му, но тя изпитва силна болка и не дава да я помръднем, пък и не сме убедени, че е добра идея. Набирам 112 и чакаме. Гледал съм немалко филми – закривам очите й с ръка, после ги осветявам с дисплея на телефона и следя за реакция на зеницата. Хм, за тази процедура май е нужно фенерче. Междувременно Татяна се поосвества:

  • Аз май паднах?
  • Да – съгласявам се аз.
  • Как паднах?
  • Не знам, бях назад и не те видях, но сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя.
  • Не си спомням. Защо нищо не помня?

Нямам отговор на този въпрос.

  • Аз май паднах?
  • Да.
  • Как паднах?
  • Не знам, сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя – с лека досада отговарям аз.
  • Не помня. Защо нищо не си спомням?

Няколко минути по-късно чувам отново:

  • Аз май паднах?

Ха-ха, много смешно, няма що!

Тя обаче не се шегува:

  • Как паднах?

Нещо в money-maker-а не е наред. За пръв път се притеснявам истински. И не съм единствения, съдейки по физиономията на медика от Бърза помощ, чул този въпросителен монолог за трети път. Нищо чудно, че немедлено инструктира колегата си:

  • Карай директно към Кърджали!

Чувал съм какви ли не неща за спешната ни медицинска помощ, но впечатленията ми са позитивни. Медикът е внимателен и загрижен, дори ме разпитва от къде сме и какво сме обиколили в региона. После ни обяснява (по-точно на мен, Татяна не е в кондиция за разговори освен: „Нищо не помня. Защо нищо не си спомням?“):

  • Добре че носите каски. При колоездачите и мотоциклетистите най-големите бели стават, ако карат без каски. Ето онзиден в петък ни извикаха пак така по спешност. Две местни хлапета, циганчета, се качили на едно колело и се пуснали по баира. Не успели да вземат завоя и се забили право в една скала. Возилото се отпред още е в кома и е съмнително да се оправи.

***

Каква е поуката ли? В история, в която се преплитат дървета, гъби и сватби от камък, древни фото-крепости и векторно-хоризонтални астрономически обсерватории, тя няма как да е от типа: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

А и както казва Богомил Райнов в една своя книга, подобаващо озаглавена „Денят не си личи по заранта“: „Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи.“.

Преди 6-7 години в един глупав холивудски вампирски сериал чух фраза, която и до днес се подмята из чекмеджетата на съзнанието ми:

„В края на деня единствената разлика между живота и смъртта е вечността“.

Мъдра мисъл на мъдър човек. От личен опит обаче вече знам, че понякога, само понякога, в началото на деня единствената разлика между живота и смъртта са 2 сантиметра поликарбонат.


Inside 3 - Ком-Емине

3 жени + 21 дни + 1 планина. Ужас и безумие в очите на всичките ни приятели. „Как така
три жени сами в гората?“, “Не ви ли е страх?” , “100 % ще се загубите“, „Ами ако има
мечки?“, „О вие няма да издържите, ще се откажете“. Това беше реакцията на всички,
когато заявих, че тази година ще поема по маршрута Ком-Емине с Бети и Калина. След
като им отговорих, че едва ли има нещо по-страшно в планината от три уморени, рошави
и изнервени жени, те поклатиха замислено глава и признаха желязната ми логика.
И тъй както всички приключения започват на шега, така и ние с Бети няколко месеца по-
рано се смеехме, че тръгваме на преход, ама ще си вземем и токчетата да се снимаме по
върховете, разбирате ли. Калина ни чу и реши да сподели нашето приключение, защото
какво по-хубаво има от това да бродиш в планината с две луди жени? И така, великото
женско трио се сформира и се започна с едно съставяне на дълги списъци, събиране на
информация и кроене на планове на терасата в нас. Дните отминаваха неусетно, а ние си
набавяхме екипировка със същия ентусиазъм с който си купуваме роклички и лак за нокти.

Раниците се пълнеха, а търпението ни бързо изтичаше като песъчинки в пясъчен часовник.
Аз бях помъкнала 3 кг палатка, 2кг фотографска техника, да не изпусна случайно кадъра на
живота ми нали, и още 11кг дребни нещица. Калина носеше 1 килограм изотоник,
магнезий, сребърна вода и аптечка, по-добре заредена от линейките на Пирогов, а Бети
беше навигаторът на групата, запасена с компас, карти, пътеводител, GPS, 2 телефона и
радиостанция за връзка с кораба-майка. Не мисля, че тогава която и да е от нас имаше
представа в какво се забъркваме, но подготовката ни беше като за оцеляване след
Апокалипсис.

Така неусетно дойде мечтаният ден - 24.06, когато се натъпкахме с целия багаж в колата и
се озовахме на старата хижа Ком, и въпреки че бяхме натоварени като камили, тръгнахме
по дългия път към морето, весели и устремени като стрели. Хората казват, че първите
стъпки са най-трудни, но за мен това начало не беше по - различно от всеки друг път
когато съм била в планината - аз просто се прибирах вкъщи. Спомням си, че нямах
търпение да излезем от горския пояс и да погледна на изток, представях си Стара планина
като змия, която се вие и гъне през поля и равнини, чак до лазурното море. Представях си
какво ли е да видиш морето в далечината, и от връх Ком наистина го видях - безкрайни
зелени вълни, неподвижни, но плаващи, когато отместиш очи от тях, и огромно небе с
ванилови облаци. Погледнах момичетата и си казах:“ Господи, очакват ни 20 магически
дни в планината“. Щракнахме се набързо, избрахме възможно най-малките камъчета,
които щяха да пропътуват с нас 650 километра, и направихме първата крачка на изток
заедно.

Няколко часа по-късно пристигнахме в хижа Петрохан която беше крайната ни точка за
деня. Бяхме минали само около 16км и вече искахме да си изхвърлим раниците и краката.
Обещаващо начало!!! Разбира се, настроението ни рязко спадна, защото бяхме абсолютно
наясно с факта, че следващите дни ще трябва да покриваме 2 пъти по-голямо разстояние
от изминатото днес. Говорехме си, че трябва да се опитваме да си поддържаме духа, за да
минават по-леко дните, а и за да не искаме да се самоубием на километър преди хижата.
Това самонадъхване подозрително много ми приличаше на ситуация в която трябва да си
вземеш леден душ - знаеш че ти предстои да преживееш ужас и си казваш “Хайде, ще
бъде набързо, не е чак толкова студена водата, стегни се! “, но вътрешно усещаш, че те
чака адският психо трилър. С натежали сърца си легнахме в палатките и сънувахме
кошмари с огромни, тежки раници и безкрайно вървене.

Иска ми се да кажа, че на следващият ден се събудихме свежи и отпочинали, но истината
беше, че бяхме ужасно схванати и недоспали. И всичко болеше, дори там където не
можеш да си обясниш какво толкова има, за да те боли така. Събрахме цирка и
потеглихме към прохода Лакатник, който всъщност е най-ниската точка от маршрута.
Опитахме се да се изгубим няколко пъти, защото маркировката в този район не е особено
добра, но когато се прецакахме 3,4 пъти да вървим в грешна посока и после да се
връщаме, започнахме да забелязваме лентичките по дърветата като орел - мишка в
полето. Отново ми се иска да кажа, че този ден беше прекрасен за мен, но реалността се
оказа жестока от романтиката. Установих два генерални проблема. Първият естествено
беше свързан с мазолите и по-конкретно, с чорапите. Разбира се, преди да тръгна,
направих задълбочено проучване, разпитах сериозни планинари, и според съветите на
всички си взех за прехода само дебели вълнени чорапи. Не че отричам магическите
свойства на вълната, но не съобразих факта, че от топлината и многото ходене краката се
подуват, обувките започват да стискат, започва едно триене и нататък продължението е
ясно. Положението беше временно спасено с лейкопласт и Sudocream, за чието чудодейно
действие бих написала отделна статия. Въпреки това, закупуването на други чорапи беше
въпрос на оцеляване. Вторият проблем, който тотално крашна системата беше свързан с
раницата. Поради непонятни за мен обстоятелства, частта от гърба на раницата, която
омекотява и помага за отвеждане на влагата, се беше пречупила навън посока кръста ми,
и съответно след 10 часа носене ми направи доста гадна рана. Изобщо не ме е срам да си
призная, че последните 5 км до Лакатник ревах от яд, че още така да се каже, още не
бяхме тръгнали, а вече имах сериозен проблем за разрешаване. Когато пристигнахме в
селото, изядохме по един сладолед за успокоение и взехме политическото решение да
спим в къща за гости, вместо на палатка. Всеизвестен факт е, че когато човек е уморен и
ядосан, не взима адекватни решения. Така и аз вместо да потърся магазин за чорапи
(помните проблем 1) когато пристигнахме в Лакатник, се заех да убеждавам Мърчето
(жената, която държи къщата) да ми продаде чифт от нейните. Тя разбира се, тактично
отклоняваше моите отчаяни молби, с извинението че нямала чорапи в къщата. Въпреки
това, беше така добра да прати човек да ми вземе чорапи от магазина, обясних й какво ми
трябва и с прилив на облекчение, се концентрирах върху решението на проблем номер 2.
Изкъпахме се в готината баня, мозъкът ми започна да работи нормално и се заех да си да
си ремонтирам раницата. Приложих уменията си по шев и кройка и положението се
подобряваше с всяка изминала минута, до момента в който Бети ми донесе купените от
приятеля на Мърчето чорапи. Оказа се, че аз в делириума си съм казала на Мърчето, че
искам тънки чорапи до глезена, имайки предвид памучни тънки, а не дебели. Тя е
разбрала тънки, найлонови….. Тук както можете да се досетите почти се разревах отново, а
Калина се опита да ме успокои, че поне ще сме стилни в планината. Посъвзех се малко и
отидох пак да се моля на Мърчето да ми продаде от нейните чорапи. Тя продължаваше
да твърди, че няма налични, но поне ме успокои, че магазинът за чорапи отваря в 7.
Между другото, моите отчаяни молби й бяха напомнили и за други подобни случаи и на
сутринта ни сподели, че обмисля варианта да зареди къщата с резервни чорапи. Много
добро решение! Както и да е, останалата част от вечерта премина бързо в приятни
разговори и планиране на следващите дни, след което дойде прекрасният момент, в който
си легнахме в меките като памук легла.

На следващата сутрин се успяхме да се понаспим, пихме по едно кафе и тръгнахме с бодра
крачка. Аз си купих 2 чифта бамбукови чорапи и една тубичка вазелин, ремонтираната
раница вече не ме убиваше. Окрилена от тази нова надежда за успех, смело изкрещях: “Ей
планина, сега ще те разцепя!” Както по-късно се оказа, това което се разцепи, беше
единственият ми дълъг панталон. Ааа и сандалите на Бети.… но това е една друга история.
От този ден нататък напуснахме цивилизацията, за да се гмурнем във величествените
гори на Западна Стара планина. Следващите дни телата и умувете ни свикнаха с тежестта
на раниците и дългите километри, а ние започнахме все по-често да вдигаме поглед от
краката си. И тъй като нарочно бяхме тръгнали малко по-рано от големите групи, почти
през цялото време бродехме сами в гората, като истински горски феи, а по-късно орки,
защото несъмнено в един определен момент претърпяваш тази трансформация.
Знам, че има хора които биха се стреснали при мисълта да се озоват сами в гората на
километри от други хора и цивилизация, но вярвам, че това е просто страх от непознатото.
За това сега ще се опитам да опиша какво е да си там. Закърнелите в градската среда
сетива се събуждат и всяка клетка на тялото ти се стреми да докосне природата. Очите ти
поглъщат всичките цветове на света около теб. В стотиците нюанси зелено на листата,
стръкчетата и мъховете се прокрадват нежни цветя в розово, жълто, оранжево, лилаво, а
дърветата и земята са смесица от пастелни тонове на сиво и кафяво. През листата прозира
яркото синьо, а белите облаци се разливат в небето като топящ се сметанов сладолед .
Много рано сутрин се виждат лъчите на слънцето, които прорязват гората като жълти
лазери. Ароматът на въздуха и цветята е толкова силен и наситен, че почти го усещаш с
небцето си, когато поемеш дъх. Слухът ти може да различи всеки тон от песента на
птиците, чуваш скърцането на дърветата, жуженето на насекомите, вятъра в листата.
Потапяш се в звуците от собственото ти движение, ритъма на ходене, обувките, които
скърцат върху камъчетата или отекват глухо върху кухата земя, начина по който канчето се
удря в ремъка на раницата. Научаваш звуците на другите, техните стъпки, щеките им дори
и в един момент без да се обръщаш, знаеш кой точно върви след теб. И усещаш че всичко
е живо и се движи непрестанно. Усещаш, че не си най-великият на света, дори не си важен
в този момент. На всички мухи, скакалци, паяци и бръмбари не им пука кой си - тук ти си
гост в техния свят. Или си стоиш в удобната среда на градския бетон, или преглъщаш егото
си и ставаш част от този свят. Помня, че около Мургаш обрахме толкова много паяжини, че
заприличахме на мумии. А мен по принцип ме е страх от паяци. Но преходът Ком-Емине е
точно за това - да пречупиш себе си.

И като стана въпрос за пречупване, за да не ни се счупят гърбовете и колената, взехме
единодушно решение, че на Витиня разтоварваме къмпинг оборудването и ще разчитаме
на хижите за подслон. Ангели ни се явиха тогава, маскирани като приятели, на които си
натресохме част от багажа. Аз зарязах тежките обективи и си оставих само китовия. Тук
сигурно всички про-фотографи ще ме анатемосат, но не те ми носиха раницата! И тогава, о
Боже, сякаш пораснаха ми крила и чух арфите райски - раницата ми беше олекнала с 4
килограма! На следващия ден просто летяхме и ако до тогава имахме съмнения дали ще
издържим, вече бяхме сигурни, че ще видим морето. Денят стана още пo-хубав, когато
стигнахме до хижа Чавдар, последната точка на Западна Стара планина. Иво - хижарят,
който не стига, че ни беше сготвил пиле със зеле, а ни пусна и пералня. Не можете да си
представите какъв товар ти пада от и без това уморените рамене, че нямаш сто неща да
переш и все пак ще си чист. Вечерта беше прекрасна, бяхме си само ние в хижата, пихме
сангрия и си бърборихме до късно, въпреки че на следващия ден трябваше да станем в 5.
Но нямаше как! Иво е един от онези редки хора, които са истински богати, разказват ти
целия свят и владеят магически похвати за убеждаване. Много подмолно ни увещаваше
да останем при него още няколко дни, но ние проявихме силна воля и на следващия ден
се сбогувахме с прохладната сянка на гората, за да започнем плавно да изкачваме към
Централен Балкан.

Doom day - така кръстихме този ден, след като го оцеляхме. В най-горещия ден от лятото
се мъкнахме от хижа Чавдар до хижа Момина поляна 13 часа без прясна вода по билото
на убийствен пек, а за разкош видяхме и труп на кон. По принцип не се стресираме лесно,
но жегата в комбинация с 35-те километра които трябваше да извървим и милото конче,
ни подейства меко казано ужасно. Към 15:00 часа вече знаех как се чувстват бедстващите в
пустинята и бях в бойна готовност да вадя спасителното одеяло в случай, че някоя от нас
прегрее. Бети беше сигурна, че ще намерим и човешки труп, а Калина буквално
халюцинираше хижата. Спокойно можем да си признаем, че слънчасахме доста успешно,
но понеже сме hard to kill, след обилно наливане с вода и аспирини и няколко часова кома
в леглата, на следващата сутрин ни бяха останали само лошите спомени. И тъй като в
природата всичко е баланс, след кошмара който преживяхме, планината ни показа своята
магия. И беше велико. Да си горе и срещу теб да се извисява Юмрука. Да видиш Вежен
облян в розовата светлина на изгрева. Да вървиш по тясната пътека към Козя стена и
изведнъж под краката ти да изплува цялата долина. И да съзреш в далечината Арката на
Свободата и Купена. Да те пронизва вятърът и да настръхваш, ноне от него, а от величието
на планината. Да вървиш сред конете. Да видиш началото на Райското пръскало. Да
гледаш как мъглите плуват в небето и крият срамежливия връх Ботев. Да легнеш на
земята и времето да спре. Да усещаш колко си незначителен и малък и въпреки това, да ти
се плаче от радост, че просто съществуваш в този момент, там горе. Сърцето ти да прелива
от благодарност, че планината те е допуснала да се докоснеш до нея. Душата ти да е
пълна и нищо да не ти липсва. Защото когато магията на планината те сграбчи, заживява в
теб и те дърпа към себе си до края на живота ти.

Моят най-магичен момент от цялото пътешествие беше, когато видяхме новородено
конче малко след хижа Козя стена. Случи се рано сутринта - кончето беше родено преди
не повече от 15, 20 минути. Още не можеше да се изправи, а майка му му говореше и го
побутваше с муцуна. Аз естествено бях ужасно любопитна и се опитах да се приближа, но
тя не ми позволи. За това, заедно с другите погледахме малко отстрани чудото на живота и
си продължихме по пътя с усмивки до уши. Наистина е невероятно на какво можеш да
станеш свидетел в планината: един ден виждаш смърт, на следващия – зараждането на
нов живот. Девет дни слънцето те пече бавно на шиш, а на десетия - небето те замерва по
главата с ледени късове. Да, така дълго чаканият дъжд дойде, обърна на градушка и
буквално покри в бяло цялата поляна пред хижа Добрила. Тогава бяхме там и
благодарение на Калина, която прояви здрав разум и отказа да тръгне в това време,
прекарахме този ден в спане, пране и игра на карти. Беше ни малко странно да стоим
затворени на едно място и да не вървим поне 8 часа, но човек трябва и да си почива от
време на време. Поне така съм чувала. Използвах момента да си зашия дългите
панталони, които вече бяха наполовина сцепени, с надеждата, че ще издържат до края. В
крайна сметка усилията ми се оказаха безплодни, но на финала вече изобщо не ми
пукаше.

И така, след тази непредвидена почивка, продължихме към заслон Ботев. Разбира се, по
закона на всемирната гадост, на следващия ден един мускул на левия ми крак крампира
толкова силно, че цял ден не можех да си опъна крака, а breaking point-a дойде на хижа
Тъжа, когато Вальо (наш приятел, който се присъедини към групата от Ехо до Котел) ми
каза: “Ирена, не ми харесваш!”. Аз съответно веднага отидох да си порева десетина
минути в тоалетната. Като цяло всички си поревахме стабилно по време на прехода, както
Калина казва: „Вървиш и ревеш, но и ти не знаеш защо точно ревеш“. Както и да е,
постегнах се и изкуцуках до Мазалат. На другият ден положението беше значително по-
добре и километрите се затъркаляха все по-бързо и по-бързо: Шипка, Бузлуджа, гора,
Грамадлива, гора, гора, Чумерна, гора, Вратник, гора, гора… Нетърпението ни да стигнем
до морето растеше чудовищно, а в главите вече се прокрадваше мисълта за пясъка и
вълните. Спомням си, че след Ботев всеки следващ ден минаваше все по-неусетно, и
сякаш с едно мигване се озовахме в Източна Стара планина, а с още едно - в Котел.
Котел - градът на мечтите и сънищата ни. Честно казано, никога не съм се радвала повече
да пристигна в някой град. Щастието ни беше безгранично, защото Котел за нас беше
бленувана цел от ден първи - място на което ще ядем до припадък пици, спагети, торти,
банички, бозаааа и сладолед! О да, защото когато 15 дни караш на боб, сандвичи, вафли и
гъбена супа, буквално започваш да сънуваш храна и очите ти се насълзяват при мисълта за
леден сладолед или разтопен кашкавал върху пареща пица. Излишно е да споменавам, че
в пицарията се държахме като неандерталци попаднали в бъдещето, и буквално
всмукахме за секунди храната, която ни донесоха. А пихме и мента със спрайт - дори не
мога да опиша екстаза в който изпаднахме при първата глътка! Разбира се, по-късно ни
беше лошо, защото бяхме жестоко преяли, но си заслужаваше!!

На следващата сутрин бързо - бързо изтичах до баничарницата и след поредното
настървено ядене, стегнахме цирка и ударихме черта на изток. Вече нямахме търпение да
стигнем до морето и следващите дни буквално ги взехме на fast forward. Тук държа да
отбележа, че горските феи (както се наричахме в началото) вече отдавна ги нямаше, а на
тяхно място се бяха появили онези три уморени, рошави, мръсни и изнервени жени или
накратко - орките от Мордор. Защото повярвайте ми, Източна Стара планина изкарва най-
лошото у теб. Лоша маркировка, постоянно въртене, заобикаляне, прескачане на паднали
дървета и катерене в дерета. Безкрайни обрасли с трънаци пътеки, задушаваща жега и пак
паяжини, ама този път като от филми на ужасите. Някъде преди Ришки проход видях
огромен паяк с дебели, космати, жълти крака - още потръпвам при мисълта, че почти
скочих върху него. Калина всеки ден я болеше все повече и повече единия крак и вечер
сякаш го откачаше, а сутрин го монтираше отново, за да продължи напред. Бяхме целите
издрани, нахапани от всякакви твари, изприщени от мръсотия и изморени. И изнервени.
Много много изнервени. Заклевам се, и мечка да ни беше излязла на пътя, щеше да избяга
с писъци от нас. И ние бихме избягали с писъци, ако се бяхме видели отстрани. В това
чудесно състояние пристигнахме в село Козичино (последната ни спирка преди морето) и
за допълнително наше удоволствие цяла нощ ни хапаха щипалки и бълхи. Добре че, ни
беше предпоследен ден и мисълта за хладната прегръдка на морето ни възпря от това да
избием всичко живо по пътя! Казах ви - истински Мордорски орки.

Логично, на следващата сутрин се събудихме в ужасно състояние и настроение. Спомням
си, че тогава се чудех дали изобщо ще успеем да минем последните 40 километра до
село Емона или ще умрем от изтощение някъде по пътя. Такива черни мисли ме
занимаваха когато тръгнахме от бунгалото, но сутрешната гледка бързо изми тези глупости
от главата ми. За добре свършената работа, а именно, че бяхме успели да се дотътрим до
тук, получихме подарък - най-прекрасният изгрев за всички 21 дни. Облаците бяха облени
в нежната розова светлина на току-що събудилото се слънце, а луната висеше над тях и ни
наблюдаваше като гигантско немигащо око. Никога не съм била от ранобудните птици и
винаги съм предпочитала залезите, но смятам че гледката на планета и звезда, увиснали
заедно в небето, е един особен вид магия, заради която си заслужава да се напънеш да
станеш рано. И така, под тези две небесни очи, тръгнахме за последен път.

Ако мога да опиша с една дума какво е усещането да вървиш последните си километри
към морето, то тази дума би била: нереалност. Абсолютна, тотална, извън всякакви
граници на възприятие и осъзнаване. Вървиш и не вярваш. Не вярваш че си стигнал, че си
успял да пречупиш себе си, че си издържал, че си се справил. Не вярваш, че е дошъл краят
на великото приключение. Съзнанието ти е дотолкова свикнало с присъствието на
планината, че виждайки море, отрича неговото съществуване и се опитва да избяга назад
в спомена за безкрайните пътеки, топлата прегръдка на гората и величествените
планински хребети. В този момент се прокрадва и носталгия по всичките мигове на
отмора, усмивки и дребни радости, всичките трудности, преодолени заедно, всяка една
споделена секунда. Спомените за преживяванията те заливат като морски вълни и
едновременно се радваш, че си достигнал заветната точка, и ти е тъжно, че мечтата все
пак има своя край. В последните метри преди оградата на нос Емине се смеехме, че утре
няма да ставаме рано, няма да носим повече тежки раници и няма да вървим 30км.
Тъгата по отминалото се смеси с облекчението, че мъките са свършили, с радостта и
гордостта от постигнатото и щастието от споделеното пътешествие. И въпреки, че нямаше
кой да ни посрещне в последната ни крачка от маршрута Ком-Емине, ние трите си бяхме
достатъчни, защото само ние си знаем какво ни е било и през какво сме преминали. Сега,
обръщайки се назад, знам че приключенията са още по-хубави когато са споделени!
Нашето пътешествие завърши окончателно когато си хвърлихме камъчетата в морето и с
облекчение се заровихме в пясъка на плажа. Следващите дни бяха отредени за спане,
почивка, палачинки и естествено, обиране на лаври и поздравления от всичките ни
приятели. Явно три жени, преминали сами по Ком-Емине, си е big deal. Но какво да ви
кажа, инатът е голяма движеща сила :D И така, след три дни активно ровене в пясъка
дойде време да се приберем в големия бетонен град и да се заемем с епичното чистене
на екипировката, както и разбира се, с не леката задача да се превърнем отново в
момичета. Доста бързо се върнахме към градската реалност, но този път със синьото небе
в очите ни и със Стара планина в сърцата ни. Завинаги. Спомням си, че след това някой ме
попита: “Насити ли се вече на планината?”, отговорът на този въпрос дойде два дни по-
късно в полите на Рила, посока Урдини езера. Защото драги приятели, се оказва че
планините и приключенията никога не могат да ти “стигнат”, но за това пък ти ще се
опитваш да ги “стигнеш” до края на живота си.

The end


Любов, яхнала кончето

Издрапах първа по последните метри на пътеката. Кучето беше все още в много добра кондиция и дърпаше здраво напред. Намерих първата туфа трева, хвърлих раницата и освободих Карма. Разгеле, стигнахме я тая пуста премка пиринска. Сега щяхме да си починем поне десетина минути. Не бях толкова уморена, колкото по-скоро доволна от себе си. Извадих един шоколад - поредния, но в никакъв случай не последен и без да се колебая унищожих половината. Брей, жилава гад се оказах. Долу на казаните си мислех, че не мога да продължа и една милимунда повече, но на, можах. Хак да му е на Виктор - искаше трекинг, на му трекинг, да си го бие у главата гранитна. Групичката се събра. Весела и Зора си говореха жизнерадостно, Христо, водачът, отиде да им показва нещо, а Вики намери моята туфа тревица и се метна до мен. Пуфтеше като парен локомотив. Щастливо ми беше - той се умори, аз не, хихихи, на му трекинг, на, на! И изядох и другата половина от какаовия запас. Конкурентното ми настроение се стопи като шоколад в раница. Казах ти аз, че шоколада чудеса прави, споделих нежно на празната опаковка и я напъхах обратно откъдето беше излязла. Виктор все още мълчеше - какво блаженство. Идалго вече беше свободен и подгони Карма, която тъкмо си беше решила да подремне до мен. Все пак бяхме първи и животното имаше нужда да сложи глава на лапата, дето е думата. Дявол да го вземе обичах състезателния елемент, неосъзнатите опити на всеки от нас да е по-добър - това ни буташе напред. Но още повече обичах да стигнем някъде, да спрем, да се гушнем и да си признаем, че и двамата сме победители. А ние бяхме. Самият факт, че не се помещавахме в София, а се бяхме качили дотук на практика със собствени усилия ни правеше победители...

Скоро Вики се окопити и взе да озвучава планината колкото му държаха децибелите. Заразказва ми с нотка на съжаление как миналата година пак така са стигнали до премкатас Христо, но времето е било скапано и не са отишли до кончето. Аз не го слушах. Дъвчех стръкче трева и си мислех за Бъндерица, за прекрасния горски терен в началото, за това как Идалго си нарани лапата по пътя, за катеренето по камъняка и за това какво би казала родата ако ме видеше отнякъде. Блуждаех си. Облаците се скупчваха. Часът беше около един и нещо. Псетата търчаха като полудиви коне. Аз муах поредния шоколад. Абе, идилия, да й се не надява човек. И в центъра на тая идилия Вики си седи на туфата трева и киселее. Опитите ми да разбера защо се прави на цитрус завършиха без успех. Нещо пак го беше ударило по главата и така както беше ядосан на бог знае що май съвсем скоро щяхме да разберем какво е намислил. И да, излязох права. Както си седеше, той се обърна и извика Христо при себе си ама така щото го чуха чак оттатък Вихрен. Между тях се проведе кратък, цветущ и изключително конструктивен диалог на тема инат, скали и още трекинг. Слушах и не вярвах на носа си. Виктор говореше пълни глупости! И Христо му се връзваше на акъла!

- Не, вие не ме послушахте да спрем на казаните, сега тогава всички отиваме на Кончето...

- Добре, бе! - Каза вече ядосания Христо. - Тогава ставайте, хващайте си кучетата и да тръгваме, че няма време!

Огледах се наоколо в търсене на здрав разум. Чувствах се като фрасната с шейсет  и пет литровата раница на Вики. Не можеше да иска това. Не, сериозно не можеше. Това момче има ли мозък, акъл, сиво  - вещество в тая негова кофа, или само камънйе и дръвйе? Къде ще ходим - та то е след обяд... Пън... А и тия облаци... Бастун! Бял бастун... Не, крив бабешки бастун... Кога забрави потопа от Моратов връх? Градушката? Ама то и Христо е един... Почвах вече да се ядосвам. Уморени бяхме, останал ни беше около литър вода, облаците над нас се скупчваха. Не, ще се върви та ще се върви! Викторска работа. Кое време е? Кога ще стигнем, кога ще се върнем, да му се не знае? Още на казаните щеше да се отказва, сега не, ще се търчи до кончето, все едно това конче е на три минути оттук. Мамка му, обичам го, но в такива моменти ми иде да го пребия. С гранитно паве. Или с квото има. Конче ше ми катери... Кон! Не, катър! Направо магаре! И с тези радостни възгласи викнах псето, вързах го и тръгнах след Христо.

Вървяхме си с едно прекрасно темпо и аз, прикоткана от спокойствието на Пирин,  На бързо забравих за щуротиите на Вики и се отдадох на мига. Планината се беше превърнала в чисто усещане под краката ми, около мен, навсякъде. Буквално можеше да се вдиша, да се пипне и изяде. Който смята, че като не виждаш няма смисъл да катериш планини е свободен да върви я на майната си, я към София. Докато не го усети сам може само да гадае за какво говоря. Куче, човек, природа - всичко се превръща в едно перфектно цяло.

Скоро взехме да се изкачваме над Премката и аз включих на режим автопилот. Вики се лепна зад нас и взе да бърбори. Недоумявах как може да катери баир и да говори толкова много. На това се вика самороден талант. Поне и пари да изкарваше ама нъцки... Не след дълго стигнахме до равен участък - бях сигурна, че ако кучето можеше да говори, щеше да каже "ура". Или поне "майната ти". Вероятно щеше да ме напсува и вероятно щеше да има за какво. Аз си подсвирнах весело. През ум не ми минаваше какво ни чака. Дружно решихме, че връх Купело няма да го катерим, понеже е късно вече. Ще вървим по подсичащата пътека. Белким видим еделвайс, че Весела и Зора само за това говореха. Двете жени не бяха спрели да снимат всичко интересно и безинтересно по пътя си с детски ентусиазъм от всяко камъче. Тръгнахме. И едва ли изминахме и двеста метра, когато аз казах че тая няма да стане. Пускам кучето и си хващам човек. Избирам си ремък на раницата му и след него. Друго решение нямаше - пътеката беше наклонена наляво, отдясно връх, отляво не знам си колко стотин метрова урва... Горкото куче за себе си ли да гледа, за мен ли? А и зер ако взема че се търкулна у тоя сокак, тоя трийсет килограмов лабрадор шчо ке да ме чини? Нищо. Абе яааа, сейвти фърст...

Хванах си Христо, Вики си хвана Весела и продължихме напред. Вики през цялото време ми обясняваше как ще стигнем до стоманените въжета, ще се осигурим със седалките и всичко ще е наред. Въжетата та въжетата. Ох, а докато стигнем дотам? Планината си е сериозно нещо. Тя може да даде живот, но може и да го вземе за секунди. Не беше първия ни преход. От онзи мой първи връх в предбалкана бяхме изминали много километри. Не бяхме опитни, но вече не подценявахме силата на планината. Нещо, което много хора правят и често им струва скъпо. Теорията си е теория, чистия опит си е друго нещо. Потопи. Градушки. Падания по невнимание. Гадни камъни, лош терен, отвесни урви. Забравена екипировка. Недостатъчно вода. Малко храна. Всякакви изненади. И добри, и лоши. Глухото търкаляне на човек по скалите беше най-страшния звук, който някога съм чувала. Молех се да не го чуя никога повече. Особено в онзи момент, докато се движехме по подсичащата пътека. От ляво има почти отвесна урва, от ляво има огромна страшна ужасна урва... Калино, спри да го мислиш и върви... Всяко камъче, което се изтъркалваше изпод краката на някой отекваше като предупреждение в главата ми. Всеки път, когато Вики залитнеше, сърцето ми се свиваше до размера на лешник. Как именно можех да видя дали е добре? Трябваше да оставя на интуицията си. Това трябваше да направя. И да спра да мисля за тоя андък. След изкачването на връх Ботев месец по-рано определено не бях същата. исках си увереността обратно. Вървяхме. И вървяхме. Двайсет минути. Кучето профуча покрай мен щастливо, че е свободно. Изяде една бърза благословия по повод на това, че ни се вреше в краката и отлетя напред. Трийсет минути. Няма край тая подсичаща пътека. А камъните все така се търкалят изпод твърдия вибрам, отлитат надолу и се чуват още дълго съпровождани от гравитацията... Държах се за раницата на Христо и вървях - не, вече не мислех. Няма мисъл, има движение. Къде са тия въжета, Викторе, магаре такова?

И кой каза... Въже! Йайайайааааааййййй урааааа! Спряхме. Христо започна да ни кандардисва да не се осигуряваме, но Вики не го послуша. Времето беше кът, но сигурността беше по-важна. След този преход разбрах, че и без осигуровката сме можели да се справим и то не по-зле, но боже, тоя кеф да висиш като на люлка! Заслужаваше си... Отне ни десетина минути да си сложим седалките, да закачим въжетата си за стоманените и да потеглим. Прибрах щеките - вече не бяха нужни. Изведнъж всичко се промени. Нямаше страх. И напрежение нямаше. Пусках се назад, назад почти над пропастта и висях на въжетата свободна, смела, бърза. Цък цък... Прехвърлих единия карабинер, после и втория и продължих нагоре по скалите. Брей, че хубаво. Аз съм тролей, аз съм скален тролей, аз съм коза, планинска коза и си търча весело нагоре, вдигам прах на Вики, нека му е гадно, пък аз ще си хвърча... Цък цък... Да са живи и здрави всички приятели, дето ни дадоха тия седалки. Цък цък. Да живеят радиолюбителите! Ей, дали оттук се действа някой ретранслатор? Цък цък. Боже, страхотно е. Не зависех от никой. Нито от човек, нито от куче, нито дори от щека. Целия път си заслужаваше за да стигнем дотук. А дори още не сме на кончето. И не ми дреме, че после ще трябва да се овъргалям цялата в магнезиево олио заради пилешката си мускулатура. Цък цък. Вики ме догонва. Засилвам се. Пазете се!

Стоманеното въже свърши тъкмо когато си мислех, че ръцете ми вече няма да издържат на напрежението. Последните стотина метра ги бях минала буквално на ръце. Точно до основното обаче тръгна друго въже - прекачих карабинерите, изкатерих се на скалата пред мен и замрях на местото си. Огромната скална грамада от дясната ми страна вече я нямаше. Беше все едно съм кацнала на една самотна скала насред нищото. Кончето, рекох си. Покрай мен профуча едно от кучетата, застана на ръба на пропастта и започна да маха ниско с опашка. Удивление, вълнение, щастие, всичко се беше сляло в едно - аз съм тук, аз съм тук. И докато в тая държава, в този свят хората със сензорни дефицити смятат, че нищо не могат, а хората без увреждания мислят същото, ние сме тук. Сега...  И успяхме, защото имаше хора, които повярваха в нас. Имаше кучета, които не спряха там, където други биха спрели. Не спряхме, защото си обещахме и го дължахме на любовта. Да я качим горе тая наша обич, да я полюлеем на въжетата, да й дадем от планинската свобода. Не спирах да си повтарям "аз съм тук, тук съм, успях, горе съм, на кончето..." Карма дойде до мен. Сви се на кравайче и радостно ме облиза където успя да достигне. Кой да предположи, че те ще станат първите кучета водачи покорили подобно място работейки? Още път ни чакаше. Най-интересната част от пътя. Страх ли? Отдавна бях забравила какво е това. Метнахме раниците до един изоставен кол с надеждата да не паднат в дерето... Цък цък... И продължихме. А Карма застана на десетина сантиметра от отвесния склон, погледна надолу и завъртя радостно опашка, след което продължи по нейните си кучешки работи. Ние с Вики вече не се гонехме, защото просто и двамата летяхме. Помагахме си, давахме си информация и се смеехме като изтървани. А когато стигнахме последния кол на въжетата и спряхме там, положително знаехме че няма нищо невъзможно.

Седнах на камъка да се снимаме. До себе си намерих една табелка: "Опасен участък". Опасен ли? Подсвирнах си весело и с цялото доверие, на което бях способна се пуснах по камъните към пропастта колкото ми позволяваха въжетата. Четиристотин метра отвес. И седемстотин метров андък от другата страна. Цифрички. Математика. Статистика. Тука горе реалността е над всички тези неща. Аз просто си висях там. И беше като да си откраднал магия... Величествено... Бях просто едно дете, което се люлееше весело. Дете на природата. Времето беше спряло. Вероятно искаше да ни се порадва. Не знам дали бяхме първите незрящи на кончето, но отдавна това конче не беше виждало добитък като нас. Скали, въжета, въздух, планета, всичко беше една симбиоза. Късното августовско слънце грееше нежно, но сякаш не беше много над нас и само да се протегна... Ей така... И ще си го хвана. Нямаше значение какво съм била, нямаше значение какво ще бъда. Нямаше значение, че медиите щяха да ни надушат съвсем скоро. Нямаше значение виждам ли, не виждам ли, дали съм материя или светлина. Тук и сега беше всичко от което имах нужда.

Но докато аз потъвах във фотонни размисли времето се събуди и си тръгна нанякъде. Часът гонеше четири. Направо си го беше догонило. Тръгнахме по обратния път. Облаците се скупчиха. Ще вали, няма да вали, ще вали, няма да вали, абе то си знае ще вали ли ама дай ние поне до премката да стигнем, понееее дотам... Христо ни изюри здраво. Аз продължавах да се правя на въжен тролей и го удрях на нещо средно между бягане и подскачане. Ще вали, няма да вали, ще вали, няма да вали... Сега е кул. Като свършат въжетата дупе да ми е яко. Тоя моя инстинкт за викисъхранение е по-силен от мен, мамка му, и само да чуя че се е хлъзнал и край препарирам се.

Подсичаща пътека, Премка, казани, варели или там каквото имаше - всичко ми се е сляло в едно. Надолу, надолу и още надолу и камъняк, камъняк до безобразие. Сега ще си се прибера, ще изпия една бира, ще се пъхна под душа и ще заспя веднага, мислех си. Помня със сигурност, че от бързане не си свалихме седалките чак до премката, и че видяхме няколко планински кози след казаните. Постоянно говорехме на облаците да устискат и да не си изсипят водното съдържание върху нас поне още малко, поне още час два. Реших че ако родата звънне ще кажа, че сме ей тука, на 20 минути от хижата, кефим се и се моткаме. Вече беше шест и ако кажа че ни чака поне още час път... Ще се наложи по бързата процедура да си търся шалте и палатка, понеже ще ме изритат от нас. Слизах си и си мълчах. Христо ни говореше за витамини, планина, обувки, хранене, раници и какво ли още не. Аз се правех на сюнгер - всичко попивах. Някъде отдалече се чуваха гръмотевици. Моратов връх в действие, рекох си. Ха дано ни се размине тоя път.

Дано, дано ама надали. Бяхме вече в гората, на последния половин час от пътя, когато кап, кап, капкапкап и докато преброихме до десет вече плющеше здраво. Пускайте кучетата! Хващайте се за раниците на хората пред вас! Гас! И хукнахме. Ей,  леле, казвам ти какъв кеф е да търчиш като подивяло чифтокопитно и край тебе да лети кал, не е истина просто. Който няма акъл има... Екипировка? Надали. По-скоро крака. Ей, дали да не се включа във Витоша 100 догодина? Ще взема да питам Вики после.

Девет часа. Пристигнахме на Бъндерица. Бяхме мокри. Уморени и щастливи. Бяхме пълни с енергия и в същото време можехме да заспим на секундата. Бяхме гладни, гладни за още приключения. И за някоя пържола. Стига да има. Има, нали? Не исках този ден да свършва. Не искам да свършва и храната. Не, мамка му, не исках да свършва нашето лято. Нашето пълно с вятър, камъни, вода, свобода и любов лято. Сгушена във Вики знаех, че аз съм част от това вълшебство. И това щеше да си остане все така, независимо колко време минава. Щеше да остане така за винаги, докато любовта я има... И точно в това е магията, нали?


Микро-КЕмине или вместо рожденден(че)

Знам, че темата Ком-Емине е тривиална за някой, за други не, но и аз съм един от хилядите ѝ почитатели и за това реших да напиша следващите редове.Всичко свързано с Балкана и особено с неговото било винаги предизвикват в мен силна и неподправена еуфория, която бих искал да споделя с вас и вашите читатели.

По същество роден съм на 29 септември през далечната 1988г. Хахаха няма да разказвам за сътворението, но все пак да вметна откъде тръгна цялото пътешествие. Реших тази година да  променя стандартизираното честване на деня в който съм се появил на този свят. Затова с Ива  решихме да направим черешката от международния път на дружбата, а именно Централен балкан. В ранното утро на 29.09 стартирахме на Централна ЖП гара в София. Като всеки един потребител на БДЖ не бях изненадан от двайсетминутното закъснение, с което започна нашия път. Без това да помрачава настроението ни след около час бях ме в гр.Пирдоп. Веднага след като слязохме усетих как Билото ни зове за едно петдневно масажиране по гръбнака на България.

Минавайки през китната хижа Паскал, която за пореден път не работеше/работи приоритетно уикендите/,ни предстоеше най-тежката част за деня, а именно изкачване и на вр.Паскал с пълни раници. Все пак на рожден ден сме тръгнали. След известно душевадстване, което по – късно кръстихме “паскалстване” се озовахме на Билото. А то, то за мен е моят естествен наркотик и присъствието ми там винаги предизвиква специфично състояние на духа, което намирам за трудно описуемо.

Тук идва момент за една предварителна бележка. МикроКЕминето трябваше да се осъществи от едно трИИИо или както се зовем трите И-та/Ива, Иво и Иван/. За съжаление средното И се контузи, но Ива се погрижи той неизменно да бъде с нас навсякъде из Старата, макар и под задочно шаманистична форма.             

От тук нашето пътешествие препусна неусетно по билото, като непрестанно от двете ни страни стоеше гледка характерна само и единствено за него. Деня се търкаляше неуморно, а при всеки досег с обхват телефонът ми откачаше със SMS-си  с по двайсетина пропуснати. Нямаше време да се звъни обратно на всички, такъв им бил късмета или пък моя. След като почти целият ден беше прекаран по билната пътека вече наближи време да се спуснем към първата дестинация за трипа - х.Бенковски. Омайна и китна тя ни даде нужното спокойствие за пълно релаксиране след 10 часовия преход и уюта да си кажем по едно наздраве със спътницата ми по случай празника ми.

Без излишно подмотване започна следващият ден. След бързо приготовление и сбогуване с хижарката - много мила и приятна жена се отправихме към далечната към този момент дестинация, а именно х.Козя стена.

Денят вещаеше да е по-горещ и от вчера, пътят по-тежък, но положителния заряд даван непрестанно от Балкана растеше право порпорционално, заедно с растящите метри към връх Вежен. Отгоре той е един доста равен връх и може би и за това не представлява голяма атракция за много туристи. Погледнат от страни обаче, всъщност дава усещането за един важен полегнал мастодонт от отминала епоха или измерение, който в комплект със “старопланинското конче” дава завършеност на пълнещата окото гледка.

Жаркият ден предразполагаше по-скоро плажни дейности или поне такива, който да са извършват на сянка, въпреки, че беше края на септември. Ние обаче не бяхме на това мнение и с бодра крачка се насочихме към една от перлите сред старопланинските хижи - х.Ехо. Трябва да си призная, че слизането от Вежен до там хич не бива да се подценява даже напротив. Малко ми прискърцаха ставичките. Без особени аварии, като изключим три благополучно проведени срещи/разбирай змиите офейкаха/ с представители на змийския род се добрахме до Ехо. Там заслужено последваха няколко хмелени подкрепвания и кратка дрямка, която направих в столовата на хижата, тъй като навън жулеше такова слънце, че ми беше нетърпимо. Същото слънце обаче не се оказа никакъв проблем за Ива, която се беше отдала на събирането на витамин D, точно като някои представители на фауната, които срещнахме малко преди това ;)

Трипа за деня приключи два часа по - късно на хижа Козя стена, където доволни и доста уморени направихме разбор за деня както и звездна снимка, която Ива си беше поискала отдавна. Равносметката показваше изминатите 23км и няколкостотин метра във височина. Определено бяхме доволни и хижарската леща беше очаквания от нас завършек на деня.

 Следващите няколко реда са и може би основната причина да напиша този разказ. А именно искам да покажа и разкажа за подаръка на Старата планина към нас. Третия ден започна по тъмно, защото предстоеше най - дългият като разстояние участък от предварително начартаният план. С бодра и стройна крачка отпрашихме на изток към Беклемето и на около час преди него започна да ни става ясно какво щеше да се изправи след малко пред очите ни…а това беше раждането на новия ден. Но не просто, като всеки друг изгрев, а изгревът заливащ сякаш с лава върховете Ботев, Купена, Амбарица и оставящ те без дъх и думи.

Ходейки по пътя с риск всеки момент да се спъна някъде заради захласа по красивото утро неусетно стигнахме паметника “Арката на свободата” или както е известен  сред някои туристи - “чорапогащника”. От там подхванахме пътя за х.Дерменка и по - непознатата за нас част от Балкана. До Дерменка пътя е сравнително равен и доста живописен, но въпреки това слънцето и една група крави се опитаха да ни го направят малко по интересен. Слънцето с  опит за удар, който в различни части на деня поваляше ту мен, ту Ива, а кравите със случайно организирани блокади по пътя. Междинната цел беше достигната - х.Добрила. Ранният следобяд започваше и трябваше бързо да вземем решение дали ще атакуваме крайната си цел за деня - любимата Амбарица или ще останем да спим на Добрила. Тъй като не сме големи фенове на хотелите събрахме последния запас сили за деня и се засилихме. Първата идея беше да подсечем Амбарица, но уви НАПРЕД и НАГОРЕ беше в крайна сметка нашата единствена посока. Та без да губим много време закрачихме нагоре към стръмната Амбарица за да видим най-красивия от всички върхове на Балкана - Купена.

Деня беше към своя край и вече предвкусвахме благите вкусотийки, които ни чакат в хижата. Равносметката за този ден беше 36 изминати километра в планината и умора, която не ме остави да се любувам дълго на хубавият огън и приятната компания на свежите хора качили се тази вечер до хижата.

На другия ден без бързане за ранно ставане и след обилна мекична закуска с Ива се заловихме за работа и рязко потеглихме към заветната цел за деня вр.Купена. Прекрасен, горд и неустоим, за нас не оставаще нищо друго в този слънчев ден осен да му се покатерим.

 

На върха се срещнахме с една двойка приятни хора от предната вечер с които проведохме много приятен и съдържателен разговор и заедно сътворихме следното стихче, което оставихме да отлежава на върха.

“Купене, Купене,

Най-си убав есенно време

колко си стръмен

ич не ми дреме!

Ботев, Карлово и Плевен

са в краката ти денем.

х.Левски и Амбарица

са твоята красавица.

Тук всичко е прекрасно,

когато времето е ясно.”

Колкото и да не ни се щеше беше време да си ходим от Купена, след живописна разходка между Кръстците, Костенурката и другите върхове в източна посока дойде моментът за първата раздяла. Първото усещане, че трябва да се разделиш със сладкия опият, който Билото ти е поднасяло през последните няколко дни. Не съм правил маршрута Ком-Емине главно поради липса на време, но вече ясно мога да си представя какво би било усещането. Както и да е, тази първа раздяла ни отведе до изключително приятната и посетена от нас за първи път хижа Васил Левски. Невероятното спокойствие на приключилия вече активен сезон и предстоящия делник, беше неделя и да на никой от нас не му пукаше защото делник, ден, дата и други там подобни бяха стриктно прибрани понятия за връщането ни обратно в града. Сега беше момента да се насладим над преживяното над прясно приготвения омлет и бобец от приятелите на хижарите.

На другия ден си тръгнахме х.Васил Левски така сякаш отиваме на разходка из околностите, а не все едно си тръгваме наистина. Пътят на Карловските хижи /Левски-Балкански рози-Хубавец/ е изключително живописен и приятен за разходка. Хижарката на х.Балкански рози ни разказа доста за трудностите и предизвикателствата на тази не лека професия, както и за забавните моменти, които не са един или два и понякога са с главно действащо лице Мецун или роднините му.  

Второто усещане за раздяла дойде когато бяхме на хижа Хубавец, от там знаех, че ни остават броени часове в планината и края на спокойствието, както и все по неизбежно наближаващия сблъсък с градската действителност. Но какво пък хубавите неща си имат начало, траят често малко и колкото и да не ни се искат приключват. Спомените от своя страна остават…

Препоръчвам на всеки един любител, който не се е потопил в магията на Централен Балкана да се постарае да поправи тази си своя грешка във всеки един подходящ за туризъм момент.
Що се отнася до мен аз имах един невероятно прекаран празник. Заедно с Ива чакаме възстановяването на Иво за възраждане на трИИИото...по Билото.  


Поклонниците на планината

ЕДНО ПЪТУВАНЕ НА ИЗТОК КЪМ СЛЪНЦЕТО И МОРЕТО

  

Ком – Емине – поход, дълго приключение или поклонение на хората, които обичат планината?! За повечето хора това е национален туристически поход – част от Европейския маршрут Е3, който започва от Атлантическия океан, минава през Карпатите, Стара планина и стига до Черно море. За хората, които са го минали, определението извира  дълбоко от душата и е свързано с личните изживявания, емоции и размисли.

20 дни - 660 км. Изпълнен с различни хора, чувства, емоции – пътят се превръща в едно общо изживяване, където залъкът хляб или глътката ракия са по-сладки, когато са споделени. „Човек е човек, когато е на път“ – днес тази велика мисъл на Алеко Константинов звучи със сила и тежест и ще бъде актуална и за бъдещите поколения.

Преминаваме през различни метеорологични условия, през различни терени и височини – всички сме отправени към една основна цел – Черно море, сините вълни, нос Емине – най-източната точка на България. Дали самата цел да зърнем морето от Стара планина или самото преминаване по билото на най-величествената планина в България ни води и ни дава сили да крачим напред и нагоре?! Всяко едно камъче под краката ни дава усещането, че ние сме част от пътя и че пътят е част от нас. Всяка една докосната тревичка ни опиянява със свежия си аромат и сякаш ни вдъхва нов прилив на сили и енергия. А всяка една ягодка, малинка или боровинка ни дарява с глътка почивка и усещането, че сме щастливи от това, което правим.

Преливат различни цветове – зелено, кафяво, златисто, синьо, на места огнено червено, жълто. Цялата тази палитра от цветове е майсторски съчетана във великото творение на природата – Стара планина. И сякаш ние допълваме този шедьовър с присъствието си. Основният цвят – зеленият ни носи спокойствие и мир в душите. Смирени пред силата и необятността на планината, ние крачим по пътеки, камъни и храсти. Всяка стъпка ни води все по-близо до крайната точка, но и ни отвежда на едно невидимо пътешествие – пътешествието към себе си!

Мечта, реално изживяване, приключение или осъществена цел?! Споделяне или навлизане навътре в себе си? Обединени от една обща мечта, ние сме като отделни планети, които естествено се движат в общ ритъм и синхрон, но всяка планета представлява съвкупност от индивидуални размисли, преживявания, чувства, трудности, наслада, щастие, спокойствие, мир, хармония, баланс.

Това приключение създава една нова среща със собствените ни възможности, сили и воля. Пътят през необятната Стара планина е път, през който всеки човек преживява връзката между тялото, ума и душата. Всяка крачка е свързване с необятната природа, всяка глътка въздух е докосване до безбрежното небе, всяко запознанство е приятелство.

Някои хора казват: „Какво значение има крайната точка, когато умееш да се наслаждаваш на пътя“. За нас - „поклонниците на Стара планина“ това важи в пълна сила. Ние сме там, защото обичаме планината – обичаме всяка птичка, тревичка, пътечка, било, камък, поточе и рекичка. Необятната любов и нестихващото чувство за простор и свобода са двигателната и притегателна сила, която ни кара да се отправяме напред и нагоре. И сякаш с всяка измината стъпка ние не само изкачваме височини и върхове, но и навлизаме все по-дълбоко във вътрешното ни АЗ. Опознаваме се, преоткриваме се, свързваме се, съживяваме се и се пробуждаме с нов поглед и светлина в очите.

Походът започва от прохода Петрохан към хижа Ком /1544 м/. Преди да стигнем до хижата изкачваме вр. Ком /2016 м/, където началото на похода е официално обявено с по глътка ракия и фурми. Това е първият момент на всеобща близост и споделяне. Тридесет и трима участници от различни краища на България се запознават и обединяват. Споделеният залък и глътка остават в сърцето. Това е преживяване, което не се забравя и топлината на този огън може да те стопли и в най-големия градски студ. В планината контрастите се засилват, чувствата се изострят, сменят се пейзажи, редят се слънце, дъжд, мъгла и вятър. Само преклонението пред великата майка Природа остава неизменно… Планината ни дарява с усещането за стойността на нещата, за тяхната истинност и значимост. Затова споделеният залък хляб и глътка вода свързват хората по един необикновен начин.

Пристигаме благополучно в хижата, където се провежда рокер събор и вечерта предстои концерт. И така първата вечер на разчупване на леда и премахване на градските предразсъдъци преминава с весели разговори и разкази на фона на всички рокери и мотористи. Всеки един от поклонниците си ляга самотен - далеч от дома, далеч от семейство и близки хора, далеч от ежедневието, с което е свикнал. Само хаотичните и неподредени мисли се опитват да се промъкнат в леглото и да нарушат уж привидното спокойствие. „Какво ли предстои?“, „Ще се справя ли?“, „В какво ли приключение се впускам?“, „Времето и природата дано да са с нас по пътя!“, „Дано краката ми да ме издържат.“, „Хората – какви ли ще са?“, „Дали ще е благосклонна планината към нас?“ и хиляди, хиляди други въпроси, чийто отговори ще дойдат естествено по пътя. Лягам си заедно с тях и се моля единствено да имам сили, търпение и воля, за да мина успешно похода, и любов, за да споделя и съпреживея всеки един миг и стъпка с останалите поклонници.

На следващия ден ставаме, преизпълнени със сили и енергия, за да се отправим към х. Пробойница. Връщаме се до прохода Петрохан и от там поемаме през „наш`те планини зелени“. Изкачваме била, минаваме през поляни, пресичаме потоци. Цветовете преливат в различни нюанси на зелено и кафяво и тук-там се разнообразяват от ярки лилави горски цветя. Гъстите хвойни изглеждат като мек килим, застлан в планината. Минаваме покрай вр. Тодорини кукли /1785 м/, който ни впечатлява със зелената си премяна, а скалите сякаш са везана украса. Спускаме се към поречието на река Пробойница, на която е кръстена и хижата. Времето е чудесно за палатки и нежният ромон на реката ни унася бързо бързо.

Събуждаме се от медения звук на мъничко звънче, вързано на красив кон. Събираме палатките, закусваме с вкусни мекици и чай и се отправяме към с. Губислав, където ще се предвижим с бусове през гара Лакатник до едноименното село. Любуваме се на безкрайната красота на Искърския пролом, който преминава през гара Лакатник като застинал влак и само движението на пълноводния Искър носи усещането за живот и динамика.

Днешното приключение ни отвежда през Атмосферик фестивал, който се провежда близо до местността Чемерика. Преминаваме през музикалното събитие и ставаме за секунди част от него. Хората ни се радват и ни изпращат на добър път към морето. Някои дори се смеят и не вярват, че сме тръгнали натам. Да, който е дръзнал на това пътешествие знае, че първите стъпки са най-трудни, а последните най-сладки. Преминаваме през местност „Разделената вода“, където през 1871 г. Васил Левски е основал таен революционен комитет от местни поборници срещу турското робство. Усеща се тайнствената и магична атмосфера на дъбовата горичка, през която минаваме. Именно тук природата е запазила историческите тайни и ги съхранява за вечни времена. Нещо у мен трепва, без да знам защо и за какво. Дърветата сякаш искат да говорят, да разкажат истории за чест, достойнство, подвизи и патриотизъм, а земята кротко и смирено е погребала всичко в недрата си. Дали ще разкрие някога истината на света?!

Пристигаме в х. Лескова /1340 м/, където дружелюбните хижари ни гощават с топла супа и чай. Лягаме си изморени, но удовлетворени от дългия ден, за да съберем сили за следващия.

Поемаме от хижата към прохода Витиня. Виждаме как сутрешната мъгла се вдига нагоре като завеса и пред нас се разкрива гледка – необятна, красива и спираща дъха. Подсичаме вр. Мургаш /1687 м/ и излизаме на Зла поляна, където се изсипва градушка. Недружелюбното посрещане ни дава отговор на въпроса защо е наречена така тази поляна. Пристигаме на прохода, където си правим бивак.

Сутринта е топла и приятна. Маршрутът ни продължава от прохода Витиня през вр. Баба до х. Кашана. Преминаваме през Арабаконак – най-ниският проход в Западна стара планина /970 м/. Мястото е важен исторически военен и търговски път още от Античността и Римско време. По този път са преминавали войските на Филип и Александър Македонски, а през 1867 г. преминава четата на Панайот Хитов и Филип Тотю на път за Сърбия, за да се включи във Втората българска легия. Знаменосец е Васил Левски. По късно през деня ни застига продължителен дъжд. И сякаш всеки остава насаме със себе си и дъжда. Планината е обхваната от гъста мъгла. Зелените върхове и поляни са скрити като с воал от нашите очи. Погледът ни е концентриран в пътя, защото всички желаем с всяка крачка да стигнем все по-бързо до хижата на топло и на сушина. Дъждът спира и на моменти мъглата ни открива гледка на юг към гр. Пирдоп. Пристигаме в х. Кашана, където ни очакват малки бунгала със запалени печки. Топлината е нашата награда за деня. Няма нищо по-хубаво да почувстваш топлината от дърво след почти цял ден ходене в дъжд и мъгла. И до днес усещам тази топлина в сърцето си...

Планината е единство на противоположности – след високото идва ниско, след топлото – студено, след слънчевото – облачно. Това се потвърди в този шести ден от нашия поход. Маршрутът ни продължава от х. Кашана през вр. Паскал до х. Георги Бенковски /1540 м/. Този ден е изпитание за групата като цяло и за всеки един участник по отделно. Сутринта е обгърната от гъста мъгла; движим се близо един до друг; студено и влажно е. Изкачваме билото, където освен мъглата и ситния дъждец, силен вятър се опитва да отклони стъпките ни – сякаш ни възспира. Устремени и решени, ние крачим като верни поклонници на планината и дори вятърът не може да спре нашия порив. Тук главната цел е изместена от вяра, надежда и молитва да стигнем живи и здрави до хижата. Измокрени до кости и премръзнали, емоциите ни са извън контрол и като че ли чувството за самосъхранение дава превес. Добър урок ни дава планината и ни показва, че няма по-висше от природата и природните сили. И въпреки че сме всички заедно, всеки е сам. Сам със себе си и планината. Сам с дъжда, за да отмие и пречисти негативните чувства и емоции. Сам с мъглата, за да проясни собственото си съзнание. Сам с вятъра, за да прогони собствените си страхове. Последните крачки преди х. Бенковски са изпълнени със смирение и страхопочитание, но и безгранична любов към планината.

Осъзнали естествените закони на природата и уроците на живота, с песен на уста се отправяме към х. Ехо. Пътят преминава през резервата „Царичина“ – Омайният резерват. Пътеката минава през вековна гора от смърчове и ели, а над тях се извисяват белите мури. Резерватът се нарича омаен не само заради опияняващото въздействие на природата, а и заради огненочервеното омайниче, което се среща там. Сред зелените тучни полянки се откроява синята тинтява, която привлича туристите със своята красота и аромат. Правим почивка на х. Вежен и продължаваме пътя покрай едноименния връх /2198 м./. Пътеката ни разкрива необятна гледка към с. Рибарица и връх Васильов на север, а по-късно на юг се открива гледка към Същинска средна гора. Виждаме сгушените селца Кърнаре, Розино, Столетово, Христо Даново и се любуваме на красивата Средна гора от далече. Изкачваме вр. Юмрука /1819 м/, който ни пленява със своята сила и красота, вплетени в едно. Като здрав юмрук, издигащ се към небето, върхът се врязва в облаците. Оставяме своите послания и пожелания в книга, която прилежно прибираме в найлон и в желязна кутия, за да се запазят думите ни през години и векове. Предстои ни стръмно спускане до х. Ехо по скалистата част на върха, където има стоманени въжета в помощ на туристите.  Внезапно се обръщам на изток, където виждам собственото си отражение в по-ниските облаци, обгърнато от цветен ореол – така наречения Брокенски призрак, явлението Глория или Светлината на Буда. Чувството да видиш себе си в нежното небе е невероятно и въпреки че на мен ми се случи за секунди, ще остане вечно в спомените ми. Отговорите на въпросите от първия ден започнаха съвсем естествено да изникват с времето си. Съзнанието все повече притихва, душата се рее, а краката се движат в естествен ритъм с диханието на земята.

Минаваме покрай параклис св. Троица /1700 м/, където се прекръстваме и благодарим на Бога, че е сътворил такива красоти и че сме живи и здрави да се докоснем до тях. Пристигаме в х. Ехо /1675 м/, уютно сгушена между три планини – Златишко Тетевенска, Васильовска и Троянска планина.

На следващата сутрин потегляме към х. Козя стена /1600 м/ и преминаваме през едноименния резерват. Тук стръмните отвесни скали пораждат различни чувства у всеки от нас. У едни това е екстремно предизвикателство, у други – изправяне пред собствените си страхове, у трети – поредната пътека, която трябва да се мине с повишена концентрация. Пътеката е тясна и скалиста, а дерето е страховито и дълбоко. Подсичаме билната пътека и минаваме ту от северната, ту от южната страна на Козята стена. По-опитните туристи казват, че тук могат да се срещнат еделвайси по скалистите части. Пийваме по чайче на хижата, поглеждаме назад, за да видим изминатите планини и върхове, поглеждаме напред към най-вълнуващата част от похода и продължаваме към Беклемето. Пътят ни минава през заслон Орлово гнездо и стигаме до х. Дерменка /1503 м/. Вечерта повишава вибрациите на всички присъстващи с веселие, забава, песни и танци. Времето, когато не сме на път, е изпълнено със спокойствие и почивка, но същевременно и с планински песни, танци и приятелства.

Предстои ни преминаване през Централен Балкан от х. Дерменка през х. Добрила и х. Левски до заслон Ботев. Преходът е дълъг, труден и изморителен, а очакването да зърнем едни от най-високите и красиви върхове на Стара планина расте с всяка крачка. До х. Левски вали дъжд, а едни от първенците на Стара планина – Амбарица и Купените са скрити от гъстата мъгла. Сякаш планината покри своите чеда с пелерина от мъгла и дъжд, за да ги предпази и защити. Ето защо планината е съвкупност от противоположности, контрасти и промени. Няма нищо константно – освен величието й. Когато пристъпяш в планината, трябва да го правиш с отворено сърце и чисти мисли. И може би е трябвало този пороен дъжд да изчисти всички наши мисли, за да пристъпим към първенеца Ботев пречистени, смирени и свързани. Свързаност и единство – тръгнахме 33-ма съвсем непознати и различни, преминахме през процеса на опознаване, изучаване, сприятеляване и свързване. И независимо от своеобразието ние все пак се свързахме в единство – свързахме се помежду си, свързахме се с планината.

Мокри до кости продължаваме напред и нагоре към заслон Ботев. Тежки са стъпките нагоре, дъждовните капки се стичат по челата ни, а студеният вятър от време на време пронизва съзнанието сякаш да го проясни. Планината ни учи - чрез нея израстваме, чрез нея опознаваме себе си и неподозираните ни способности. Всяка крачка е присъствие тук и сега.

Десетият ден от похода започва с изкачване на първенеца на Стара планина връх Ботев /2376 м/. От ветровитото било слизаме към х. Тъжа и преминаваме Гърмящата гора. Пред нас се открива масива Триглав и Пеещите скали. Подсичаме връх Вълча глава и стигаме до х. Мазалат за заслужена почивка. Краката ни сякаш се движат сами до х. Узана, където ще нощуваме. Самотните стъпки на всеки от нас ще оставят следи по свещената земя, а споменът за това приключение ще остане завинаги в сърцата ни.

Събираме се всички в хижата, където хижарката Милена е подготвила ръчно омесени питки, за да ни посрещне в народна носия с хляб и сол и допли думи. Отхапваме през сълзи от вкусния хляб и се замисляме върху заветните й думи. Какво му трябва на човек? Залък хляб и добри другари, с които да го сподели. Очите са изморени, но весели и замислени върху житейските ценности и сякаш светят, разпалени от щастието.

От х. Узана грабваме нашия трибагреник и се отправяме през вр. Шипка към х. Бузлуджа. Този ден сякаш минаваме през историята. Всеки чувства у себе си трепета от бойните възгласи, всеки усеща кръвта на дедите ни под краката си, всеки усеща силата и всеотдайноста на борците за свобода. Тези чувства и емоции ни карат да крачим напред и нагоре, изпълнени с гордост, че сме българи.

Навлизаме в Източна Стара планина, където преминаваме през Тревненската планина, Елено - Твърдишка планина, Котленска планина. В този дял планината вече е по-ниска и полегата, а и времето вече е слънчево и топло. Преходите са продължителни, но терените са полегати и лесни. Всички сме не само участници в похода, но сме и вече приятели. Приятелството в планината е силно и здраво като юмрук. Приятелството, създадено в планината, може да устои на най-големите бури и катаклизми, защото е истинско и чисто като планински извор.

Последните дни преминаваме през Върбишка планина и стигаме Камчийска планина. Последната отправна точка преди нос Емине е с. Козичино, откъдето тръгваме сутринта. Утрото е приказно и магично. Виждаме изгрева през тънка като коприна мъгла. Минаваме през ожънатите ниви и виждаме проблясващите паяжини в житата. Мравките събират останалите житни зрънца и бързат да ги приберат за зимата, а ние бързаме с бодра стъпка, за да осъществим една мечта – да зърнем Черно море от Стара планина. И ето че дългоочакваният момент идва – виждаме морето. Но за да стигнем до него ни остават още 20 км. И толкова близо, и толкова далеч. Последните крачки са най-сладки – няма болка, няма умора, има само един стимул и това е синьото море.

Пристигаме в с. Емона, където с бурна наздравица и песен се поздравяваме всички и после задружно се отправяме към нос Емине. Настава едно всеобщо щастие, преливащо от различни емоции, радост, смях и сълзи дори.

И така потни и мръсни, изминали 984 000 крачки, но пречистени душевно си тръгваме от нос Емине, знаейки че някой ден ще се срещнем отново на същото място. Изхвърлили ненужния товар и стрес от градското ни ежедневие, ние сме леки и безгрижни и единственото, което носим в душите си, е безкрайно щастие и благодарност, че заедно се обединихме, за да осъщствим общата си мечта.

Хвърлям от нос Емине малко камъче, донесено от вр. Ком, което ще разкаже на морето за цялото приключение на това незабравимо пътешествие...