Името

-Вземете си от ракията, другарю!

Гласът го стресна – бе топъл и леко дрезгав от пеене, но лицето на Женя сияеше. Димитър се обърна и погледна подадената му чаша.

-Домашна е! – подканяше го с жест, Димитър излезе от транса си и с усмивка пое стъклото. – Мите, няма ли да попееш! Все пак и ти си в в хора на Пощите!

-Не, другарю! Вие защитавате честта ни успешно! – Димитър се усмихна, вдигна наздравица и отпи, бе силна за вкуса му. Огледа се. Столовата бе като кошер, хора, облечени с дълги панталони и пуловери въпреки лятото, си казваха “Наздраве!”, пееха и викаха. Беше много по-различно спрямо последния му път тук, малко след войната – върнал се от Франция и заработил в пощите. На колко беше тогава? Трийсет и четири, трийсет и пет. Отново беше август, но сега валеше.

Не беше щастлив, че дъждът ще ги забави – беше обещал на съпругата си, че ще се чуват през ден докато е в Банско. Да види как работят пощите тук, а и да разведе делегация от Румъния. Гостите обаче отидоха на бани в Добринище и за щастие на Димитър и Женя един от тукашните пощи знаеше френски и реши да забавлява гостите. Но жена му щеше да се тревожи.

-Женя, а ако утре още вали? – Димитър знаеше, че Женя, все още стар ерген, бе по-скоро по тънката част на планинарството.

-Нищо, Мите, ще пием и пеем! Ако е сухо, то ще катерим! Не мисли за връщане утре! На Стефка нищо няма да й стане ако не се чуете! А и власите не ги мисли! А и власите не ги мисли! Иванов ще им угоди, че да се издигне в партията! Ай, дай наздраве! – Женя гаврътна чашата си и отиде за още. Димитър се усмихна и се замисли..

Женя бе вероятно прав, но той не знаеше. Стефка, жената на Димитър, бе бременна в четвъртия месец. Повечето не знаеха, защото началото беше трудно – с много болка и гадене. Притесняваха се за бебето. Притесняваха се за много неща.

Димитър видя Женя – бе седнал при група чужденци и ръкомахаше. Имаше нужда от въздух. Отиде на терасата и вдиша дълбоко – плътен планински дъх. Отдавна не се бе намирал високо в планина, камо ли в Пирин.

“Ще става баща.”

Мисълта отново изплува в главата му. И какъв баща щеше да бъде? Беше ли изобщо готов за това? И не беше ли закъснял?

Запознаха ги на вечеринка. И двамата бяха „престарели“. Сестра й я бе довела, да не остане стара мома. Танцуваха. Тя имаше бляскава и гъста коса, той бе плешив и прошарен. Видяха се още няколко пъти и набързо се ожениха. Скоро той щеше да стане на четиридесет и две, а детето бе на път. С всеки следващ ден в него растеше страх.

Тръсна глава. Не искаше да мисли сега. Искаше утре да не вали и да тръгне нагоре. Помнеше пътеката. Най-хубавият връх. И гледка. За тях болката си заслужаваше. Спомни си предното качване – десет години след смъртта на кака му. Туберкулоза – бяха я пратили тук, в района заради въздуха. Той я бе посетил, носеше колет от майка им. И видя върха за първи път, отдалеч, но все пак се влюби в него. Тогава Димитър бе на осемнайсет и си обеща, че ще го качи.

Върна се в столовата – бе още по-шумно. Женя се въртеше около чужденците, а Димитър нямаше желание за това. Потупа Женя и се отиде да спи.

–

Чу как Женя влезе и едва намери леглото си, как захърка бързо. Слушаше и дъжда, но не заспиваше. “Как ще се казва?” Стефка го бе попитала преди няколко дни, вече поуспокоена след тежкото начало. Бяха решили, че ако е момиче, ще се казва Мария, на нейната майка. Но ако беше момче? Той се чудеше – не можеше да го кръсти на майка му или на нейния баща, защото бяха Стефана и Димитър, а беше буржоазно да наречеш децата си с твоето име.

–

Сънува сестра си в санаториума – тя носеше черна рокля и беше седнала на шезлонг, завита с дебело одеало. Упрекваше го, че отново мирише на конска карантия. Той я питаше за името на върха. „Елтепе.“ Лицето й помръкна докато го изричаше. 

–

Събуди се по тъмно. Още беше в съня – той бе пак на осемнайсет, дошъл с колет за сестра си. Елтепе. Значело връх на бурите. Заслуша се. Отвъд хъркането бе тихо. Стана внимателно, облече се и излезе от стаята. Отвори прозореца в коридора – вече не валеше. Опита да събуди Женя, но той просто го избута. Димитър му тегли една. Нещо в него туптеше. Погледна часовника си – скоро щеше да се зазори. От столовата, през пода, се носеше миризмата на кафе. Бързо метна всичко в раницата. Не искаше да се бави, а да започне да ходи. В столовата изпи едно кафе, по-черно и горещо от дявола, написа бележка за Женя, закуси набързо и излезе. 

Лъхна го студ и сложи ризата върху пуловера. Извади фенера-динамо – бе го купил от Франция. Застиска енергично спусъка и дойде бледата светлина. Запрепъва се по мокрите камъни. Ще се пребиеш!“ си каза малко по-късно, вече запъхтян и изпотен. „Я се прибирай! Ще ставаш баща! Какви глупости правиш!“ Но вместо това продължи напред, опитваше да заглуши този глас с всяка крачка нагоре. Искаше да мисли свободно.

В този момент се подхлъзна.

Постоя за миг, дишаше тежко. Пипнешком откри фенера, застиска го и се огледа – малко кал, но бе наред. „За къде бързам? И защо тръгнах така?“ Замислен отново потъна в мрак. 

Щеше да става баща. Това го плашеше.

Искаше да избяга от тази мисъл, търсеше спасение в пътеката пред него, в упорството да я премине. Както като юноша понасяше да мирише на карантии всеки ден. Спомни си как се мотаеше край кладниците, събираше изхвърленото и го носеше вкъщи, поел ролята на баща им, който ги бе изоставил. Него, кака му и малката им сестра с майка им в София…

Потрепера. Започна да натиска спусъка и светлината се появи. Обърна се и закрачи нагоре.

Баща им беше отворил бакалия. Търговията вървеше и той купи къща в края на София. Но когато фалира и лихварите го гонеха изчезна. Щеше да е иманяр, да се върне с пари, но не го видяха повече. Малко след това малката му сестра загина, а десетина години по-късно и болнавата му кака.

Димитър се огледа –небето над околните върхове се запалваше от изгрева. Звездите се разбягваха. Пътеката бе хлъзгава, но успяваше да се задържи. Постепенно влезе в ритъм и набра височина. С настъпващата светлина и сърцето му се разтопи за красотата наоколо. Ослуша се за животни, но бе тихо. Не бе готов за прехода – без тояжката му от бамбук, с неудобна раница и малко вода, той бе тръгнал и не искаше да подвие опашка.

Щеше ли да е добър баща? Или да избяга като неговия? Този страх – че ще избяга и няма да се справи. Майка му се бе изпила от несгодите, но като разбра, че ще има внуци, нещо се разтопи и тя се грижеше за Стефка, може би изкупваше вината си. 

Прибра фенера, бе достатъчно светло и продължи.

Майка му нямаше да му прости ако изостави детето си. Тогава той щеше да е същият като Иван, баща му. Това го плашеше повече. Заради не обичаше името Иван – име за страхливец. В семейството му вярваха, че с името, ако е било на жив човек, се прехвърля с характера му върху бебето. Не искаше да има син-страхливец. И той не можеше да е баща-страхливец! Детето трябваше да е победител! Може би Георги?

Бе в подножието на Елтепе. Върхът бе гостоприемен, без вятър. По камъните имаше червеникави отблясъци. Погледа ги за миг, а след това тръгна нагоре – с хлъзгане, на места на четири крака, заради трошляка си разкървави ръцете. Светът под него се отдалечаваше. Тревогите му също. Спомни си за братовчедите, които не бе виждал от войната. Може би, когато синът му порасне, ще ги запознае. 

Когато стигна върха беше тихо. Седна и слънцето го заслепи. Бе гладен. Намести се на завет и изяде каквото носеше. Пи вода. Огледа се и видя, че всички върхове бяха под него – като паст на звяр от която бе излязъл.

Сянка. Падна върху него и той с уплах залегна. Над него прехвръкна тяло. После още едно и още едно. Димитър се прикри с ръце и извика. Бяха диви кози – не го бяха видели и викът ги стресна. Затичаха по-бързо.

Сърцето му биеше от петите. Огледа се. Нямаше други кози. Вдиша дълбоко. Уплахата си отиваше и сърцето му заби по нов начин. Изправи се и извика силно. Срещу козите, срещу всички страхове от миналото и предупреждение към тези от бъдещето! Викът му обиколи планината и с ехото се върна при него.
„Аз ще ставам баща!“

Извика пак. Сега предизвикателно. И този вик проехтя и се върна при него. Вече всичко зависи от него. Отново огледа света. Усмихна, целуна камъка и тръгна надолу. 

–

Женя го чакаше пред хижата с кафе. Като го видя се разсмя.

-Виж си панталоните! Ех, Мите, не можа да ме събудиш, а? Хайде, ще разправяш! А аз ще ти обяснявам за снощи! Едната е страшна! Но първо храна! – потъна в хижата и след малко се върна с поднос. Супа и две чаши ракия. Вдигна едната високо -Да пием за Вихрен! За Елтепето!

Щом влязоха в хотела отиде на рецепция. Набра телефона.
-Митко!? Всичко наред ли е? Добре ли си? – Стефка го заля с въпроси, той я изчака да се успокои.

-Стефке, добре съм, на хижа бяхме.
-Притесних се..

-Стефке – прекъсна я нежно. – ще го наречем Вихрен. Ако е момче. На най-красивия връх на който съм бил. Да се справя с бурите, ако има такива.
-Добре. – отговори след кратко мълчание. 

-Целувам те. Трябва да затварям.

Погледна картината на стената.
Беше Елтепе. Или Вихрен.
Наистина беше красив. Наистина.