От няколко месеца членувам в пенсионен клуб „Христо Ботев” . Моята приятелка Дида, която винаги върви с едни гърди преди мене ми вика:
– Ели, ела при нас. Много е готино! Има музика. Играем хора. Танцуваме! Само те предупреждавам, че там до вратата има един мъж с бяла риза. Него, не го закачай. Любовницата му е много ревнива и не го дава на никоя. Готова е да се бие за него!
Отидох в клуба – напарфюмирана, набелена и начервена.. Дядовците ме гледаха като хипнотизирани, а бабетата до тях, се бяха ококорили и не вярваха на очите си! Аз веднага чатнах, че се бяха оформили влюбени двойки.
Един ден дисководещият или шефа, както го наричаме Влайко налапа микрофона и съобщи , че се организира разходка до пещерата Бачо-Киро и до Дряновския манастир, които се намират в Стара планина и който иска, може да се запише. От клуба се записахме 25 членки и 8 члена или общи станахме 33 -ма.
На 25 август, рано сутринта се събрахме на гара Стара Загора и се качихме на влака в 7.00 часа. Влакът беше с общи купета и блестеше от чистота и комфорт. По време на пътуването, гледахме през прозорците на влака и пред очите ни като на филмова лента се появяваха и изчезваха малки гарички с цветни градинки пред тях, китни планински селца забулени в зеленина, пасища с крави, красиви планински местности, осеяни с много дървета, храсти и полски цветя. И цялата тази природна красота, изпълваше душите ни с блажена наслада.
Слязохме от влака и тръгнахме по една планинска пътечка която ни заведе до бунгалата в местността „Бачо Киро”. После шефа ни разпредели в различни бунгала, разположени сред красивата планинска местност, навсякъде заобиколена от вековни дървета. Ние четирите бяхме приятелки – моя светлост Ели, Норма, Дочи и Тони. Шефа ни настани в едно бунгало. След като се настанихме – всички се събрахме пред бунгалото на шефа. Той ни преброи и ни каза, че и на връщане пак ще ни брои, да не би някоя завеяна бабичка да се загуби в планината. Тръгнахме към върха на планината. Пещерата „Бачо Киро“ се намира на 6 километра югозападно от град Дряново, в живописните каньони на река Андъка и река Дряновска. Минахме покрай двата водопада и стигнахме до пещерата „Бачо Киро” . Входа на пещерата се намира на един скален нос. Но според мен това беше истински скален връх с надморска височина 335 метра. И една малка групичка или по-заможните така да се каже. влязохме в пещерата. Останалите поискаха да им разкажем, какво точно сме видели. Влизаме в осветената пещера. Екскурзоводката ни каза, че тази пещера е първата благоустроена пещера, благодарение на дряновските туристи още през 1937 година. А температурата в пещерата е постоянна и е винаги 12 градуса, независимо от сезона. Тя е била открита от преди един милион и осемстотин хиляди години. В пещерата са открити останки от – пещерни хора. Намерени са различни оръдия, като ножове, стъргалки и оръжия изработени от кости. В продължение на стотици хиляди години реките са оформяли пещерните галерии и зали , а неуморните капки вода и карстовите води постепенно ваяли красиви пещерни форми като сталактити, сталагмити, сталактони. Най-причудливи форми, приличаха на – каменно цвете, медузи, слона, Богородица и младенеца, мечка и други. Особено интересни бяха залите – дъждовната и концертната.
Една от туристическата атракция в пещерата е „Чистилището“ Тя представлява нисък отвор с размери 60х40 през който може да премине само праведен човек. От малката ни групичка, никой не посмя да се пробва. Освен това, дупката беше заета. Един турист се беше заклещил и ни напред, ни назад. Всички се спряхме да го гледаме и с весело настроение чакахме да видим, дали е праведен. Нашият шеф Влайко, му се притече на помощ и успя да го издърпа обратно от дупката. Мислехме си, че туриста, ще се откаже, но уви! Той се съблече по потник и с триста зора успя да мине през малката дупка. На земята в концертната зала, имаше много монети. Всички хвърлихме по една монета за здраве.
След това, ходихме на Дряновския манастир. Там си запалихме по една свещичка и се помолихме отново за здраве и да ни се сбъднат мечтите! Надяваме се, че Бог е чул молбите ни и ще ни помогне да ги изпълним. Прибрахме се. Вечерта настъпваше неумолимо. Дочи много се притесни милата, когато отвън пред нашето бунгало, се чу музика. Викам си някой ни прави серенада.
Решихме да си лягаме. Дочи си наложи на лицето едни мокри кърпи и се възмущаваше:
– Вече е десет часа и три минути, а тия отвън, още на са спрели музиката. Много ме дразни тази музика. Ако беше класическа, нямаше да се нервирам, но тази не мога да я понасям. След това, тя замълча и всички заспахме. На следващия ден имаше волна програма. Кой където си искаше, там ходеше. Много важно нещо беше да разберем, кога ще тръгваме за гара Бачо Киро, за да хванем влака и да се приберем по домовете си. Дочи, нашата мила съквартирантка, която през цялото време сновеше, ту в бунгалото, ту навън, ни информира, че в 14 часа и двадесет минути, всички ще трябва да излезем от бунгалата и групово под строй, ще тръгнем за гарата. Така е казал шефът Влайко. Излизаме към 14 часа и ни бабета, ни дядовци, ни дяволи има. Свирнах с двата си малки пръста с уста и последва – тишина. Сами едно малко момиченце изскочи от едно бунгало и ни вика:
– Ако търсите групата от баби и дядовци – няма ги! Те тръгнаха за гарата, и се движеха като индийска нишка!
И така с побъркани мисли, и с размътени мозъци и четирите тръгнахме към гарата с бодри стъпки. Спокойни бяхме, че няма да се изгубим и ще пристигнем навреме на спирката, защото Дочи – туристката беше с нас. Тя е пребродила Балкана надлъж и нашир. Трябваше да извървим около пет километра до гарата по една тясна горска пътечка. Стигнахме на една кръсто пътечка, която се разклоняваше на две! Погледнахме Дочи и я попитахме : „ – А сега накъде? „ Тя си свали грамадния сак от гърба, избърса си лицето с една кърпа и каза:
– Сега ще трябва да си помисля малко. Изморих се. Какво сте се разбързали. Ще хванем по едната пътека и ако не ни отведе до гарата, ще се върнем и ще хванем другата!
Леле това никак не ни хареса. Чудехме се! Как може, никой, ама никой да не забележи, че липсваме. Успокоихме се, че шефът ще преброи групата и ще хукне да ни търси. Та стоим си ние под една дебела сянка, Дочето мисли и си бърше челото и оооо – чуваме гласа на шефа „– Има мечка, пазете се, момичета! Има мечкааа!„ Озъртаме се и нито мечка виждаме, нито шефа. Тонито погледна нагоре и видя Шефа, качен на едно високо дърво, да ни маха от там. „Той си прави майтап с нас и комплимент ни направи даже като ни нарече – момичета!” – рече тя. „ –Ето я мечкатааа!” – изписках аз и се заизкачвах на най близкото дърво. След мене , по околните дървета се качиха аламинут и останалите три бабета.
А мечката, която се беше спряла под дървото на шефа, тръгна към нашето дърво и само нас гледаше. Беше си отворила устата и ръмжеше от глад. Направо сърцата ни щяха да изскочат от гърдите. Шефа ни даваше знак с пръст да мълчим. Ние гледахме нагоре към небето и се молехме на господ, да ни спаси от тази мечка-стръвница! Тя, като, че ли напук, дойде точно до нашите дървета и започна да рови из багажите ни. И така цели петнадесет минути, ние висяхме на дървото нито живи, нито умрели. По едно време шефа извика: „ Никой да не мърда от дървото! Ако се наложи и на дърветата ще спим, тази нощ.” Мечката го чу и веднага, хукна към дървото на шефа. Той откърши един голям клон и го стовари с трясък върху мечката и тя избяга по една странична пътека, без да се обръща назад. След десетина минути шефа слезе от дървото и ни даде знак и ние да слизаме. Ние слязохме от дърветата, плювахме си по три пъти в пазвите! Дочито извика: Мечката ми е изяла чушките със сиренето! А на мен пеканата сланинка с двете кюфтенца, казах аз! Нямаше ги и варените яйца на Норма! Зарадвахме се, че сме нахранили, с храната, която не можахме да изядем, гладната мецана и по такъв начин сме се спасили. Продължихме по живо, по здраво по пътеката, към гарата, заедно с нашият спасител Влайко.
В съзнанието ми се запечата картината с мечката. Такава картина и най-големият художник, не би могъл да я нарисува. Прехода от стрес, към щастие е неописуем. От нас се излъчваше такова сияние на щастие и благодат, че ако светеше, то би изгряло – вечерно слънце!
И ние весели и щастливи тръгнахме пред спасителя за гарата, за да хванем влака и да приберем по живо, по здраво по домовете си.