Къща в планината

Милена стоеше изправена на верандата, наслаждаваше се на планинската гледка и от очите й се стичаха сълзи. Но този път не бяха горчиви, бяха сълзи от щастие…
Онази вечер дъждът сякаш нямаше намерение да спира. Светкавици, гръмотевици и вода като из ведро. За съжаление, Милена нямаше избор, трябваше да пътува, беше обещала на шестгодишната си дъщеричка Ева да се прибере от Варна веднага, щом приключи с работните срещи. Качи се в колата и потегли. Не обичаше да шофира по тъмно, но обещанието си е обещание. Твърде често напоследък оставяше малката при баба й, дължеше й един хубав уикенд.
Милена спря да се си вземе кафе на крайпътна бензиностанция и позвъни на майка си, за да я успокои, че пътуването протича нормално. Изпрати целувки за детето и продължи към дома. Около час по-късно, на един завой без видимост, внезапно я осветиха фарове, след което последва силен удар…
Милена се събуди, огледа се и разбра, че е в болнична стая. Беше на системи, изпитваше болка, но краката й бяха изтръпнали и не успя да се изправи. Опита да върне назад времето, но единственото, което помнеше от катастрофата, бяха ярките фарове. В стаята влязоха лекар и една сестра. Провериха показателите на току-що събудилата се пациентка и докторът приседна на края на кушетката. Разказа й, че ударът е бил силен, че е изгубила съзнание, че са я докарали в спешното, където са й направили всички необходими изследвания и заради многото травми са я поставили в изкуствена кома за няколко дни. Милена усещаше, че по бузите й се стичат сълзи, необходимо й беше време да осъзнае какво точно й казват. Когато лекарят приключи, тя плахо попита:
– А сега какво е състоянието ми? Подобрявам ли се?
Отговорът беше положителен, но (тя усети, че има но), лошата новина бе, че е засегнат гръбначния стълб и не даваха надежда, че някога отново ще проходи.
Тази новина смаза Милена, не знаеше как ще продължи живота си с Ева в новото положение. Беше самотна майка повече от четири години, бащата на дъщеря й просто изчезна в един студен декемврийски ден, малко преди Коледа и повече не се появи. Изпрати писмо, че има друго семейство, да не го търсят и сложи край на връзката им. Изпращаше издръжка за малката по банков път, след като официално мина разводът и това беше всичко. Детето не го помнеше, от време на време питаше има ли баща и къде е, но с годините все по-рядко. Милена се стараеше нищо да не липсва на Ева, опитваше се да прекарва всяка свободна минута с нея, но се налагаше често да пътува по работа и да поема все повече задължения, за да осигури добър стандарт за себе си и малката. Какво обаче щеше да прави сега, като инвалид? Нямаше никаква идея…
Минаха две седмици и Милена се прибра в градчето им. Майка й, заедно с детето, я взеха от болницата. Бабата на Ева се беше постарала да я подготви, до колкото е възможно, за онова, което им предстоеше, но май тя самата не осъзнаваше какво точно е то.
Още с влизането през входната врата, инвалидната количка се блъсна в шкафа за обувки, последва същото и с прага на дневната. Милена изкрещя от гняв. Вече ненавиждаше новия си живот.
В продължение на няколко дни, с помощта на добри съседи и приятели, майката на Милена тотално пренареди апартамента така, че инвалидната количка да минава безпрепятствено и свали много неща от високите шкафове, за да са достъпни на дъщеря й. Опитваше се по всякакъв начин да помага в ежедневието на двете момичета, но с всеки изминал ден обстановката вкъщи ставаше все по-тягостна…
Само Ева се адаптираше някак нормално, на моменти й ставаше мъчно, но се радваше, че майка й си е у дома, харесваше й да сяда на коленете й в количката, за да разглеждат заедно снимки от времето, когато с Милена се забавляваха и тичаха заедно. Много обичаха планината и често ходеха на гости на вуйчото на детето, който имаше къща в Троян. Качваха се до Беклемето, правеха си пикници, а през зимата се спускаха с шейни с братовчедите или се учеха да карат ски. Ева все казваше, че един ден ще си има своя къща в планината и ще кани за Коледа всичките си приятели.
Беше неделя вечер, Милена четеше книга, когато малката дотърча при нея и поиска за пореден път мобилния, за да разглежда снимки. В един миг се обърна и попита плахо:
– Мамо, няма ли доктор, който може да те излекува, за да се катерим пак двете?
Милена придърпа малката към себе си и през сълзи отговори:
– За съжаление, миличко, не мисля, че някога ще мога да ходя отново.
В този момент мобилният й иззвъня:
– Здравей! – Милена разпозна гласа на бащата на Ева и една не изпусна апарата.
Беше готова да прекъсне, но подозирайки намеренията й, бившият й мъж продължи:
– Не затваряй, моля те, разбрах за случилото се! Обаждам се, защото мисля, че вече няма да можеш да се грижиш за дъщеря ни и искам да я взема. Живея в Австрия и ще й осигуря дом и училище.
Милена остана като в ступор. Не можеше и дума да изрече, но направи усилие, пое въздух и изкрещя:
– Да не си посмял пак да се обадиш! Тя от години е само моя дъщеря, остава с мен, ще се справим!
Натискайки бутона за край на разговора, младата жена взе решение, че ще се опита да се стабилизира психически и ще направи и невъзможното, ако има и най-малък шанс да проходи.
В следващите дни Милена трескаво търсеше в интернет случай като нейния, прочете много статии и коментари, докато в един от тях не попадна на историята на мъж на нейната възраст, който разказваше за собствената си травма и стъпките до прохождането. Тогава тя реши да се свърже с професора, чието име стоеше в статията и да си запише час.
Всичко бе уредено за прегледи и изследвания. Майката на Милена помоли кръстницата на Ева да придружи дъщеря й до столицата и да остане с нея за няколко дни.
В клиниката професорът представи пред колегите си случая, образната диагностика показваше шанс младата жена да успее да стъпи отново на краката си, но се изискваше операция и дълга рехабилитация. Милена беше готова на всичко, стига отново да е пълноценна до детето си.
Операцията мина успешно, следваше дълъг период на възстановяване. Наложи се майка й да продаде малкото си апартаментче, за да успеят да платят лечението на Милена. Но възрастната жена, така или, вече живееше с внучката си, за да може да я гледа. Наеха квартира в столицата за няколко месеца, за да е удобно за процедурите и трите се преместиха там. Най-щастлива беше Ева, която нямаше да ходи на градина.
Когато за пръв път Милена влезе в центъра за рехабилитация, я посрещна красив чернокос мъж, подаде й ръка и се представи. Казваше се Боян и бе физиотерапевтът. Оказа се мил и интелигентен, с приятно чувство за хумор. Успя да предразположи пациентката си, за да му се довери. В крайна сметка, това беше много важно за успеха на терапията.
С всеки изминал ден Милена се чувстваше все по-добре. Макар и леко, помръдваше пръстите си, започна да усеща, когато Боян раздвижваше краката й. А Боян от своя страна, усещаше едно приятно чувство, когато е с нея. Не спираха да говорят, бяха преодолели бариерата и споделяха доста лични неща по време на сеансите.
Така изминаха два месеца. В края на една от процедурите, красивият мъж хвана Милена за ръка и й предложи да вечерят заедно. Тя не беше изненадана, от известно време също изпитваше привличане и очакваше този момент. Разбира се, прие поканата, макар и изобщо да не беше сигурна, че е готова да излезе на среща.
Вечерята мина повече от добре. Боян я взе от квартирата, на ръце я качи в колата, после отново на количката, през цялото време я обгрижваше и очите му излъчваха само топлина и обич. По пътя обратно, отби колата в една глуха уличка, усмихна се на Милена и я попита дали ще му даде шанс за връзка. Вече се беше запознал с Ева, много си допаднаха и му се искаше да се грижи за двете. Бяха минали повече от три години от както съпругата му загуби живота си в катастрофа и усещаше, че точно Милена е жената, която може да запълни празнината в сърцето му. Милена се поколеба за миг, а после кимна утвърдително и го прегърна.
Връзката им се развиваше бързо, решиха, че ще заживеят заедно в жилището на Боян. Наесен Ева започна училище, баща й повече така и не се обади. Майката на Милена се прибра в малкото им градче, но често им ходеше на гости. Рехабилитацията продължаваше и имаше реални шансове за прохождане.
Наближи Коледа. Милена планираше семейно събиране, но Боян я помоли да изчака. Каза й, че има изненада и иска да ги заведе на специално място, но само с малката. Взе си отпуск и два дни преди Коледа натовариха всичко в джипа, който беше купил, за да събира количката и друг багаж. Тръгнаха на юг, Милена следеше табелите, докато не стигнаха близо до Банско, когато завиха по един по-тесен път в планината. Боян спря пред висока дървена ограда, наоколо природата беше като от картина. Сложи любимата си на инвалидната количка, после отвори дървената порта и пред погледите им се появи красива къща.
– Това е моят Коледен подарък за вас двете. – каза Боян и целуна Милена.
Ева не можеше да повярва. Мечтата й се сбъдна, а и вече си имаше татко, както и много нови приятели от училище, които щеше да кани през зимата в планината.
Милена хвана ръката на Боян, придърпа го и прошепна:
– Благодаря! Много те обичам!