– Поредната двойка… не ти ли омръзна, бе човек!
– Тя, госпожата, писа двойки на целия клас – стрелва ме с неспокоен поглед докато се върти на стола.
– Да, бе, и така цял срок! И как ще обясниш, че в дневника си 25-ти по успех в класа, от общо 25 ученици?
– Учителите ме мразят!
– Е, как не като си първенец по брой забележки! Двадесет и осем забележки за три месеца… аз не съм имал толкова през целия си ученически живот!
– Не знам, бе, тате… скучно ми е в клас! Влиза даскала, почва нещо да си мърмори под носа, нищо не разбирам!
– Ами, как ще разбираш като в главата ти са само тротинетки и смартфони!
Този почти всекидневен диалог между отчаян баща и незаинтересован син е нещо повече от обичайно мъмрене. Върхът на айсберга, далечното тиктакане на бомба с часовников механизъм. В тази бомба кротува любопитна взривна смес – бездушна образователна система, стресирани родители, виртуален свят с множество изкушения и отчуждение между хората. Единственото, което привидно ги обединява е стремежът към материално благополучие за сметка на духовна немотия.
Казвам се Стоян, обезверен многодетен родител. Не вярвам вече! На себе си не вярвам. Дани е четвърто дете и ако доскоро вярвах, че съм родител с опит и знам как се възпитават деца, днес осъзнавам заблудата си. Целият старателно трупан родителски арсенал за нищо не става вече. Като да откриеш, че никоя от твоите 122 вида отвертки не пасва на новите болтчета дето производителят е сложил, за да не можеш да разглобиш продукта му. Поощрения и награди – не, това са дадености! Заплахи и крясъци – глас в пустиня. Наказания и ограничения – „Това ли ти е най-доброто!“, гарнирано с презрителен поглед. Бесен съм! Чувствам се абсолютно безсилен. Двойките и забележките валят като тропически дъжд – обилно и всекидневно. Цял празник се задава когато плаха тройка смути поредицата слаби оценки. То са похвали, прегръдки, сякаш Еверест сме изкачили.
Не знам какво повече да предприема. Изследване при невролог – нормална мозъчна функция. Консултация с психолог – детски, училищен, семейни констелации, заедно и поотделно. Пробвай това, опитай онова… нещо по-съществено от чувството за вина не постигнахме. Виж, психиатрите са хора на място – захапи това хапче и се не бой! Само дето страничните ефекти са повече от търсените. Една, втора, трета терапия – избирай между сънливост, депресия, сприхавост, а защо не и стряскаща неадекватност. Гледа те детето, но ти се струва, че не те вижда. В стаята е, но всъщност го няма. Нямало идеално лекарство, трябвало компромис, вдигат се рамене под бялата престилка. Излизаме от опушения кабинет твърдо решени да спрем тази руска ролетка. Дали да не тръгнем по врачки и баячки…
Трудностите, уви, имат склонността да се скупчват, да заговорничат, да дебнат и да нападат точно когато съм най-уязвим. Явно не ми стигат училищните проблеми на Даниел и намаляващите доходи от бизнеса, защото дойде ред да се сблъскаме и с нещо далеч по-смразяващо. Каква ирония само – мислиш си, че имаш проблеми докато един ден не осъзнаеш, че здравето, което имаш за даденост, вече ти се изплъзва. Като морски пясък измежду пръстите – колкото повече стискаш, толкова повече изтича. Спътничката в живота ми получи терминална диагноза, в стадий който никой не се наема да лекува. Всички други предизвикателства рязко изгубиха своята важност и спешност. Детето не учело… много важно, все ще се справи някак. Парите не стигали… баба знае 2 и 200. Чудно нещо са тежките диагнози – имат свойството да преобръщат цялата йерархия на житейските приоритети. Печеленето на пари ми опротивя, любими досега занимания ми станаха безразлични, изгубих пътеката към бленуваните върхове. Компасът на семейния кораб изгуби своя север, свалихме платната и се оставихме на произвола на вълните.
Имам усещането, че бавно и сигурно оглупявам. Доскоро бях способен, организиран и мотивирано преследвах целите си. Напоследък мечтите потънаха като върхове в облаци, дните се изнизват неусетно и вбесяващо безплодно. Животът се изпълни с монотонни опити да надбягам чувството за безполезност и да се измъкна от бермудския триъгълник между кухнята, тоалетната и леглото. Така ми се иска да разкъсам оковите на депресията! Да избягам от трудностите. Къде? В далечните Хималаи! Нека ме намерят там, ако могат! Може пък планината да ми даде своята благословия още един път.
Ами, ако се проваля? Ако похарча последните спестявания за една безполезна и скъпа екзотична екскурзия, а после ни потрябват за животоспасяващо лечение в чужбина? Ако излишно застраша животите ни и този път не извадим бесен късмет да оцелеем на метри от лавината? Колко пъти трябва да ми бъде припомняно от стихиите, че съм една невзрачна песъчинка из необятните хималайски простори…
– Заминавам! – отсякох.
– Къде? – поинтересува се помежду две инстаграм клипчета Дани.
– Хималаите. Планината ме зове.
– А аз? Какво ще правя толкова време без теб?
– Ще си починеш, няма да има кой да натяква и да те ограничава.
– А кой ще ме буди, закуска кой ще ми прави, на кого ще се оплакват учителите?
– Не ме интересува! Оправяйте се!
– Е, как така изневиделица! – възнегодува жена ми – С моята диагноза само още стрес ми трябва. Не мога да се справям сама с него.
– Добре, взимам го с мен.
– Ти чуваш ли се! Помниш ли какво стана миналия път като бяхте с големите деца? Земетресения, лавини, опасности!
– Но и възможности, приятелства, израстване! Не се ли върнаха променени и по-зрели? Дани има най-голяма нужда от такова ново начало. Няма инстаграм, няма тротинетки, има красиви планини и силни хора.
Първият ни ден в Хималаите се оказа живо олицетворение на будисткия принцип за пустотата: нещата са първоначално лишени от качества и свойства. Всяко живо същество „зарежда“ нещата около себе си по негов си начин. Както химикалката за човека е средство за писане, а за котката – весела играчка, така нашето приземяване в Лукла за мен бе дългоочакваното завръщане у дома, а за наш Дани – ужас, шок, стъписване и дискомфорт в продължение на часове.
Цял ден пъплихме по широката планинска пътека – вдясно стръмен склон, вляво дълбока урва. В далечината, подредени като за пощенска картичка цял рояк върхове. В непалския жаргон им викат хълмове. Повечето петхилядници нямат имена на картата, а са отбелязани с черна точка и надморска височина. Дани потропваше неравномерно с щеките, опитвайки се да се подпира на тях без да се спъва. Напуши ме смях. Заприлича ми на току-що родено жребче, дето още не го слушат краката. Пред нас припкаха сякаш на въздушни възглавници носачите с нашите големи раници, два пъти по-тежки от тези на гърбовете ни. Дани започна да губи търпение.
– Колко километра още?
– Тук преходите се измерват с часове, не с километри.
– Добре, колко часа още?
– От нас зависи. За носачите са три часа, но за пишман туристи може и да са шест. Виж как поспират през минута да ни изчакват. Все едно ние носим тежкия товар, а не те.
Стигнахме до един срутен мост. Дани оглеждаше с невярващи очи изкривената до неузнаваемост метална конструкция в опит да проумее какво се е случило.
– Някой загинал ли е като е паднал мостът?
– Отде да знам.
– А защо се е счупил?
– Никаква идея.
– Носачите дали знаят?
– Питай.
– Да бе, с техния счупен английски.
– А пък твоят е един отличен, за две, две и половина по шестобалната, нали го виждам в дневника.
Привечер пристигнахме в хижата за първата ни хималайска нощувка, в Мондзо, 2830 м. след мъчителен за малчугана преход, изпъстрен с вопли на недоволство, разочарование и гняв. Раницата убивала, прашна била пътеката, яковете миришели, горещо било, друг път – студено било. Започнах да се питам с юноша ли съм тръгнал или с капризна кокона в критическата. Мърморкото захвърли раницата на пода в чайната и се отпусна с пъшкане на седалките. Явно и там намери кусури – твърди били, на фъшкии миришело, мръсно било. Заведох го в стаята да оставим багажа и да се преобуем.
– Е… това ли е?
– Да, защо?
– Много е тясно. Къде са леглата?
– Това са леглата. – посочих му дървените нарове, застлани с шарени постелки.
– Ти майтапиш ли се! И тоалетна няма!
Вдигнах рамене и се затътрих обратно към чайната.
– Студено е! Искам печка!!! – застигна ме гласът му по коридора.
Хималайските хижи имат тази вълшебна атмосфера в чайната, която дори след тежък преход те зарежда и успокоява в прост, но уютен интериор. Централно място заема опушено кюмбе, над което къкри огромен чайник с гореща вода. Покрай стените в околовръст са разположени меки седалки, застлани с шарени одеала на неопределена възраст. Умората неусетно ни напуска докато сърбаме шумно топлия чай и бъбрим с нашите непалски спътници и с другите гости на хижата. В края на вечерта се усещаме заредени за прехода на другия ден сякаш излизаме от сауна или джакузи в петзвезден хотел.
Късно вечерта бяхме останали последни в чайната. Стопаните започнаха да се суетят около най-близките до печката миндери, приготвяха си легла за сън. И ние, след поредната прозявка, започнахме неохотно да раздигаме масата, тъй като трябваше да заменим топлата чайна със спалните чували в студената стая. Неочаквано входната врата изтропа и в предверието влязоха две закъснели пътнички – майка и дъщеря, англоговорящи. Бяха сам-сами, без носачи и майката носеше огромна раница на гърба си, която остави с облекчение на земята. Момичето, казваше се Алис, беше на видима възраст колкото Дани, топло облечена с най-модерно планинарско облекло. Беше разстроена, хлипаше и се опитваше да се скрие зад гърба на майка си. Майката попита хижарката дали има свободни стаи и утвърдителният отговор много зарадва двете гостенки. Хималайското гостоприемство няма работно време и след като си оставиха багажа в стаята ги настаниха за вечеря.
Дали заради внезапен пристъп на галантност, дали за да отложи срещата със студения спален чувал, Дани се прояви като безупречен кавалер – впускаше се да помага със сервирането, наливането на чая, разпитваше, обясняваше на една своеобразна смесица от английски, нечленоразделни звуци и ръкомахане. Стопли ми се сърцето докато наблюдавах тази сцена. Закоравелият консуматор, мързеливият ученик, нескопосаният дечко за броени минути се преобрази в старателен помощник, в загрижен и весел събеседник. Историята на тези пътешественички беше изненадващо сродна с нашата – и те търсеха спасение от себе си, от социума, чиито рожби бяха, от материализма и от зависимостите си. Хванали последния полет и надценили себе си по неравната пътека в тъмното. Изненадах се от това, на което сме способни, за да удовлетворим нуждата си от ново начало – сами, в студената и непозната планина, с тежък товар и неясно бъдеще, отвъд представите ни за собствените ограничения.
От хижа на хижа, за няколко седмици обиколихме всички основни пътеки в подножието на Еверест. Недоволството постепенно отстъпи място на възхищението. Първо бяха върховете – уау този, уау онзи. Кога сме щели да ги катерим. После започна да забелязва местните деца. Сополиви, боси, гологлави, с розови напукани бузки. Надменността се отдръпна, за да разцъфне уважението. Започна да наднича зад грубата шерпска фасада и да забелязва ведростта, добротата и силата на духа у тези крехки на вид създания. Мърморенето утихна, мисълта потече гладко и невротичното дете захвърли щеките, запристъпва уверено, леко и гладко. Поздравяваше всеки срещнат искрено и с ентусиазъм.
Един топъл майски следобед тъкмо се бяхме настанили в сравнително луксозна хижа в Гокьо, след изкачването на полегатия Гокьо Ри (5360м) наблизо. Пиехме с наслада чай с мляко и се препичахме на последните слънчеви лъчи. Кротките води на езерото блестяха в изумрудено синьо и палави вълнички закачливо плискаха облите крайбрежни камъни. Както често се случва в тази висока планина, облаците от Индийския океан в късния следобед се издигат към височините и затулват слънцето. Задухва, ниските облаци затискат земята и красивите панорами отстъпват място на плътна мъгла. Бодна ме нещо отвътре. По същия начин бях изгубил посоката към моите върхове-мечти и никак не знаех кой вятър да призова на помощ. В такива моменти е най-добре да си на топло в чайната, да играеш карти или да пускаш шеги с непалските приятели. Примъкнахме се в уютната гостна и се засуетихме с избора на вечеря – дал бхат, ориз с леща или ориз със зеленчуци, както се шегувахме през последните дни. Дал бхата е традиционно шерпско ястие, състоящо се от ориз, леща и зеленчуци на пара. Когато прекараш достатъчно време из дългия маршрут, проумяваш, че това е единственото, което ядат всеки ден непалците около теб, всеки път безупречно приготвена пълноценна и засищаща храна, с безплатни допълнителни порции. За разлика от разните му тестени изделия, подобия на пица и спагети, или пък, опази Боже, нудъли.
Докато водехме безсмисления, но весел дебат помежду си, долових нещо особено – носачите и хижарите се бяха събрали и спореха разпалено помежду си. С бедните си езикови познания различих думи като „опасно“, „американци“, „проблем“, „хеликоптер“ в забързания танц на репликите. Поинтересувахме се какво става и ни разказаха, че има получен сигнал за бедствие от закъсали американци на превала в съседство – Ренджо Ла. Сега се чудели как да се организира спасителна група, понеже хеликоптерите не летят в мъгла, а освен това там, горе, няма много подходящи места за кацане. Патил съм из тоя пусти Ренджо Ла, знам колко опасности дебнат там – пропасти, сняг до кръста, лавини. Бяхме поизморени доста, а и за утре имахме още по-амбициозни планове. Бях дал обещание, че няма да се подлагаме на опасност. Младата кръв на Дани обаче не ме остави дълго да се боря със себе си. Скочи и отсече:
– Тръгваме! Има и дете закъсало!
– Чакай, ти наясно ли си колко опасно е да се движиш в тъмницата и мъглата! В тоя кучи студ!
– Толкова по-зле! Наистина ли ще си легнем спокойно като знаем, че някой там умира!
– Да хапнем поне… – запротестирах колебливо.
Излиза, че детският инат нямал само недостатъци. Речено-сторено, обухме най-плътното бельо и водоустойчивите панталони, закичихме се с челници и се запътихме към бедстващите. Водеше ни местен хижар, който познавал пътеката. Първоначалния устрем се превърна в изтощително тътрене по склона. Бавно напредвахме и с всяка измината крачка мъглата се сгъстяваше. Калната пътека неусетно се превърна в сипей, сипеят потъна в заледен сняг, а намирането къде да стъпиш започна да изисква специални умения. Ако настъпиш камък, ще се търколи, ако докоснеш леда, ще се хлъзнеш, ако стъпиш в снега, сдобиваш се с локва в обувката. Скоро всички носехме повече вода в обувките, отколкото в шишетата. Вода студена, джвакаща, неканена, вбесяваща. Поне за нас, туристите. Местните тръгнали кой по джапанки, бил си изпрал обувките, кой с найловони пликчета в маратонки – сиромашкият Goretex. Снегът стана дълбок, пътеката се изгуби под него. Водачът ни крачеше непоколебимо сякаш се разхождаше из двора си. Затруднявахме се да го догонваме и се притесних, че ще изостанем в мъглата. Съвсем смътно виждах гърба му, а челникът ми, неспособен да прореже мъглата по-скоро пречеше, отколкото помагаше с видимостта. Обърнах се да се уверя, че Дани поддържа темпото, когато долових, че водачът е спрял. Стоеше закован на място, въртеше се и се взираше в наситеното мляко, стелещо се във въздуха около нас.
– Какво има?
– Ами, не е оттук – сочеше надолу към урвата, пред която се беше заковал.
– Виждам. А знаеш ли накъде е?
– Може би е вляво, но трябва да се върнем.
Тези думи попариха всяка надежда у мен, че знаем какво правим и къде отиваме. Залутахме се да търсим безопасна пътека, първо вляво, после кой знае накъде. Сам се обърках вече. От спасители се превръщахме в поредните бедстващи.
– Искам да се връщаме!
– Е, как така, нали ще спасяваме дете?
– А мен кой ще ме спаси! Замръзнаха ми краката! Сигурно ще ми ампутират всичките пръсти! – разциври се малкият.
– Много филми гледаш! Не си за ампутация, споко!
Ако не бях притеснен от ситуацията, сигурно щях да зацвиля от смях. Вярно, че краката мръзнат и е болезнено неприятно, но чак за премръзване не бих си и помислил. Само това оставаше сега – циврещо дете наред с цялото цамбуркане из снега! Ловко измъкнах чифт сухи чорапи от раницата и го накарах да се преобуе. Пределно ясно ми беше, че ползата е нулева и че ще бъдат мокри в момента на обуването, но за моя собствена изненада плацебото проработи, поне за 20 минути. Продължихме лутането, времето напредна, наистина стана студено. Обезсърчих се, вече прехвърлях на ум какво имам из раницата, което да ни помогне да пренощуваме под открито небе. Уви, нищо. Бях тръгнал като на гости. Дани отново са заоплаква, че му е студено, мокро, че не можел да издържа, искал вкъщи. Съвсем се напрегнах. Външно и моите крака бяха болезнено студени, а отвътре ме гризяха страховете. Промълвих няколко успокоителни думи без да съм сигурен на себе си или на детето. Ударих го на молитва. В моменти, когато всичко изглежда загубено, упованието във Всевишния остава единствения мехлем за падналия дух. Предадох се. Помолих водача да се връщаме, ако искаме да оцелеем. Миг по-късно ни полъхна ветрец и като с вълшебна пръчица мъглата заотстъпва полека. Релефът започна да изплува, езерото ниско долу заискри под лунните лъчи. Само на стотина метра по-нагоре различихме два тъмни силуета в снега. Напрегнахме изтерзани мишци и закрачихме натам. Дани подвикна. Детски глас откликна. Не различих какво казваше, но улових трепета на възродената надежда. Дани както подсмърчаше и се влачеше последен, подскочи като окрилен, задмина ни и се устреми към другото дете. Каква изненада настъпи като в него разпозна Алис, познайницата от първия ден.
Още се чудя точно в кой момент великата планина подмени детето ми. Ако пренебрегнем слънчевия загар, на външен вид се върнахме същите, но сякаш у Дани сега живее друга личност. Това безпокойство, което не го оставяше неподвижен и за минутка, сякаш никога не го е имало. Изглежда го е изгубил някъде из пазвите на планината. Хората около него намериха своето място в сърцето му, завърза дълбоки приятелства. Алис и майка ѝ ни гостуваха и обмислят да се преместят в България. Училището потръгна, далече от отлично, но пък сам се справя. Виждам как един млад човек е способен на съпричастност, саможертва и целеустременост. Това ми стига. Бих заменил всички отличия и медали за три-четири позабравени добродетели. Просветна ми някак… компасът се завъртя и отново сочи север. А… и моите безпокойства някъде изпаднали. Нова мечта на хоризонта, нов план, съмне ли – скачам и захващам по плана. Нелечимата диагноза на сродната ми душа… намери своята терапия – модерна, щадяща, обнадеждаваща. Всекидневно кръстосва из дебрите на Балкана, а ние с Дани трудно я догонваме, дори и с хималайски тренинг.
Казвам се Стоян, вярващ многодетен баща и благодарен съпруг. Отново повярвах! Така, както моята половинка повярва в мен за пореден път и ме благослови да изживея още една вълшебна трансформация. Вярвам в себе си, в Твореца, в детето си и в бъдещето. В това, че и най-тъмният тунел има своя край. Щом семейството ни може да се вдигне на крака, ще се вдигнат и другите. Срутените мостове между хората – стари и млади, братя и сестри, могат да бъдат поправени. С упование и усилия. И малко Хималайски уроци.