В сърцето на Исландия
земята диша
с нагорещена пара,
с ръждиви хълмове,
които времето е изваялоー
като рамене на древен великан.
Аз вървя по гърба на планината ー
тънка линия светлина,
път, който сякаш може да изчезне
с един порив на вятъра.
Под мен клокочи огънят,
над мен сенките на облаците
разтварят небето
на бели късове лед.
И тогава виждам силуета ー
малка черна точка
на върха на пламтящия склон.
Толкова малка,
ако я гледаш отдалеч.
Толкова огромна ー
ако я носиш в живота си.
Тя стои там,
като знаме на смелостта,
като че ли е пристигнала първа
в края на някакъв друг свят.
Светлината я облива
в златен дъх на лято ー
двадесет и един градуса чудо,
подарък от място,
което не подарява нищо.
И аз разбирам:
някои пейзажи
не се снимат,
а се преживяват.
Някои върхове
не се покоряват,
а те променят.
И понякога цялата вселена
се събира
в една тънка пътека
по ръба на планината
и в една фигура
на жена,
която стои там ー
срещу вятъра,
срещу времето,
срещу всичко,
което някога съм се страхувал да
прекрача.