– Умирам! – гласът заглъхна в слушалката, никой не чу диханието на жената. Само една тишина и нищо повече….Обляна цялата в кръв, Вили лежеше на студения под в коридора на отделението, всичко остана в мъгла, потъна в тъмното пространство на мрака и агонията. Дали сънуваше или всичко се повтаряше за кой ли път в живота или в съня ѝ? Нямаше отговор.
Някой почука на вратата. Вили отвори очи и видя как през отвора ѝ се появи главата на кукла, не успя да оприличи лицето ѝ, но адски ѝ напомняше на нечие. Кое ли беше то?
Тялото на куклата се доближи до нея и отвори беззъбата си уста в изкривена гримаса приличаща на бездна…Внезапно се озова на непознато място с много запалени кандила и горящи свещи. Хората около нея сякаш бяха безжизнени и с восъчни лица.
Всички я наобиколиха и направиха знак да започне ритуала на жертвеницата. Миризмата, която се разнасяше беше ту задушаваща, ту с аромат на пролет.
Полусенките се удължаваха и се сливаха с пламъка на восъчната фигура в центъра на кръга. Тронът остана празен въпреки усилията на всички да съживят тялото, превърнало се във воняща плът.
Някъде в далечината се появи непознатият, които търсеще спасение. Чу се писък и падане на тежък предмет. Повече не го видяха да обикаля наоколо. Пулсът на Вили се ускори и изпадна в безсъзнание. Дежурният лекар дойде, но всичко беше свършило.
Той се доближи до неподвижното тяло. Хвана ръката и напипа съвсем слаб пулс.
Спешно се обади на дежурната сестра и веднаха поставиха сиситема на болната.
Тя се унасеше и не чуваше нищо в този момент. Миналото ѝ се появи отново като кинолента и отново преживя смъртта на съпруга си.
-Върви си! Не се доближавай до мен! – душата ѝ се бореше с невидимото чудовище с изкривена усмивка. От лицето му излизаха червеи, прояли очите и кожата на тялото му.
Месата капеха като восък върху пода в стаята и оставяха кървави следи, сякаш жигосваха всички наоколо.
Смехът му отекваше по прозорците, а ръцете му се протягаха и с изкривени пръсти докосваха безжизненото тяло на Вили. Взел душата ѝ чудовището обиколи всички стаи, смеейки се на хората, които бяха там, различни диагнози, различни чувства, различни съдби, но всички пред прага на съвършенството и докосването до Смъртта.
Експериментите продължаваха, до кога ли? Не им оставаше нищо повече освен да чакат спасение или разплата. Добре знаеха, че провидението ще дойде някой ден, и всеки от тях ще бъде разпределен на правилното място. Часът на Страшния съд се приближаваше бавно за сметка на отдалечаващата се светлина и истина в душите на хората.
Мониторът отчиташе равномерно диаграмата на сърцето ѝ, линията се появаше и изчезваше на моменти. Дежурният лекар остана до леглото ѝ до сутринта.
Слънчевите лъчи надничаха през широкия прозорец на болничната стая. Навън все още беше зима, а тази нощ всичко беше замръзнало и нямаше никаква проходимост по пътищата. Върхът беше покрит с мъгла. Телефонът в стаята наруши спокйствието. Една малка ръка се протегна и вдигна слушалката.
– Да, моля! – младата жена остана вцепенена.
– Оставяме я да живее! – отсече рязко металния глас. – До следващия път. Този път ни се изплъзна на косъм. Все още има надежда, но за сега я оставяме. Експериментът се провали и Владетелят на мрака ѝ дава последен шанс, за да се научи да живее за себе си и да изпълни поставените задачи, които тя отдавна все отлагаше, но повече не бива. Животът втори дубул няма и затова я оставяме, оставяме, оставяме….
Младата жена се стъписа, но бързо се съвзе. Отвори очи и обърна поглед към майка си. Да вече беше по – добре и очакваше сутрешната визитация…
Примиерата на филма имаше огомен успех, а после всичко се повтори отново и отново…..Странен е животът щом има публика, която търси изгубените върхове в Живота…