„Кой тук говори за победа – да издържиш, това е всичко.”
Райнер Мария Рилке
Преди всяка нова година Атанас често се замисляше за изминалото време, в което неусетно се беше вляла и поредната. Понякога виждаше спомените си като сцени от филм, запечатал отзвука на различни събития в живота му. Друг път в представата му се появяваше огромна библиотека, където спомените му стояха смълчани. Някои бяха тънки книжки – срещи с хора, които не бяха оставили ярък отпечатък или променили мисленето му. Тези срещи имаха преходността на джобно крими, оставяно в автобуса или влака след бързо прелистване за убиване на времето. Други спомени бяха като многотомни издания – за хора, белязали личността му завинаги, с които общуването не беше разминаване като на коли, движещи се в насрещна посока. Имаше и безценни книги, съхранили непреходни части от него, през целия му изпълнен с промени житейски път. Точно те бяха крайъгълните камъни на личността му и въпреки адаптацията към промените около него, в последна сметка го водеха на всеки кръстопът, когато се налагаше да взема своите решения.
Но тази нова година беше различна. За първи път от четиридесет и две години Атанас посрещаше този ден без Росица.
Странно, би трябвало да чувства дори някакво облекчение, че ужасният край вече беше настъпил. Кошмарът на тежкото й боледуване, продължило с години, беше отнело не само физическите възможности на жена му. Постепенно тя загуби както интерес към живота, така и волята си за него. Оттеглила се беше в някакъв мълчалив свой свят на страдание, а мислите й често бяха сведени до това да преживее и този ден някак, да издържи и да не изисква грижите на близките си, доколкото можеше да го избегне.
Атанас си налагаше да мисли, че смъртта дойде повече като избавление, отколкото като наказание и знаеше, че бе се борил с цялата си душа и енергия с нея.
Но ето че пред празника просто нямаше желание да празнува. Очите му бяха сухи, ала сърцето му беше празно и студено. Нямаше и енергия да носи престорена празнична маска и отказа покани от приятели да сподели трапезата им. Настоя порасналите му деца, самите те родители, да не променят новогодишните си планове нито заради смъртта на майка им, нито заради неговата самота.
Атанас изтръпваше всеки път, когато се прибираше вкъщи. По навик тръгваше право към стаята на Росица, да види как е, но сега само отсъствието й кънтеше в нея. През нощите се стряскаше, защото му се счуваше, че тя сякаш немощно го вика да й помогне. А дните бяха не по-леки. Улови се че всяко нещо, което прави вкъщи, е свързано с някакъв техен личен ритуал – като пиенете на чай всяка сутрин, всеки от неговата любима „специална” чаша, като неизбежно запалената ароматна свещ всяка вечер на масата им.
Нямаше сили да пие сам скъпото шампанско, подарък от децата – то беше предпочитаното питие на Росица. Не, трябваше да ограничи мъчителните часове на празника и някак да премине прага на следващата година.
И тогава реши да отиде на Витоша. За първи път тази година, точно през последния й ден, щеше да има възможност да се порадва на падналия сняг; вече не трябваше да носи товара на тревогата за жена си.
Там, в смълчаната гора, пътеките бяха пусти, явно повечето хора предпочитаха уюта на топлите домове или заведенията, докато очакваха дългата празнична нощ.
Атанас беше позагубил спортна форма след смяната на колянната му става, но това като че ли отговаряше на вътрешния му ритъм. Крачките му постепенно станаха ритмични, а дишането му – равномерно. Често се спираше и по детски се радваше на блестящите снежни кристали, на заскрежените клонки, на стъпките на катерички и полета на горски птици. Чувстваше се като дете, получило неочакван скъп подарък, заобиколен от причудливите форми на морените, сякаш покрити с пухкав крем на торта.
Сякаш неизбежният вятър на Платото на Алеко отвя дребните мисли, когато излезе на откритото и погледът му се зарея в простора. Остана само неизказаното величие на природата. Почувствал дълбоко чувство на единение с нея, докоснат в най-дълбоката си човешка същност от непреходността на нетленните неща, Атанас най-после усети бленувания душевен покой. Тогава разбра, че въпреки всичко, ще може да намери сила и да задържи в сърцето си само хубавите спомени с неговата Роси. А те включваха толкова много пътешествия, толкова много покорени върхове във всяка планина на България! Точно тогава бяха усещали хармония, безмълвни пред красотата и величието на този свят, в който човек се чувстваше прашинка, но и част от вселената. Тези мигове го бяха помирявали със света, усещаше, че пак там, в природата, ще намери сили и сега, без Роси, да живее. Да, нямаше върхове за покоряване в живота му пред него, но щеше да продължи напред по неотъпканата пътека, която всеки извървява единствено сам.