Баба ми Марийка много обичаше старите градски песни и вместо „Зайченцето бяло“ ми пееше „Аз съм Гошо хубавецът“, „Не дълбай с длетото тънко“, „Красив роман е любовта“. Тези – с любовните текстове, не ги разбирах. И все се страхувах, че портретите от стената само ме следят. Думата „ерген“ нищо не ми говореше и все си мислих, че Гошо хубавецът е някакъв добродушен веселяк и затова всички „женички“ и „момички“ го обичат. Най-много в онази незряла детска възраст ми харесваше за „душата на Орфея“, дето „в мойта бедна стая, няма нищо в нея, освен музиканта…“.
На баба обаче любима беше песента за еделвайса, който „цъфти усамотен“ – „далеч във планината, в царството на вечния сняг“, „сред дивния вълшебен мир“. Тогава не бях виждала това приказно цвете и не можех дори да си представя как изглежда. Нямаше интернет, за да направя справка с Уикипедия. А бях малка, още не можех да чета, за да отида да се ровя в книгите в библиотеката и да търся картинки и информация.
Когато пораснах, за първи път видях еделвайс в хербаризиран вид. Продаваха го като сувенир в магазинчето на един планински хотел някъде в Пирин. Беше поставен в рамка върху тъмен кадифен фон. Като разбрах, че е еделвайс, купих „картинката“. И до днес тя окачена до огледалото в коридора на бащината ми къща.
Още когато баба беше жива и ми пееше, в мене се бе завъдила мечтата някой ден да намеря еделвайс и да му кажа, че не е „на никого ненужен“, както е в песента. Беше нужен на мен. Защото той беше моята връзка с детството. Всеки пази съкровен спомен от този период на живота си, който стопля неговото сърце до последния му час. За някои това е вързаната на черешата люлка, с която е летял до небесата, за други е белегът на коляното от първото падане от колелото, за трети – захарното петле от лунапарка. За мен това беше песента за еделвайса. Заради него тръгнах да ходя по планините.
Прекарвах всичкото си свободно време в бродене из „дивния вълшебен мир“ на техните гори, чукари, урви и върхове. И все в краката си гледах, все еделвайс търсех. Знаех, че расте нависоко. Чак Мусала изкачих, но пак нямах късмет да го видя. По някое време реших, че просто не съществува. Мит е. Няма такова цвете. Ако го имаше, щях да го намеря.
Поредният поход ме отведе до „Козя стена“. Групата беше малка – само от заклети планинари, стари приятели. Юлското слънце мяташе искри като оксижен и скалите проблясваха подобно елмази. Преходът беше труден и без това, а жегата го правеше непоносим. Смъкнах раницата от гърба си и се тръшнах на земята.
– Не мога повече! Аз оставам тук – изпъшках като някоя лигава и капризна Барби.
Другите също изпокапаха като разтопен живак по каменистата гола поляна.
До краката ми нещо проблесна като сребро. Вгледах се да видя какво е, но нямаше нищо. Само някакво ситно мъхесто растение, впито между трошляка.
– Не мърдай! Ще го стъпчеш – извика Методи, който се беше проснал до мен и усърдно бършеше с една кърпа потта от челото си.
– Да нямаш халюцинации?! Не виждам нищо, което да е застрашено от стъпкване – озадачих се аз и се взрях в краката си.
– Не го ли виждаш – еделвайс – посочи към тях моят приятел.
Скочих като прободена с нож в сърцето.
– Къде е? Къде е? – засуетих се, като гледах да не мърдам, че да не стъпча цветето, което оставаше невидимо за моите очи.
– Е, как къде – точно до левия ти крак. – И Методи заби показалеца си на сантиметри от подметката ми. – Ето го.
– Това ли е?
Беше току-що набол. Малък, още неоформен. Цветът му почти не личеше. Нямаше нищо общо с този, хербаризирания, който беше апликиран в рамката вкъщи в целия си звезден разкош.
– Да, още не се е разтворил напълно – обясни Методи. – Толкова е малък и беззащитен. А ти щеше да го стъпчеш най-брутално. Ми гледай си в краката, бе жена!
„Там далеч, във планината…“
Толкова далеч от моето детство бе тази планина, а толкова близо до него ме отведе това малко цвете, което бе скътала в пазвата си.
Вече знаех отговора на песента: „Защо цъфтиш, кажи“…