Ти си баща, ти ще разбереш

Детето пищеше от болка в ръцете му. Усещаше жуленето на планинското слънце дори и през плътния памучен плат на белия каскет.
Колата му бе долу, на хижа „Бъндерица“, но можеше да помоли някой да ги качи, за да не минава пеша целия път обратно. Христина беше вече на пет години, тежеше доста. Докато оглеждаше паркираните автомобили на неравния хълм до хижа „Вихрен“ към него се приближи старец. Слаб, изгърбен, накуцващ.
— Какво му е на детенцето? – старецът кимна към извиващото се момиченце в ръцете му.
— Изкълчи си лошо крака – отвърна Ангел – подхлъзна се на един камък, докато слизахме от езерото. Може и да го е счупила.
— Има ли оток?
— Да, голям. Вие лекар ли сте? – Ангел го погледна с надежда.
Старецът се усмихна.
— Не, обаче знам как да ѝ помогнеш. Ела, с кола съм. Ще ви откарам.

Синия Форд бавно следваше острите извивки на тесния асфалтов път. В колата бе задушно, натрупаните в кожените джобове на седалките планински билки изпускаха силен, упойващ аромат. Ангел различи букети бял равнец, лайка, живовлек, коприва и мурсалски чай. Погледът му се зарея през прозореца -отдясно, покрай пътя, бездната разтваряше зелените си ръце, за да прегърне хиляди метри хладен планински въздух.
Една малка жабка изскочи навън и се спря на половин метър от мантинелата. Старецът зави ловко и мина покрай нея.
— Тате, боли ме! Боли меее!
— Шшт, тихо, миличка! Ще те заведем долу на лекар и ще се оправиш! – „А майка ти какво ще каже като се приберем, не ми се мисли! И без това едва ме пусна да те взема с мен…“
— Ето, тук ще слезете! – автомобилът бе спрял насред пустото шосе. Ангел се огледа изненадано.
— Защо тук? Още не сме стигнали, колата ми е долу на „Бъндерица“.
Старецът присви очи, сякаш от болка. Ангел видя гротескно изкривените му, подути пръсти, свити около кормилото. Отново му направи впечатление силното, неестествено изгърбване и напрегнатата стойка на краката. „Боже мой, какво му е? От каква болест страда?“
— Тук е Байкушевата мура – обясни старецът, – качи се до нея. Има-няма петдесет стъпала до горе. Не съм ги броил точно.
— Защо трябва да се качвам там?
— Защото това дърво има особени сили – старецът понижи глас и обезформените пръсти на дясната му ръка се стрелнаха към лицето. Почеса наболата си брада. – Може да излекува детето ти.
— Байкушевата мура? Бил съм тук толкова пъти. Това е просто едно старо дърво.
— Лечебно е – настоя старецът.
— Не съм чувал досега такова нещо.
— Никога не е късно да научиш някои работи. Хайде, взимай малката и слизайте.
Ангел въздъхна. Тоя човек май не беше съвсем наред. Е, какво да се прави. Ще трябва да извърви останалия път пеша.
— Окей, окей, слизаме.
— Качи я до дървото и ще се излекува. Повярвай ми.
— Хубаво де, и как точно? Трябва да я сложа да стои до дървото, или да го пипне, или какво? – въпросите неволно се откъснаха от устните му – наглед присмехулни, но несъмнено търсещи отговор. Май бе готов на всичко, даже и да се върже на откачените бръщолевения на стареца, само и само да избегне унищожителния вулкан от женски гняв, който щеше да го залее след няколко часа в хотела.
— А, не. Не е достатъчно само да я сложиш до дървото. Има и нещо друго, което трябва да направиш. Но ти си баща, ще разбереш. Хайде, тръгвайте.
Нямаше смисъл да му задава повече въпроси. Човекът вече гледаше към пътя и главата му се свиваше към раменете сякаш бе костенурка, която иска да се прибере в черупката си. Взе Христина на ръце и излязоха от автомобила. Колата се отдалечи с гърлено ръмжене по шосето. Ангел затвори очи и остави планинския вятър да брули пламналото му лице. Май беше изгорял от слънцето, кожата го болеше. Непрестанните хлипания и писъци на Христина усилваха допълнително дискомфорта му – бяха като стрели, които се забиват една след друга в раздразнената му кожа.
Пресякоха шосето. След ивицата храсти започваха стълбите. Виеха се нагоре като дървен мост през река от камъни, корени и насипани борови иглички. Дървото се виждаше оттук – най-старото иглолистно дърво в България. Ангел знаеше, че е на повече от хиляда и триста години. От вида черна мура, то бе високо 26 метра, с дебелина два метра и половина и обиколка цели седем. Грамадните му корени се извиваха и се впиваха в земята като пипала на чудовищен октопод. Клоните му се надвесваха над върха на стълбата като изкривени метални пръчки на великански чадър.
— Тате! – изплака Христина – защо слязохме от колата? Къде отиваме?
— Шшт, миличка – той я погали по потната коса – ще направим една разходка до дървото, за да видим нещо и после веднага си тръгваме, обещавам!
— Но мен много ме боли! Многоо!
— Да, знам. Ей сега.
Качи се по стълбите бързо, но внимателно – някои от дъските бяха полуизгнили, други се клатеха, а между тях имаше опасно голямо разстояние. Детето тежеше и нарушаваше равновесието му. Стигна догоре запъхтян, прекрачи края на стълбите и заобиколи дървото. Остави Христина на земята.
— Ето, вземи малко вода – даде ѝ бутилката и тя пи жадно – почакай ме.
Христина се отпусна апатично на килима от борови иглички. Ангел се облегна на дървото и опря буза на грапавата кора. Мирисът беше силен, замайващ.
„Какво по дяволите правя тук?“
Протегна ръце и обгърна стъблото – докъдето можеше, разбира се, то беше огромно. Бе виждал как петима души се хващат ритуално за ръце в кръг около него и пак не могат да го обхванат цялото.
„Ти си баща. Ще разбереш.“
Затвори очи. Мирисът на смола гъделичкаше ноздрите му. Тежестта на огромното дърво го притискаше; вековете събития, придружавали израстването и съзряването му, минаха за миг пред очите му – хан Аспарух, славянските племена, ранна България, битките с Византия, битките с Османската империя, хайдушките движения в планините, стотиците загинали тук, в тази планина, в този велик Пирин, загиналите в битка, по време на поход или в тихо, самотно отчаяние. Колко кръв и болка беше видяла планината, през колко страдания беше преминала. Пушеците от топовете на деветнайсети век, изпаренията от бомбите на световните войни, смогът от технологичното замърсяване.
„Аз познавам всяка болка.“ прошепна внезапно дървото в ухото му „Всяка болка на хората е дошла при мен. Вкопала се е в корените ми, сляла се е със стъблото ми, втъкана е във всяка една игличка по клоните ми. А ти готов ли си? Готов ли си болката на другите да дойде при теб?“
„Да!“ прошепна Ангел. Очите му бяха все така затворени. „Готов съм! Ще взема нейното страдание. Пренеси го в мен. Можеш, нали?“
„Мога. Радвам се, че разбра какво трябва да поискаш.“
Дървото го пусна изведнъж, сякаш го отблъсна от себе си. Ангел отвори очи, премигна, огледа се объркано. Слънцето бе изгряло отново и силни струи светлина се протягаха към свитите крачета на легналата на земята Христина, сякаш искаха да я оплетат в невидима, вълшебна паяжина.
Той си пое дълбоко дъх, за да проясни главата си. Нещо беше станало тук, макар не бе съвсем сигурен какво. Знаеше само, че е време да тръгват.
— Хей, Хриси? Заспа ли, миличка? Хайде, ела да те вдигна! Отиваме към колата!
Момиченцето отвори очи. Потърка ги, протегна се и се прозя.
— А, тате…май заспах за малко. Тук е толкова приятно – надигна се и седна. Погледна към крака си, посегна и го опипа внимателно. Ококори се, устничките ѝ се разтвориха широко – Ей! Ей, тате!
— Какво? – той се наведе напред.
— Кракът ми! Кракът! Не ме боли! Ето виж, пипам го! Не ме боли!
Сякаш товарен камион го блъсна в гърдите. Залитна назад. Пое си дъх, събра сили и се наведе над дъщеря си. Отокът върху босия ѝ крак – след като се удари, бе свалил маратонката и чорапа, за да не ѝ стягат – бе спаднал напълно. Кожата ѝ беше свежа, загоряла от морето, без никаква следа от нараняване. Дори драскотина нямаше.
— Ама как…– той заекна. Вдигна поглед нагоре към дървото. Мурата се извисяваше над него – вечна, мълчалива и загадъчна. Като сфинкс. Огромните ѝ клони надвесваха над тях като мрежа от неврони на чуждоземен мозък.
„Боже мой! Възможно ли е? Възможно ли е това?“
— Няма вече да ме носиш! Мога да ходя! Мога! – Христина пищеше от радост и подскачаше около дървото. Разтвори ръце и импулсивно прегърна стъблото. Ангел я хвана за ръката и предпазливо я дръпна по-далеч от грапавата кора.
— Добре…добре миличка. Хайде…х-хайде да тръгваме.
Поведе я внимателно обратно по дървените стъпала. После на шосето. После – надолу по каменистата пътека през планината, за да съкратят пътя. По шосето отнемаше два пъти повече време, пък и бе по-опасно, с непрестанно хвърчащите покрай тях коли. Христина скачаше пъргаво от камък на камък, като козле. Не спираше да бъбри въодушевено. „Ах, колко е хубаво! Колко е хубаво, че мога да ходя!“ Ангел вървеше мълчаливо зад нея и гледаше да я придържа на по-опасните места.
Случи се малко преди да стигнат до паркинга. Слизаха по последния наклон, осеян с накриво закрепени дървени стъпала и парапет със стърчащи от него остри трески. Христина бързаше напред. Той също бързаше, не искаше да я изпуска от поглед. Не гледаше къде стъпва, спъна се и кракът му се заклещи в един камък. Залитна, глезенът му се изви с все сила и нещо изхрущя вътре. Той изкрещя. В последния момент успя да се хване за парапета, за да не се претърколи надолу. Острите трески се забиха в дланите му, раздраха ги жестоко. Остана известно време така, приведен, задъхан, вкопчен в парапета. Мълнии от болка избухваха в съзнанието му.
— Тате! – чу гласа на Христина отдолу. След малко тя дотича обратно. Личицето ѝ пребледня от уплаха.
— Тате, какво става? Добре ли си? Какво ти е? Удари ли се?
— Не знам…не знам, Хриси – той прегракваше. Лицето му се къпеше в пот – май и аз си изкълчих крака… като гледам как боли, може и да е счупен…
— Да извикам ли някой отдолу, да ти помогне? – тя пребледня още повече – там долу, в ресторанта, има хора.
— Не…по-скоро ми намери някаква пръчка…по-дебела. Нещо, на което да се подпра.
Тя намери. С импровизираната патерица той успя да докуцука до паркинга. Определено глезенът му беше счупен, изобщо не можеше да стъпва на крака си. Добре, че колата беше автоматик, така че нямаше да му се налага да използва левия си крак при шофирането.
— Да се върнем до дървото – предложи момиченцето, докато закопчаваше колана си на задната седалка – то ме излекува. И теб ще излекува.
Ангел се усмихна измъчено.
— Не, мисля, че мен няма да може, миличка – канеше се да седне на шофьорското място, когато от съседния автомобил излезе човек. Ангел премигна. Старецът. Изобщо не бе обърнал внимание, че това е неговата кола. Същия син Форд, който ги бе свалил до Байкушевата мура.
Старият човек не каза нищо, просто го гледаше. Опрян на вратата на автомобила си, Ангел също го наблюдаваше. Гърбица, подути стави, изкривена, неестествена стойка. Въпреки очевидния физически дискомфорт обаче, който изпитваше, очите на стареца грееха. Чак сега забелязваше колко силна светлина излъчват тези очи.
— Вие…артрит ли имате? – попита го Ангел тихо.
— Да – старецът се изкашля – ревматологичен. От десет години вече.
— Кой? – Ангел се задъхваше, болката му пречеше да говори високо. Вятърът бе утихнал и въпреки ниския тон, думите му се чуваха ясно сред всепоглъщащата планинска тишина – кой ваш близък е страдал от тази болест? Кажете ми!
— Жена ми – старецът въздъхна дълбоко – беше болна години наред. Пиеше всякакви лекарства и пак умираше от болка. Ден и нощ. Никак не можеше да търпи болка. Не издържах да я гледам как се мъчи. Едно лято дойдох тук, качих се до дървото и….и то ми подсказа отговора. Каза ми какво да направя.
— Казало ви е, че можете да вземете нейната болест в себе си – прошепна Ангел, – да вземете болката ѝ.
— Да.
— Боже мой…не мога да повярвам…
Двамата отново замълчаха. Ангел не можеше да откъсне поглед от свежите очи на човека пред него. Сякаш цялата необятност, цялата безкрайна любов и грижовност на планината се бяха събрали в тези очи и му пееха тиха, приспивна песен.
— Но вие не сте взел само болката ѝ, нали? – промълви Ангел.
— Не. Заедно с нея, взех и друго. И ти знаеш какво – старецът кимна към задната седалка на автомобила на Ангел. Там, Христина спеше на столчето си, опряла нежното си, спокойно лице на облегалката. Пръстчетата на ръцете ѝ помръдваха блажено в скута като лапички на мъркащо коте. Слънчевата светлина искреше в русите ѝ къдрици и ѝ придаваше почти ангелски облик.
— Да. Разбира се – Ангел се пресегна изведнъж и хвана ръката на стареца. Беше изкривена, обезформена, но топла. – Разбира се. Знам.
— Довиждане, момче.
— Довиждане. И ви благодаря.
Седна на шофьорското място и запали двигателя. Спокойната атмосфера в колата го отпускаше, караше болката да намалее до степен, в която почти не я усещаше. Преди да потегли, погледна още веднъж към дъщеря си. Тя се усмихваше щастливо в съня си.


Изгубен(а)

-Калояне, ти спиш!

Мария стоеше пред мен, боса в снега. Носеше дънки и тениски. Зелени, разбира се. Любимия ѝ цвят На тънката ѝ шия блестеше късче кехлибар, пленено в сълза от сребро.

-Здравей, мила – казах и избърсах скрежта от очите си. – Липсваше ми.

Протегнах ръка към нея, но тя се отдръпна. Босите ѝ крака оставиха плитки следи в дълбокия сняг. Тънките ѝ пръсти се заиграха с кехлибарената висулка. В красивите ѝ кафяви очи гореше тиха молба.

-Трябва да се събудиш! Сега!

-Но…

-СЪБУДИ СЕ!!!

Отворих очи. Леденият повей ме блъсна като чук. Залитнах и ударих гръб в скалата. Облаци сняг ме обвиха, а студът захапа кожата ми през пластовете термозащитно облекло. Избърсах скрежта от очилата. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Часовникът на китката ми показваше 30 градуса под нулата. Ръкавиците и ботушите ми сякаш бяха пълни с лед.

-По дяволите – казах и виещият вятър отнесе дъха ми.

Гърдите ми веднага се напълниха със студ. Отворих уста в опит да глътна повече от редкия въздух. Маската ми беше замръзнал от влагата на собствения ми дъх. Размърдах пръсти. Едва ги усещах. С повечко късмет нямаше да загубя никой от тях. Понаместих раницата си колкото да прогоня от измамните пипала на смъртоносния сън. Болката, която ме гризеше бързо отстъпваше място на пълната безчувственост.

Планината ме убиваше.

„Движи се, момче – прошепна в ухото ми Бидхя Дахап – шерп, стар като света. – Само така оживяваш в планината.“

Вдигнах крак и стъпих в снега. Хлътнах до коляното, залитнах и паднах на четири крака. Вятърът ме заблъска с вой и ме обви в облаци сняг.

Бедния Бидхя. Петдесет години оцеляваше в снежни бури, лавини и студ. Загина в Катманду, на път за градската болница, където го чакаше новородения му правнук. На кръстовище го блъсна хлапак, заблял се в смяната на радиостанциите в раздрънкания си Опел Корса.

„Животът има странно чувство за хумор, момчето ми“ – засмя се веднъж Бидхя, който не вярваше в никой бог, а само на себе си.

Джипиесът примигваше готов да изгасне. Прибрах го в канадката си, изправих се и загазих през снега. Вятърът не спираше да вие и да ме блъска, в опит да ме изтика към ръба на склона, отвъд който зееше 700 метрова пропаст. Облаците сняг ме обгръщаха и на моменти не можех да видя и ръката пред лицето си.

Стъпка… залитане… стъпка… залитане… стъпка… залитане…

Вятърът ревеше като освирепяло животно. За миг разкъса снежния облак и разкри гола, сива скала на няколко метра вдясно. Върху нея се жълтееше следа от спрей, оставена от неизвестна добра душа.

„Пропуснеш ли маркера – умираш – каза Бидхя, когато първия път бяхме стигнали дотук. Показа ми белите си зъби в широка, топла усмивка  – Ама това не е причина да се тревожиш .“

Вдигнах поглед нагоре. Ако времето бе ясно оттук можеше да се види Покрива на света. Еверест бе само на 400 метра над главата ми. Трябваше да свия надясно покрай жълтия маркер и да продължа нагоре по ледения склон. Само че бурята бе в разгара си и всяка крачка нагоре щеше да ме убие.

Заобиколих рида и продължих през снега. Нямаше маркировка, нямаше знаци. Само сняг, лед и студ. Болката вече се бе стопила. Сънят натискаше очите ми и ме подканваше да ги затворя за миг. Можех да се подпра на онази скала и да почина. Само за пет минути. Там е завет. Пък и нямаше за къде да бързам.

„Не тук, не сега“ – упорито повтаряше глас в главата ми, а в мислите ми блестеше кехлибарена висулка на тънка, бяла шия.

За малко не се спънах в мъжа. Лежеше по лице в снега, в подножието на каменна стена, чезнеща високо в снежната буря. Снегът бе започнал да го скрива. Носеше яркочервена канадка и син панталон. Беше затиснат от тежка раница. Свлякох се на колене и извадих пикела. Ръката ми трепереше толкова силно, че увих здравата лента около китката си два пъти. Срязах презрамките на раницата и я избутах от гърба на мъжа. Тя се изтърколи настрани и изчезва сред снежната мъгла.

Разчистих с пикела леда около тялото. Изтръпналата ми ръка неволно се отплесна и острието се заби в бедрото на мъжа. Стоманата разряза панталона и изскърца по вкаменената плът на мъртвия.

-Съжалявам, друже – изпъшках. – Няма да ме издадеш, нали?

Франсоа Арно Жилда, роден и израснал в Намюр, 34 годишен, мъртъв от 17 години, предпочете да замълчи и слава Богу. Беше паднал от 90 метра височина при опит да изкачи Еверест в чисто и ясно време. Залитнал докато се опитал да направи снимка на върха.

Смъкнах от гърба си носилката и неволно въздъхнах от облекчение.  Един воденичен камък по-малко. Избутах тялото върху нея с пъшкане.

Боже, толкова ми се спеше. Бях уморен. Бях смазан. Бях унищожен. Не чувствах ръцете и краката си. Не чувствах мускулите си. Целият ми свят беше пълен с лед и сняг. Студът бе проникнал в тялото ми, в душата ми, в сърцето ми. Исках да съм у дома,  в България. В онова малко добруджанско селце, до старата, олющена домашна печка, която бумти, пълна с дърва. Исках майка ми да ми даде чаша какао и да разроши косата ми, както когато бях дете. Исках да усетя аромата на кафето, което баща ми току-що бе сварил в очуканото медно джезве, подарено му от циганин-копанар още преди да се родя. Исках да чуя недоволното мърморене на брат ми, че пак него карат да чисти снега пред вкъщи и радостния лай на Мима, която подскачаше и играеше в преспите.

„Не тук, Калояне, не сега“ – прошепна Мария в ухото ми.

Отворих очи. Лежах проснат върху замръзналия труп на белгиеца. Дори не си спомнях кога съм закопчал двата колана. Вдигнах поглед нагоре, но видях само снежна мъгла. Еверест бе някъде там, високо над мен. Усещах, че ме гледа. Знаеше, че съм единственото човешко същество, което не се страхува от него. Той не ме мразеше. Не се опитваше да ме убие. Аз бях просто буболечка, която се катери по колосалната му снага, твърде дребна и жалка, за да бъде дори досадна. Просто ме бе оставил на съдбата ми.

-Следващия път пак ще имаш своя шанс – казах и ледът нахлу в дробовете ми.

Метнах самара на носилката и загазих през снежната мъгла и виещия вятър. Часовникът на китката ми показваше минус 37 градуса. Бях сам насред бурята, затиснала най-високия връх на планетата. Вървях през снега, а самарът се забиваше в раменете ми сякаш се опитваше да отчупи късове от замръзналата ми плът. Носилката се плъзгаше с хрущене след мен и ме дърпаше ме назад като котва.

„Не тук, не сега… не тук, не сега…“ – пулсираше в ума ми, докато местех крак пред крак.

Хлътвах в сняг, хлъзгах се на лед. Ботушите ми дращеха по оголената от вятъра скала. Облаци сняг ме обвиваха. Очилата ми бяха заскрежени, маската ми бе покрита с лед. Пластовете дрехи върху тялото ми са бяха превърнали в броня, скърцаща от студа.

Вятърът плъзгаше сняг и лед по зъберите наоколо съскайки сякаш Смъртта точи косата си.

…Стивън…

Спрях и носилката ме перна по глезените и за малко не ме събаря на леда.

… ъде си…

…тук…

Гласове? В това време?

„Планината не обича да пуска никого, момчето ми. Алчна е тя – шепти Бидхя докато сърбаше чаша чай в Южния базов лагер, а младите алпинисти наоколо са наострили слух, за да чуят стария шерп. – Вземе ли те, завинаги оставаш в нея. Тялото ти, душата ти, гласът ти… всичко е нейно.“

За миг снежната буря се разкъса и пред мен изскочи човек. Блъснах го и той залитам. Вкопчих ръце в червената му канадка, за да не падне. Лице, скрито зад заскрежена маска, се взира в мен.

-Какво правиш тук, идиот такъв? – изкрещях, за да надвия воя на вятъра.

Алпинистът с червената канадка посочи напред. Сякаш чакала този момент виелицата се разкъса. На три метра от нас, паднал на колене стоеше друг алпинист. Бе облечен в синя канадка, а на гърба му стоеше заледена кислородна бутилка.

-Стивън… - разнесе се измъчен женски вик иззад заскрежената маска. – Той иска… - и посочи нагоре към снежната буря, изпълнила небето.

Нагоре. Към върха. Към Еверест.

Онзи в синята канадка се изправи на крака и продължи напред. Жената направи една крачка след него, но я стиснах за ръката. Канадката ѝ бе толкова замръзнала, че хрущеше под ледените ми пръсти.

-Остави го! – креснах, а студът остърга гърлото ми през маската ми.

-Но той…

-Мъртъв е! Забрави за него!

Виелицата ни връхлита с рев и Стивън изчезва сред облаците сняг. Още един мъртвец по склоновете на Еверест. Дръпвам жената и я бутам натам откъдето е дошла.

-Върви – крещя колкото глас ми е останал. – Върви или ще умреш!

Часовникът на китката ми изпищя. Настроил съм алармата да се включи, когато температурата падне до минус 40 градуса. Това означаваше само едно – Смъртта вече беше наточила косата си.

Жената тръгна бавно през бурята, а аз - до нея. Закачих за колана ѝ  собственото си осигурително въже. Това означаваше, че или и двамата ще живеем, или и двамата ще умрем.

„Не тук, не сега“ – шепнеше познат глас в ухото ми и някъде далеч-далеч блестеше сребърна висулка.

Жената пристъпваше бавно пред мен, а аз я бутах всеки път, когато спираше. Отзад лениво се плъзгаше носилката с мъртвеца. Виелицата продължаваше да беснее с неземния гняв, който само една природна стихия можеше да изпитва. Ледът отдавна е прогризал дрехите и кожата ми и сега се опитва да стигне до всяка клетка. Ще успее, знам. Студът винаги печели, това поне научих в планината.

Жената залитна. Хванах я под мишниците и я бутнах напред.

-Върви, идиотко! Спреш ли, убиваш и двамата ни! – реввам в ухото ѝ.

Не знам дали ме чу, но все пак продължи да върви. Снегът под краката ни не искаше да свършва. Воят на бурята стана оглушителен и сякаш самата планина трепереше под краката ни. Вятърът донесе далеч грохот. Някъде, може би от близкия Лхотце, се бе сринала лавина. Стотици тонове сняг се плъзгаха по естествените скални корита, помитайки всичко по пътя си. Още помня лавината от април 2014 година, която почти помете Лагер 2. Тогава снегът смаза шестнадесет души, до един непалски шерпи. Познавах петима от тях, Бог… ако Той въобще е в тази планина… да ги прости.

Далечния грохот, който успяваше да надвие дори воя на виелицата, затихна. С повечко късмет никой не бе загинал, въпреки че в планината късмета е нещо, на което не можеш да разчиташ.

„Не спирай… не спирай… не спирай… не спирай…“ – продължаваше да шепне глас в главата ми, който смътно прилича на моя.

Толкова ми е студено, че вече дори смъртта няма значение, стига студът да си отиде. Боже, защо…

„Продължавай, любов моя, не спирай“ – топлия дъх на Мария погали ухото ми и две малки, нежни ръце обвиваха раменете ми.

Снегът под краката ми изведнъж се спусна надолу . Шейната с мъртвия се плъзна настрани, скърцайки по ледената кора, самара прерязва раменете ми и ме събори на земята. Жената изпищя, когато опънах осигурителното въже. Носилката се понесе надолу. Забих ботуши в снега, но самара ме повлече надолу. След мен оставаше бразда в снега. Жената пищеше и се мяташе по снега над мен, драскайки с ръце в опит д се хване за нещо. Един ботуш ме ударя по тила и пред очите ми избухнаха звезди. Ледът хрущеше под нас. Покрай  мен прелетя гола скала. Протегнах ръце към нея. Вкочанените ми пръсти не се свиха и я изтървах. Камъкът ме удари в гърдите и ми изкара дъха.

-По дяволите! – изсъсках, но нямаше кой да ме чуе.

Измъкнах пикела от раницата си и яростно заблъсках по снега в опит да улуча проклетото въже, което продължаваше да ме дърпа след носилката.

„И сто мъртъвци не струват колкото един жив“ – прошепна уморен Бидхя в спомените ми, докато за пореден път се опитва да ме откаже от мисията, която рано или късно щеше ме убие.

Острието на пикела улучи въжето и го преряза. Шейната се плъзна надолу по склона, сред скали, стърчащите като зъби на древно чудовище и виелицата лакомо я погълна. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Гледах сивкаво-бялото небе, затиснато от снежната буря. Разкъсващата умора, която е изпълнила всяка клетка от тялото ми започваше да се отцежда. Трябваше само да полежа още няколко минути в снега и щях имам достатъчно сили, за да… жената с писък се плъзна по ледената кора покрай мен. Осигурителното въже се опъна и ме повлече надолу. Забих пети в снега и колана се вряза болезнено в кръста ми. Осигурителното въже се опъна и жената спря смъртоносното си плъзгане по склона. Докато се изправях ставите ми скърцаха.

Жената лежеше по корем и само облачето пара, което се издига от маската ѝ показваше, че още е жива. Хванах я за заледената канадка и я изправих на крака. Залитна като парцалена кукла и я подпрях на рамото си. Сякаш воденичен камък ме притисна.

-Чуй ме, идиотко – изсъсках в лицето ѝ. – Или вървиш с мен, или те зарязвам тук и умираш в снега!

Жената вкопчи ръкавици в презрамките на раницата ми. Облачето пара излизаше на тласъци от маската ѝ. Нямаше сили да говори, но все още имаше воля за живот.

-Хайде, движи се!

Аз водех, а тя се влачеше след мен.  Около нас виелицата само ставаше по-свирепа. Електронния термометър на часовника ми показва минус 41 градуса.

„Таман за слънчеви бани“ – помислих си и ако имах сили сигурно щях да се засмея.

Склонът бе измамно полегат. Снегът на места беше покрит дебела ледена кора. Тук-там стърчат голи скали, които измамно пазят завет. Спряхме за няколко секунди до една, която наричаха Спирката на Кирякос. Жената прегъна колене, за да седне, но я дръпнах и я изправих на крака. Посочих ѝ пукнатина на нивото на очите, където стоеше вклинен пикел. Жената само кимна и се залюшка в опит да стои права под напора на вятъра, който се отъркваше в скалата и ни хапеше с ледени зъби.

На тази скала преди двадесет години беше спрял да почине гръцкия алпинист Кирякос Георгио. Бе оставил пикела си в пукнатината докато си поеме дъх, а после беше заспал. Смъкнах тялото му до Базовия лагер миналата година, за да може синът му – вече голям мъж – да положи баща си до гроба на майка си. Две десетилетия алпинистите бяха почивали до замръзналия труп на път за върха.

Дръпнах жената за рамото и тя затътри крака след мен надолу по склона. Снежната буря за миг се разкъса и ни показва Лагер 4. Купчината палатки бяха разхвърляни из скалната площадка. Повечето бяха скрити под преспи сняг. До една от тях грееше фенер – единствената светлина сякаш на хиляди километра околовръст. Осигурителното въже се опъна и за малко не ме събори на земята. Жената бе паднала на колене. Вдигнах я, преметнах ръката ѝ през раменете ми и я повлякох към палатките. Сняг и лед скърцаха около краката ни, а виещия вятър ни блъскаше в лицата сякаш се опитва да ни избута по-далеч от лагера. Облаците сняг го скриваха от погледа ни, но не спирах да вървя. Жената ме притискаше като воденичен камък и всяка крачка с нея беше мъчение. А палатките бяха толкова близо. Трябваше само да я бутна и тя щеше падне на снега. Тогава щях вървя много по-леко. Никой нямаше да ме види. Само поредната ледена смърт на метри от спасението…

Стиснах я по-силно през ръста и продължихме заедно през снежната буря. Направихме крачка, после още една, и още една, и още една… и вече газехме сред палатки, полузарити в снега. Пред нас гореше фенера. Стоварих вледенени пръсти върху снежната стена, обвила голямата жълта палатка. Отвътре се разнесоха стреснати гласове и след миг грейна фенер. Палатката се отвори и ни лъхна блажена топлина. Силни ръце подхванаха жената и откъснаха от мен. Паднах на колене в снега.

-Божичко – чух далечен глас, в който разпознавам английски с тежък немски акцент. – Това онези двамата американци ли са?

Нечии ръце ме издърпаха в палатката. Проснах се по лице на земята. Не усетих болка. Виждах само нечии крака, обути в ботуши. Американката е просната сред няколко празни спални чувала. Смъкнали са маската ѝ и виждах едно почервеняло лице. Две празни сини очи гледаха тавана на палатката. Бяха смъкнали вледената канадка и гърдите ѝ се вдигаха и спускаха спазматично. Някой ме обърна по гръб и смъкна маската ми. Топъл въздух се плъзна по лицето ми и изкрещях от болка.

-Божичко, това е българина!

-Кой… чакай… онзи ли? Дето смъква мъртвите от планината?

-Същия… дайте одеяла! Ханс, включи примуса! Направи чай – мъжът се надвеси над мен. Усмихва се широко. – Бидхя вярно казваше, че планината те мрази твърде много, за да те вземе, българино.

Жълтото петно над мен бавно придоби форма. Мургаво лице, с високи скули и бръчки, впити дълбоко в кожата. На дясната буза имаше продълговат белег. Оставен му бе от пикел преди две години. Знам, защото аз бях този, който държеше пикела, докато се опитвах да му спася живота.

-Бархам?

Шерпът се засмя:

-От плът и кръв, българино. Радвам се да те видя, въпреки че не съм кой знае колко изненадан. Винаги никнеш там където не те чакат.

Силните ръце на шерпа е повдигнаха, за да седна. Ако в стомаха ми нямаше ледена буца сигурно щях да повърна. Нашите домакини. Трима мъже и една жена се суетяха около американката, като бъбреха помежду си на немски. Германката сръчно я събличаше, за да провери дали няма измръзнали крайници. Неин сънародник масажираше босите крака на премръзналата алпинистка и нареждаше нещо на родния си език.  Германката му се скара и той млъкна, но на лицето му се четеше недоволство.

Друг ми подаде чаша чай и ми се ухили широко, показвайки ми с ръце, че трябва да го пия.

-Германци? – попитах на непалски Бархам.

-Австрийци.

-Е, това обяснява всичко – отвърнах и потупах австриеца по рамото. Надигнах чашата с чай. Беше само топъл, но сякаш потопих устни във вряща лава.

Шерпът ме тупаше по гърба докато кашлицата не  премина. През това време австриецът масажираше енергично голото тяло на американката, която потрепваше едва-едва. Мъжете я гледаха загрижено без следа от похот в очите. В планината нямаше мъже и жени, а само хора.

-Кого смъкна?

-Сините гащи.

Франсоа Арно Жилда си имаше свое име в планината – Сините гащи. Мъртвите на Еверест бяха най-добрия ориентир. Видиш ли Сините гащи, значи си пропуснал пътя за върха. Долината на дъгата, така наричаха този район, изпълнен с трупове, облечени в разноцветни алпийски дрехи.

-Кога ще се откажеш, българино?

Затворих очи. Мария ми махаше весело и сочеше заснежения Еверест. Кафявите ѝ очи блестяха от радост зад очилата. Върхът беше толкова близо, че трябваше да протегнеш ръка, за да го докоснеш. Не видях оловно-сивата ивица на небето на изток, обещаваща снежна буря. Мария също.

-Когато намеря и нея.

Американката, увита в топлината на спален чувал, заплака. Беше осъзнала, че вече е вдовица.


Градината

Я виж ти кого са довлекли планинските ветрове...! Гръм да ме тръшне и цял живот салата от копър да ям, ако не си поредният с онези лачени машинки по колите. Жупиеси ли бяха, кво бяха... а, да бе, джипиеси, вярно. Признай си честно — доверил си се на оная пущина и тя те е довлякла баш тук, до къщата на стария Пантелей, вместо до... Ухловица, ще предположа? Ха, видя ли, че познах! Няма и как да е другояче — много малко са хората, които доброволно идват при мен, младежо... все по погрешка, случайно, без да искат, се озовават пред портата ми... Нищо де, така и така си тук, искаш ли чаша домашна лимонада? Че от тия жеги, гледам, си се изцедил и сбръчкал като слонски задник, да ме прощаваш за откровението. Влез де, не се стеснявай. Тъкмо ще ти покажа и градината си. Тя е моето детенце. Моята красота и гордост. Понякога мърка като котка, понякога се зъби като куче, а понякога мълчи и кърти като умрял ленивец. Но винаги е прекрасна.

Ето ги лимоните, от които е направена лимонадата, която пиеш в момента. Знам, знам, лимони в Родопите... Странна работа, викаш си наум и се чудиш с какви химии съм ги натъпкал, та да преживеят тукашното гнусно временце. Ама да знаеш, че старият Пантелей никога не пръска чедата си с разни гадости. Всяко едно цвете, дърво или бурен в тая градина е на хиляда процента истинско. От друго е силата им, не от химикали и други простотии...

Хм, от какво, питаш... Ела сега тук. Не се притеснявай — здрав, млад, корав човек като теб да се страхува от развалина като мен? Ха-ха! Да бе... А и не съм луд, за какъвто най-вероятно ме мислиш. Идваха едно време някакви важни клечки от Шоплука, ръчкаха ме с разни жици, тъпкаха ме с лекарства, взимаха проби от тоалетната ми даже, да ме прощаваш за откровението... и накрая се принудиха да признаят, че съм също толкова нормален, колкото и президентът на Съединените Смотани Щати. Не че той е критерий де...

Така. Виждаш ли сега тия слънчогледи тук? Знаеш ли защо са толкова много и защо цветовете им сякаш са полудели? Защото всеки път, когато някой влюбен се усмихне на любимата си, на бял свят се пръква още едно от тези слънчеви растения. Честен кръст! Да пукна, ако те лъжа, момче! Даже мога да ти обадя кой откъде е. Ето този красавец тук е от Бистрица. Този отляво пък е от Русе. А този великан пък е чак от Странджа. Колкото и да е странно, явно и там хората се обичат и се усмихват един на друг...

Слънчогледите са ясни, ами я хвърли едно око на божурите! Разкошни са, нали? Те се хранят с омраза — яко, а? Случвало ли ти се е някой път да се ядосаш толкова много на някой, че да ти причернее пред очите и да ти се прииска да прокълнеш цялата му родà до десето коляно? Да? Е, значи си допринесъл с едно цветенце за моята градинка, хе-хе... Искаш ли да пробваме да го издирим? Със сигурност още е тук... Не? Твоя воля, господине...

А, да, ама разбира се, забравих лимоните. Те стават все по-сочни с всяка изречена лъжа. А по тоя смотан свят се лъже на поразия, гражданче, от мен да го знаеш. Затова и старият Пантелей никога, никога няма да остане без прясна домашна лимонада. Вкусна е, проклетѝята, нали?

Кремовете пък са съвсем друга история, да ти кажа... Когато някой плаче и няма до себе си човек, който да избърше сълзите му, лехата с кремовете се увеличава с още едно ново попълнение. Виж ги само... много са, нали? Нека това не те натъжава. Просто така е устроен светът. Homo homini lupus est[1], все пак... Малко останаха хората, на които им пука за онези до и около тях, които плачат. Емпатията стана по-рядка птица и от шибания феникс. Хм... Откъде стар селяндур като мен знае думата „емпатия“, питаш... Е, може да не съм завършил колеж, ама не се бръсна с мотиката, хич да не е...

И редичката с калдъръмчетата е бонбон, нали? Сладки са, признавам, аз си ги обичам от малък... Е, после, когато разбрах, че всяко едно е душата на малтретирано дете, малко поохладнях към тях... Но пък са толкова шарени, весели и живи, че как да не ти бръкнат правичката в сърцето?

Хм... Взе да се прозяваш нещо. Няма да те отегчавам с приказки за лилиите, прасковите и бръшляна тогава. Дай да те заведа до розите. Не може да си тръгнеш, без да си видял розите.

Дай ръка да не се спънеш. Точно така. Хайде още малко...

А, ето ги и тях. Все забравям колко много са. Колко различни. И колко прекрасни...

Розите, друже, са най-великото творение на природата. Те са самото съвършенство. Ето защо, за да се появи роза в моята градинка, е необходимо нещо също толкова съвършено. Брутално истинско, необратимо и неизбежно.

Като смъртта.

Виждаш ли ги какво пъстро море са? Има червени, жълти, пурпурни, виолетови, дори зелени и черни... Ето това буйно храстче тук изникна след катастрофата в Искърското дефиле край Своге. Тази красавица пък тук се пръкна след като Емил Димитров, мир на праха му, хвърли топа. Ако вдъхнеш аромата ѝ, не след дълго самата ти душа ще запее някоя от неговите песни, да не се казвам Пантелей, ей ме на! По-отзад ми се намирва и едно цяло ъгълче с душите на войничетата, поналягали във войната в Сърбия...

О, ама ти съвсем взе да клюмаш, мистър! Чудесно. Вече бях почнал да си мисля, че съм оплескал нещо с грамажа на приспивателното. Ама и ти си здравеняк, да му се не знае... Трябваше да го пресметна по-добре. Нищо де, и така става. Ела сега тук... недей залита, опри се на ръката ми... точно така, браво на момчето! Полегни си ей тук, на това празно местенце. То няма да е празно още дълго де... ама засега ще има къде да положиш главица, докато старият Пантелей донесе брадвата и моторната резачка.

Какво?

А-а-а, „защо“! Ама говорѝ по-ясно де! Знам, че си надрусан като животно, ама това не е извинение... Какво „защо“? Защо резачката ли? Ами, разбира се, мога да те заколя и със сгъваемата ножка на покойния ми баща, не ми е проблем... но тогава пък няма да се мъчиш. Няма да пищиш от болка и да се молиш за милост, докато душата ти парченце по парченце отлита от тялото ти и се преражда в роза.

Виждаш ли, приятелче, дълго, много дълго опитвах, докато разбера, че само от душите на истински страдащи хора се раждат оранжеви рози.

А старият Пантелей обожава оранжеви рози.

[1] Човек за човека е вълк (лат.) (б.а.)