ДА ИЗКАЧИШ ВЪРХА
-Спасете детето ми!- по бледото лице на младата жена трептеше неизразим ужас.
Старият отшелник-екзорцист я погледна с топло съчувствие
-Разкажете ми всичко!…
Откъде да започне? Животът й сякаш се бе сринал в пропаст.
Ослепителна красавица, единствено дете на видна фамилия в София, завършила елитен университет. Най-умната, най-очарователната. Тя имаше сякаш талант за всичко – наука, изкуство, поезия, кънки, балет, езда..Винаги на върха! Бе се омъжила по любов за свой състудент и за няколко години двамата бяха постигнали шеметна кариера.
Жадуваха само за дете. След няколко години мъчителни опити мечтата им се бе сбъднала. За съжаление, тежкото раждане ги бе изненадало неподготвени при едно спешно пътуване до малко селце с крайно примитивни условия. Това бе нанесло непоправими увреждания на крехката млада майка. Специалистите бяха категорични. Тя повече никога нямаше да роди…
Момчето стана център на малкия им свят. Радваха се, че расте умно и живо дете. Изведнъж точно на сутринта на третия си рожден ден той просто не се събуди. Лежеше вцепенен, безмълвен, едва дишаше. И така – три години. Обръщаха се към най- именитите лекари, но те само безпомощно вдигаха рамене.
Не беше само това. Роднините и приятелите се стопиха безследно. Малцината случайно срещнати едва прикриваха злорадните искрици в очите си под фалшиво съжаление.
Отстина им лицемерната суета на шумния град. Тогава Кристиан си спомни че някъде високо в Австрийските Алпи, под един връх е малкият замък на прадядо му, от който му бяха останали смътни спомени – бяха го водили веднъж. Беше тригодишен.
След това родителите му бяха загинали в Африка на мисия на Червения кръст. А така се радваха че ще са в подножието на Килиманджаро. Нали и двамата бяха планинци: той – от Пирин, тя-от Алпите.. Мечтаеха един ден да се изкачат на Ухуру. Не доживяха..
Синът им израсна при кръстниците си. Те бяха прекъснали връзките с баба му – не беше безопасно в онези години да си пише с роднина от Австрия. После разбра, че е починала. Замъкът е празен от години. Но сега времената се бяха променили. Границите бяха отворени.
Решиха да отидат там.
Всъщност се оказа по-добре отколкото очакваха. Планината ги очарова със суровото си величие: вековни борови гори, слънчеви поляни, пенливи водопади…
А замъкът…Още когато попитаха в околните села, забелязаха как хората си разменят многозначителни погледи.. Невидима сила бе пазила там. Всеки който се опитал да влезе след смъртта на старата графиня бе отпъждан с невъобразим грохот и зловещ кикот.
Кристиан и Нели не знаеха нищо. Но ги изненада, че сградата, пуста от години блестеше от безупречно лъснатия дъбов паркет до кристалните абажури и снежнобелите завеси. Вазите преливаха от свежи цветя!
Само да не беше портретът!
Видяха го още щом влязоха във вестибюла. Овален медальон без рамка, от млечнобял неизвестен минерал, по който ту блуждаеха ефирни сенки, ту избликваха трептящи отблясъци. Портрет на светлоока красавица с нещо неуловимо неземно в деликатно изваяните черти.
Едва пренесоха болното си момченце в набързо разчистената детска и …Нели се обърна и ахна: портретът се бе преместил сам точно срещу креватчето. Изнесе го. Но той упорито се завръщаше. И тя се примири..
Легнаха си късно вечерта изморени от дългия път и новите впечатления.
Но младата майка така и не можа да заспи. Малко след полунощ стана, прекоси коридора, открехна вратата на детската и изпищя: над момченцето се бе привела безплътната сянка на непознатата от полупрозрачните й длани струяха потоци искри . От портрета слизаха танцуващи пламъчета, заобикаляха леглото, и току подскачаха и лизваха детето. Понякога ѝ се струваше че се превръщат в малки змейчета с преливащи в алено и златно люспи .Нощта бе наситена с фойерверки и тъмни вихрушки.
Миг и…всичко изчезна.
Когато се опомни, Кристиан, събуден от вика ѝ я държеше в прегръдката си и я уверяваше, че е сънувала. ..
Но кошмарът се повтаряше всяка нощ. Изнасяше портрета в друга стая, но той се връщаше. Опита се да го изхвърли – напразно! Помъчи се да го разбие с най-тежкия чук. Нито драскотина! Крехкият като стъкло минерал се оказа по твърд от стомана и откликваше само с тих, мелодичен звън……
Сега вече и Кристиан разбра, че има нещо. Отнесе портрета на тавана. Закова вратата. Непознатата сякаш му се подчини. Портретът си остана там. Но започнаха да хлопат врати, да се чуват стъпки, свистене. А пламъците неумолимо продължаваха да се промъкват всяка нощ изпод заключената врата и да танцуват в детската заедно с непознатата красавица.
Изплашените родители не знаеха как да се справят.
……………………………………………….
Сякаш самата съдба им изпрати мълчаливия отшелник- заклинател на духове. .
-Изгони ги! -със сподавен глас завърши майката.
Той бавно поклати глава. Беше висок, жилав старец с изпито, благо лице и топли тъмни очи
– Трябва да изслушам и тях!
И с твърди, решителни крачки пресече коридора и влезе в детската. Застана пред портрета, изнесен специално за случая от тавана и с тих, уверен глас зачете молитва
Въздухът затрептя от странни шепоти и призрачни отблясъци Картината закипя, забушува, отвори се като бездънен коридор и оттам с царствено достолепие слезе безплътната непозната последвана от златисти змейчета. Щом докоснеха пода те хвърляха люспестите си кожи и се превръщаха в прекрасни млади мъже, жени, деца.
Наредиха се отдясно на стареца и тогава тайнствената непозната вдигна ръце и изрече заклинание на непознат език. Стената откъм градината като че се стопи.
До фонтана двама влюбени си даваха обет за вечна вярност с някакъв странен ритуал. Красавицата от портрета, но още крехко девойче и млад мъж в средновековна куртка с бухнали ръкави и къси панталони от фино, везано кадифе. В лицето толкова приличаще на Кристиан, че Нели потърси ръката на съпруга си.
-Не, не! – успокои я кротко непознатата. – Не е твоят Кристиан, а моят. Пра-прадядо му…Много се обичахме…Но майка му не искаше снаха- змеица и го закле да не ме види повече. Така и не успях да му кажа – гласът ѝ потрепери – за детето…
Картината се размъти. Очертаха се нови образи. Мъжът, вече на възраст, на смъртно легло. От едната страна стояха съпругата и синовете му. Внезапно от другата се появи изоставената любима с порасналия им син.
-И той е твой и има право на бащиния дом.- тихо каза тя. .В ръцете ѝ проблесна млечнобял медальон.- Помниш ли? Аз ти го дадох. Жена ти го хвърли в езерото, но сега ти го връщам. Той ще бъде наш дом.
Медальонът бавно се разля и се превърна в познатата картина. Жената я залепи леко на стената и когато графът склопи очи влезе в портрета, последвана от сина си
……………………..
– Имате право!- отсъди мъдрецът. Този дом е и ваш! Останете!
-Не им позволявай! Кой знае какво ще сторят на момчето ми за да си отмъстят! – почти извика Нели
Прозрачната синева в очите на непознатата потъмня и се начупи от болка.
-Как може да си го помислиш! Това са моят син, внучетата…От същата кръв. Ние ви обичаме. Чакахме. Пазихме замъка. Всяко дете от рода на три години беше довеждано пред картината, за да му дадем защита против болести и зли сили…Само вашето момченце – не! Омразата на враговете от вашия свят го застигна. Ние го лекувахме. С три години сте просрочили – триста нощи всеки от нас трябва да го докосва и да му влива капка от силата си и да се бори с черните вихрушки на демоните.
-Могла си да простиш? На оня който те е изоставил? Съвсем сама завинаги! На другата жена отнела щастието ти? На нейните деца?- не можеше да повярва Нели
-Не беше лесно. То е като да се катериш нагоре по острите зъбери, да се хващаш с окървавени ръце за издатините, да пропадаш надолу и пак да тръгваш нагоре. И един ден да стигнеш върха. Да се издигнеш над болката и обидата. Трудно се изкачват вътрешните върхове…Довери ми се! И синът ти ще оздравее.
Тя кимна за сбогом и бавно потъна в портрета, следвана от децата си.
……………………………………….
-Хубава приказка!-усмихна се девойката.
-Ако беше приказка нямаше да съм жив- възрази младият мъж. – Феята-змеица ме спаси.
А портретът си остана в замъка и татко и мама често ме отвеждаха там и казваха:
“Знаем, че сте там и ви благодарим!”