Кучешкият поход
Кучешкият поход Тази история е от времето, когато бяхме силна туристическа група и често ходехме из планините. Безгрижни и весели, всички пътеки бяха отворени за нас… Само че нашите планове и желания се разминаха във времето. Групата постепенно намаляваше, походите ставаха все по-редки и сега, ако се съберем веднъж в годината, не можем да се наприказваме. И често някой ще каже "Ей, а помните ли кучешкия поход?". Усмивки и радостни възгласи пълнят хижата. И тъй като винаги около масата има някой, който не е бил на този поход или не е чувал тази история, ще се появи и въпросът детонатор – "А какъв е този кучешки поход?" Колко им трябва на старите планинари. С удоволствие почват да разказват. Един слънчев следобед в началото на ноември се изсипахме на автогарата в Сандански. Градът ни посрещна с тихата мекота на късната есен, вече забравена в нашия мъглив и студен северен град. Затова с удоволствие отворихме сетива за прекрасния ден. И ако имаше как – да не мърдаме оттук. Само че походът тепърва започваше. Трябваше да се придвижим до хижа Яне Сандански, на 18 километра нагоре в планината, и беше ясно, че няма да тръгнем по този път пеша. Вальо като наш лидер тръгна да търси превоз. Намери някакъв микробус, но шофьорът собственик поиска космическа цена. Вторият шофьор беше същият. Мисля, че имаше и трети. Явно се бяха договорили и не отстъпваха. Ние пък казахме "не" на техните цени и също не отстъпихме. Денят преваляше. Бяхме насядали на някакви стъпала и скучаехме. Срещу нас се бяха наредили бусовете и шофьорите като гладни хиени чакаха да им капнем. Беше им ясно, че с тези раници сме тръгнали за планината и не мислим да нощуваме в града. Гледахме се и чакахме кой ще отстъпи. По едно време Павката се надигна от стъпалата и рече: –Ще ида да се обадя на едно място... Трябва да кажа, че това се случва по времето, когато първите мобифони едва навлизаха в България и бяха много, много скъпи. Затова, макар че имаше мобифон, за него беше по-добре да потърси уличен автомат. А Павльо е родом от този край и сигурно разчиташе на някой познат...Скоро той се върна с усмивка на вълк победител. – Една УАЗ-ка ще дойде да ни вземе– каза той. – На половината цена, която искат тия хиени. Хиените разбраха, че са ни изпуснали едва когато една невзрачна УАЗ-ка фургон спря пред нас и ние започнахме да се товарим. Седнали, клекнали, приведени между раниците се залюшкахме по завоите нагоре. Бяхме много хора за скромния търбух на фургончето, но кой ти придиря. Важното беше, че пътувахме. Останалата част от вечерта може да се изрази с една дума – купон. И то такъв, че след него останахме почти без пиене.. Рано на следващия ден помъкнахме размътените си глави нагоре по Душевадника. По това легендарно стръмнилище всеки от нас се беше съсредоточил в своята душа, вардеше я да не излезе и затова едва на Спано поле, забелязахме, че групата ни се е увеличила с две кучета. Един черен пес с аристократична стойка, за който някой се произнесе, че е канадски вълк. Вече знаехме, че се казва Мирко. Кучето на хижаря Дончо. Другото беше една жълта, дългокрака кучка с клепнали уши. Бяхме я видели сутринта пред хижата с една сюрия кученца. Явно ѝ беше писнало от тях и е решила да избяга. Напразно гонехме двете кучета. Те пак и пак тръгваха след нас. Нямаше отърване… Късно следобед стигнахме хижа Синаница. Нямаше хижар и затова първата ни работа беше да запалим печката. Аз се заех да нацепя дърва. Лесно намерих брадвата и скоро над езерото и над белите скали наоколо се понесе нейният вик. За пръв път бях на Синаница, но докато цепех дървата, ме обзе странното чувство, че съм се върнал у дома. Този сив есенен следобед, тези мъгли, налягали по върха, притихналото езеро, добродушната хижичка, очакваща да я стопля – всичко това излъчваше познат домашен уют. До ден днешен обичам да се връщам на това място. Вечерта, като се събрахме около масата, установихме страшните поражения, които ни бе нанесла предишната вечер. Пиене нямаше никой. Или почти. Вальо, когото ненапразно считахме за лидер, спокойно бръкна в раницата си и извади бутилка. Вярно, че не беше пълна, но за десет човека имаше по една медицинска доза. Да сме мислили снощи… Дойде време да обсъдим и утрешния преход до хижа Яворов. Росен имаше една шантава и засукана идея, на която се възпротиви всеки здравомислещ. Навиха се само двете млади дами, дошли с него, може би защото не знаеха какво ги очаква. И аз. Защото знаех. Тогава здраво ме тресеше екстремията, пък и липсата на алкохол си каза думата. Най-шантавите решения съм взимал винаги на бистра глава.. Дойде утрото и по-голямата част от групата тръгна за хижа Яворов по нормалната пътека, а ние поехме обратно нагоре към Синанишка порта. Расовият пес бързо подуши с коя група тръгва войводата Вальо и се нареди при него. Жълтата кучка не разбра какво се случва и объркано се повлече след нас. А нашата първа цел беше Муратов връх. След него балансирахме сред жандарми и клекове по тесния ръб към Хвойнати връх, стигнахме лесно Кабата и над нас се изправи могъщото гърбище на Вихрен. Отивахме все по-високо и по-високо, а величествената планина с усмивка ни разкриваше нови тайни от красивото си тяло. На смъртни не е позволено да обитават такива места. Могат само да се докоснат до красотата и да си идат. Единствен бог Перун има привилегията хиляди години да се любува на царството си. Но съм сигурен, че и той не се е наситил на хубостите му. Редяха се час след час, връх след връх. Красивата планина не се умори да сменя гледките. Стигнахме и прочутия ръб Кончето. И тук се спряхме изненадани. Осигурителното метално въже, което минава по цялата му дължина, липсваше. Вярно, че скалата беше суха, но на места имаше лед и минаването не се очертаваше да е много приятно. Кавалерството в планината не подлежи на съмнение, затова беше съвсем естествено с Росен да поемем грижата за двете момичета. И се започна едно внимателно стъпяне и пристъпяне, едно придържане и поддържане, докато изпълзим целия ръб. А през това време се появи леден ветрец. В долините се настаниха вечерни сенки. Жълтата кучка, която цял ден скиташе нагоре-надолу по свои си пътеки, се завря в краката ни и кротко тръгна с нас. Дори на слънцето му стана студено и забърза на запад. Забързахме и ние по дългия, уморен път. Докато стигнем Суходолския превал, мръкна, а надолу, в гората, запалихме и челниците. Късно вечерта влязохме в хижа Яворов, посрещнати с гръм от овации. Нашите "нормални" приятели вече се бяха притеснили за нас. Засипаха ни с въпроси, впечатлиха се особено от липсващото въже на Кончето, а ние все по-трудно отговаряхме. Умората ни беше надвила. Свежото утро дойде със свежо настроение. Слънцето си играеше със струните на боровете и върху нас се изливаше радост. Спускахме се бързо през тази радостна гора в последния преход. Този път всички бяхме заедно. Двете кучета весело вееха опашки между дърветата. Слизахме към Разлог, откъдето на обед трябваше да си тръгнем към дома. Не помисляхме за четирикраките си приятели. Все ще се оправят някак, нали са планински кучета. Походът ни свършва, съвместният ни път- също. На автогарата пристигнахме рано. Имаше време да обядваме и спокойно да пием бира. Раниците и краката ни вече почиваха блажено, когато ни стресна бесен кучешки лай. Глутница местни четирикраки хулигани лаеха и гонеха нашите кучета, а те бягаха с подвити опашки и се криеха под автобусите. Местните разбойници не се задоволяваха с това, а ги хапеха и гонеха и оттам. Кучетата ни скимтяха уплашено и се мятаха безпомощно. Гледахме объркани жалката картина, когато някой от нас хвърли бомбата. – Абе, що не ги върнем тези кучета на хижа Сандански? В първия момент това прозвуча леко налудничаво. Та ние сме в Разлог, на другия край на Пирин. Но после, като помислихме, се оказа, че е възможно. Верно, бе! Трябва ни само един ден! Но на другия ден някои са на работа.."Кой е свободен утре? Кой иска да тръгне за Сандански?" За няколко минути настана суетня. Тези, които трябваше все пак да си тръгнат, вадеха от раниците си останала храна, отброяваха недостигащи пари за тръгващите на новия поход. Междувременно бяхме прогонили хулиганите и прикоткахме обратно нашите приятелчета, като им обяснихме, че ще ги заведем у дома. Какво разбраха, не знам, но вече не мръднаха от нас. Изпратихме заминаващите си приятели с автобуса, а ние се заехме да осъществим плана по спасяването на кучетата. Като начало ни чакаха 6 километра пеша до Банско. Кучетата изпадаха в ужас от всяка срещната кола и бягаха безразборно по шосето, затова изровихме от раниците две въжета и ги вързахме. Плътно до нас. В Банско късметът ни проработи. На автогарата скучаеше някакъв мъж с бус. –Ще ни закарате ли до хижа Вихрен? – Няма проблеми. – Ама с нас има и две кучета. –Хм. Да не почнат да буйстват. Возили ли са се друг път? – Не знаем.. –Как не знаете? Вие сте ги откраднали! –Абе, човек! Ние планина сме тръгнали да минаваме заради тях, а ти "откраднали"! И накратко му разправихме каква е работата. Шофьорът поомекна, но все пак изсумтя: –Ако почнат да буйстват, ви свалям всичките на пътя.! Обещахме дружно от името на кучетата, че ще се държат прилично. Тези мили животинки наистина не бяха виждали автомобил. В очите им се четеше ужас, когато ги товарехме в буса, и само нашето присъствие ги успокояваше донякъде. Тръгнахме. Тези, които бяха на седалките до пътеката, се заеха да обгрижват кучетата. Галеха ги по муцунките, по гърбовете, по опашките само и само да мълчат. Те, милите, явно разбраха, че от тях зависи успешното ни превозване до хижата, и дори не помръдваха. ....Сутринта станахме много рано. Предстоеше напрегнат ден, с много работа и много неясноти. Едва развиделяваше, а ние вече поемахме на път. Нашите опашати приятели изскочиха отнякъде и заеха мястото си в колоната. Насочихме се нагоре, към Муратова порта. Движехме се бързо и стегнато. Единствена глезотия си позволихме на красивото Муратово езеро – десет минути почивка. Минахме портата и навлязохме в просторното Спано поле. Това са едни огромни високопланински пасища, където отвсякъде струи, бълбука и шумоли вода и няма един квадратен метър равно място. Няма и телефонни автомати. Затова Павката бе принуден да използва мобифона и да потърси човека със спасителната УАЗ-ка. Уговориха се той да ни чака на обед пред хижа Сандански. Гледах ококорен. Да ходиш из планината и да разговаряш с човек, който е някъде си! Магия някаква! Но така е. Всяка нова техника в началото прилича на магия… Само дето никаква техника не можеше да ни съкрати пътя. Просто трябваше да го извървим. И то до обед. Прекосихме Спано поле и се спуснахме по стръмния Душевадник. Не беше за вярване, че минахме оттук само преди три дни. Толкова неща се случиха. Ето я и местността Попина лъка. И хижата. И хижарят Дончо цепи дърва отвън. И тогава настъпи чудото. Канадският вълк Мирко изведнъж хукна напред и съвсем неприлично за един аристократ, заскача с четирите лапи едновременно, като малко кученце и така въртеше опашката си, сякаш че ще я скъса. Дончо се изправи, и кучето се хвърли в обятията му с радостно скимтене, а опашката му се въртеше като вентилатор. През това време жълтата кучка се беше втурнала при своите кученца, които заскачаха радостно и я галеха с лапички, а тя само се въртеше наляво-надясно и ги ближеше, като да ги проверяваше всички ли са тук. Няколко минути никой не ни забеляза. По едно време Дончо се измъкна от кучешките обятия и дойде при нас. –Абе, момчета, нали нямаше да се връщате? –Върнахме се заради кучетата. –А, кучетата! Що ги мислите?Те ходят из планината и сами се връщат – В планината ходят, но от Разлог едва ли щяха да си дойдат. И му разправихме колко са били объркани неговите планински зверове в града. Хижарят се хвана за главата, после се засуети и рече: – Тук съм си сготвил нещо за обяд. Да ви сипя да хапнете, аз ей сега ще дойда. Докато омитахме неговия обяд, той се върна с бира. За всеки по бутилка. И току повтаряше: –Момчета, много съм ви благодарен! Допивахме бирите, когато отвън изръмжа познатата УАЗ-ка. Започваше дългият път към дома. Път с автобуси и влакове, с гари и автогари. …Късно вечерта шляпах из мокрите улици на нашия потънал в мъгла град. Спомних си отново за прегръдката на кучето с човека, за кучката, целуваща по кучешки децата си, и ми стана топло и светло.
Интервюто
В тази история Боряна се опитва да не забрави да си вземе резервни батерии за диктофона. Тя е на двайсет и четири, завършва философия (не е повтаряла, тя е отличничка, но заради немската влезе една година след повечето от набора си в университета) и сега е на студентска практика по проект (за непосветените – когато практиката е по проект, това означава, че има и някакъв хонорар, защото при обикновените практики, които не са по проект, обикновено не само, че не ти плащат, но и нищо не научаваш, защото те ползват да правиш кафета, да разнасяш фактури и да копираш доклади на ксерокса). Ръководител на практиката е Калин. Калин е асистент по Кант, но неговият доцент в момента е заместник декан на факултета, печели доста проекти, при които ползва студенти за черната работа. Не че студентите не са доволни да участват в проекти. Доволни са, защото пътуват из страната (и веднъж до Будапеща), сприятеляват се с преподаватели, участват в конференции, трупат участия в публикации, а и – най-важното – взимат някакви парички. Калин е под трийсет, слаб, висок, с дълга черна коса (във философския факултет се носят по-дълги коси и бради даже и от богословския, но това е друга тема), дебел глас и вечно нахилени очи, защото той вижда отвъд всекидневното; социалните роли, интригите и суетата на този свят, който той отдавна е презрял, за него са постоянен източник на забавление. Калин умира от смях, когато главната героиня на някой шедьовър на независимото кино умира от рак на костите, а съпругът й си продава тайно бъбрека, за да й осигури някакво несигурно лечение; Калин изпада в едноседмичен размисъл, когато в някаква индийска сапунка второстепенен персонаж е казал шега, която изисква препрочитане на „Смешното” от Исак Паси.
Боряна не е някоя кльощава, но не е и пълна. Има кръгло лице, леко чипо носле, малко лунички, бебешки бретон и сочни устни. Косата й е къдрава като на Хана Аренд, но кестенява и обикновено не стои хваната на опашка. Дългокрака е и има гадже. Милен. Милен е с пет години по-голям от Боряна, свалиха се по най-баналния начин, на един осми декември на Банско. Милен тогава беше последна година философия, даже го гласяха за докторант, защото направи няколко забележителни превода на непознати за нашата академична общност текстове на Алферд Вебер, братът на Макс Вебер, но Милен така и не завърши, защото започна работа в една рекламна агенция, където много бързо се изяви, сътвори няколко гениални предизборни политически клипове, взе сам да снима и да монтира, а благодарение на него агенцията му спечели някакви си там престижни рекламни награди, които само рекламистите си знаят, раздават и почитат. Иначе Милен, противно на клишето за философите, имаше спортно тяло, редовно играеше волейбол с едни приятелчета от ДАНС и през обедната почивка отскачаше да поплува в Спортната палата (агенцията им тогава се помещаваше до Докторската градинка, а в света на рекламистите криейтърите са на върха на хранителната верига, малко под – но на чартограмата в страни – от собствениците и доста над – на чартограмата до – изпълнителните директори, което означава, че обедната им почивка е тогава, когато те произнесат „обедна почивка”, независимо колко показват часовниците на раята – всички планьори, акаунти, рисърчъри и счетоводители, които бъцкат данни в екселски чаршафи).
Вече ви е ясно, че Милен беше против Боряна да ходи на практика с Калин (ако не ви е станало ясно, по-добре още сега подхващайте някой друг разказ). Сигурно сте изчислили, че Милен е на възрастта на Калин, досетели сте се, че те бяха в един и същи курс, че даже бяха първи приятели и че у всички остана съмнението, че може би Калин нямаше да спечели конкурса за асистентското място, ако Милен не се беше захванал с реклама, беше си защитил вече почти написаната дипломна работа за невъзможния онтологически диалог между Фуко и Хабермас и се беше явил на тъпия конкурс. Проблемът е, че Милен и Калин бяха толкова близки на времето, че Милен познаваше толкова добре всички предишни гаджета на Калин, за да е сигурен, че Боряна е негов тип. Нямам предвид дългите крака и къдравата коса, разбира се, или поне не само това. Имам предвид още подскачащите ключици, когато се заговори за „Пирът” на Платон, порозовяващите лунички при споменаването на Киркегор и разширяващите се зеници при дефинирането на „институции” и „обективно” по Бъргър и Лукман. В този ред на мисли няма как да не спомена и „На предела” от Цветан Тодоров, защото заглавието на настоящия конкурс е „граници”, а Боряна все още не беше чела Тодоров. Май и досега не го е чела, ама не мога да съм съвсем сигурен.
Понеже вероятно ще питате, а и мразя подобни тъпи писателски трикчета, трябва да ви кажа, че Милен все пак си намери повод да мине през Кюстендил (там се провеждаше практиката по проекта), но Калин по принцип не спи със студентки, още повече с приятелки на бивш негов най-добър приятел и всъщност на тази практика никой с никого не спа, ако изключим едни състуденти на Боряна, които така и така си бяха гаджета, по-късно се ожениха и си родиха три прекрасни дечица – две момиченца и момченце, до едно синеоки като мама и тате, можете да ги видите – при хубаво време вечер ги извеждат на паша в Арменската градинка, зад Земеделието.
Тази история не е за Боряна, Калин и Милен. Тази история е за Христо и Вероника, които след мъничко ще излязат на сцената (само Христо, Вероника е зад кулисите, защото е в Гърция).
Та така. Боряна се беше уговорила интервю с директорката на читалище „Васил Левски”, което се намираше в центъра на ромския квартал „Изток” на град Кюстендил. Такава им е рутината – сутрин Калин качва в Астрата (1,7 дизел – не много мощна, но надеждна и икономична, с пет врати) студентите, които имат интервюта на по-отдалечени места, разкарва ги на терен и после минава да си ги прибере. Вечер се събират в лобито на семейното хотелче (чисто и удобно, закуската е прилична, еспресото си е еспресо, а Боряна и другите студенти подозират, че Калин се е уговорил да му издадат фактура за повече пари от платените, но това тях не ги засяга), където са се настанили, за да обсъждат интервютата, да споделят впечатления, да се хилят и да пият. Та въпросната сутрин („по първи петли, някъде към десет, десет и нещо”) Калин оставя Боряна и две нейни колежки на центъра на махалата и продължава към село Шишковци, където ще се вижда за интервю с уредничката на музея на Владимир Димитров – Майстора. Едната колежка отива да интервюира директорката на кварталното четвърто училище, другата има среща в здравния център с д-р Младенов, а Боряна тръгва към читалището.
Но читалището е заключено. Боряна се озърта, почуква на стъклото, но никой не се обажда. Става й тъпо. Усеща по врата си, че я опипват любопитни погледи. Кожата й се накукушинва. Започва да оглежда през витрината на читалището какво се случва зад гърба й. Усеща, че сърцето й бие учестено, че си прехапва устните. Мислеше се за корава, не като онези нейни колежки, които припадаха, когато влизаха в ромската махала сякаш са попаднали в операционната зала в момента, в който хирурзите установяват, че апендиксът е бомбирал и пациентът е с перитонит.
Боряна изважда от раничката си тъмните очила и се скрива зад тях (добре, че тази сутрин си е сложила лещите, защото с прозрачните цайси щеше да се чувства направо гола тук). Изважда си бележника и химикалката и се преструва, че си води някакви записки.
- За тока ли си дошла? – Боряна се стряска, обръща се и вижда една трътлеста леля със забрадка на главата да я гледа изпитателно.
- Моля? А, не, не съм аз за тока. Аз съм за едно интервю с директорката на читалището, ама тя нещо се бави. – Боряна се завърта на пета (добре, че е с гуменките), събира ръце и прилепва тефтера към себе си, сякаш е Мерлин Монро и се пази вятърът да не вдигне рокличката й. (Иначе е по дънки и семпла карирана риза, без бижута, освен един гердан от цветни моливчета, защото това според нея най-силно се доближаваше до инструкцията на Калин за вписване в средата).
- Ама тя идва ли в сряда? – жената мръщи нос.
- Моля?
- Май в сряда тя не отключва, ама знам ли я. – Жената се затътря към пазарчето отсреща, чехлите й дращят асфалта, а Боряна се чувства като Дороти, която наблюдава как земята отскача от къщичката й.
- Како, дай едно левче за баничка. – По принцип Милен винаги си говори с просячетата в София. Сяда до тях на земята и започва също да проси; подема да пее (ужасно фалшиво, Боряна ходеше на цигулка седем години) песни на Бийтълс или на Щурците, за да им дадат повече парички; изпитва децата на таблицата за умножение или им разказва за хан Аспарух, за Ивайло или за Пенчо Славейков (Милен е единственият човек на света, който наистина харесва Пенчо Славейков, ако не броим онези дето мислят, че Пенчо и Петко са братя, де). Вкарва ги вътре в ресторантите и пицариите, за да ядат заедно. Веднъж си съблече ризата и я даде на една просякиня на Попа и се прибра само по тениска. Милен знае, че Боряна знае, че той го прави от добро сърце, но се преструва, че уж черпи от просячетата вдъхновение за рекламите си.
Обаче Калин им е забранил да дават пари, така било по методиката на проекта (големи късметлии сте, защото, ако това ви го разправяше Боряна, сега щеше да има двучасово отклонение за това каква е разликата между методика и методология, каква е етимологията на думата метод – значело е „пътечка” на гръцки – и какво означава да има съвпадение между предмет и метод на изследване; ще ви го спестя, питайте си я, ако си нямате друга работа, но в никакъв случай не споменавайте Хусерл и „криза” в едно изречение, дори и то да е сложно-съставно, защото тогава ще трябва и да се пие).
Та затова Боряна изломотва нещо като „друг път, миличко” и търси спасение в близкото кафене. Грешка. Защото кафенето е под един навес, има много маси с насядали около тях хора, някои играят на табла, други на карти, повечето зяпат минувачите по центъра, подвикват и поздравяват тоя и оня. Когато Боряна си изважда портмонето, за да плати кафето (Калин ги е инструктирал да носят дребни стотинки, за да демонстрират уважение към парите, не че Боряна по принцип не носи дребни стотинки), чува зад себе си:
- Како, сега е друг път вече, дай едно левче за баничка.
Боряна се обръща към продавачката в кафето:
- Извинете, вие тука продавате ли банички?
- Немаме. Тука само кафе и минерална вода даваме. Отсреща има. – Симпатично младо момиче с мургава кожа и изрусена коса, вързана на опашка, широка усмивка, невидимо кратерче от варицела до дясната вежда, лешникови очи и прави бели зъби (на Боряна кучешките малко й стърчат и тя си мечтае за брекети един ден).
Боряна бута едно левче в ръката на детето. То виква победоносно и се изстрелва към сергията със сладкиши. Това е още една огромна грешка на Борянка. След малко тя е заобиколена от цял рояк деца. Те я прегръщат през краката и кръста, галят косата й, разглеждат ноктите й, опитват се да докоснат огърлицата й с нанизаните малки моливчета и врещят като Мерил Стрийп във „Флорънс”:
- Како, дай стотинки! Како, дай стотинки! Дай стотинки!
По лицето на Боряна е застинала витизчийска усмивка, която преведена на човешки език означава приблизително: „Ама каква съм тъпа крава какво да правя сега защо изобщо се записах на тая практика ще хвана ли въшки и краста искам някой да ме събуди да бягам ли което”.
- Изчезвайте. – Гласът е спокоен, дори тих, едва ли не шепот, но ефектът е мигновен. Настъпва тишина сякаш някой е дръпнал шалтера на света. Децата са се изпарили.
- Много ви благодаря! Те са толкова сладки и симпатични, вероятно имат нужда, но нашите инструкции не ни позволяват при провеждането на подобни…
Той махва с ръка. Отдалечава се отново се загръща в плаща на сянката на масата в дъното, където Боряна не го е забелязала досега. Тя си взима кафето и сяда на една свободна масичка в другия край. По принцип не пие кафето със захар, ама решава, че ще я вземат за превзета и затова си сипва едно пакетче. Разбърква. Озърта се. Разговорите постепенно отново се разпалват, сякаш нищо не се е случило. Боряна започва тайничко да наднича към него и да го разглежда.
Сега нека да я оставим Боряна за малко, тя непрекъснато се вкарва в някакви филми, още от малка си е такава шашава, философска му работа. И тука не говоря за някакви нормални неща като да си представяш учителя по история без дрехи, да се питаш колко хора изпитват оргазъм докато ти гледаш филм на Антониони или да си представяш как дългокракото русо шведче на плажа ще остарее, надебелее и умре във волвото си, защото е блъснало лос, докато е поръчвало пица през ново приложение, което изчислява състоянието на метаболизма ти при стрес. Не, това го правим всички. Боряна си представя, че се вижда многоизмерно – все едно, че си играе в монтажното студио на Милен и е насложила върху себе си четири образа – камера, която я снима отгоре, камера, която я снима от високо отляво, камера, която я снима от ниско и от дясно. След това започва да повдига ръката си и насложените образи се раздвижват. Или си представя целия живот на хората, с които разговаря за рецепта за мусака с канела и патладжан – сякаш пред нея се наслагват образите им като бебета, като деца, тийнейджъри, стари, починали и вече разлагащи се трупове. Понякога човекът си е същият, но тя го вижда да пътува във времето. Любимото й е да го прави с политици – представя си Димитър Абаджиев като комсомолец при соца, фашистки доносник преди втората световна, ратай на Портос или като един от онези, дето убеждават Аспарух да не пресичат Дунава. Или пък самата Боряна живее едновременно на седем места на планетата – боядисва великденски яйца с майка си и сестра си в България, тича за здраве в Булонския лес, изнасилват я в Нигерия по време на мисия на еко активисти, води толк шоу в Канада и др. перверзии. Ако случайно планирате да се влюбвате спонтанно и безметежно във философка, още от сега да си знаете, че тия жени през цялото време се опитват да разтеглят границите на света – застават на ръба на човешкия свят, стъпват, така че само босите им пръсти да се подават над бездната и започват да мърдат ноктите си, лакирани с разноцветни боички – от жълто и синьо до черно и бяло. Това, след като си се прибрал от бачкане, миришеш на спартанец след поражение от атиняните и мечтаеш за първата глътка студена Крушовица, да поздравиш с „добър вечер, съкровище” и да получиш в замяна „какво точно имаш предвид под „добър вечер”, е само предястието.
Мисълта ми е, че Боряна си влиза непрекъснато в някакви филми и точно в момента си представя, че мъжът, който я спаси от грачещите просячета вчера е излязъл от затвора, където е излежавал присъда за предумишлено убийство, затова всички в ромската махала се страхуват от него и няма смисъл да говори, за да въдвори тишина.
Истината е, че това е Христо. И тази история е за него, за него и границите. За него, за Вероника и границите, ама Вероника е в Гърция, та не се брои, макар, че тя е в основата на всичко.
Ама какви ги върши Боряна? Тя става, приближава се към масата, на която Христо разговаря с двама други мъже и го заговаря:
- Искам още веднъж да ви благодаря за преди малко. Извинявайте, ако ви притеснявам нещо, но бих искала да ви помоля за едно дълбочинно интервю. Аз съм тука по едни проект на софийския. На софийския университет имам предвид. То университетът е само партньор. Водещата организация е друга, едно енджио. Ама замдеканът е ръководител на проекта, а енджиото е негово, пък ние имаме студентска практика по проекта и провеждаме дълбочинни интервюта и искам да ви помоля за интервю, няма да отнеме много време, около един час, нещо такова, може и по-кратко… - Ама верно съм много смотана, си мисли Боряна, защото тя може и да изглежда шматка, но е много саморефлексивна и доста чувствителна, макар и социабилността да не е от най-силните й черти, даже тя смята, че й е от най-слабите, в детската градина никога не си играеше с другите деца, защото тя ги смяташе за прекалено тъпи, а другите родители я мислеха нея за бавно развиваща се, защото не искаше да говори с другите деца, а те просто й бяха скучни, а тя обичаше да говори с баба си за теорията за относителността и строежа на атома, защото това й беше интересно, освен музиката, разбира се, говореха си за безсубектния живот на младия Моцарт за математиката в предкласиката и за прехода към класиката в изкуството на Западната цивилизация...
- Няма да е удобно сега. – Христо я поглежда и в погледа му има по-скоро въпрос, отколкото твърдение, а приятелите му избухват в кикот, но прикриват с ръце лицата си, стават сериозни, когато той извръща глава към тях.
- А, разбира се, извинете ме! – Боряна се врътва и си сяда на мястото, поне се опита, нали. Вади си тефтера и си записва нещо. От другите маси са станали свидетели на сцената и сега всички си мълчат, защото очакват някаква развръзка. Но нищо не се случва, продължават да се чуват зарчетата на таблата, някой обявява каро, следващият вдига на безкоз, всичкокоз, контра на всичкокоз, реконтра, петдесет.
Черна сянка надвисва над тефтера, Боряна вдига глава, среща погледа на Христо:
- Аз съм Христо, приятно ми е. – Не подава ръка, само кимва. – Вчера излязох от затвора. Още ли искаш да говорим?
- Чудесно! – Боряна грейва искрено, тя е много зле да се преструва, честно, винаги ще забележите. – Не това, че сте били в затвора имам предвид. Не че имам нещо против затворите, де. Чудесно, че сте излезли. На свобода. – Млъкни ма, гъско, си казва Боряна, но се тросва на Христо: - Боряна! Приятно ми е!
Та преди Боряна да ме прекъсне, бях започнал да разправям за Христо. Щото Боряна е художествен образ, сещате се, тя в тоя разказ играе инструментална функция за конкурса „под върха” с подтема „граници” (друг е въпросът за връзката между изкуството и живота - Боряна би ви препоръчала да прочете „Социална реалност и въображение” на Фотев – защото дискурсът дали изкуството е отражение на живота или компесаторна реалност по-скоро попада в полето на класическата представа за научна реалност, а Боряна предпочита да мислим в термините на некласическата представа, Мамардашвили и Манхайм, знаете). А Христо е истински. Още му пазя интервюто на Боряна някъде из кашоните на тавана. Даже откъси от интервюто са цитирани в отчетния доклад, който публикуваха в края на практиката, ама кой ти чете (отчетни доклади) във времето на визуалната масова култура. Както и да е.
Това, което Боряна не знае е, че Христо е единственото дете на най-малкия от трима братя в една от две враждуващи ромски фамилии. Враждата между двете фамилии траела от незапомнени времена (сигурно отпреди Монтеки и Капулети) и никой не знае как и защо избухнала. Но двете фамилии се мразели с такава страст, с каквато само циганите могат да мразят и обичат. Страст, която не знае ни върхове, ни граници. И се случило поредното сбиване, един от другата фамилия посегнал с брадва и в мелето бил намушкан с нож, починал преди да пристигне линейката. Не е ясно кой точно извършил криминалното деяние. И до днес всички прошепват, че това не бил бащата на Христо. Но бащата на Христо тогава бил на шестнайсет, двамата му по-големи братя били семейни, имали деца, трябвало да се грижат за своите си. А бащата на Христо бил млад, нямал предишни престъпления и щял да получи по-меко наказание, затова направил пълни самопризнания, което удовлетворявало всички – и семейството, и следствените органи, и прокуратурата, и съда. Христо се родил късно, не само за ромските стандарти, и още оттогава всички знаели, че той вече е с единия крак в гроба, защото онова убийство, което признал баща му, било останало неотмъстено, а ромският космос не търпи подобни дисбаланси на енергията. Затова и го кръстили Христо, защото нямало кой друг да го пази, родителите му били вече възрастни и слаби, оставили го в ръцете на Бог, той да го закриля. Така Христо израснал в среда, в която въпросът не бил дали ще го убият, а кога и как. Независимо дали носел пазарска торба, дърва за огъня или ученическа раничка, съседите виждали Христо да си мъкне кръста към гроба.
Но Боряна не ги знае тези неща (по това време и аз не ги знаех, научих ги дълги години по-късно, когато с един от приятелите, които в тази история стоят на масата на Христо, се бяхме набутали в една сауна в Самоков, а врата блокира, не можехме да излезем, а никой не ни чуваше и решихме, че е по-добре да не се вълнуваме, а да я караме кротко и да си успокоим дишането), затова тя представя проекта и изследването за значението на образованието за социалната и трудова интеграция на лица от уязвими социални групи. Христо отговаря механично на въпросите, но и на двамата им е досадно, той иска да разкаже нещо друго, тя иска да попита нещо друго, та ето я историята за границите, която тогава Христо разказа на Боряна и на която е посветен този разказ.
Още в детската градина Христо се запознава с Вероника, те са първи приятели, родени са един за друг, играят заедно, събират червеи, хлебарки и гъсеници от двора и ги внасят вътре в картонените къщички. В училище са непрекъснато заедно, през лятото ходят и се къпят в реката, берат череши, за да съберат стотинки за екскурзия до морето, тръгват на дискотека в града. Вероника е най-красивата на света, има най-зелените очи, най-веселата усмивка и най-широката душа. Но никой друг не дружи с тях, не им и пречат, но просто ги остракират (Боряна знае, че това е най-жестоката санкция в общността и Сократ всъщност не е имал избор дали да изпие чашата с отровата), защото Христо си носи кръста на неотмъстеното убийство, а Вероника е от другата фамилия. (Боряна така и не се осмелява да попита дали са имали сексуални отношения, но Христо подразбира какво тя премълчава и обяснява, че не са спяли заедно, а са се обичали).
Когато Вероника е на 14 родителите и уговарят да я задомят, за да я предпазят от глупости, Христо търси приятели да я краде, ама това всички са го предвидили, Вероника е омъжена и заживява в Пазарджик.
Христо завършва училище, женят го и него, има две деца – момчета на три и на пет, - той започва да работи във фирми за саниране, изкарва добри пари, но през цялото време продължава до обича Вероника и знае, че тя го обича него. От мъка започва да пие, прави някакви глупости, сбива се с едни мутри на басейна, които не искат да пуснат вътре ромски дечица, защото са тъмнокожи, осъждат го и го пращат в затвора. От затвора разбира, че Вероника е нещастна, че няма деца от мъжа си, че оня иска наследници и я е изгонил обратно при родителите й. Христо трябва да я види на всяка цена и прави опит за бягство, но го хващат и му удължават присъдата. През това време Вероника е заминала вече за Гърция при майка си. (В интервюто Христо твърди, че майката на Вероника гледа възрастни хора в Гърция, но според мълвата тя е проституирала, изкарвала е добри пари, а за изгонената от мъжа й Вероника вече не е имало място у дома и затова заминала за при нея).
Христо отново бяга от затвора, този път вече успешно. С двама свои приятели организират преход до Гърция, но той е без документи, без пари, остриган. Затова нелегално се прехвърлят в Македония, оттам през планините минават границата в Гърция и след няколко дни на разсъмване се оказват над градчето, в което живее Вероника. Те са уморени, гладни, потни, слънцето боядисва в розово къщите и стрелка слънчеви зайчето във вълните на морето.
***
Същата вечер всички са се събрали в хотелчето, разправят смешки от деня, Калин се смее и се преструва на Владимир Димитров – Майстора, отварят бутилка червено вино, внезапно са появява Милен, имали снимки в Благоевград и решил да се отбие на връщане, дават му чаша, голям купон, но Боряна не се чувства добре, нещо коремът май я присвива, но иначе всичко е наред, ще си тегли един душ и ще дойде пак след мъничко.
Боряна отива в стаята си, спъва се в едни джапанки на пода, отмества хавлиите от леглото, зяпа в тавана, напива диктофона в отворената си раничка, превърта към начало, пуска записа и чува гласа си (много тъпо й звучи гласът на запис, струва й се писклив, не може да го понася):
„- И ти какво направи, намерихте ли я?
- Не. – Отговаря Христо. – Постояхме, погледахме и си се прибрахме по същия път обратно.
- Ама търси ли я?
- Не. Седях и си мислех, че тя може вече да не ме обича.
(На записът се чува само буботене, но Боряна си спомни, че в тоя момент очите на Христо кондензират.)
- И реших, че няма да мога да живея, ако тя вече не ме обича. Реших, че по-добре да на знам дали ме обича, да се надявам. Че. Тя. Ме. Обича. Затова станахме и си тръгнахме – минахме едната граница, после другата, аз си се предадох в полицията, както си му е редът, излежах си всичко, сега не съм избягал, вчера официално ме пуснаха, прибрах се.
- …”
Боряна прибира касетофона, връща се при другите, да, вече е много по-добре, иска и тя глътка вино, Калин и Милен са седнали на пода, облегнали са се на стената и разправят смешки как декана се напил на станцията в Ахтопол, обикалял из сергиите и учел продавачките да използват инверсия, вместо да питат „Искате ли да ви покажа тази тениска?”, да казват „Покажа ли тениска ви тази искате да?”, защото това щяло да предизвика локомоция у клиентите, те да проявят любопитство, да купят неща, да се раздвижи икономиката и у нас ней-сетне да възникне средна класа. А, ако тази каузална верига не се случела, то поне продавачките можело да се превърнат в джедаи.
Боряна отпива от виното, рови някаква брънка на мокета. Да не забрави за утре да си вземе резервни батерии за диктофона.
Вълче време
Посъбра Вълчан войвода,
дружина върли хайдути,
в ятака Стефан от Ченге.
Седнали да йдът, да пият.
Като ядяха, пияха,
войводата им говори:
- Дружина вярна събрана,
както са вярно събрахме,
тъй да са вярно слушаме.
Хайде да идем, дружина,
в Кара Азма село голямо,
там има турци богати,
парите да им оберем,
пушки й патрони да купим.
Народна песен от Добричко
Станка покри тестото с ленена кърпа да втасва, изтри ръцете си и захвана да чисти боб. От известно време й се събираше повечко къщна работа, че снаха й, Цвета, съвсем скоро трябваше да роди и тя гледаше да не я товари много. Час по час поглеждаше през малкото прозорче. Нещо неприятно я глождеше, но си мълчеше. Синът й, Жельо, някак набързо беше излязъл по-рано и още го нямаше, но тя усещаше, че нещо не е наред. Откак преди пет години турци съсякоха мъж й Георги и овдовя, някак пò усещаше нещата, сетивата й се изостриха, особено майчиният инстинкт. Нищо не й рече Жельо, само като чу, че някой му подсвирна отвън се завтече, бутна портата и излезе, но Станка усети, че има нещо. Чувството я зачовърка, забоцка отвътре, мира не й даваше.
Пъргавите ръце на старата жена чистеха бобовите зрънца от сламките и парченцата сухи шушулки, но очите й все навън бягаха. Към зелените къдролистни асми, към чимширите и нацъфтелите невени, към портата. Нямаше го Жельо още, само малкият й син, Цанко, седемнадесет годишно върлинесто момче със смугло лице и черна коса, се щураше из двора, дърва пренасяше от дръвника към сайванта.
Станка очисти боба, тури го в котленце на огъня и излезе вън. Цялото село беше странно притихнало в ранното утро, не се чуваше глъч ни из дворовете, ни по улицата. Само тук нещо изтрака, там дрънне, пък току замлъкне. И врабчетата, които обикновено се боричкаха из клоните на крушата, сега бяха се смълчали, сякаш очакваха нещо да се случи. Някъде изкудкудяка кокошка. Пролая куче. И пак тишина. Сърцето на Станка още повече се сви. Тя събра пръсти, пък току се прекръсти. Тъкмо се обърна да си влезе и дворната порта хлопна. Жельо беше. По зачервеното му лице се виждаше, че е тичал.
- Майко! – викна той – Турците идат!
Старата се люшна и се подпря на вратата. Ето, знаеше си, усещаше, че ще стане беля.
- Взимай Цвета, тури в една торба малко багаж и бягайте в планината. На егрека идете, той е високо, там няма да ви търсят.
- Боже, боже – закръсти се Станка.
Жельо я прихвана за лакътя и я бутна навътре в къщата.
- Бързай, - рече й, - приготви каквото ще ви трябва за няколко дена. Хляб вземи…
- Къде, бе, сине ще я караш жена ти планината да катери – отвърна майка му, - ми че тя аха и ще роди вече. Днес, утре, тия дни чакаме.
Жельо я погледна в очите.
- Оттатък баира е почернял от турци, насам идат, зурни пискат, тъпани бият, кръв ще се лее. Ако не можем да ги спрем, жив човек тука няма да остане.
Нахълта Цанко, дочул, че нещо става.
- Бате, какво?
- Майка ще приготви багаж, ще идете на егрека. Турци.
- А ти?
- Аз ще остана. Ще ги причакаме до Райкин геран и бог да ни помага!
- Аз със тебе…
- Никакво със мене! Жените сами ли да останат? Хайде, майко, бързай! – подвикна припряно Жельо.
Старата се засуети. Взе да отваря ракли и сандъци, да реди в плетени торби чисто ленено платно, завивки, кърпи. Цвета се показа от другата стая и свекърва й нареди:
- Вземи си малко дрехи. И овчия елек. В една бохча ги тури и тръгвай.
- Къде ще ходим? – изненада се младата.
- Хайде, хайде, бързай сега. Ще ходим където ще ходим! – После сама на себе си рече: - Света Богородице, пази ни!
Усетила, че нещо не е наред, Цвета се завтече към Жельо. Той обаче я отблъсна.
- Слушай майка какво ти приказва, че време няма! - Провикна се: – Цанко! Да вземеш багажа от Цвета да не носи нищо нагоре!
- Ама, Жельо… проплака невестата.
Дожаля му при вида й: сърнешките й кафяви очи налети със сълзи, лицето й бледо от страх, турила ръка на огромния си корем и стои до вратата като объркано дете. Пристъпи към нея.
- Слушай – заговори й тихо, пък току я погали, - турците идат. С мама и Цанко бягайте на егрека. Там, високо в планината, никой няма да ви гони. Там е сигурно.
- Ами ти? – Една сълза се отрони от лявото й око и пролази по бузата.
- Аз ще вардя селото с другите мъже. Като мога, ще дойда при вас.
Цвета задиша тежко.
- Ще ви изколят, ще ви изколят!
- Няма! Бързай сега! Приготви си дрехите.
Скоро бяха готови и двете жени с момчето забързаха по пътеката към портата. Жельо ги изпроводи до там, после до края на селото и се върна обратно. В селото изведнъж настана суматоха: хора търчаха, крещяха. Из дворовете пищяха жени, ревяха деца, кучета лаеха. Врява до небесата. Всички вече бяха разбрали за турците.
В това време тримата бегълци навлизаха в гората. Тя започваше току в края на селото, и продължаваше почти до върха на баира, където постепенно се разреждаше, дърветата ставаха по-ниски и преминаваха в храсти. От там нататък започваха планински ливади с мека зелена трева, полегнала по това време на годината, изпъстрена с всякакви диви цветя: бяла лайкучка, розова детелина, сини камбанки, жълти лютичета. Около камъните се гушеха срамежливи ситни теменужки, овчарска торбица и плюскавиче. По тези места хората лятото изкарваха на паша добитъка, някои си бяха направили егреци, дето да замръкват и да прибират животните, че по тия места имаше вълци. И на Станка мъжът навремето такъв егрек беше направил, синовете му още го ползваха: неголяма колиба и към нея покрита кошара. Беше високо в планината, далеч от селото, стръмни пътеки извеждаха до там.
Станка ситнеше приведена, преметнала голяма торба през рамото си. Подпираше се на чепата тояжка.
- Майко – рече й Цанко, пък току я прихвана под мишница, - да ти помогна малко.
- Добре съм си аз, на кака си помогни.
Зад тях Цвета едва-едва вървеше, стиснала в ръка вързоп с дрехи. Лицето й беше зачервено и потно, дишаше тежко с отворена уста. Всичко й тежеше, най-вече коремът.
Цанко скокна към нея, взе вързопа и й подаде шарена стомничка.
- На, пийни си.
Цвета надигна стомничката и отпи. Жадна беше.
- Мога да си нося дрехите – протегна ръка към момчето. – Ти и без това си много натоварен.
Цанко намести големите торби, които беше препасал през раменете си.
- Ти себе си носи, един вързоп повече няма да ми натежи.
По пътя спираха за кратки почивки, че на Цвета много й идваше изкачването, пък и Станка я наболяваха краката от годинките. Гледаха да не се застояват дълго време на едно място, та скоро отново потегляха.
Пладне преваляше, когато най-сетне стигнаха егрека. Старата бутна вратата на колибата, пристъпи навътре и се огледа. Помещението не беше голямо, в два от ъглите имаше постлани черги за нощувка, на грубо скована маса стоеше газена лампа, стомна, няколко глинени паници и котле. Имаше и прозорец - без стъкло, но с капак. Оставиха багажа и Станка тури Цвета да полегне. Добре поне, че не беше родила по пътя.
Отвън Цанко напрегнато оглеждаше местността. Знаеше, че тук турчин едва ли ще дойде, но все пак смутни времена бяха, нищо не се знаеше. Егрекът беше далеч от селото, през няколко баира, току в подножието на планинския връх. Момчето вдигна очи към огромната каменна камара, извисила към небето тъмносивото си гранитно чело. В една широка вдлъбнатина имаше бяло петно сняг, който не се топеше през цялата година. Нейде там, в най-високото, беше виждал орли да кръжат. Сигурно гнездо имаха. Егрекът се гушеше в една гънка на планината, умно построен на завет. Колко пъти беше идвал тук Цанко, ехе! Първо с баща си като дете, после с брат си, а сетне и сам. Не се плашеше да замръкне в планината. Че и какво му беше страшното? Ще задуха нощно време ветрец, ще разнесе дъх на мащерка и здравец, от небето ще светят звездите, а съчките в огъня ще припукват. Ще се обади кукумявка, ще завие по някое време вълк, ще се разшават уплашено овцете в заграденото, ще изблее някоя, пък току ще замлъкне. Знаеше Цанко: вълк край огън не пристъпя, затова биваше ли достатъчно хубаво времето, все отвън на тревата лягаше, наметнат с дебел ямурлук, и гледаше огънят да не гасне до сутринта. Хубаво се спеше на открито. Въздухът хладен, чист, щурче свири, светулка просветва. А сутрин рано първите слънчеви лъчи лизваха високия планински връх, той целият пламваше в алено и сякаш още повече се изпъчваше. Започваха да кръжат около него орлите, сетне отлитаха нейде храна да си търсят, а светлината все повече и повече настъпваше. Изчезваха сенките и мрачината около възвишенията и камарите камънак, блесваше като елмаз росата, цялата земя сякаш почваше да диша. Обичаше Цанко планината, да можеше би стоял тука от пролет до зима. Би се връщал със стадото в село чак с първия сняг. Сега обаче се чувстваше раздвоен: хем знаеше, че трябва да стои с майка си и снаха си, хем искаше да е при брат си. А там, долу, щяха да имат нужда от всяка ръка, годна да държи кремъклийка, вила или сопа. Всяка помощ щеше да е нужна.
Сякаш за да подхрани това му раздвоение, доближилата до него Станка рече:
- Боже, боже, какво ли става сега в селото?
Цанко погледна изопнатото й лице, което в тоя момент изглеждаше още по-състарено и сбръчкано.
- Каквото има да става, ще става – отвърна и преглътна сухо. Гърлото му изведнъж се бе стегнало.
Майка му тежко въздъхна, разтри гърди и очите й се вдигнаха нагоре към върха.
- И тая планина все едно ще ни смаже. Така е надвиснала над нас…
- Няма да ни смаже, майко, ще ни спаси.
Старата поклати глава.
- Бог ще ни спаси само. Бог. Ако чуе молитвите ни.
Нощта мина спокойно, макар никой от тримата да не спа добре. Цанко току излизаше пред колибата, озърташе се, ослушваше се, обикаляше наоколо. Все му се струваше, че току пред него ще изникне някой турчин, а тъмата още повече подсилваше тия му помисли. Не беше страхлив, даже никак, но заради всичко случило се предния ден, всичките му сетива бяха нащрек, вслушваше се в най-малкия шум, във всяка въздишка на планината, във всеки повей на вятъра, във всеки шепот на листата. Тягостно му беше в душата, крясъкът на кукумявката му се струваше като лоша поличба, а когато отнякъде се зачу и вълчи вой, всичко у него се върза на още по-голям възел.
Цвета заспиваше за малко, после се будеше, тихо заплакваше от страх, притиснала с длан корема си.
- Майко, ами Жельо… - продумваше през риданията си.
Станка се надвесваше над нея и полагаше длан на рамото й.
- Не плачи, чедо, не плачи, че на детенцето му става зле като плачеш. Добре ще е Жельо, силен е, знае да се пази.
Сърцето на старата биеше до пръсване, сама искаше да заплаче от тревога за чедото си, но стискаше устни. Трябваше да се държи, че точно сега снаха й беше най-крехка и беззащитна. А я беше страх, колко я беше страх! Селцето им беше шепа народ, нямаше толкова мъже в него, че да удържат турците. Не знаеше колко са дошли, но те никога не идваха по малко. Все на големи глутници като подивели псета. И хапеха, и лаеха, и убиваха, и не мирясваха, докато не оставеха след себе си реки от кръв. Знаеше тя, ех, как знаеше! Беше видяла изгореното до основи село на леля си преди две години, беше погребала и заклания си мъж. А сега синът й беше някъде там, сред турските пълчища. А може и вече да го нямаше. Сигур и него бяха заклали.
Очите й се наляха, но тя ги обърса с опакото на ръката си. Сега не беше време за плач. Само тая пуста нощ веднъж да се свършеше! Да дойдеше виделото. Да замлъкнеше проклетият вълк, дето така виеше, че всичко у нея се свиваше.
С развиделяването дойде и надеждицата. Може би турците си бяха заминали без да пакостят? Може би Жельо беше останал жив? Може би щеше да дойде на егрека както беше обещал?
Сърцето, което обича, винаги се надява, до последно се надява злото да отмине и да дойде по-добро време. Надява се дори когато усеща, че надежда няма. Така, както майката вярва, че детето й е добре. Даже като гледа как линее, тя вярва, че то ще се оправи, че ей сега ще скочи на крака, че всичко ще е наред както е било преди. Сърцето винаги вярва в доброто и светлото. Така крепи душата и дава сили на човека.
Слънцето съвсем се вдигна и росната трева светна. Птици запяха, някъде от далеч вятърът довя гласът на чан. Орлите се завъртяха бавно около каменния връх, сетне отлетяха нейде. Станка извади хляб, сирене и парче месо и тримата хапнаха, после Цанко се запиля да събира дърва и да оглежда околността.
Цвета се чувстваше зле, нещо току се пристягаше у нея, току я заболяваше, но си мълчеше. Какво имаше да приказва, само да тревожи близките си. В един момент, привечер, като се изправи усети как нещо топло потича по краката й. Този път се уплаши много.
- Майко… - изхлипа тихо.
Старата тутакси отиде до нея. Един поглед й стигаше, за да разбере какво се случва.
- Не бой се чедо, почва се. Ела там да легнеш. – И я поведе към мястото, дето беше постлала чисти черги още от предния ден.
Станка настани Цвета да легне, приготви си кърпи, стомничката с вода, нож. Придърпа и газената лампа. Сега трябваше само да чакат. Прекръсти се.
- Света Богородице, не ни оставяй!
Времето вървеше бавно, болките на Цвета се усилваха. Отпървом тя търпеше, после почна да скимти тихо, сетне по-силно, най-подир вече не можеше да издържа и гърчейки се по гръб крещеше силно, стиснала в зъбите си навита на масур кърпа. Утробата й се раздираше от болка, сякаш някой нож й забиваше, пред очите й звезди играеха, главата й се люшкаше ту наляво, ту надясно, все едно в бездна пропадаше и после се показваше от нея. Струваше й се, че умира, даже го вярваше, никога не я беше боляло тъй силно.
Станка напълни котлето с чиста вода и го отнесе навън върху огъня.
- Като се стопли водата, я внеси вътре – рече на Цанко, който разбираше какво се случва и гледаше уплашено. – Гледай да не стане гореща.
- Ама.. аз как да влезна вътре…
- Ей тъй, с краката си – сопна се майка му и се върна при младата. Изтри потното й лице с влажна кърпа, приглади косата й. – Няма страшно, чедо. Тъй е то, лесно се майка не става. С кръв и болка даваме живот. Ама после как ще го обичаш това дете! Никого другиго така няма да обичаш, даже мъжа си. То ще ти е всичко, и радостта, и мъката. В огън боса ще влезеш заради него.
- Майко, а Жельо? – попита с разтреперан глас Цвета. – Той нали щеше да дойде?
- Ще дойде, ще дойде. Ти сега за това не мисли, друга работа имаш.
След малко Цанко донесе котлето с водата. Остави го току до вратата и побърза да излезе, но майка му го спря.
- Чакай – рече и му подаде му брадвата, дето висеше на стената. – Ще вардиш отвън, ама ей там, по-нататък иди. Очите и ушите си отваряй и тука вече не влизай.
Върна се при младата, обърса пак лицето й, даде й да пие вода, опипа корема й.
- Малко остана, стягай се сега.
Придърпа газената лампа по-близичко и вдигна пламъка й, сетне запретна дрехите на снаха си нагоре.
- Няма да си стискаш краката, че ще го смачкаш. И ще ме слушаш какво ти приказвам. Знам, че си уморена, ама още малко трябва да утраеш.
Като през мъгла Цвета чуваше гласа на свекърва си и ту се надигаше, за да напъне, ту отмаляла се отпускаше обратно по гръб. Усещаше как нещо я натиска отвътре, как се движи, как се избутва напред.
- Айде за последно, Цвето! – рече й Станка и тя послушно се надигна, стиснала очи и стегнала цялото си тяло в последен напън.
Изведнъж й олекна. Тежестта изчезна и тя отново легна назад.
В колибата се възцари тишина. Старата замлъкна. Цвета усети, че нещо не е наред.
- Майко, ама то защо не плаче? – попита с разтреперан глас и усети, че сърцето й ще се пръсне от страх.
Станка беше прехапала устни и трескаво развиваше омотаната пъпна връв от врата на новороденото. Цялото му телце беше синьо-посиняло. Тя го хвана за краката, обърна го надолу с главата и леко го тупна по гръбчето.
- Майко… - изплака Цвета и сълзи шурнаха по лицето й.
Станка пак тупна бебето. Тишина. Ръцете на старата жена затрепериха и гърлото й се сви. Отвън се зачу вълчи вой. Боже, рече си тя, не ни оставяй сега! За трети път потупа бебето. И ето: нещо в гърлото му изгъргори и от устата му потече тънка струйка течност. Старата жена го сложи да легне и захвана да го обтрива с мека кърпа.
Луната вече преваляше зад върха на планината, когато Цанко чу звука. Първо му се стори, че коте измяука, чак след това разбра, че е бебешки плач. Замръзна на мястото си, затаил дъх. Пръстите му здраво стискаха дръжката на брадвата. Миг по-късно усмивка озари лицето му и от гърдите му се изтръгна радостен стон:
- Ехеее!
Когато утрото настъпи, те бяха вече четирима.
Уморена, Цвета остана да лежи, притиснала към себе си сина си. Ту заспиваше, ту се будеше и го гледаше: мъничък, крехък. Лекичко го докосваше ту по свитите в юмручета ръчици, ту по лицето. И хем чувстваше радост, хем тъга, колчем се сетеше за Жельо. Какво ли беше станало с него, жив ли беше, щеше ли да дойде?
На следващия ден, посъбрала силите си, Цвета излезе навън, а на по-следващия изнесе и новороденото. Слънцето приятно грееше, въздухът миришеше на билки, току до колибата планинският връх надигаше снага. Цанко предпазливо се приближи да види бебето.
- Я какво е мъничко! – възкликна той. – И как само се е намръщило! Бащичко!
Цвета се усмихна, но миг по късно устните й се изкривиха.
- Бащичко – прошепна измъчено. – Къде ли е баща му сега…
Цанко тежко преглътна. И нему тежки мисли вече втори ден се въртяха в главата, че брат му никакъв го нямаше.
- Аз ще сляза до село да го търся – рече.
- Тука ще стоиш! – сопна се майка му. – Аз ще ида. Ти ще вардиш Цвета и детето.
После дръпна сина си настрана и му заръча:
- Ако до довечера ме няма, утре отивайте при леля ти Цана. Тяхното село е високо, там турци не пристъпват. И все до Цвета, чуваш ли? От нея и от детето да не си отстъпил!
Станка тръгна към селото. Знаеше какво ще завари там. Усещаше го. Въпреки това една мъничка искрица надежда трептеше у нея. Вървеше толкова бързо, колкото краката й позволяваха, не спираше да отдъхне, дори не помисляше за това. Невидима нишка я теглеше напред и тя я следваше.
Скоро излезе от гората и стигна до първите къщи. Тихо беше, много тихо, човешка реч не се чуваше. Като се притулваше зад храсти, дървета и дувари, тя пое по улицата. Портите зееха отворени, някои висяха разбити на едното си крило. Кокошки скитаха безпризорно по дворовете. Тук се видя паднала възнак старица, там млада жена лежеше обърната на една страна със запретнати поли. Колкото повече Станка навлизаше в селото, толкова по-силно сърцето й се свиваше, а устата й от мъка и ужас пресъхваше. Видя трите дечица на Манчови посечени. Къщата им още пушеше, наполовина изгоряла. И други къщи имаше изгорели, с почернели стени и хлътнали покриви. В съседната улица край дувара си беше паднал дядо Стайко. Гръклянът му беше изваден и от дупката на шията се беше стекла локва кръв, в която лежеше главата му. До него беше кучето му, едър сив мелез, изкормено. Сигурно се беше опитало да опази стопанина си. От портичката на съседната къща стърчаха крака, единият бос, другият в шарен плетен чорап. Женски бяха. Сигурно на Тодорка Панчовата. Или на снаха й, Магда. Отвсякъде идеше миризма на изгорено. На места къщите още пушеха, плевни тлееха. Едната стена на обора на Иванчо Тръпков беше паднала и Станка видя вътре обгорените трупове на кравите.
- Никого не са пожалили поганците – проплака Станка и забърза към собствената си къща.
Вратата зееше отворена, вътре всичко беше разбутано, разхвърляно, в кьошето лежеше вкоравеното тесто от неопечения хляб, мръсно, посивяло. Станка отвори долапчето. Вътре имаше само малко сирене. Тя го уви в пешкирче и го тури в шарена торбица. Излезе отново вън, накъса круши, извади малко лук, прибра и тях. Повече работа тук нямаше. Като се притулваше, старата жена пое към центъра на селото. Тук пораженията бяха още по-големи. Някои къщи бяха изгорени до основи, навсякъде бяха нахвърляни трупове – мъжки, женски, детски, изкормени, заклани, съсечени. И църквицата беше опожарена. До нея лежеше тялото на поп Ставри, с отсечени ръце и нос.
Станка свърна край Райкин геран, откъдето знаеше, че са дошли турците. Той беше в другия край на селото, дето теренът плавно се спускаше надолу, сетне отново се издигаше нагоре. Там беше най-страшно. Телата бяха натрупани на такива купчини, че не се виждаше кое на кого е. Кръвта лепнеше по краката на старата, нямаше къде да стъпи, нямаше неокървавено място околовръст. Очите й се бяха разширили от ужас, дишаше тежко, трепереше. Въртеше трескаво глава на едната и на другата страна, оглеждаше мъртвите. И всеки път, като не откриеше сина си искрицата надежда у нея малко порастваше. Дали не беше се спасил?
Тя разбутваше труповете, обръщаше падналите по лице, взираше се в тях. Нямаше го Жельо. Вече плачеше с глас, макар да не се усещаше. Вървеше из телата на тия, с които до вчера се беше поздравявала, с които беше се радвала по сватби, годявки и кръщенета, с които беше плакала по погребения. Пипаше ги, извръщаше ги, гледаше в угасналите им очи и търсеше, търсеше. Тъкмо помисли, че е огледала всичко, когато го видя. Жельо. Нейният Жельо. Оня, дето като се раждаше, вън вилнееше такава снежна фъртуна, че на два метра не се виждаше от снега и виелицата. И тогава свекърва й беше рекла „Силен ще е, нищо няма да може да го повали, я с какво време го посрещаме!“. И силен беше. И здрав. Ама ето, повалили го бяха. С писък Станка се завтече към него. Жельо беше полуседнал, с отворени очи и разкъсани гърди, облегнат връз своя приятел Генчо, на чието чело зееше дупка от куршум. Станка го притисна към себе си.
- Чедо!
Залюля се напред и назад, както правеше, когато го приспиваше като малък , и гласът й премина в тих напев. От очите й се стичаха потоци от сълзи. Малката надеждица, която трепкаше у нея, угасна.
По някое време дойде на себе си. С мъка пусна тялото на Жельо, положи го по гръб и посегна да затвори очите му, целуна го по челото, сетне го прекръсти и разтреперана се изправи.
- Господ да ви убие, поганци! – занарежда тя, оглеждайки за последно касапницата, посред която се намираше. – Господ да ви убие! Колко хорица затрихте!
Запристъпва бавно, като внимаваше да не бутне някого, и олюлявайки се се отдалечи. Като мина край къщата на девер си, тя надникна вътре. Нямаше никого. На масата стоеше половин пита, завита с шарена кърпа. Взе я. На стопаните нямаше да им трябва.
Върна се на егрека по мръкнало. Имаше пълнолуние и луната светеше от небето ярка и облещена като калайдисана тепсия. Всичко се виждаше и Станка можеше да върви без да се изгуби. Планинският връх отдалеч се забелязваше, огрян и изпънал се към небето. По него се водеше. Като влезе в колибата, старата се сблъска с жадните погледи на Цвета и Цанко. Нищо не я попитаха, но зачакаха сама да им каже каквото има. Тя мълчаливо остави торбата на земята, без да ги поглежда приседна на чергата и разтри челото си. Всичко беше ясно. Цанко в ужас закри уста с ръка. Цвета ревна.
- Боже, Жельооооо!
Раменете й се затресоха и сълзите се затъркаляха по лицето й.
След малко Станка я смъмри.
- Стига си ревала, ще ти спре кърмата. Или ще стане горчива и детето няма да я иска.
- Ама Жельо…. – не спираше младата.
- Няма го Жельо. – Изправи се и се огледа. Очите й бяха зачервени, плувнали във влага, трескави като на болен човек. Изглеждаше прегърбена, съсухрена, състарена. – Утре отиваме при Цана. Не можем все в планината да стоим. На това дете му трябва дом.
Цвета изтри сълзите си и застана до свекърва си, притискайки бебето към гърдите си.
- Майко – подхвана плахо тя, - детето трети ден стои без име, грехота е, човек божи, пък без име.
Станка се извърна към нея и загледа бебето. Вълкът пак се обади. Протяжният му вой огласи планината.
- Ох, пък и тоя звяр не спря да вие! – прошепна Цвета със страх.
В тоя момент Станка грабна бебето от ръцете на снаха си и го вдигна нагоре.
- Кръщавам те – рече с треперещ, но висок глас, - Вълчан те кръщавам! Като вълк да си силен, за баща си да отмъстиш един ден! Вълчан те кръщава баба ти! Здрав да си!
После притисна детето към себе си и горко заплака.
ПиринУлтраски неволи
(гърчопис на един начинаещ ултрамаратонец в напреднала възраст)
Предистория
До лятото на 2017 не бях тичала през живота си. Само ходех здраво.
Запалих се покрай едни приятели – ултрамаратонци, които ме заведоха на Трявна ултра. За пръв път ходих/тичах 20 км след само 3 месеца тренировки, на които тичах по 3-4 км. Нахъсах се допълнително от това, че не умрях и се зарекох да тренирам през зимата и на следващата година да ходя на състезания.
21 км на Панчарево през април ги минах за изненадващо добро за възрастта и подготовката ми време, но финалните километри си бяха мъчение. После ходих на повечето от състезанията на Сдружение Маратон като всяко от тях си беше предизвикателство и едва завършвах.
Първата малка утра, която направих беше Орехово Ултра. Понеже не знаех как ще ми дойдат 52 км, не си давах много зор и с един спринт накрая завърших средна работа, но все пак 9-та в моята възрастова група.
След като минах 50-те км в Родопите, реших че искам да си сглобя звездата от трите медала на Трявна/Персенк/Пирин и се записах за Пирин Ултра 66 км.
Един приятел каза, че съм нямала никакъв шанс да вляза в контролното време. Аз озверях и реших, че ще се скъсам от тренировки до състезанието и ще му докажа, че греши.
Самата история
На старта в Банско съм, с няколко приятели, малко храна, само два енергийни гела, тъничко яке и без никаква идея какво ми предстои. Въпреки всичко прочетено за трасето, истината е че от Пирин познавах само пътя до Вихрен и си мислех, че след като днешното трасе не минава от там всичко е наред.
И първите 20 – 30 км наистина бяха ок. Тичах без да се напрягам особено, наблюдавах как един от приятелите ми пред мен се храни по часовник и бавно ме откъсва. Другите бяха зад мен и се движеха по собствения си план.
Страхотно време, пресни сили, красиви гледки, някои от които заснех в движение. Района около Тевно езеро ме омагьоса и се зарекох да се върна и да го разгледам подробно. Единственото, което помрачи идилията беше, че си загубих капачката на едното шише с вода и имах известни притеснения за хидратирането по-нататък.
До хижа Пирин се добрах поне час преди контролното време и бях безкрайно горда от себе си. Но бях и гладна и реших, че трябва да изям поне един боб, а после не знам от къде ми хрумна идеята, че може да добавя и едно кюфте към боба. Голяма грешка! Другият проблем беше, че не можах да си купя бутилка с минерална вода, защото просто нямаше.
Старта от хижата, който в началото е сравнително леко изкачване ми се видя мъчителен. Едвам вървях. Реших, че е заради храната и зачаках да ми мине след известно време. Влачих се и се влачих нагоре и тъкмо поосвестих се оказа, че изкачването не само продължава, но и става все по-стръмно. Ставаше и жега, а водата нагоре намаляваше. Влаченето продължи като започнах и да посядам на почти всеки камък дето видя. Хората ме питаха добре ли съм, а аз им обяснявах, че съм съвсем ок, само дето съм зверски уморена. През цялото време също така не знаех накъде върви трасето и кой от всички върхове ще трябва да изкачваме. Като се довлачих до билото едни хора от екипа ми дадоха идея колко време имам до следващия пункт, но ми казаха, че няма да стигна за това време, ако се движа с тази скорост.
Е, добре, де, но нали това безкрайно изкачване все щеше да има край и след това – слизане. А края на изкачването бяха Куклите, от които гледките бяха наистина невероятни. Най-красив обаче беше момента, в който Куклите бяха минати и усетих, че започва спускането.
Но пак нямах идея колко зверско щеше да бъде слизането към Беговица. И слизах, и слизах, и слизах, и колената ме боляха, но поне дишах нормално и можех да се движа, без да спирам. Като се добрах до хижата (пак около час преди контролното време) изядох една супа със сирене и доста сушени кайсии и за щастие успях да си купя вода.
Този път знаех, че няма веднага да започне изкачване, а имам още малко слизане след хижата, та починах и ядох спокойно. Стартирах от хижата с един младеж, с който поне си бъбрих по време на подтичването надолу и времето мина неусетно. Пресякохме някак района на хижа Яне Сандански, но младежа беше доста по-бърз от мен и ме заряза. И правилно, защото аз започнах да се движа все по-бавно и по-бавно, докато не стигнах до една полянка, седнах на поредния камък и се замислих много сериозно дали има смисъл да продължавам. Усещах, че всички сили този път са ме напуснали, нямах никакви гелчета или други някакви средства за зареждане на батериите и бях наясно, че второ качване подобно на това към Куклите ще ми е непосилно. В този момент си дадох ясна сметка, че приятелят ми, който беше казал, че нямам шанс да вляза в контролното време е бил напълно прав. Бях way over my head – абсолютно надценила възможностите си …. или тогава така си мислех.
Свалих раницата и се загледах в телефоните, чрез които можех да се свържа с организаторите, за да им кажа, че се отказвам. Обаче се колебаех, защото си спомнях ясно, че отказването трябва да стане на пункт. Т.е. това означаваше, че трябва да се върна до Беговица, а това означаваше, че трябва да сляза малко и след това пак да се изкачвам. Ужас! Мисълта за изкачване към пункт, на който да се откажа ми изглеждаше кощунствена. Може би мъничко по-кощунствена от мисълта да продължа влачейки се напред. Почудих се малко и дали няма някакъв начин да накарам някой да ме вземе с кола от Яне Сандански, но нали мразя да притеснявам други хора с моите проблеми, а мразя и да чакам ……
И докато си се чудех така, седнала върху камъка ме настигнаха две момчета и ме питаха добре ли съм. Обясних им колко съм добре и какво се чудя. Единият от тях си погледна часовника и ми заяви, че всъщност се движа с добро време и имам напълно реален шанс да вляза в контролното. Не помня какво друго ми каза, но тъй като много сериозно се колебаех, явно и една дума беше достатъчна (след като бях поседяла и явно починала малко), за да реша все пак да продължа. Мислех си, че макар и влачейки се, ще успея да се добера до Бъндерица, а от там все може и да накарам някой да ме прибере с кола, ако съм твърде зле. За контролното време реших, че повече изобщо няма да мисля. Целта стана само да стигна по-близо до Банско. Като реших така, се сетих и че мога да си взема някой клон от гората, за да се подпирам, защото бях и без щеки. Казах си, че може и да не съм още маратонец, но съм планинар и като един уважаващ себе си планинар, жива или умряла ще се добера до следващата хижа.
След взимането на решение да вървя и първите стъпки по пътеката в гората се оказа, че не съм чак толкова зле и макар и вече да не можеше да става въпрос за тичане, мога да вървя туристически.
За огромно мое щастие това трето и последно изкачване, което предстоеше, се оказа по-леко като наклон от второто, а и вече застудяваше, а аз се чувствам много по-добре на студено, отколкото на топло.
Постепенно взе да се смрачава, а аз имах зад гърба си едно единствено качване на челник от хижа Мальовица до втора тераса и си спомнях, че не е съвсем лесна работа. Когато сложих челника вече бях набрала някаква височина, но пак нямах никаква представа къде се намирам и накъде ще ме отведе пътеката. Единствената утеха ми беше, че челниците на другите състезатели, които виждах напред бяха само на малко по-високо ниво от това, на което бях аз.
Като се стъмни съвсем установих, че нямам кой знае какви проблеми да следвам маркировката и да вървя в тъмното. Даже установих, че настроението почва да ми се повдига, защото пътеката имаше все повече и повече равни участъци.
По някое време чух забързани стъпки зад мен и се дръпнах, за да мине човека, но се оказа един младеж, който предпочита да има компания, пред това да върви сам в тъмното. Много се зарадвах, защото аз сама нямаше да посмея да помоля никой да върви с мен, предвид колко бавна бях.
И изведнъж цялата история взе да става приятна и забавна. Защото като имаш компания е съвсем, съвсем различно. Вървиш и бърбориш ли бърбориш, хем опознаваш друг човек, с подобни на твоите интереси, хем времето върви неусетно и без да искаш забравяш за умората. Даже по някое време като започнахме да слизахме се хванах, че се движа с доста бързи стъпки надолу, въпреки тъмнината и гадния терен.
Имаше моменти, в които маркировката на състезанието изчезваше, но аз бях запомнила, че се движим през повечето време по туристически пътеки и бях напълно спокойна като виждах пред себе си жълто-синята маркировка за хижи Вихрен и Бъндерица. Още повече, че вече вървях към единствения район в Пирин, който ми беше познат. Не, че имаше кой знае какво значение в тъмното, но все пак ….
Като гледах времето, взех да си връщам надеждата да финиширам в контролното време и взех да се забързвам. Надявах се отдалеч да видим светлините на хижа Вихрен, но хижа не се виждаше едно безкрайно дълго време, докато в един момент пред нас не изскочиха отразените светлини от фаровете на колите, паркирани отпред. А светлина в хижата едва мъждукаше и аз се сетих, че на някои хижи просто няма ток.
След като минахме хижа Вихрен вече знаех, че няма сила която да ме спре да се добера на собствен ход до Банско. Вече не ми и минаваше през ум мисълта да викам някой да ме прибере. Знаех добре пътя надолу, защото не само, че го бях минала по време на Пирин рън, но и два дни бях тренирала по това трасе по-рано през лятото.
На Бъндерица бяхме около час преди контролното време, което беше 15 часа и това беше предпоследната цел, която си бях поставила при планирането на състезанието. Знаех, че ако гледам да стигна малко преди контролното време на Бъндерица, нямаше да имам никакъв шанс да стигна за един час до Банско.
Все пак не вярвайки на очите си питах доброволците дали според тях ще мога да стигна за почти 2 часа до Банско и те казаха, че ще мога. Аз обаче повторих въпроса: „Ама, ще стигна ли ходейки, защото няма начин да мога да тичам?“ И те пак ме успокоиха, че ще успея.
Не знам дали ме разбирате какво щастие за ушите ми беше това уверение. След като изпихме по чаша чай и се подкрепихме с малко храна продължихме весело надолу. Пътя е доста еднообразен и ние в началото го вървяхме бърборейки, а по някое време взехме и да подтичваме.
Тичах и се хилех като тиква, леко замаяна от умора и от щастие, че след над 56 км бягане/ходене из Пирин съм способна да подтичвам. После по някое време ми писна и започнах да вървя и да обмислям варианта да се помотая и да финиширам буквално в последните минути преди контролното време ….. вече не помня какво толкова готино намирах в тази идея. Но нямах нерви за мотаене, само помолих момчето да не ме чака, а да си тича напред, че явно имаше повече сили от мен. Към края също така срещнахме един чужденец, който беше спрял поради факта, че маркировката беше изчезнала и той се чудеше накъде да върви в тъмното. Казах му смело да следва пистата по посока надолу и той отпраши.
Накрая на цялата тази одисея и аз се загубих в центъра на града, поради липсваща маркировка и непознаване на пътищата. Но открих в крайна сметка старт/финала, получих си медала и се тръшнах щастливо на земята. 34 минути преди контролното време, 14 място при жените, предвид, че първите 10-тина бяха от най-добрите бегачки в света, защото Пирин Ултра 66К беше осми финален старт в дисциплината Sky Extra от Migu Run Skyrunner® World Series. Най-добрите атлети от света на скайрънинга бяха пристигнали в България, за да премерят сили по пътеките на Пирин. И аз барабар Петко с мъжете, на 47 и бегач от година и половина!
После в полусън слушах останалите от групата да обсъждат счупването на челника и закъсването по трасето на един от приятелите ни, начинаещ ултрамаратонец като мен, на който обаче не можех да вляза в положението точно в този момент, че бях изцедена докрай и тотално замаяна от радост и нужда от сън.
Равносметката, която си направих преди да заспя беше, че за едно лято бях изкачила тичайки Ботев, Вихрен, Мусала (неколкократно), Черни връх, Мальовица, Орловец, Мечит, Ореляк, Куклите и множество по-малки върхове, връхчета и премки, бях свалила 10-тина килограма и бях във форма, в каквато не съм била никога досега.
Кой би помислил, е това е възможно?
Олимп Монс
Скафандърът беше станал лепкав и с характерната миризма на изпотено и вмирисано. Шлемът се беше запотил леко, но важното беше, че проф. Красимир Иванов напредваше сравнително безпроблемно и бързо през оранжевия камънак на Олимп Монс. Не се чувстваше уморен, все пак беше обикалял земните върхове на младини и определено имаше натренираност. Спомняше си с носталгия дългите дни прекарани по билата на българските планини. Кристалночистият въздух, миризмата на бор, студенината на планинските езера, есеният килим от листа. Да, това бяха любими негови усещания, но сега изникваше единствено носталгичният спомен за тях. Спомняше си и първите му сериозни изкачвания в Алпите, Андите, Хималаите и Каракорум… Безсънните нощи прекарани в аклиматизиране, успокояване на тревожността и радостта от изкачването на първенците в съответните планини...Приятелствата и трудностите, през които беше преминал, бяха калили характера на проф. Иванов и сега той беше готов за подвига на живота си. Но чувстваше нещо различно от това, което беше изпитвал досега. Не можеше и самият той да го разбере.
Водачът на първата международна експедиция до най-високия връх на планетите от Слънчевата система загрижено преглеждаше с колко кислород разполагат всички участници от експедицията. Междувременно, останалите се занимаваха с устройването на лагера и провеждането на множество изследвания на почвата и околната среда. Вятърът духаше „силно”, но поради тънката атмосфера на Марс, той по никакъв начин не предизвикваше дискомфорт у „алпинистите”. Проф. Иванов разучаваше магнитната обвивка на червената планета и сравняваше нивата на UV лъчите тук и тези на Земята. За ежедневните резултати той докладваше на водачът на експедицията д-р Габриеле. Вече се намираха само на около 10 км под върха и ентусиазмът и емоциите се усещаха много ясно във... „въздуха“.
Годината е 2053 и двадесет и петте участници в експедицията щяха да са първите хора стъпили на най-високия планетарен връх в Слънчевата система. Точно 100 години след изумителния подвиг на Сър Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей при първото изкачване на Еверест. Проф. Иванов определено чувстваше гордост, че и българското знаме щеше да бъде едно от малкото забити горе на върха.
Часът беше 8:00 сутринта и д-р Габриеле пусна съобщение до всички, че часът на атаката е настъпил. Нямаше закъде да се бърза, тъй като за разлика от Земята, на повърхността на Марс човек е по-лек и са необходими значително по-малко усилия за ходене и катерене. Освен това Олимп Монс беше огромна, но полегата планина, не беше така стръмна както земните планини. Нейният връх се извисяваше на 26 км над околната равнина (тъй като все пак на Марс няма океани не можем да говорим за надморска височина). Скафандрите правеха прехода още по-приятен, тъй като те напълно ги изолираха от околната среда и бяха направени с екзоскелети, които повишаваха средната скорост на участниците.
***
Последните няколко крачки преди всеки връх са винаги най-вълнуващите. Макар тогава човек да се чувства най-уморен, адреналинът и емоциите, които бушуват в тялото сякаш му дават свръхчовешки сили, с които да качи послелдните метри. Но в случая не беше точно така. Участниците в експедицията се бяха изморили сравнително малко, пулсът им беше в нормата, липсваше мускулна треска, някои имаха само малък световъртеж. И така, малко преди 13:00 всички двадесет и пет члена от експедицията вече бяха на върха на Олимп Монс. Гледката беше красива-накъдето и да погледнеш се виждаше оранжево-червената монотонност на една безкрайна пустиня. На югоизток се виждаше Тарсис Монтес със своите три гигантски планини-вулкани: Аскариус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс. На север се виждаха огромните каньони, през които преди милиони години са текли буйни реки. На изток в равнината се виждаха множеството малки селища и основният град, които се беше превърнал и в столицата на хората, които живееха на Марс-City X.
City X беше основан през 2024 година от първите заселници на Марс, изпратени от компанията на Илън Мъск-Space X, затова и базовият лагер по онова време носеше името Base Camp X. Но постепенно условията на Земята ставаха все по-лоши, зачестяваха бурите и природните катаклизми и постепенно хората се пренесоха да живеят на Марс. Постепенно Base Camp X нарасна, докато се взе решение да бъде преименуван и на City X-първият град извън пределите на Земята.
***
Разнообразни мисли минаваха през главата на проф. Иванов докато дъвчеше напоената с вода лиофилизирана ябълка. Българското знаме вече беше гордо забито до останалите, но постепенно държавите и народите бяха в процес на „сливане и интегриране“ и много скоро нямаше да има понятие като „народност“.
„Защо, ние, хората, винаги имаме склоността да сключваме договори и да правим съюзи след като катастрофата се е случила?“-си мислеше той. „Какъв е смисълът от новия Световен съюз, когато ние вече унищожихме планетата Земя? Защо не се сетихме по-рано да спрем алчната си експанзия към природните богатства на нашия дом? Данните бяха ясни и категорични още от 70-те години на 20ти век. Защо изсекохме горите си, защо не позволихме на иновативните и екологични компании да се развият, а допуснахме петролните гиганти да монополизират пазара и да продължат да замърсяват въздуха? Защо не обръщахме внимание на малките неща като да събираме разделно отпадъците си, да пестим водата от чешмите, да изгасяме електрическите уреди, когато не ни трябваха? Защо бяхме толкова зависими от тези пластмасови пликчета, прибори, чашки и други? Комерсиализмът ни тласкаше към безумното произвеждане и трупане на ненужни вещи, той беше причината и за развитието на технологиите за добро или за лошо. Можеше да действаме, можеше да предотвратим това. Не беше трудно. Алчността и леността погубиха Земята. Вече колкото и усилия да полагаме никога няма да върнем разтопените ледници, изсечените гори, разрушените хабитати и вече завинаги изченалите видове. Тогава трябваше да действаме“.
Може би ако в онзи далечен момент през 1953 някой беше казал на Сър Едмънд Хилари, че след 100 години, човешките технологии и способности щяха да бъдат толкова развити, че ще достигнем най-високия планетарен връх в Слънчевата система, той би се зарадвал. Но, можел ли е да предположи цената и жертвата, през която сме минали за достигането на това „постижение“.
Не беше само проф. Иванов, които тъжно съзерцаваше тишината на Червената планета. У останалите участници от експедицията също тежеше чувството на Пировата победа. Те знаеха, че от еволюционна и технологична гледна точка бяха направили огромен скок. Все пак човечеството е тръгнало от събирането на плодове и ловуване и е стигнало до населяването на съседна планета и още повече-изкачването на най-високия й връх. Носеше ли изкачването на Олимп Монс същото чувство каквото носи изкачването на кой да е земен връх? Питаха се: „бяхме ли щастливи?“
Константин Соколов
Ръчния часовник тихо тиктакаше на нощното шкафче. След минута щеше да
показва точно седем часът сутринта на денят 16 юни. Г-н Константин Соколов,
счетоводител по професия, планинар по сърце, така известен още като Коцето Соколски,
вторачил се в тавана и с отпуснати ръце до тялото, беше готов да изключи алармата още
при първото и позвъняване. Нетърпението и вълнението, че ще посети планината, в
точност централен балкан, за малко да не го остави да спи. Хижа Мазалат го очакваше,
както и той очакваше да пие топъл чай в нея.
Телефона звънна и в същия момент вече беше спрян. Коцето изправен на крака,
запретна пердето от прозореца и разпъна ръце. На масата и стола бе багажа му -
перфектно подготвен, с нищо липсващо и нищо излишно. Влезе в банята, наплиска
лицето си и изми своите зъби точно две минути и тридесет секунди. Обу чорапите си,
които бяха положени върху панталона, който беше върху тениската, която пък върху
полара и най-отдолу - якето, точно в този ред подредени по който ще ги облече. Сложи
четката и пастата за зъби в малко пликче, което се побра в идеално оставеното за него
място в несесерът, който пък застана в горната част на раницата, точно по размер в
оставеното празно пространство за него. Провери още веднъж документите и парите, с
които тръгва и обу обувките си. Завърза ги с перфектен възел, който пусна и двата края
на панделката се отпуснаха върху обувката с напълно еднаква дължина.
Коцето се изправи и погледна часовника си. Точно в този миг стрелката помръдна
и застана на петнадесет минути след седем. Усмихна се на една страна, излезе от
квартирата си, хвана автобусът за гарата, който в неделни дни минаваше точно в седем
часът и седемнадесет минути, а в седем и тридесет и една той вече беше на жп гарата.
Соколкси беше от хората, които не обичаха да чакат или пък да губят времето си. Затова
и влакът, с който пътуваше тръгваше в седем и тридесет и осем часът. Точно в толкова
часът се чу свирката на регулировчика движение, влакът изсъска, и в същия момент, в
който Коцето остави своята раница и се отпусна на седалката, влакът тръгна.
✻✻✻
Докато пътуваше, Соколски изчисляваше отново и отново дължината и броя на
своите почивки по пътя към хижата, с функцията на променливата от закъснението на
влака и ги намаляваше или увеличаваше, според това кога евентуално ще пристигне на
гарата, така че в крайна сметка да се получи еднакво време за преход. Приготвеният
сандвич хапна точно в девет и тридесет часът, за да може разградените въглехидрати да
му дадат енергия по време на изкачването в подножието на хижата. Влакът пристигна
навреме на жп гара Павел Баня. БДЖ не успя дори да промени дори и с малко сметките
на Коцето. Малкото автобусче, което разнасяше хората по околните села се напълни
веднага и потегли. Всичко беше по план. Всичко беше точно. Коцето Соколски издиша
шумно и се облегна на седалката.
Нямаше изминати и няколкостотин метра от тръгването, когато автобусът спря.
Шофьорът дръпна ръчната спирачка и слезе да отвори багажника отзад. Настъпи тишина
и малкото пътници в автобуса се въртяха с любопитство. Коцето си погледна часовника,
след което се опита да види какво става през задния прозорец, но капакът на багажното
му пречеше. Чуха се победителни викове и тежки крачки. Автобусчето се разстресе от
поставянето на още багаж в товарното. Два “шумни персона”, както по-късно Коцето
определи, се качиха в автобуса, задъхани и тонизирани от бягането да настигнат
автобуса. Седнаха на последния ред точно зад Соколски.
- Братлееее, какъв късмет извадихме!
- Да беее, не мога повярвам… направоо… не знам копеле!
Коцето се беше концентрирал върху това да гледа пътя през прозореца и се
опитваше да игнорира разговорът, който достигаше до ушите му.
- Лелеееее, а сега как ще стигнем до тая хижа…
- Споко бе Мирка, нали ти викам, че тука на гугъл мапса ми излиза къде е
точно, така че нема проблем.
✻✻✻
Пътуващите слязоха от автобуса в центъра на Скобелево и Коцето се запъти към
чешмата да си напълни вода. Хората се разотидоха в различни посоки и само два цветни
персонажа останаха втренчени в малкото екранче на телефона им. Соколски прибра
шишето с вода в страничния джоб на раницата, погледна часовника си и закрачи по
площада към една уличка по пътя за хижата.
“Не ме заговаряйте, не ме заговаряйте, не ме заговаряйте..” повтаряше си той
наум и гледаше право пред себе си “ Не ме загова..”
- Ей братле!
Коцето не се обърна.
- Извинявай, бате, към хижата ли си тръгнал?
Соколски спря. Обърна се бавно към тях, сложи си някаква умерена усмивка на
лицето и попита:
- Коя хижа?
- Марзалат.
- Хижа Мазалат ли имате предвид?
- Да, същата, и ти ли си на там!? - вече награбил раницата си, развълнуван
попита единият от закъснелите за бусчето.
- Да.. - отвърна Коцето - Ето това е пътя. Следвате маркировката.. като на
онзи стълб там.
- Ами и ние сме за Марзалат, хайде да ходим заедно!
- Но..
- Аз съм Мирката, а това е Виктор a.k.a. (също познат като) Вичо.
- Здрасти, аз съм Вичо.
- И все пак.. - опита се отново да ги прекъсне Соколски
- Но виж, ако искаш ние просто ще тръгнем след теб, то нали е все една
пътеката, няма да ни чакаш или нещо..
- Да бе, бате, изобщо нямаш грижи.
- Добре - преборен отвърна Коцето - но..
- Йееее, супер си бате!
- Добре добре, но хайде да тръгваме вече - погледна часовника си Коцето.
- Хайде - отвърна Мирката
- Само да си налея вода - прибързано изрече Вичо и започна трескаво да си
търси шишето в раницата.
Мирката застана изпъчено, извади телефона си и започна да позира за селфи.
Изръчка Вичо да направи някаква физиономия и той тотално се отплесна от това да
търси бутилката. След малко и двамата започнаха да избират коя снимка да постнат в
социалните мрежи. А Коцето, Коцето стоеше и гледаше картинката на двамата младежи
пред себе си, чудейки се да ги остави ли да се оправят сами и да тръгне сега или да се
надява, че един път тръгнат ли, ще спазват някакво темпо поне.
След известен обем разсъждения и критики, между двамата шумни персона,
шишето на Вичо не беше намерено. Също се стигна до извода, че една бутилка с вода ще
им стигне, но трябва добре да се напият сега. Соколски стоеше отстрани и търпеливо с
малко по-бърз пулс изчакваше двамата младежи да се натуткат. Правеше се, че оглежда
местните къщи, наблюдаваше тъпо небето или пък подритваше някое камъче по улицата.
А едно празно шише за вода се търкаляше на задната седалка на едно автобусче,
недалеч от тях.
✻✻✻
След като една черна котка се върна по същия път, по който преди няколко минути
беше преминала улицата, захилени и наситени с вода, Вичо и Мирката, притичаха към
Соколски и всички заедно “най-сетне”, както си каза на ум Соколски, тръгнаха. Вкараха
бодра крачка и напреднаха по пътя за хижа Мазалат.
- Следобед го дават да вали - отбеляза Коцето, с което искаше да мотивира
младежите да се движат по-бързо.
- Така ли? - отвърна Вичо.
- Е, ние ще стигнем сто пъти до тогава - веднага добави Мирката.
- Много ясно, ей го къде е го бате..
Соколски замълча и се надяваше лекото изкачване да заглуши разговорите с
тежки вдишвания. Не че компанията беше толкова лоша, мислеше си той, но не искаше
да им дава повод да спират. Обърна се и ги разгледа. Единият гледаше телефона си и
правеше снимки на почти всяко дърво или почти на всяка крачка. Вичо, от друга страна се
опитваше да съблече якето си без да сваля раницата. След малко пък започна да търси
пръчка, тъй като видя, че Мирката си е намерил някаква сопа, с която изглеждаше като
“е*аси планинаря” по думите на Вичо. Смяха се, приказваха глупости, но вървяха или
поне за това беше доволен Соколски.
- Трябва да пикая, чакайте! - дочу в ушите си Коцето.
- Айде давай, аз ще си свия цигара тъкмо.
Оставиха раниците на пътя. Мирката търсеше място да “пусне една вода”, сякаш
ще търси право дърво като за мачта и влезе стотина метра навътре в гората. Другия пък
извади листчета и тютюн, сви две цигари, попита с поглед Коцето, който се намръщи в
отказ. Запали едната и се облегна на раницата си. Изпукаха няколко клони и крачки в
шумата, а Мирката се появи от съвсем друго място от където беше влязъл. Взе другата
цигара, сложи си я в устата и метна раницата си.
- Само и аз да пусна една - каза Вичо.
- Вижте - не издържа Коцето - аз ще вървя бавно, а вие ще ме настигните.
- Идваме, секунда само - и Вичо с прегаряща цигара в ръка, се обърна с гръб
отстрани на пътя.
✻✻✻
Соколски беше вървял половин час сам, когато го настигнаха. Двамата му другари
не му изглеждаха разтревожени или неспокойни, както си мислеше. Коцето беше
изчезвал на няколко пъти от погледа им и беше сигурен, че ще кривнат по някой от
разклоненията по пътя.
- След петнадесет минути ще спрем за почивка - погледна часовника си,
точно когато двамата след него можеха вече да го чуят
- Йеееа бейбе!
- Ухууу!
Планината повтори няколко пъти техните възклицания и ехото от склона още
повече мотивира двамата младежи да викат.
- Ауууууууу - крещеше Вичо
- Айорипииии - бумтеше Мирката
- По-тихо - мрънкаше Коцето
Седнаха на едни камъни покрай реката и Соколски извади ръчен хляб, хумус,
малко маслини и газово котлонче за чай. Вичо и Мирката също започнаха да вадят разни
неща от раниците си. Чипсове, кока-кола, вафли, брускети, баничка и една много
смачкана кифла с шоколад от подлеза на Плиска. Започна шумно отваряне на пакети,
мляскане, сърбане, хрускане и смях. Коцето мажеше една филийка с хумус и си мислеше,
как може да има толкова неподготвени за планината хора. “Без екипировка, тръгнали в
централен балкан..” чудеше се той, “.. ще ги завали дъжд, ще настинат, ще се загубят”.
- Абе Коце искаш ли една фафла? - подаваше пакет вафли Вичо.
- Не, благодаря.
- А малко брискети да гризеш?- от друга страна пък протягаше ръка Мирката
с пакет брускети - Да не стоиш гладен с тая малка филийка?
- Не, благодаря.
- Ами, Коце, това там трябва ли да ни притеснява? - ръката на един от
младите планинари сочеше на югозапад към черното небе.
Коцето не беше забелязал блъскащите се един в друг кълбо черни облаци, които
бързо напредваха към тях. Беше ясно, че ще вали по-рано от прогнозата, която той беше
гледал вчера. През лятото времето в планината можеше да се смени за минути - от
слънчево към буря със светкавици и мълнии.
- Трябва да тръгваме - нагълта филийката с хумус и събра нещата си - тези
облаци ще са тук до половин час, а нас ни очаква изкачването към хижата.
- Значи сме близо така ли, а?
- Горе на билото е хижата, но пътя до там е мното стръмен и ще е лошо да
ни хване бурята в гората.
- Ей там ли е? - посочи към гората Вичо.
- Не се вижда от тук.
- Е, че то ей го де е - добави Мирката.
- Ами да, ей сега ще го качиме, колко му е?
- Тръгваме - и без да ги изчака, Соколски погледна часовника си и тръгна по
криволичещата пътека в гората.
Мирката и Вичо продължиха да хапват без капка безпокойство и си говориха за
сериозността на техния спътник:
- Тоя е голяма напрежонка бе Мирка..
- Да бе бате, виж го к’ъв припрян.
- И за къде бърза сега, все едно ще го стопи тоя дъжд.
- Да бе, пък е добре екипиран, няма дори да се намокри..
- Но може би пък да намокри гащите като гръмне - засмя се Мирката
Вичо се изсмя и няколко трохи изхвърчаха от устата му. Двамата герои решиха да
изпушат по една цигара и тогава да потеглят, тъй като много им хареса местенцето до
реката, където бяха приседнали. Двама “шумни младежи” си седяха по камъните покрай
водата, бурята напредваше към балкана, криеща слънцето в себе си, а Соколски крачеше
забързан по склона нагоре, вярвайки, че ще успее да я изпревари.
✻✻✻
Слънцето се скри, вятъра забърза между склоновете, дърветата забучаха. Чуха се
няколко капки да се разбиват в листата, а птичките заглъхнаха и се прибраха в своите
скривалища. Коцето бързаше по склона нагоре, беше много близо до хижата. Мислеше си
за двамата зад него и дали те ще съумеят да пристигнат преди бурята. Надяваше се, че
не са толкова безотговорни и ще му прекъснат насладата от топла леща с някоя шумна
приказка свързано с тяхното оцеляване на влизане в хижата.
Хижа Мазалат си беше точно там, където я беше видял за последно. Шмугна се
през входа и влезе. Момента, в който затвори вратата, два масивни черни облака се
сблъскаха, изгърмя и се изсипа пороен дъжд с грамадански капки. Коцето погледна
часовника и беше доволен от своята точност и усет за времето. Остави обувките си и обу
домашни чехли. Поздрави хижарката, остави си багажа в стаята, поръча си чай и
спокойно се настани на едно от креслата срещу панорамните прозорци. Времето навън
беше ужасно и той гледаше как хижаря в своя дъждобран прибира разни неща в
пристройките или пък подвиква на добитъка да се прибира в къщурките си. Прането беше
събрано, но един прелитащ бял чаршаф подсети хижаря за забравените дрехи от другата
страна на хижата и той се запъти натам. Скри се от погледа на Коцето и той се отпусна на
креслото. Не искаше да си признае, че беше започнал да се притеснява.
За пореден път Соколски погледна часовника си. Бяха изминали вече двадесет
минути, а бурята навън даже се засилваше. Гърмеше, духаше, мокреше, а Мирката и
Вичо все още ги нямаше. “Трябваше вече да са стигнали” мислеше си Коцето, “няма къде
да объркат пътя”.
✻✻✻
Една мълния удари склона над хижата и пукот разтресе прозорците. Чаят на
масата беше изстинал, а креслото до него беше празно. Константин Соколов връзваше
своите обувки и закопчаваше мембрана си. Той се връщаше да търси неговите спътници.
Мислеше, че накрая на пътеката са се замотали и са излезли от гората на друго място по
билото и не могат да видят къде е хижата, или пък може би нещо да е станало с някой от
тях. Бързо излезе от хижата и се гмурна в гората да ги търси.
Търсенето не продължи дълго. Коцето ги чу. Недалеч от хижата той долови викове
и се затича към мястото, от където идваше звука. “Загубени са” помисли си той. Премина
покрай няколко дървета, поизкачи се по една скала, показа се на едно възвишение и ги
видя. Бяха захвърлили раниците настрани и двамата бяха застанали на ръба на една
скала и.. крещяха.
- Ухуууууу!
- Йеее бейбеее!
- Само това ли можеееш?
Мокри до кости Мирката и Вичо се забавляваха, изпъчвайки се и махайки ръце,
застанали върху хлъзгавата скала и перчещи се на бурята. Коцето ги приближи и
изтърси:
- Абе вие лудилите бе!?
- Коцееее, айде бе, къде се губиш?!
- Ела тук, застани и викай, да видиш къв кеф е.. - добави Вичо
- Ще паднете бе, ще ви удари някакъв гръм, ще настините…
- Айде бе Коцеее ела… - Мирката започна да го дърпа за мократа му
мембрана и го намести между тях.
- Давай сега крещи все едно си някакъв дивак - подтикна го Вичо - Ауууууу!
- Хижата е ето там, хайде стига глупости - дърпаше се Коцето.
- Ей така Коце - крещеше отляво му Мирката - Уа-уа-уаааа!
- Давайте да се прибираме, вие сте луди.
- Айде бе, отпусни се за момент.
- Не, не и не! Хайде към хижата, ще настините - гълчеше ги Коцето.
- Ауууууууу - крещяха другите и продължаваха да го подтикват да вика.
- Ехо! - късо и слабо по-скоро каза, отколкото извика Соколски.
- Давай по-силно!
- Ехо! - отново пробва той - Ето, хайде да се махаме от тук вече.
- Със всички сили извикай, ей така - каза му Мирката и изкрещя - Ехооооо!
- Ехооо! - извика Коцето
- Ехооооо! - извикаха другите.
- Ехооооо! - изкрещя Соколски колкото дъх има.
- Само това ли можеш? - Вичо крещеше на бурята, която не беше спряла ни
за момент, да гърми, да вали, да духа.
- Йехаааа! - крещеше Коцето, прегърнал другите през кръста.
Соколски беше изкрещял толкова силно, че чак смути двамата си другари. Всички
се засмяха и той се почувства по-добре, забрави за дъжда, за опасността, за времето.
Беше направил нещо извън комфортната си зона, нещо което никога не би си и помислял
да прави, още по-малко да направи. И някак си това го караше да се чувства добре.
Много добре.
✻✻✻
Разхилени и мокри, не след дълго тримата се отправиха към хижата. Влязоха и се
изсушиха на печката. Прекараха вечерта на масата, говорейки за днешната разходка,
крещенето и планината. Коцето добави и малко сериозни теми, като тези за каква
екипировка и какво трябва се прави по време на буря. Мирката и Вичо се смееха и му
напомняха как беше викал на скалите. След това разказаха историята на хижаря. Коцето
се изчерви, опита да се оправдае, не успя, отказа се, и отново всички заедно се смяха на
историята. Времето беше утихнало, небето чисто, а смеховете от блещукащата
светлинка утихваха под тежестта на нощта.
✻✻✻
Утрото беше слънчево и свежо. Коцето разбъркваше своя билков чай. Беше сам в
столовата. Чувстваше се много добре. Вчера беше различен ден за него, вчера беше
живял. Харесваше му тази мисъл, но не знаеше как да превъзмогне самия себе си. И друг
път си беше мислил за това. Не искаше винаги да бърза и не искаше винаги да знае какво
предстои. Не желаеше да контролира живота си до такава степен, че да му стане
безразличен. И все пак тази способност на характера му го беше довела до тук - беше
постигнал много, но беше почувствал малко. Соколски не беше глупав, осъзнаваше, че да
промениш себе си е трудно, ако не невъзможно, но поне можеше да започне с нещо
малко. “Планината е като живота” замисли се той, “ти избираш от къде да минеш и с кого”.
- Можеш да мислиш за това къде да стъпваш и колко бързо ще стигнеш, но..
изпускаш цялата гледка - тихо си каза той.
А гледката беше наистина прекрасна. Синьо небе без нито един облак. Ясно и
чисто, виждайки се на километри. Низината зеленееше, птичките чуруликаха, гората
мълчеше. Един чудесен ден. Коцето погледна часовника си - осем и двадесет часът.
Внимателно го откопча и го остави да постои в дланта му за няколко секунди. След това
го стисна, замахна с ръка и го хвърли с всички сили
Елизабет и планината
1.
Купих си билет за совалката до Единор– планета, намираща се в центъра на обитаемата зона на двете си звезди - тръгваща утре в седем сутринта. За Единор знаех твърде малко. Климатът ѝ бе близък до този на Земята, а осемдесет процента от повърхността ѝ бе заета от планински вериги, гъсто прорязани от реки. Билетът включваше и настаняване в хотел “Кеплер”.
По това време на Земята бе есен, но на Единор все още бе пролет. Хотелът се намираше в планината Нерия, известна с не толкова стръмните си склонове, подходящи за начинаещи катерачи. Изглеждаше точно като за мен.
2.
Не бих определила живота си като вълнуващ. Живеех в Денвър, Колорадо. Имах най-обикновената работа, тази на касиерка в супермаркет, чиито собственик все още отказваше да ни замени за роботи.
През 2189 година се омъжих за Натаниъл – на вид скромно момче, което превърна живота ми в ад. Беше ни редовен клиент в магазина, така се запознахме. Бях на двадесет и три години, а той на двадесет и седем. Когато ми предложи брак след едногодишна връзка, реших, че съм най-голямата късметлийка на света. Повечето момичета се оплакваха от това, че мъжете им не се сещат за семейство и деца. А Натаниъл само за това говореше. Още тогава трябваше да усетя, че има нещо нередно. Но кой би предположил, че ще се промени толкова много след женитбата ни?
Поставянето на брачните чипове изтри маската на Нат. Поведението му коренно се промени. Накара ме да напусна работа – той бил мъжът вкъщи и той щял да ни издържа. Забрани ми да излизам с приятелки. Ако някоя от тях искаше да ме види, трябваше да дойде до дома ни. За контакти с мъже под каквато и да е форма и дума не можеше да става. Не проумявах как бе възможно в едно толкова развито общество като Земното, все още да има прояви на първобитна деградация.
Всичко това приех смирено. Но желанието му да имаме дете достигна фанатични висини, което в крайна сметка ме накара да се събудя и да върна контрола върху живота си.
Натаниъл изливаше семето си в мен всеки ден. Тайно от него продължих да пия противозачатъчните си хапчета, от които имах няколко кутийки запас. Разочарован от това, че не зачевам, настроението му покрай мен се влошаваше. Ласките му станаха груби, по тялото ми синините се множаха. Напълно и безвъзвратно, любовта ми се превърна в омраза.
Нямах към кого да се обърна. Натаниъл не ми позволяваше да излизам дори на пазар. А приятелките ми отдавна бе отблъснал и никоя вече не ме посещаваше.
Мечтаех да съм някъде другаде. Далеч, в някоя планинска вила, да гледам през прозореца как се сипят снежинките отвън, а вътре камината да гори. Тази фантазия се разиграваше в ума ми, когато Нат се прибираше вкъщи и разкопчаваше колана си.
3.
Едва когато убих съпруга си, осъзнах колко натоварващ психически е бил бракът ни. Уверявам ви, че не бе планирано. Изненадах себе си с проявата на смелост и да си призная, някои моменти от деянието ми се губят. Помня, че Нат се прибра от работа. Помня, че чух познатите звуци от свалянето на панталоните. Лежах, свита на кълбо, със затворени очи на леглото в спалнята ни, но уви, това че спя никога не го бе спирало. Усетих дъха му на бузата си. Обърна ме по гръб и ратвори берата ми. Наведе се толкова близо, че можех да усетя пулса му като свой. И тогава го захапах.
Не обичам да се оправдавам, но всичко стана толкова бързо. Сама не вярвах в това, което върша, но прекрасно знаех, че не мога да спра. Ако не довършех започнатото, той без съмнение щеше да ме убие.
Тялото му лежеше на леглото. Вратът му бе разкъсан, а белите чаршафи, които купихме заедно, бяха в пръски алена кръв. Усещах вкуса ѝ в устата си докато купувах билета.
След седмица, две или месец, властите щяха да ме открият. Не вярвах да проявят милост или разбиране. Бях наясно, че ме очаква доживотен затвор. Но преди това щях да се насладя на последните мигове свобода в планината. Щях да запечатам красотата ѝ под клепачите си, за да мога да я̀ виждам винаги, когато поискам.
4.
Събудих се от припукването на дървата от дигиталната камина. Никой отдавна не гореше истински дърва, а въпреки пролетното време сутрините тук се оказаха студени.
Стаите бяха пръснати край основната сграда на хотела и сами по себе си представляваха мини-хижи. Моята не бе от най-луксозните, но пък бе уютна. Имаше голямо легло в средата, с много възглавници и пухкави завивки. Виртуалната камина беше срещу него, а банята бе в ляво. От дясно пространството бе заето от малък диван, масичка пред него, а в дъното срещу тях бе телевизорът. Всички стени от тази страна бяха стъклени, с плъзгащи се врати, отвъд които малка пътечка отвеждаше до централната част на хотела с ресторанта и рецепцията.
Не исках да се излежавам твърде дълго, за да не пропилея деня си. Станах и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и го попих с бяла памучна кърпа. Вечерта бях вързала косата си в опашка, която сега стърчеше в безпорядък. По принцип бе чуплива,но сега приличаше на кестеняво чудовище. Изморих се само при мисълта за това колко усилия щеше да ми коства да я̀ разреша. Огледах се отблизо в огледалото и видях следите от недоспиване. Иначе бялата ми кожа, сега беше леко пожълтяла и повяхнала. Имах торбички под кафявите очи, а на брадичката ми избиваше пъпка. Преди време видът ми щеше да ме депресира. Щеше да ме хване срам, когато общувам с други същества, вярвайки че всички са се вторачили в дефектите ми. Сега просто се радвах, че съм свободна да изляза.
Никога не съм имала физическите данни за планинарка. Често се мотивирах през годините да започна да тренирам и да покоря възможно най-много върхове. Но ентусиазмът бързо секваше на първата мускулна треска. Така, когато отивах на хижа с приятели, се разхождах само по лесно достъпните туристически пътечки в околността. Но дори това ми доставяше удоволствие. Планината ми носеше усещане за покой и вътрешен мир, какъвто при никакви други обстоятелства не бях изпитвала.
Обух удобни панталони, маратонки, тениска и суитшърт. Изядох набързо един от сандвичите, които носех, за да не се бавя излишно в ресторанта. Слънцата на Единор, Голямата и Малката Аврора, тъкмо изгряваха. Имах карта на местноста и я̀ огледах. Най-близо до хотела се намираше паметник, издигнат на връх “Самира”, до който водеха 894 стъпала. Самият връх бе висок 1232 метра. Стори ми се добре като начало и поех натам.
Нарамих малка раница, в която носех два сандвича, бутилка вода, портфейл, телефон и комплект за първа помощ. Още с първите крачки по пътечката усетих ободряващият ефект на планинския въздух. Небето вече розовееше и първите слънчеви лъчи се подаваха зад облаците. Щеше да е топъл пролетен ден. Край мен капчиците роса по храстите и цветята, проблясваха като малки диамантчета. На няколко пъти спирах да им се порадвам. Въпреки сходният климат, доста от видовете растителност ги нямаше на Земята. Например, цветята-хамелеони, които разгледах с най-голям интерес. Цветовете им се променяха изцяло, дори стъблата и листата, когато доближиш нещо до тях. Ръкавът на сивият ми суитшърт ги направи сиви, а лилавата ми тениска – лилави. Ставаше интересно, когато доближиш две или три различни по цвят предмета. Тогава нюансите се плеплитаха и бореха за надмощие без, в крайна сметка, да има победител.
За мое най-голямо улеснение имаше поставени табели, оказващи посоката към връх “Самира”. Паметникът на върха бил издигнат като символ на свободата на Единорци. Наричаха го “Фамир”, което на техният език буквално означаваше “Свобода”. Нямаше как да не се зарадвам, че не само на Земята, но и тук, езиковите бариери бяха отпаднали. Всеки човек бе оборудван с миниатюрен имплант в черепната кост, над ушната мида, който превеждаше автоматично на всички познати езици. Физиологията на Единорци обаче, бе такава, че те се раждаха с естествен такъв и разбираха на който и език да им проговориш.
Следвах табелите и скоро се озовах в основата на стъпалата. Бяха внушителни и не можех да не им се възхитя. По груба преценка бяха 4 метра широки, а нагоре краят им не се виждаше. Камъкът разцепваше гористата местност на две и се чувствах като в приказка.
Заизкачвах се, като на всеки десетина стъпала се откриваше малка площадка с пейки от двете страни. На трийстото реших да поседна и да погледам планинската местност. Високите дървета се губеха в облаците и аз се чудех какво ли си шушукат там горе. Долу, стъблата им ме призоваваха да зарежа стъпалата и да тръгна измежду тях. Напомниха ми игли в игленик от зелена трева.
Продължих да се изкачвам. Липсата на физическа подготовка си казваше своето и докато стигна върха краката вече ме боляха. Бях задъхана, но бързо възвърнах нормално сърцебиене. Пред мен, конусовидният мраморен паметник се издигаше величествено. Бе украсен с множество орнаменти по краищата си и непознати за мен същества в средата на всяка от страните. Съществата приличаха на земните октоподи, с много пипала, но надолу телата им бяха гущероподобни и покрити с нещо като рибешки люспи. Имаха и големи, ципести криле. Единорци явно имаха богато въображение.
Обърнах се и притаих дъх пред гледката. Планинската верига разстилаше формите си, покрити с уязвима, нежна зеленина. Усещах, че ми е показано нещо специално. И тогава затворих очи. За да се насладя на момента, трябваше да се откъсна от света. Сетне погледнах пак. По-ниски и по-високи върхове се редуваха, а необятността им ме караше да се чувствам малка, но и защитена. Вятърът рошеше косата ми, потреперих и се прегърнах с ръце. Малката и Голяма Аврора вече огряваха всичко, а няколко бели облака им правеха компания. Чувствах се истински свободна. На Нат това нямаше да му хареса.
Надолу по склона към гората водеха две пътеки. Погледнах картата си, но не видях нищо отбелязано там. По-късно, когато се върнех към този момент, щях да разбера, че решението ми да тръгна надолу е било съдбоносно. Любопитството ме подтикна да се обърна към един от охраната на паметника, пред който все още се намирах. Тук е момента, в който е редно да спомена, че Единорци бяха извънземна раса, която в лице изключително моного наподобяваше земните котки. Те съвсем не обичаха да бъдат сравнявани с тези така прекрасни домашни любимци и никой Землянин не си позволяваше коментар по въпроса в тяхно присъствие. Припомних си този факт преди да се обърна към един нисък, набит Единорец, със сива коса. Да, също предпочитаха думата “коса” пред “козина”, което според мен си беше и в реда на нещата, тъй като телата им не бяха окосмени. Розовото му лице се оживи, когато наближих. Винаги изпитвах изследователски интерес при срещите с Единорци. Щеше ми се да ги разгледам повечко, но нямаше как да го направя без да ги обидя. Поздравих пазача и набързо направих няколко мислени бележки – нямаше вежди, очите бяха зелени с издължени вертикални зеници, малък сърцевиден нос, бели мустаци и типично котешка горна устна, облечен в кафява униформа, с черна жилетка. Попитах за пътеките, при което той почеса островърхото си ухо, давайки ми възможност да видя извитите нокти. Сетне ми каза, че водели до планински извор, популярен сред местните. Тази от дясно била по-пряката. Благодарих му и тръгнах.
Неколцина други туристи оглеждаха местноста, но сякаш никой не обръщаше внимание на пътеките. Запитах се защо за мен са толкова забележими. Харесваше ми, че даваха избор. Наляво или надясно? Все пак реших да послушам съвета на охранителя.
Не бях изминала и петдесет метра, когато срещу мен се зададе млад Единорец, с панталони от дебел, тъмносин плат, черно горнище и черни обувки. Косата му бе дълга и се стелеше като мрачен водопад по гърба му, имаше хипнотизиращи зелени очи и държеше тояга в дясната си ръка. Когато бе достатъчно близо до мен, спря и поздрави. Попита ме къде отивам. Обясних, че търся планинския извор, за който са ми казали горе, на връх “Самира”. Тънките вертикални зеници се разшириха леко, сетне отново се опънаха като струни.
Представи се с името Рамиел.
- Елизабет – отвърнах аз
- Имам да свърша една работа, горе, на паметника. Ако ме изчакаш ще те заведа до извора.
Не можех да повярвам, че непознат би направил това за мен. Огледах се наоколо. Сама жена в планината без опит? Шансовете ми да се изгубя бяха доста големи. Но все пак трябваше само да следвам пътеката, нали? От друга страна не исках да изпускам шансът да прекарам време в компанията на Единорец. Съгласих се.
Върнахме се там, от където бях тръгнала. Както Рамиел ми обеща, не се забави много и скоро тръгнахме заедно. По пътеката водеща наляво.
- Този път не е ли по-дългият? – попитах
- Да, с около половин час е повече ходенето, но е по-лесният. По-малко стръмни участъци.
Приех отговора, но притеснението ми нарастваше. Не познавах местността. Нито пътеките, нито въпросният извор ги имаше на картата ми. Изобщо, не можех да съм сигурна, че Рамиел ме води в правилната посока. Можеше да ме отвлече, ограби и убие, да захвърли трупа ми сред чукарите. И все пак продължих да го следвам. Вървях на около три-четири крачки зад него, за да може винаги да е в полезрението ми.
Рамиел не беше разговорлив. С трудност откъсвах погледа си от него, от части, защото не му вярвах напълно, от части, защото го намирах невероятно красив. Имаше грациозната походка на охранен котарак. Знаех, че сравнението би го обидило, затова си мълчах, но не можех да спра да си го мисля. Кожата на лицето му изглеждаше гладка и еластична, не бе толкова розовееща, колкото на пазача, с когото разговарях. По-скоро сивееше, без да му придава нездрав вид. Усмихна се, когато му казах, че обичам планината, и под типично котешката устна пробляснаха бели, прави зъби. Горните и долни кучешки зъби изглеждаха остри като малки ледени шушулки.
Теренът край нас ставаше все по-стръмен, а дърветата все по-високи. На повечето от тях бяха навързани жълти ленти, поставени от планинари, минали от тук преди нас. Отпред се откри нещо като голям ров, който трябваше да преминем. Рамиел скочи долу и ми подаде ръка. Приличаше съвсем на човешка, като изключим заострените нокти, които обаче изобщо не ме одраскаха. Допирът бе приятен и за момент ми се прииска да не го пускам.
Минахме по още два-три стръмни и тенси участъка, където се наложи да се хващам за клоните на храсти или паднали дървета, преди да стигнем до заслон. Заслонът представляваше дървена колибка без предна стена. В средата имаше две пейки и маса между тях. Зарадвах се, че ще поседнем. Слабините все още ме наболяваха, напомняйки ми за Натаниъл. Краката също ме бяха заболели и имах нужда да хапна, понеже беше станало обяд.
- За първи път минаваш подобен терен, нали? – попита той
- Толкова ли е очевидно? – бузите ми пламнаха
- Справяш се добре. Планината те обича почти толкова, колкото и ти нея.
- Според теб планината е жена? – гласът му бе плътен и успокояващ. Не исках да спира да говори. Потръпнах от удоволствие, когато се засмя на въпроса ми.
- Планината е Всичко – и жена, и мъж, и любим, и враг. Винаги ти дава това, от което имаш нужда.
Замислих се върху това докато похапвах сандвича си. Умът ми предателски извика образа на Нат. Окървавените чаршафи, разкъсаният врат. Сигурно вече са открили трупа и са ме обявили за издирване. Имах нужда от спокойствие в последните си часове свобода и планината ми ги осигуряваше.
Скоро тръгнахме отново. Излязохме на по-широк път, продължаващ стръмно надолу. Беше станало доста топло, затова свалих горнището си и останах по тениска. Голямата и Малката Аврора преплитаха лъчи в клоните на дърветата. Скоро дочух шумът от течаща вода.
- Пристигнахме. – обяви Рамиел
Пред нас се разкри висока каменна стена с множество символи, които не разбирах. В средата ѝ, като израстък илизаше пипало, по което се стичаше вода в малко басейнче. Капките блестяха като кристали на слънчевите лъчи. Из орнаментите видях познатите ми, приличащи на октоподи, същества от паметника на връх “Самира”.
Рамиел извади малка сребърна чаша и ми я̀ подаде. Имаше такава и за себе си. Напълни я̀ от извора и жадно отпи. Сетне ме подкани да последвам примера му.
Вкусът бе странен. Леко метален, но все пак приятен. Хареса ми и си налях още. Изпих и втората чаша, сетне се огледах наоколо, възхитена от планинската красота, и вдишах дъблоко.
- Определено си струваше. Пътят до тук, имам предвид. Благодаря ти, Рамиел… - замлъкнах, когато го погледнах. В очите му се четеше необяснимо за мен изумление. С две крачки взе разстоянието помежду ни и погали бузата ми с ръка. Не побягнах, не помръднах, притаих дъха си, сякаш беше от някакво значение.
- Знаех си, че си Достойна. – прошепна ми.
- Не разбирам. Достойна за какво?
- Каквото и желание да си имала, е било достатъчно силно, за да бъдеш Избрана от Планината. Двете пътеки, Елизабет? Виждат ги само тези, които са срещали Смъртта в очите. Това бе изпитание номер едно. Номер две бях аз. Когато ти подадох ръка и ти я̀ прие, прочетох миналото ти. – сърцето ми заби лудо – Знам какво си направила и защо. Третото изпитание бе водата. Ако помислите ти бяха нечисти, щеше да умреш. - Повдигнах ръка към импланта зад ухото си. Нима се беше повредил? Очите ми неволно се напълниха със сълзи. Рамиел хвана ръцете ми и поклати глава.
- Това, което чуваш, не е грешка в превода. Това е шансът ти да бъдеш свободна завинаги. – като каза това, ме пусна и се приближи към извора. Пъхна ръката си в един от отворите в каменната стена. Чу се изщракване на механизъм и от лявата страна се отвори проход, широк не повече от метър и половина.
Не знаех какво да кажа. Всичко ми се струваше толкова нереално. В ума ми се заблъскаха въпросите: “Защо аз?”, “Как е възможно?”, “Нима ще ми бъде простено толкова лесно?”, но не успявах да се концентрирам върху нито един от тях. Като на сън, гледах себе си отстрани докато Рамиел поемаше ръката ми и ме повеждаше към прохода. А там се намираше отговорът на всичките ми молитви, отправяни някога.
- Добре дошла в град Мервил, Елизабет. – усмихна се Рамиел. Пристъпих напред по пътека от мрамор. Неколцина мъже и жени, от различни раси, се разхождаха сред високи сгради от цветен гранит. Бяха облечени в бели роби и ни помахаха. Поех си дълбохо дъх.
Зад нас проходът се затвори.
В края на деня
Велосипедът лежеше край пътя, а задната гума се въртеше бавно.
- Странно! – помислих си и набих спирачки. – Потеглихме преди 5 мин., рано е за пиш-пауза.
Нали съм късоглед, осъзнах ситуацията, чак когато се приближих съвсем – Татяна не се намираше в храстите, а лежеше под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й беше отхвръкнала встрани. Долових приглушен стон.
***
Ще ми се да подхвана тази история от самото начало, но как ли би прозвучало:
„Всичко започна преди 25-30 милиона години с изригването на един подводен вулкан, довел до процес на петрификация.“?
Веднага ще си кажете:
- На този му хлопа не дъската, а цялото дюшаме!
Подобен ефект ще има и:
„Виновни са траките и създаденият от тях преди 4000 г. скален култов мегакомплекс за векторно-хоризонтална астрономия“.
Твърдението „Ако преди 2017 г. Исус не беше възкръснал, въобще нямаше да се стигне до тук!“ ще предизвика у мнозина спонтанната реакция:
- Санитар, усмирителна риза!
Ситуацията ми няма да се подобри особено и ако заразказвам за дървета или гъби от камък. Най-безопасно ми се вижда:
„Влакът се носеше бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процедиха през мръсния прозорец и осветиха трите ни коня“.
Ще премълча факта, че конете бяха от желязо.
***
Влакът се носи бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процеждат през мръсния прозорец и осветяват трите ни коня. Реално всички те са на Крум и самият той настоява, че не са коне, а дракони – Белия дракон, Зеления дракон и Черния дракон. Така става като прекеляваш с фентъзито! Дракони не съществуват, ако питате мен. С изключение на комодските варани, де, това са си дракoни откъдето и да ги погледнеш.
Спътниците ми, като редовни велосипедисти, отдавна ме убеждаваха да предприемем някакъв вело-преход. Най-сетне идва и този момент – 4 почивни дни, съпътстващи Великден, и прогноза за дъждовно време, отказала ни от планове за високата планина. Това, че с Танчето не притежаваме велосипеди, е само дребната подробност – третият мускетар има достатъчно за всички ни. Дестинацията е ясна без обсъждане: Източни Родопи – едно от малкото ми бели петна по картата на България.
И така, на Разпети петък още по тъмно се натоварваме на влака за Свиленград. Откакто Крум се захвана сериозно с колоездене, тримата успяваме да се съберем за общо ходене значително по-рядко. Особено през лятото, тогава той все участва в бревети и е на принципа:
- На планина ще ходя зимата, когато не става за колело.
Затова, въпреки ранния като за почивен ден час и сънените ни физиономии, не пробваме да поспим, а си бъбрим. А и как да заспя, защото този път ходенето на планина ще е малко по-различно – отправям на първото ми вело-пътешествие. Основната причина да не съм екзалтиран от вълнение е притеснението, че може да не се справя и само да съм в тежест на останалите. Едно почти непознато за мен чувство – свикнал съм аз да задавам темпото. Може да съм Риби, но сега плувам в непознати води. Да, мога да карам колело от дете, от десетилетия, но горе-долу от толкова време не съм карал истински, нищо различно от 2-3 пъти в годината по едно кръгче с коня на приятел.
По някое време Крум подмята:
- Аз средно на година с колелото навъртам към 5000 км.
Танчето се замисля. Дружно смятаме разстоянието до работата й, умножаваме го по броя работни дни от ранна пролет до късна есен, но без дните с отпуска, добавяме малко бонус от други „нерегламентирани“ карания като „Витоша 100“. Финалната цифра изненадва дори самата нея.
- Наистина ли стават 2000 км.? – съмнява се тя в правотата на сметките ни.
Престрашавам се да се включа и аз:
- Аз съм по средата. На година ми се събират между 2 и 5 ... километра, без хилядите.
Избухваме в дружен смях. За моя сметка. Разговорът въобще не повишава увереността в собствените ми способности.
Този път от БДЖ изневеряват на репутацията си – влакът се движи бързо и пристига в Димитровград по разписание. Като човек обичащ списъците, не пропускам възможността да си взема печат от къщата-музей на Пеньо Пенев. Намирането й отнема време и компенсира точността на жп-то. Докато напазаруваме и хапнем по няколко банана от местния пазар, става обяд. Няма за кога повече да отлагаме. Иде ми да извикам: „На коньовете!“, ама това май беше възглас от една друга игра.
Може аз да съм направил плана и набелязал интересните обекти, но Крум, като най-опитен, се движи първи. Между нас е единствената ни дама. Поддържме този ред постоянно, минавам напред само в редките случаи, когато съм набрал голяма инерция при спускане.
Пътят до Хасково е идеален за загрявка – кратък и почти равен. Главен и натоварен, но достатъчно широк да караме спокойно в крайната лента. Татяна обаче недоволства:
- Не можа ли да измислиш друг маршрут? Тук само дишаме изгорели газове.
Изминаваме 16-те км. до града на Богородицата-рекордьор за час и Крум изказва похвала:
- Браво, с много добра скорост се дживим.
Вероятно си спестява „за аматьори“.
Започва изкачване, а пътят се стеснява от двулентов с аварийно на еднолентов, но си остава все така натоварен – това е главното шосе към Кърджали. Танчето мърмори все по-изнервено, докато автомобили и камиони профучават край нас:
- А аз си мислех, че ще караме сред природа. Трябваше да разгледам какъв маршрут си избрал.
След нови 17 км. се отклоняваме при село Козлец. Карането би било удоволствие, ако не бяха продължаващият наклон и нарастващата жега.
- Това беше – информирам другите аз. – До края на деня ще караме само по междуселски пътища.
Преминаващите коли са епизодично явление, птичките пеят, дърветата и полята зеленеят в наредващата пролет, потта напоява все повече тениската ми, Татяна е доволна, животът е хубав.
Малко са нещата в света, които могат да накарат човек да се почувства като Гъливър в Страната на Великаните. Сред тях безпорно са гигантските секвои, но с Тръмп начело и новата му политика за издаване на визи Щатите са по-недостъпни и от Шангри-ла. За наш късмет Източните Родопи могат да се похвалят с такива приказни неща като 3-метрови гъби. Да, вярно, не стават за ядене, защото са изградени от розови риолитови вулканични туфи, но това само засилва приказността им. Легендата разказва за 4-те дъщери на въглищаря Радуил, които били подгонени от нашественици. Девойките убили единия от тях, но приятелят му Омур отсякъл главите им с ятагана си. Щом всяка от тях обаче докоснела земята, на мига се превръщала в каменна гъба. Ужасен турчинът се опитал да избяга, но на първата крачка се превърнал в черна скала – близката канара Каратепе.
История съвсем в духа на старогръцките митове. Не може да им се отрече на хората от предните поколения – имали са въображение.
Фото-паузата е кратка. Продължаваме, път ни чака.
Времето е напреднало, жегата – понамаляла, главно поради тежките облаци, покрили безупречносиньото доскоро небе.
- Май дъждът все пак ще ни догони – единодушни сме ние.
Първите тежки капки ни хващат на входа на Светилището на Дионис. Дали поради древна магия, която все още бди над изгасналия преди хилядолетия свещен огън и свързана за вечни времена с жервената кръв проливана тук, но боговете отказват да хабят сълзите си за нас.
На някои руините на Перперикон може да им се сторят безинтересни. На мен ми е достатъчно да знам, че крача сред едно от най-значимите светилища на отминалите епохи, съперничещо по слава на самия Делфийски оракул. Според римските автори тук предсказали на Александър Македонски, че ще завладее всичко от Египет до Индия, а на бащата на Октавиан Август предрекли, че синът му ще стане господар на целия свят.
Хм, дали (псевдо)знанието за собственото им бъдещо величие не се е оказал онзи допълнителен тласък, необходим им да постигнат дори невъзможното, ... щом такава е волята на боговете. От какво ли тесто трябва да си замесен, та още на 30-годишна възраст светът да лежи в краката си.
Аз този влак вече съм го изпуснал. Вървя в стъпките на тези променили историята мъже и се чудя каква ли съдба ми е отредена. Все пак историята вече познава един велик Иван. Жертвената кръв обаче е отмита от дъждовете и никой скоро не е обагрял гладките камъни с нова, свещеният огън е загаснал и от него не е останала дори пепел, оракулът отдавна е замлъкнал и потънал в забвение. Никой не се нуждае от него, светът се е смалил до едно кликване на мишката. Дори Александър със своя Буцефал не е пощаден, низвергнат до прост Воин на кон.
Това ме подсеща, че е време да яхваме драконите и да отлитаме към залеза. Светът може да е малък, но не и когато го преоткриваш на собсвен ход.
Достигаме язовир Студен кладенец навреме, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коня и се потапя в притихналите сапфирени води. На драконите ни това умение не им идва отръки, загубили са го в милионите години еволюция. Самите ние пък не умеем да ходим по вода, а последният влак сме го изпуснали за малко. Затова се качваме на моторна лодка, защото може и да ви се стори невероятно, но в нашата малка като една човешка длан родина съществуват места, до които можеш да стигнеш само с любимото ни БДЖ или с плавателно средство.
***
Друго си е да се събудиш от аромата на домашно приготвени мекици. Изяждам две. Крум закусва така, сякаш тепърва ни очаква 40-дневният великденски пост, и се справя с шест.
Пожене драконите ни освен безкрили не умеят и да плуват, следва приятна разходка с лодка до с. Широко поле и велоденят ни започва ударно – със стръмно изкачване до Моняк.
Не съм запознат с историята на крепостта, не си и правя труда да проуча. Има места, така наситени с легенди, че те са се пропили в самите камъни, от които са изградени, и са станали неразделна част от тях. Пред въображението на посетителите от едва показващите се над земята основи бързо израстват непревземаеми стени, Музата възпява оня гибелен гняв на Ахила, докато Одисей строи своя дървен кон, Язон търси златното руно, малкият Херкулес души змии с голи ръце, безстрашни амазонки препускат с изпънати лъкове, вълчица кърми двама близнака, а стотици бебета издъхват захвърлени на бунището заради своите физически недъзи. Много са тези места – Троя, Колхида, Спарта, Рим, ... Моняк не е едно от тях. Тук въображението е безполезно. Най-добре е да го заключите в някое тъмно кътче на съзнанието си и да не му давате да мърда. То само ще притъпява останалите ви сетива. А гледката към ширналия се долу в ниското язовир и околните хълмове убеждава, че сред древните й строители и архитекти несъмнено е имало и фотограф.
Мисля си:
- Следващият път с палатки!
Тук сякаш времето е спряло, но в реалния свят часовникът неотменно цъга. Въобще не усещаме как изминават два часа. Налага се да бързаме, чака ни сватба. Запретваме ръкави или по-точно крачоли и напрягаме бедра по черния път към село Зимзелен, но така и не успяваме да стигнем навреме. Закъсняваме с около ... 40 млн. години. Или поне според научните хипотези някъде тогава в следствие на подводна вулканична активност са се образували риолитовите туфи, а след оттеглянето на морето под действието на вятъра и дъжда постепенно са се оформили днешните форми на този природен феномен.
Легендата за Вкаменената сватба свързва в едно забулена мома с неземна красота, откупена срещу гърне с жълтици, и свекър с нечестиви помисли. Винаги съм се възхищавал на народното творчество, способно да даде изключително заплетено, но подробно обяснение на всяко природно явление, започвайки от самото сътворение на света и преминавайки през небеса с хвърлящи мълнии богове, та чак до създаването на цветето нарцис. В нашия случай задачата не е била особено трудна, „младоженците“ са ясно различими. 10-метровите вкаменени фигури на притиснати един към друг мъж и жена, загърнати с наметала, трудно биха останали незабелязани, особено ако след Моняк сте оставили въображението си да препуска на воля.
Яхваме драконите и отлитаме към Кърджали. Задържаме се там, само колкото да посетим местната „Била“ – скъп хипермакет, но на удобно място.
Добре че мушваме няколко банана, защото изкачването от Момчилград към село Равен е безкрайно. Уж малък наклон, ама в своето постоянство изцежда и последните останали в бедрата ми сили. Татаня и Крум драпат по баира, аз не издържам и слизам да бутам. Какъв кеф било да пешеходиш! Прав е бил Жан-Жак Русо, когато е казал: „Има само един начин да пътуваш по приятно от на колело: да ходиш пеша“. Е, не го е казал точно така, но почти.
Небето е притъмняло, дъждът ни гони по петите, но като вчера минаваме между капките.
В Равен настава спор. Вече е 17:00 ч., а най-близкото място за спане, което съм намерил в интернет е на 30 км. от нас – в Крумовград. Местните не помагат особено – май имало вила в Нановица, ама можело и да не работи. Танчето се притеснява и държи да палим натам, ние с Крум се инатим.
- Искам да видя светилището Харман Кая, само на 8 км. е – заявявам аз.
Крум пък си има свой дневен ред:
- Гледах снимки от Вкаменената гора, изглежда много яко, истински дървета, но от камък. И е само на 4 км. – вади телефона и показва. Изглежда интригуващо.
Графикът ни включва отбиване и до светилището на Орфей край Татул.
Татяна се колебае, не й се замръква насред нищото. Аз едва съм се дотътрил до тук, но го раздавам ларж:
- Ще караме по тъмно.
Печелим с инат и логика – утре вече ще сме се отдалечили прекалено, кой знае дали ще се върнем някога.
Вкаменената гора е първа, значи сме към нея. Отбиваме по горска пътека след 3 км. по гладък асфалт. Тук вече не става за дракони. Възваме ги в храстите и продължаваме пеш. За мен това си е почивка. Като истински аматьори се движим само по GPS, а пинът се оказва боднат произволно. Въртим, сучем, качваме се и слизаме – ни гора, ни дяволи. Е, гора има, но само най-обикновена, не каквато търсим. Крум бива озарен от прозрение:
- Да видим в интернет!
Друго си е да не търсиш игла в купа сено или в случая дърво в ..., абе сещате се какво имам предвид.
Първите намерени образци извикват възгласи на възхищение. На някои от тях ясно си личат годишните кръгове.
- Това петрификацията било якото нещо.
Гледаш го – дърво, пипаш го камък. Хвърля ме в размисъл:
- Добре сега, това каменно дърво ли е или дървен камък?
Сещам се за онзи виц:
„В близката далечина се белее черна точка. Това е млад старец седнал на дървен камък, чете семки и люпи весник...“.
- Ей, много мъдрост има в народното твочество! – впечатлен съм аз.
Крум е най-ентусиазиран. Обяснява ни:
- Най-якото още не сме го видели. Може да е някъде там – сочи той и скача в храсталака.
Ние с Татяна постепенно отрезвяваме, в главите ни все по-често се въртят мисли за многото очакващ ни път.
Излизаме обратно на асфалта вече по здрач. Вземи тази отбивка от уж 3 км.! Ясно е – Харман Кая няма да го бъде днес, нито Татул. Първа точка в графика – намиране на подслон. С палатки щеше да е лесно, но много тежът, пък колелетата ни с Крум са без багажник и дисаги.
На центъра в Равен вече се е стъмнило и спираме да сложим светлините. Танчето не се отказва – пак ще разпитва местните в селския магазин/кръчма. Ако намери българоговорящ, де. Чуждите езици се полезни дори и в собствената ти родина.
Местният магазинер/кръчмар умува:
- Има вила в Нановица, но не знам дали ще я намерите. Най-добре се върнете в Момчилград. Само на 9-10 км. е. Там има хотели.
Твърдо отхвърлям подобна възможност. Едва издрапах до тук, няма утре сутрин да баиря наново.
Магазинерът продължава да брейнстормва на глас.
- Имаме съселянин с голяма къща, сигурно ще може да ви приюти. Изчакайте малко.
Обръща се към един младеж и му обяснява нещо на турски, той скача в колата и отпрашва. Скоро се връща:
- Уредени сте!
Първите думи на Исак към нас са:
- Пари няма да ви взема. Това е домът ми, а не къща за гости, но ще ви приютя за тази нощ. Не мога да ви оставя навън. А и не сме ми първите – признава домакинът. – Миналата година пак подслоних едни велосипедисти.
Къщата му изпъква сред останалите в селото – голяма, с висока ограда и двор с басейн. След като сме взели душ, се събираме за вечеря в остъклената му зимна градина с огромна камина. Исак се оплаква:
- Хубава къща, но има още много работа по нея. Преди 5 г. платих половината пари на един майстор от селото да ни оправи кухнята и от тогава само ме мотае. Миналата седмица обаче го хванах и му казах да се залавя за работа, за да си няма проблеми. Дано скоро приключи.
Трудно ни е да се ориентираме в обстановка. Жената и майката на Исак са незабулени и всички те говорят български. Утре е Великден и на масата има козунак, а по телевизията върви филм за Исус. ???? го гледа с интерес и дори с нетърпение очаква Месията да изрече някаква реплика, която много я била впечатлила. Въпреки това обаче май не са християни, не споменават нищо за празника и на сутринта не поздравяват с: „Христос воскресе!“.
???? е голям образ – енергична, усмихната вегетарианка.
- От време на време сестра ми се обажда: „Ще косим ливадата“ и аз отивам и обирам всички глухарчета, маточина и разни други треви. Много са полезни. Карала съм всичките ни коли – Мерцедаса, Хамъра и дори караваната. Само пътната помощ не ми даваха, а ми беше голям мерак. Молих се на Исак, но той не отстъпи. Веднъж обаче издебнах сина ни като се прибираше и му казах: „Слизай от колата, аз ще я паркирам! Чуваш ли какво ти казвам!“. Е, не успях да взема добре завоя и леко я ударих, но вече съм карала и пътна помощ.
Сред менюто за вечерта има еленско със зелен фасул. В тази връзка Исак се хвали:
- Тук има много елени. В нашата област се убиват по 600 елена на година. Вярвайте ми, навътре съм в нещата и знам. Само нашата дружинка удря по 50-60. Много са, а дивечът намалява и е редно да ги намалят разрешените бройки. Едно време аз самият застрелвах по 50 на година.
В тази връзка ни пуска на телефона си клипче на малко еленче, което си отглеждал в къщи.
- Беше като домашно куче, идваше да ме буди сутрин.
Виждаме нагледно как сладкото чифтокопитно го сръчква с рогца и му дърпа чаршава.
- С времето обаче рогата му се вкостениха и станаха опасни. Веднъж наръга с тях един приятел, та се наложи да му ги отрежа с флекса.
Забелязва ужасените ни физиономии и бързо допълва:
- От това тях ги боли, то е все едно да си отрежеш косата, няма нерви там. Хвана го обаче срам, че е останал без рога, защото се скри в гаража за няколко дни. Показваше от време на време глава, но като видеше човек, веднага изчезваше пак.
Не проумявам какво толкова смешно намира в ситуацията, но при такова гостоприемство ми е трудно да му се сърдя или ядосам. Затова и не питам дали домашният му любимец също е свършил в тенжерата при своите събратя.
***
Емо Чолаков предрича дъждът най-сетне да ни настигне, затова ставаме рано. Утрото е мрачно и хладно. Идеално за каране. Край пътя кротко пасат крави. Танчето и Крум яхват драконите. Аз не бързам, нали съм ариенгард, а и първите километри са ни познати – спускане. Заинатил съм се с това Харман Кая и туй то. Едва потеглям и няколко говеда решават да си поразтъпчат задниците на асфалта. Набивам спирачки, заобикалям ги и се провиквам напред:
- Внимавайте с кравите!
Велосипедът лежи край пътя, а задната гума се върти бавно.
- Странно! – помислям си и набивам отново спирачки. – Потеглихме преди 500 м., рано е за пиш-пауза.
Нали съм късоглед, осъзнавам сутиацията, чак когато се доближавам съвсем – Татяна не се намира в храстите, а лежи под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й е отхвръкнала встрани. Доловям приглушен стон.
- Сега я втасахме! – мисля си аз и скачам да преценя положението.
Беглият оглед е успокоителен – неприятна, но повърхностна рана на оголения от запретнатото яке хълбок и ... почти нищо друго. Лице, колене, лакти изглеждат незасегнати. Въпреки това Танчето лежи на банкета и стене. Крум се изтрелва обратно и след минути се връща с Исак. Пробваме да натоварим пострадалата в колата му, но тя изпитва силна болка и не дава да я помръднем, пък и не сме убедени, че е добра идея. Набирам 112 и чакаме. Гледал съм немалко филми – закривам очите й с ръка, после ги осветявам с дисплея на телефона и следя за реакция на зеницата. Хм, за тази процедура май е нужно фенерче. Междувременно Татяна се поосвества:
- Аз май паднах?
- Да – съгласявам се аз.
- Как паднах?
- Не знам, бях назад и не те видях, но сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя.
- Не си спомням. Защо нищо не помня?
Нямам отговор на този въпрос.
- Аз май паднах?
- Да.
- Как паднах?
- Не знам, сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя – с лека досада отговарям аз.
- Не помня. Защо нищо не си спомням?
Няколко минути по-късно чувам отново:
- Аз май паднах?
Ха-ха, много смешно, няма що!
Тя обаче не се шегува:
- Как паднах?
Нещо в money-maker-а не е наред. За пръв път се притеснявам истински. И не съм единствения, съдейки по физиономията на медика от Бърза помощ, чул този въпросителен монолог за трети път. Нищо чудно, че немедлено инструктира колегата си:
- Карай директно към Кърджали!
Чувал съм какви ли не неща за спешната ни медицинска помощ, но впечатленията ми са позитивни. Медикът е внимателен и загрижен, дори ме разпитва от къде сме и какво сме обиколили в региона. После ни обяснява (по-точно на мен, Татяна не е в кондиция за разговори освен: „Нищо не помня. Защо нищо не си спомням?“):
- Добре че носите каски. При колоездачите и мотоциклетистите най-големите бели стават, ако карат без каски. Ето онзиден в петък ни извикаха пак така по спешност. Две местни хлапета, циганчета, се качили на едно колело и се пуснали по баира. Не успели да вземат завоя и се забили право в една скала. Возилото се отпред още е в кома и е съмнително да се оправи.
***
Каква е поуката ли? В история, в която се преплитат дървета, гъби и сватби от камък, древни фото-крепости и векторно-хоризонтални астрономически обсерватории, тя няма как да е от типа: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.
А и както казва Богомил Райнов в една своя книга, подобаващо озаглавена „Денят не си личи по заранта“: „Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи.“.
Преди 6-7 години в един глупав холивудски вампирски сериал чух фраза, която и до днес се подмята из чекмеджетата на съзнанието ми:
„В края на деня единствената разлика между живота и смъртта е вечността“.
Мъдра мисъл на мъдър човек. От личен опит обаче вече знам, че понякога, само понякога, в началото на деня единствената разлика между живота и смъртта са 2 сантиметра поликарбонат.
Колоездачката
Въртеше педалите по „Цар Борис”. Целта му беше Кладница. Преди месеци бе попаднал на купон в селото и му хареса. После разбра, че от там започват доста маршрути, които в следващите седмици обходи. Най-много обаче му допадна този до връх Селимица. Обичаше този преход от равното поле и все по-нагоре и по-нагоре. На високо. Планината! Обичаше тишината и избираше такива маршрути и пътеки, които не бяха населени с кашкавал туристи. Само той, колелото и планината. Никаква хорска реч. Откъсване от действителността и покой. Какъв ти покой. Звуците на насекомите, птичките, притичалата през пътеката сърна, шумът на листата, вятърът, свирещ в някоя канара. Спокойствие. Георги беше единствено щастлив горе, където не срещаше хора.
Но сега имаше път. Много път. Толкова рано сутринта нямаше никакво движение. Даже столицата му допадаше. Трябваше обаче максимално бързо да се измъкне от града, преди по улиците да пъплят автомобилите, бълващи кълбета газ, с които той нямаше желание да пълни отворените си от усилията бели дробове. Стигна бързо Владая и пътят почна да се изкачва. Вече му струваше все по-големи усилия да върти педалите и смени предавката. След двадесетина минути бе на входа на Кладница. Премина през селото и започна стръмното. Тогава я видя. Червена фигура в далечината. Също караше колело. Ускори, но колкото и да се отпиваше на можа да скъси дистанцията. Скоро тя се изгуби. Не я виждаше вече пред себе си. Помисли си да се върне и да хване друго разклонение на пътеката, но си каза, че е дошъл тук, за да избяга от хората, а не за да ги гони. А и каква бе тя? Червен силует в далечината. Луд ли е да гони Михаля? А и защо изобщо му е нужно това?
Прекара цял ден горе. Почиваше си и се разхождаше, наблюдаваше живота около себе си, опитваше да изпразни главата си от мисли, но усещаше нервност в себе си. За първи път не беше напълно отпуснат и слял се с природата. Оглеждаше се с тайна надежда да види червения силует, което не се случи. След шест часа реши да се връща. Метна се на колелото и пое надолу по същия маршрут, по-който бе дошъл. Прибра се бързо. Изкъпа се и седна да чете лекциите от миналата седмица. Мразеше да става така: нещо малко в деня, което преобръща цялостната настройка и прецаква нещата. Скоро захвърли лекциите. Отиде да си купи бира и пофлиртува с пълничкото момиче от магазина. По-късно вечерта си легна да спи, но не спа добре.
Едва дочака събота, за да се метне на велосипеда и да се отправи към Кладница. При Владая я срещна отново. Беше по-близо и успя да види облеклото ѝ – червен клин, червено яке, гъста и тежка руса коса, вързана на опашка. Въртеше ритмично педалите без да се обръща и оглежда. Само косата ѝ се поклащаше на ляво – на дясно, на ляво – на дясно. Георги ускори. Приближи се малко. Излязоха на платото между селата Владая и Мърчаево. Забеляза, че колкото и бързо да кара, не може да скъси повече дистанцията с червената колоездачка. Което беше странно. Имаше се за доста силен физически, а сега пот бе избила по челото му, а това девойче, си оставаше точно толкова далеч от него, както в началото. Взе да се проклина. Тогава видя, че тя се отклонява от пътя. Слезе на банкета, остави колелото легнало и се спусна в храстите. След няколко минути Георги бе там. Спря и се зачуди. Да отиде ли да види къде е момичето или ... По дяволите, може да е отишла да пишка. Как ще изглежда, ако някакъв досадник почне да се завира след нея и търси. Остана на място. Така или иначе щеше да се върне при велосипеда си. Минаха няколко минути. Чу се шум откъм храстите и се мярна нещо червено.
- Здравей! – поздрави Георги.
Момичето го погледна с големи очи, сини като езера в слънчев летен ден. Чисти и бистри, невинни и обещаващи. На Георги му се зави свят. Високото чело, тънките вежди, правият нос, пълните и сочни устни, малките ушни миди и очите, трапчинката над горната устна. Косата – жълта като узряла пшеница пред вършитба. Господи. За по-малко от секунда разбра, че е влюбен.
- Здравей! – звънна гласът ѝ – чан в поляна.
Георги мълчеше. Момичето се наведе и вдигна велосипеда си. Момчето проследи движението. Под прилепналите дрехи забеляза перфектно оформена мускулатура. Когато ръцете ѝ хванаха дръжките на кормилото, видя слаби китки с дълги пръсти и къси нокти, покрити с червен лак. Всичко в нея беше червено.
- На къде отиваш? – попита той. В следващият момент реши, че любопитството му може да се вземе за нахалство.
Сините очи се обърнаха към него. Розово езиче се стрелна между бледо-розовите устни и зазвуча чан:
- Към „Човешки кости”!
- Ха, - зарадва се Георги – Аз съм тръгнал точно натам. Искаш ли заедно да караме?
Момичето помълча, после кимна, така че русата опашка подскочи между плешките ѝ. Разкопча якето си и го сгъна. Георги не можеше да отклони поглед от нея. Ластичното бюстие, стегнатият корем, изящният ханш, подканящите му извивки и заоблените хълмове на женствеността ѝ....
Все така мълчалива се качи на колелото и завъртя педалите. Потегли рязко и уверено. Спътникът ѝ също натисна и скоро се изравни с нея. Погледна я. Слънцето надничаше на хребета и осветляваше гладката кожа и златните коси. В следващият момент, тя ускори и Георги изостана.
- Хей, как се казваш? – извика.
Чу прошумоляване на вятър, което заглушаваше звънна на чанове.
- Как? Как? Извинявай не те чух!
- Студена!
Какво име? За първи път го чуваше!
Изкачването продължи мълчаливо. Едно, че караха един зад друг, второ че нямаше дъх, за да поддържа разговор. Темпото се оказа убийствено. След два часа Студена спря и слезе.
- Стигнахме ли? – попита задъхания Георги, пускайки стъпенките на велосипеда си.
- Аз стигнах.
Той отпи от шишето с вода и се огледа. Никога не бе идвал тук. Местността „Човешки кости” се намираше доста над село Кладница, близо до извора на Мътница. Представляваше широка поляна, оградена от високи борове и скални късове. Тревата бе висока половин човешки бой и дебела. Георги не беше виждал такава трева никога. Кръгли, прешленести стебла,от които излизаха листата, чиито остър край завършваше с червено връхче. Поогледа се и ослуша. Имаше нещо в това място. Не се чуваха бръмбари, щурци, не прелитаха пчели и пеперуди, нямаше птичи песни. Тишина. Такава, каквато отсъства от всяка планина. Пронизително глуха тишина. Тогава чу гласа на Студена, звъннал като тежък чан:
- Внимавай къде стъпваш!
- Защо? – огледа се момчето – Какво е това място?
- Не знаеш ли за „Човешки кости”, за манастира?
- Не, защо така се казва?
Момичето се наведе и зарови пръсти в тревата, отскубна няколко стръка. Чу се звук като далечен писък.
- Виж!
Той се приближи и се наведе. Ахна уплашено и отскочи назад. Между червените корени на тревата се сивееха кости. Не знаеше какви, но ... щом така се казва местността. Щом! Извика и усети, че главата му се замайва. Някаква тежка и сладникава миризма го обгърна. Прималя му. Падна на една страна, а очите му се впериха към връх Острица. Момичето дойде до него. Погледна го и седна на земята. Повдигна главата му и я положи в скута си. Започна да гали косите му и да говори.
Някога! Много отдавна живеех на близо. Бях млада и щастлива, дива като кушута, игрива като пале. Живеех в селото от другата страна. Село Студена. На него ме кръсти баща ми. Майка ми умряла при раждането ми. Едничка му бях. Заедно живеехме и си другарувахме. Тежки времена бяха тогава. Цял ден с животните на паша, вечерта шетня у дома, носене на вода от кладенеца в другия край на селото. Тежки времена, но станаха по-тежки. Отдавна беше, казвам ти. Слушаш ли ме още? Тук ли си? Тук си! Виждам по очите ти. Въпреки че избледняват и пердето на смъртта започва да се спуска, ще ме чуеш. Искам да чуеш цялата ми история. А тя е кратка, но пълна с мъка. С болка.
Пораснах и татко ме даде за жена на един човек от Кладница и дойдох да живея тук. Не го обичах,но нямах избор. Родих му детенце. На третия месец от раждането се чу, че турците идват. Хората започнаха да се прибират по къщите преди да мръкне, криеха брашното и житото, криеха животните. А глъчката и зурните вече се чуваха отвъд хребета. Беше ме страх, а мъжът ми рече да се скрия с детето в манастира. Всички от селото щели да се се потулят там и да чакат бурята да отмине. Наистина върволица се изви към Кладнишкия манастир. Тръгнах и аз. По средата на пътя се сетих, че съм забравила цедилото, а без цедило трудно щях да се оправя с бебето си. Втурнах се обратно. Влязох в къщи и го взех. Детенцето плачеше, сигурно уплашено от нервността ми. Поседнах за миг на прага и му дадох да бозае. Исках да го успокоя. В този миг осъзнах, че няма жива душа в селото. Ни животни се чуваха, ни хора. Надигнах се да ходя и тогава пред мен се изправи едър турчин. Накривил бе феса си назад и се хилеше под гъстите си рунтави мустаци. Извика ми нещо. Не го разбрах и хукнах да бягам. Пред мен изскочиха още турци. Завардиха ме, заобиколиха ме. Нямаше къде да се дяна. Притисках бебето към голите си гърди и плачех.Усетих как капки мляко се стичат по кожата ми. Нашествениците се приближа, смеейки се и подвиквайки. Хванаха ме. Изтръгнаха бебето от ръцете ми, а онзи мустакатия се наведе. Допря четинестата си кожа и захапа гърдата ми. Пи мляко, а после ме погледна и каза на български:
- Сега и аз съм ти дете, гяурко!
После се разхили отвратително, обърна се към дружината си и им каза нещо на чужд език. Хвърлиха се като глутница върху ми, разкъсаха дрехите ми, опипваха ме, целуваха ме, хапеха, дърпаха, скубеха. Изнасилиха ме не знам колко пъти. Привечер бях ни жива, ни умряла. Бяха ме оставили да лежа насред улицата, а те се бяха пръснали из къщите да грабят. С пълзене стигнах до малкото вързопче-моето бебе и го прегърнах. То ме гледаше със сини очички и мляскаше с уста. Гладно бе. Дадох му гърда със сетни сили, но бях суха. Нямаше капка мляко. Детенцето ми, милото писна. Турците се върнаха при мен. След малко дойде и този, които рече, че ми е дете – най-гадният и най-жестокият:
- Къде са селяните, гяурко? – попита ме.
Нямах сили да говоря. Само плачех и притисках детенцето до мен.
- Казвай или ще те заколя! –извика той и извади закривен ятаган. Опря го о гърлото ми.
Глас нямах. Пищях и се дърпах.
- Тогава детето ще заколя и ще ти дам да го изядеш, мършо! – извика черния. Замахна, а аз се олюлях и паднах на една страна.
- Там са... –успях да промълвя – там в манастира.
Гледах черната фигура на турчина и се проклинах, че издадох скривалището на моите братя и сестри, но нямаше какво да правя.
Турците тръгнаха. Опитах се отново да дам на детето да суче, но нямах нищо. Порязах пръста си – потече кръв и дадох му дадох да суче. По-добре кръв, отколкото нищо. След час успях да се надигна и тръгнах олюлявайки се към манастира. Когато стигнах тази поляна спрях. Исках да крещя, да викам, да плача, да се дера, да умра, да потъна в земята, да се закопая, но усещах топлото бебешко телце до гърдите си. Цялата поляна бе осеяна с труповете на моите съселяни – млади, стари, мъже, жени, деца, бебета, бременни, всички бяха мъртви, а калта бе станала с мътен кървав цвят. Аз ги бях издала, че са в манастира, а после разбрах че друга дружина вече била минала през манастира и на тази поляна кладничани са били поставени между двете шайки нашественици. Проклинах се, че не съм умряла с тях. Но нямаше какво да направя. Тогава видях една старица. Надигна се из куп тела и ме погледна. Вдигна костелив пръст и ме посочи.
Едва чух думите ѝ: „Проклета да си!” .После падна пак и повече не стана.
Пренощувах и почти умрях от студ. На другата сутрин видях, че бебенцето ми е студено като камък. Целунах го и легнах в една долчинка. Чаках да умра. Без него живот за мен нямаше. Но смъртта не идваше. Дойде старицата, която ме прокле. Беше започнала да се разлага, не знам колко време и аз съм лежала. Вонеше ужасно, а жълтите ѝ зъби светеха в тъмното. Чух гробовният ѝ глас. Закле ме да водя всяка година прясна кръв на поляната, за да не се забрави жестокостта на турците, да не бъде простена и за да помогна на съселяните си да преминат отвъд. Прясна кръв! Това искаха и те. Надигнах се и тръгнах така, както бях гола. Не усещах студ, защото ... да, бях мъртва и вечно заключена да служа на „Човешки кости”. Злото и предателството няма да бъдат простени. Дори твоята невинна жертва, Георги!
Студена стана. Положи главата на момчето и склопи очите му. Още една душа щеше да премине отвъд тази година. Отвъд планината. Там. Горе. На високото!
Пътека
Бе един от първите истински топли дни е. Слънцето припича, но не е много горещо. В следващите една-две седмици ще бъде така. Най-приятното време през годината. Берг е много доволна – тича по пътеката напред, души храстите наоколо, връща се при мен. Обича да докосва с нос външната страна на дланта ми, сякаш казва „Здрасти!“ или иска да ме увери, че само разглежда наоколо, няма да изчезне или избяга, няма да се изгуби.
И аз обичам това мокро докосване. Създава ми усещане за близост. Харесвам и миризмата на нагряна от слънце кучешка козина.
Познавам пътеката отлично, познавам я като пръстите на ръката си, можех да я измина със затворени очи още в детството. С баща ми идвахме тук всяко лято, винаги минавахме по един и същи маршрут - от хижата до езерото. Там опъвахме палатката и прекарвахме нощта. Беше си наш ритуал за посрещане на лятото. Не мога да си спомня дори откога го правим. Вероятно от момента, в който съм можел да стоя на краката си и майка ми се е престрашила да ме пусне на това приключение. Не че не беше свикнала с пътуванията на баща ми, но съвсем малко дете...
Толкова бях свикнал с този поход в края на всяка пролет, че мислех, че без него лятото не може да започне. Докато бях по-малък, дори вярвах, че именно ние довеждаме лятото от планината. Дали татко ми беше казал това или аз го бях измислил в детските си и игри и сънища? Не помня. Когато станах на 15, вече познавах пътеката отлично.
Веднъж казах на Марина, че мога да мина по нея със затворени очи. Не ми повярва, разбира се. То и аз не си вярвах докрай тогава, казах го малко на шега, малко – за да я впечатля. Доведох я само веднъж, скоро след като се запознахме, за да измине с мен пътеката от моето детство и да види мястото, на което щях да се връщам всяка година напролет, защото иначе лятото не би могло да започне.
В началото на Пътеката, малко след като се отдалечихме от хижата, извадих от раницата специалната черна лента, която предварително си бях подготвил. Най-напред я вързах на нейните очи – за да се убеди, че не я мамя и че нищо не ще мога да видя през нея. После я накарах да я върже на моите и да стегне възела здраво. В началото се смееше, но после започна да се тревожи. Успокоявах я, че няма как да се отклоним от Пътеката, че трябва вървим само една посока, няма завои или отбивки, че не са необходими големи умения, за да я преминеш – нито е твърде стръмна, нито твърде опасна, че тя е до мен и ако нещо се случи - ще разчитам на нея.
В началото се отиваше да ме убеди да махна лентата, каза, че демонстрираният от мен героизъм и стига не само за днес, но и за цял живот, но аз упорствах. Накрая тя замълча, а аз – след няколко опита за разговор, пропаднали в нищото – се отказах и се съсредоточих върху Пътеката. Стигнахме до езерото без произшествия. Доста по-бавно от обичайния ми темп, но стигнахме. Колкото и сигурен да бях в себе си, колкото и уверен да бях в това, което сам твърдях - че мога да премина Пътеката и със затворени очи – когато стигнахме до езерото тържествувах. Много малко са случаите след това, в които съм изпитвал подобно тържество. Марина беше бясна. Беше делничен ден и бяхме срещнали един или двама души, които явно решиха, че двама младежи се забавляват и не ни обърнаха особено внимание, но тя беше бясна – заради страха, който беше изпитвала, заради несигурността, заради глупавото според нея самодоказване, заради погледите в очите на хората, с които се бяхме разминали. Опитах се да се поставя на нейното място, да си представя „на какво я бях подложил“, както самата тя се изрази, но не можех. Бях и благодарен, че въпреки гнева си ме остави на приумицата ми, че не ме спря след първите сто стъпки, че не ме накара да махна лентата и да продължим по обичайния начин, че ме остави да докажа на себе си, че наистина мога да премина Пътеката със затворени очи. Ако ми беше поставила някакво условие, ако беше заплашила, че ако не махна лентата ще се разделим – щях да се подчиня. Но тя не го направи.
Баща ми беше във възторг. Прие го като личен подарък. Вече близо година беше в инвалидна количка и прекарваше дните си на балкона, броейки минувачите по улицата.
Когато се разболя му обещах, че няма да престана да минавам по Пътеката до езерото всяка година, на ръба между пролетта и лятото. Обещах му, че ще го правя дори когато той умре и ще продължа да го правя и с децата си. Обещах му че ще разпръсна пепелта му по тази пътека по същото време – в един от първите летни дни, когато пролетта вика лятото да слезе от планината и слънцето припича приятно без да е прекалено горещо. Щастлив съм, че спазих обещанието си. Години след като татко почина и разпръснах пепелта от тялото му по Пътеката от хижата до езерото, при всяко мое следващо преминаване чувах как крачи зад мен, усещах дишането му и бях сигурен, че ако се обърна ще го видя и той ще ми се усмихне, ще ми даде знак да гледам в краката си и да вървя напред. Никога не се обърнах. Мога да преживея много неща, но знаех, че няма да понеса истината, че зад мен не върви никой.
Сега понякога също имам усещането, че крачи до мен. Понякога то е толкова силно, че дори го заговарям. Понякога дори мисля, че чувам отговора му. Не знам. Може би наистина ми отговаря. Може би е вярно това, което казват в семейните филми, които дават в неделя вечер по телевизията или пишат в разтоварващите романи с меки корици, които продават в хипермаркетите до касите – че хората не умират, докато ги помниш и изговаряш името им. Звучи като изтъркано клише, но понякога именно изтърканите клишета ни дават сила да продължим напред. Истината е, че това усещане много ми помогна да не потъна в първите месеци. Разговарях с него в мрака, търсех насока и съвет, опитвах се да стигна до смисъла. Това усещане се превърна в осигурителното въже, за което се държа, за да не изгубя посоката.
Берг отново се връща до мен, отърква се в крака ми и хуква обратно по пътеката. След малко ще спрем и тя ще седне до мен за почивка. Не че едно младо куче има нужда от почивка, но трябва да спазваме ритъма.
Това е третият ни поход тази пролет и днес ще отидем малко по-далеч. Все пак не бива да се отдалечаваме твърде много от хижата, трябва да се върнем да пренощуваме. Още час или два и се връщаме обратно. След месец, когато се затопли още малко, ще опъваме палатката и ще спим навън. Няма да се връщаме поне седмица - за толкова време мога да нося храната на гърба си, а вода има предостатъчно в потока, дето е успореден на пътеката. Дори когато е скрит зад храсталаците, можеш да го чуеш. Но засега е още студено и не е за спане навън. Дори в палатката. Дори в спалния чувал. Дори и с Берг, която обича да се притиска в мен нощем и да ме топли.
Берг е подарък от Марина за спомен. Още когато я доведе, знаех, че ще ме напусне и кучето е някакъв вид заместител. Не я виня. Нормално е. Както тогава, при минаването по Пътеката със завързани очи, не мога да се поставя на нейното място и да преценя как бих постъпил аз в такава ситуация. Вероятно също като нея. Мисля си, че всъщност Питър е по-добрият избор и ще бъде по-добър баща на децата ѝ.
Запознах се с него на някакво Коледно парти, когато бяха все още само колеги. Това беше преди инцидента и преди да имам каквито и да е поводи за ревност или притеснения, въпреки че оттогава неведнъж съм прехвърлял в съзнанието си мисълта дали нещата и без друго нямаше да се развият по същия начин - когато един перспективен англичанин ти предложи брак и живот на Острова, трудно се отказва. Дори да няма други, утежняващи връзката обстоятелства.
Чувахме се няколко пъти през последната година. покани ме и на сватбата, но разбира се не отидох. Не че няма как, ако реша, но не искам да си го причинявам. И на нея не би и харесало, сигурен съм. Покани ме от учтивост, дори каза, че Питър е предложил да организира пътуването ми и много настоявал да присъствам. Оправдах се с ежегодния ритуал по преминаването на Пътеката. Усетих напрежението отсреща, но тя не попита за подробности. Пожела ми успех и ме помоли да се пазя – обичайната формула, която се изрича при такива обстоятелства.
Спирам и свалям раницата. Малко вода, една ябълка, 15 минути почивка и след това още един час вървене по пътеката, още една почивка и прибиране в хижата. По време на почивките слушам записа, който после трябва да преведа и изчета. Имам добра слухова памет, тренирана заради работата ми. Търсят ме за озвучавания, записи на аудио книги и филми дори сега. Имам повече ангажименти, отколкото бих могъл да поема, но избягвам да отказвам. Никой не може да си позволи да отказва работа. А превода от аудиокнига си е предизвикателство. Доволен съм, защото е дългосрочен проект, добре платен и ми позволява да се съсредоточа само върху един ангажимент през лятото. Така ми остава време за моите преходи. Понякога мога дари да диктувам вечер, така че и работата да върви. Съвременните технологии правят чудеса.
Наесен, когато работата се увеличи ще трябва да си стоя в града. Пък и с Берг все още не сме готови за есенни преходи. Ако нещата вървят по план, от следващата есен ще започнем да тренираме и в по-неблагоприятни климатични условия. Имам планове за няколко година напред.
При последния ни разговор Марина каза, че се радва да го чуе, но по гласа и усетих, че не ми вярва. Странно е колко много могат да ни кажат гласовете на хората – дори от разстояние, дори изкривени от дигиталния сигнал. Малките паузи, поемането на дъх, разликите в интонацията. Преди инцидента нe обръщах внимание на тези неща. Казват, че природата не търпи липсата на баланс – когато загубиш едно сетиво, друго се изостря, за да компенсира загубата. Вярно е. Дори сега, дори и сляп продължавам напред по Пътеката. Лесно е. Просто правя стъпка след стъпка.