Бум, бум, сърце ми бие
затихва, тамо, всеки стон
душа ми гледки неуморно пият
в планината-моят втори ДОМ.
В планината, тамо, раят
в коси ми, дето шарят ветрове
обич, дето хоризонти с пръсти ваят
и в гръдта посяват ми криле.
Дето ручеи бълбукат-сини
от плещта реки отмиват ми тъга
и пищни в погледа-неотразими
върхове целуват ме в деня.
Дето мислите покой намират
с орли полита нависоко мойто „Аз“
и пристан в миг откриват
сетива ми всичките, и страст.
Дето мъката си все лекувам
усмихва се широко моята душа
кръвта ми лудо пак бушува
и вдишвам жадно глътка свобода.
Бум, бум, сърце ми бие
на ръба се чувствам ЖИВА, там
и пъти куп се преоткривам,
щом горя отвътре с жарък плам.
В планината, тъй прекрасна
храм свещен за мене на света,
дето люти-раните зарастват
и не пулсира его тежко на гърба.
Сълзѝ солени, дето няма
прах от хорска суета
лицемерие и пошлост, драми
и надалече съм от долната земя.
Дето по скалите смело ходя
дух се рее всред безкрайни небеса
сред била и хребети аз бродя
и с’сладка, се насищам, тишина.
Бум, бум, сърце ми бие
затихва в планината всеки стон
там раждам се отново и не спирам
да ѝ отдавам почит. И поклон.