„ОБИЧАМ ТЕ. КРАЙ…“

„Скъпи мой,

Когато се съгласих да се качиш там горе, нямах никаква представа колко много ще ми липсваш. Започвам да оприличавам дъщеря ни все повече и повече на теб. Бъди концентриран и разпределяй правилно тежестта в бидоните. Така се казваха, нали?

Обичаме те и те чакаме вкъщи!

С обич, Емили“

Затвори очи. Името ѝ остана в съзнанието му. Усети аромата на шампоана ѝ, топлината на кожата ѝ, видя белега на врата ѝ във формата на размит триъгълник. Той обичаше да го целува и да се шегува, че малко по малко го изтрива с целувките си. После като че ли две малки пухкави ръчички погалиха брадата му, дочу несвързана реч в ухото си и усмивката на дъщеря му го накара отново да отвори очи. Беше допрял писмото до устните си и го целуваше, и му шептеше, и се надяваше, че молбите му до Бог ще бъдат изпълнени в едно отдалечено кътче на Земята. В една къща с детски играчки, с мирис на бебешка кожа, любов и още нещо.

Решението му да покори връх Морс бе взето след тежки и дълги размишления. С Емили отделяха по няколко часа след вечеря, за да обсъдят възможностите и рисковете. Седмиците, през които анализираха и разсъждаваха, ги доведоха до заключението, че рисковете бяха повече, по-опасни от всички други, които Том беше приемал през живота си, и със значително по-голяма вероятност за фатален край. Емили опита да вдъхне надежда на съпруга си, че ще има и други върхове – трудни, но в пъти по-безопасни. Положи малкото телце на дъщеря им в ръцете му, за да я подържи и да си представи как може никога повече да не я докосне… Наистина опита. Само че доводите ѝ бяха напълно безполезни – спореше с човек, готов на всичко, за да изпише името си до това на върха. Том Морс. Вътре в себе си, тя усещаше как собствените ѝ думи пропадат в бездна между тях и се изгубват. Крещят сред звукоизолирани стени. Накрая се примири и отстъпи. Подкрепи го с нагласата за предстояща инсомния, болка и самота. Защото така правеха хората, които обичат.

Том стоеше на мястото, на което се събираха всички алпинисти, за да изчакат стоящия на върха. Всеки разполагаше едва с петнадесет минути, за да забие знамената на спонсорите си и своите собствени, да направи снимки и се наслади на постижението си.

Том успя да изкачи върха.

През петнадесетте минути, той разполагаше знаменцата на „Кънектикът“ и „Уили“, правеше снимки с розовото одеяло на дъщеря си, което увиваше около върха, любуваше се на острите скални ръбове, сякаш изсечени от изкусен скулптор. По ридовете се редуваха сиви участъци, заснежени и такива, огрени от парещите лъчи на слънцето. Когато времето изтече, той слезе и зачака останалите от групата.

След като бе покорил Морс и бе доказал, че това е напълно възможно, без риск от сериозно нараняване, измръзване и впоследствие – отстраняване на пръсти, Том искаше да промени следващото невъзможно нещо – Емили да бъде до него. Тя винаги е твърдяла, че той е едновременно мъжът на живота ѝ и детето, за чиято душа трябва да се грижи непрестанно. Том имаше детска душа. Стремеше се към предизвикателства и изпитания, а постигнеше ли успех с тях, бързаше да се похвали. Неведнъж Емили бе оставяла работата си и важните си ангажименти, за да го изслуша. За да звучи толкова щастлива, колкото се чувстваше, и на слушалката. За да му каже: „Браво, скъпи! Ти си моят герой!“ Том обожаваше тези думи. Караха го да се смее, да бъде доволен от себе си и го подготвяха за следващата мисия.

Затова си я представи. Един красив дух, носещ любимата си рокля на бели цветчета, който се приближаваше към него – там, няколко метра преди върха – докосваше лицето му, прегръщаше го и с цялата си същност стопляше студеното му тяло. Усети как топлината се плъзва по ръцете и краката му, по шията и лицето. Можеше да се върне в базовия лагер по-бързо от всеки друг, защото носеше топлината на две сърца. И едно малко, туптящо между тях. Беше сигурен, че никой от алпинистите, изкачили Морс и който и да е било друг връх, не е чувствал толкова топлина, колкото той.

– Congratulations! – подаде ръка жената от Индия. Том се усмихна и я поздрави.

-Честитки! – засмя се македонецът и потупа Том по гърба.

-Gratulujeme! – здрависа се чехът.

-Честито! – най-накрая слезе и Бенедикт. Само на двадесет години, той беше младото попълнение в екипа, с присъщото за възрастта му желание за приключения и адреналин.

Поздравът на момчето ободри Том. Той наистина бе покорил върха. Предстоеше да се прибере в лагера, да отпразнува, макар и скромно, победата си и да смени два самолета, докато се прибере вкъщи. Но всичко щеше да бъде наред и явно Бенедикт също го усещаше. Денят бе техен от началото до края.

Водачът събра групата и шерпите, обезопасиха се, погледнаха часовниците си и установиха, че имат достатъчно време, за да слязат в базовия лагер, ако поддържат добро темпо. Всеки разполагаше с по две бутилки с кислород в раницата си до слизането в лагер 4. Алпинистите бяха подредени един зад друг, вързани с въже и готови за тръгване. Гарет, водачът, осъществи връзка по радиостанцията с базовия лагер: „Успяхме. Слизаме надолу. Край.“ И след като дочу радостта от другата страна, той махна с ръка и всички поеха по обратния път.

Времето беше меко, което предполагаше опасност от лавини и пропадане. Алиса – жената, с която Гарет и всички останали от групата поддържаха връзка, бе провела дълъг разговор с водача за този „прозорец“ от хубаво време, изтъквайки плюсовете и минусите. И двамата обаче бяха обединили мнението си около по-малкото зло – възможната лавинообразна атака в гърба. Гарет осъзнаваше риска, имаше достатъчно време да го обсъди с останалите и да се зарадва, че мисълта му по въпроса биваше споделена.

Слънцето грееше високо в небето и твърде близо за ентусиазираните алпинисти. Сякаш можеха да го докоснат, да вземат слънчев лъч или част от кълбото, да я сложат в себе си и да продължат напред, осланяйки се на топлината. Съседни върхове покоряваха погледите и сърцата им с величие. Някои поглеждаха към тях с гордост, бяха част от колекцията им с постижения. От очите на други искреше желание, силна закана за бъдещо завоевание. Всички се движеха по един път, споделяха въже, закачаха карабинери, малко по малко смъкваха товара от постигнатата цел.

Том и Бенедикт вървяха заедно. Завършваха симпатичната мравчена колона, която представляваха алпинистите за някой, седящ върху облак. Том имаше великолепно чувство за хумор, което се появяваше в точния момент и стреляше право в целта. Бенедикт разчиташе на черния хумор, но допълваше толкова добре забавните изречения на Том, та групата не се притесняваше колко време ще ѝ отнеме, за да стигне базовия лагер, защото през призмата на смеха, всичко изглеждаше по-леко.

-Изчакай малко, за да пия вода, става ли? – попита Бенедикт, ухилен. Пътят, тежкото оборудване и вицовете измориха Бени и устата му пресъхна.

Том раздвижи въжето, за да даде знак на останалите да се обърнат. Гарет вдигна ръка, групата спря и всички насочиха погледи назад. Том посочи Бени, който пиеше вода и отдъхваше.

-Томи… – чу се Гарет по радиостанцията. – Вървим по равен участък, можете да се откачите, ще ви изчакаме по-надолу. – Том научи, че Кшама – индийката сред участниците – е пред сериозно измръзване и не трябва да спира да се движи. Откачи карабинерите от въжето и след минути изгуби групата от поглед.

-Ще тръгваме ли? – усмихна се Том. Бенедикт изпръхтя иронично, пъхна шишето с вода в раницата, върна я на гърба си и закрачи самодоволно напред.

-Аз съм тръгнал, ти се бавиш… Ако знаеш каква гореща супа ще си приготвя… Само да стигнем до базовия лагер – каза Бени, когато Том се изравни с него. – Ще добавя бъркани яйца. И пилешко. И от онези десерти с ванилия…

Бенедикт бе изготвил многостепенно меню в главата си, което с нетърпение очакваше да вкуси. Том беше почти сигурен, че докато говореше, Бени хвърляше повече слюнка, отколкото трябва. Ала го разбираше. Бенедикт беше млад и се вълнуваше от постиженията си. Възнаграждаваше себе си подобаващо и с месеци разказваше за цялата експедиция и покорения връх. За Том и останалите върхът беше темата, за която предстоеше да говорят със семействата си. Може би държейки чаша вино. Може би сгушени в прегръдката на любим човек. Или танцувайки с творението си, което не можеше да заспи, без някой да го полюшка.

-Ако някой човек, без опит в алпинизма, те чуе в този момент, би си помислил, че в базовия лагер се крие шведска маса – допълни Том.

-Да, шведска маса с храна в пакети… – засмя се Бени, а Том го последва.

Бени бе уверен, че ще стигне до любимата храна, поради две причини. Първо, защото вървеше бавно и сигурно. Второ, защото използваше шегите като трамплин към целта. Но в този момент, когато си представи обилната храна, поздравите и похвалите, широките усмивки след изтощителния ден… Тогава съдбата се засмя.

Бенедикт усети силни и остри болки в главата. Имаше чувството, че хиляди кинжали се забиват в мозъка му и преминават бавно и мъчително, докато остриетата им не се покажат от другата страна. Светът се завъртя край него. Снегът се качи в небето, а то слезе в краката на Бени. С всяка крачка се задушаваше. Като че ли освобождаваше невидими лапи с краката си, които сграбчваха тялото му и го стискаха, опитвайки да изкарат всичкия въздух, останал в него. Той продължаваше да върви, завличайки крака. За него болката беше нормална. Винаги изпитваше болка, преди да се спусне надолу и тя да отшуми. Височинната болест беше една от малкото, които се преодоляваха, но бе необходимо човек да внимава в подобно състояние. А Бени бе още млад…

Не видя заледения участък, покрит с тънък слой сняг. Всичко за него се сливаше в една обща бяла боя, от която се надяваше скоро да се избави. Стъпи върху леда в същия момент, в който чу високо и силно „Внимавай!“. Бени полетя – тежко и сковано, като пакет. Падна на скална издатина, няколко метра по-надолу. Почувства как въздухът в дробовете му излиза извън тялото му. Успя да премигне два пъти, след което мракът покри всичко около него.

-Бени! – извика Том. Слънцето се бе оттеглило в покоите си. Облаците бяха тъмната армия, обзела небето. Те пречеха на Том да разбере дали приятелят му се движи или всичко за него е приключило. – Бени! – Том обхвана устата си с ръце, за да канализира звука, но се намираше в планината и ехото също бе негов враг. Когато вятърът запрати сняг върху неподвижното тяло на Бени, Том взе решение да слезе долу и, по възможност, да спаси Бени.

Трескаво извади от раницата си въже и котва. Завърза здраво единия край на въжето към котвата и я заби в земята, между скалите. Направи гръдна обвръзка и се закачи към въжето с карабинер. Провери каската си и пое въздух. Сърцето му биеше учестено, но трябваше да запази самообладание, за да бъде от полза на Бени.

-Идвам, Бени! – съобщи той, с беглата надежда, че Бени ще го чуе и ще се свести.

Том изпробва въжето, дръпна го няколко пъти, за да се увери, че котвата е стабилна, и се отпусна на него. Слизаше бавно, с широк разкрач, оттласквайки се от скалата и приближавайки се към нея. Озърташе се непрекъснато. Върху каската му се сипеше сняг, ала той не обръщаше внимание. Студената бездна под него го приканваше с ледени ласки, но Том не се поддаваше. Устата му беше пресъхнала, а устните му – напукани и кървящи. Когато слезе при Бенедикт, Том изпита облекчение, което моментално бе заместено от страх. Бени лежеше върху издатината и не помръдваше. Том не бе сигурен дали диша или изведнъж бе станал толкова лек, та вятърът си играеше с него.

-Бени… – Том потърси приятеля си в проснатото срещу него тяло. Не искаше да го докосва, за да не влоши положението. Той имаше пулс – дишаше слабо, но беше жив.

Том се зае с освобождаването на Бени от стегнатите, закопчани догоре, дрехи. Това бе единственият начин Бенедикт да се свести, без да се налага тялото му да се движи. Започна да щипе лицето му и след няколко минути Бени отвори очи. Том щеше да помни завинаги тези мътни, лишени от искрица живот, очи. Погледнаха към света отново, ала не знаеха защо. Не знаеха дори на кой от всички реално и мислено съществуващи светове се намираха. Огледаха се, напълниха се с вода, заради студения вятър, после видяха тези на Том и замръзнаха. Бени гледаше втренчено към пребледнялото лице на другаря си.

-Какво чувстваш, Бени? Какво да направя? – попита Том и сам не знаеше къде да дене ръцете си.

-Не усещам нищо… – успя да промълви Бенедикт. Лицето му бе сурово, почти се сливаше със сивотата на скалата. Преглъщаше мъчително. – Целият съм изпочупен, Томи…

-Всичко ще бъде наред – обещаваше Том, а вътрешно се бореше с лъжовната жлъч, която го изгаряше. Погрижи се дрехите да възвърнат топлата си функция. – Само не се движи.

Том взе радиостанцията в ръка и натисна копчето. „Алиса, Бенедикт пострада тежко. Намираме се малко под площадката при върха. Пратете някого незабавно. Край.“ Алиса отговори след по-малко от необходимите секунди, за които човек можеше да чуе подобно съобщение и да го осмисли с целия трагизъм, който съдържаше. „Томи, ще опитаме да пратим хеликоптер, но в това време не знам кога ще стигне до вас. Дръжте се, ще направим всичко по силите си. Край.“

Бени стисна очи. Така, както правеха хората, когато изпитват твърде голяма радост и твърде голяма болка. Представи си всичко – как цялото му тяло почернява и замръзва. Как дробовете му формират отоци. Как гърлото му се свива, гласът му постепенно заглъхва, как затваря очи и полита, физически и психически неспособен да се върне при себе си.

-Бенедикт – каза сериозно Том. В очите му се виждаха задкулисна тревога и сценична решителност. – Ще те махнем оттук. Разбра ли?

Не чакаше отговор на въпроса си. Вместо това забеляза, че раницата на Бени все още лежи под тялото му. Затърси краищата ѝ и го повлече далеч от ръба. Времето играеше на зловеща криеница. Облаците се сливаха в гъст, сив слой, а след това рязко се открояваха – всеки със собствена, ужасяваща форма. Вятърът утихваше, посявайки надежди в сърцата на двамата алпинисти, и се завръщаше победоносно, смазвайки спокойствието. Снегът се сипеше във всички посоки. Навлизаше бурно в очите и в плътта, като я разяждаше и щипеше. Том знаеше, че ако спасителните хеликоптери опитат да летят в това време, жертвите ще се умножат. Но се надяваше. Молеше се и вярваше горещо, че ще стане чудо и Бенедикт ще бъде добре. Така го бе научила Емили. Тя вярваше във всичко – в Дядо Коледа, в невинността на хората, в него. Вярваше и в самата вяра. Упражнявайки се в това сега, Том се чувстваше малко по-близо до нея.

-Да не си посмял да сложиш името ми до това на шибания Дънкел, когато умра… – опита да се засмее Бени. Том не подозираше, че ще стане свидетел на зловещата кръстоска между сияйна усмивка и вече угаснали очи. Бени говореше за олтарите, които бяха част от всяка планина с покорен връх. Там бяха лицата и имената на тези, които опитаха, но не успяха. Хората, чиито тела лежаха някъде там, замръзнали в цялата си красота. – Никога не съм го харесвал, ясно? – Олтар имаше и в тази планина. Върху него бе поставена снимката на мъж с фамилията Дънкел, брадясал, с червена шапка, изпито лице. Бени не можеше да си представи да дели място за почит с него.

Том се размърда напрегнато. Прехвърли няколко изречения в главата си, с които би могъл да успокои приятеля си за известно време, няколко окуражителни думи… Накрая просто спря да мисли и влезе в тона на Бени. Нито един от двамата не искаше да бъде предаден в ръцете на смъртта от самия страх.

-Щом като си решил да умираш, ще ти издигна олтар близо до базовия лагер. Когато се превърна в немощен старец, ще се качвам при теб и ще пия бира под носа ти…

Смехът на Бени дойде от дълбините на сърцето му. Радваше се, че има приятел, който щеше да го изпрати в последния му път. Радваше се, че този приятел боравеше с черния хумор също толкова добре, колкото и той. Тялото му започна да се тресе и свива заради смеха. От очите му бликнаха сълзи. Колко тъжно беше точно преди смъртта си да оцениш живота, виждайки го в една шега…

Часовете се нижеха бавно. Умовете на двамата мъже бяха заети от всевъзможни глупави случки и размишления. Между хапливата словесност, Бени бе опитал да подтикне Том към действие – все пак Томи беше подвижен и разполагаше с всичко нужно, за да се спаси. Приятелят му твърдо бе отказал да го изостави.

Докато обсъждаха последното световно първенство по футбол и семейните отношения, гласът на Алиса се намеси като троянски кон и разгони всички техни скрити страхове. „Томи, ще използваме едночасовия прозорец, за да изпратим хеликоптер, но ще успеем да вземем само единия от вас. Ще се върнем за другия. Край.“ Томи се хвърли към радиостанцията и, без да се колебае, натисна копчето: „Алиса, елате за Бени! Край.“

-Чу ли това? – усмихна се Томи, надвесен над лицето на другаря си.

-Да… – Бени разтегна устни в усмивка. – Но чувствам, че ми остава по-малко от час…

 

Вятърът утихна. Времето застина изведнъж. Снежинките се носеха плавно из въздуха, падаха и оставаха на местата си, като сънливи. Небето бе сиво, като че ли се сливаше с отвъдното. Тишина бе обгърнала планината и всичко се случваше със закъснение. От един час.

Под връх Морс, навътре от ръба на скалната издатина, също беше тихо. Бени не можеше да се смее, да разказва забавни истории и да се бори за живота си едновременно. Просто чакаше. Пулсът му отслабваше, кашлицата зачестяваше и тя бе единственият неприятен, хрипав звук, който се чуваше наоколо. Бени се бореше, а Томи се молеше. Молеше се за петдесет минути, вместо шейсет. Молеше се късметът да бъде на тяхна страна. Молеше се да не държи в ръцете си длето, изсичайки дългото име на Бени върху студения камък.

Ритмичният звук на хеликоптера прекъсна кашлицата на пострадалия. Той се стараеше да диша, за да посрещне и приеме спасението си. Томи скочи на крака, придвижи се към ръба и размаха ръце. Когато хеликоптерът се доближи до издатината, той помогна да вкарат Бени в кабинката. Преди да затвори му каза само „До скоро!“

Том остана да чака следващия курс. Виелицата започна точно след час. Над планината се спусна гъста мъгла и тя се разсърди, вятърът се разфуча, снежинките се събудиха и започнаха да бягат по въздуха. Том знаеше какво ще се случи. Бе твърде късно, за да се върнат за него. Сви колене до гърдите си и зачака неизбежното. Страхуваше се. Очите му се пълнеха със сълзи при мисълта, че никога повече нямаше да има шанса да живее. Въпреки това бе постъпил правилно – бе се погрижил за приятеля си, само това имаше значение.

Алиса се включи по радиостанцията. Гласът ѝ трепереше и се давеше в неизплаканите сълзи. „Томи…“ – започна тя. – „Няма как да се върнем за теб, разбираш ли?“ Разбираше. „Бурята ще продължи с часове. Съжалявам… Мога ли да направя нещо за теб? Край.“ Том мразеше тази дума. „Край“. Алпинизмът предполагаше използването ѝ, за да се установят сигурност и изправност. За да покажеш къде свършва мисълта ти. Ала Том поставяше край, когато наистина нямаше какво друго да каже. Когато наистина беше край.

„Свържи ме с Емили…“, успя да каже, с всички камъни, увиснали на гърлото му. Том усети тези страшни десет минути, през които нямаше връзка със света. Не беше сигурен дали ще може да се сбогува с любимата си жена или тя ще остане със спомена за битовизмите, обсъдени преди тръгването му. Стискаше очи до болка, при мисълта, че дъщеря му ще гледа негова снимка, опитвайки да се сети кой е. След десет минути радиостанцията се включи. Том можеше да долови диханието ѝ, можеше да се стопли с него. Представи си как е допряла телефона до бузата си и е запушила устата си с ръка, за да не го залее с целия океан от сълзи, бушуващ в нея. Тя го познаваше. Затова го остави да говори.

„Емили…“ – Том започна неуверено. – „Скъпа, покорих върха.“ – Горчива усмивка се изписа на лицето му. – „Разкажи на дъщеря ни за Морс. Разкажи ѝ за мен… Моля те. Прочетох писмото ти. Заключи входната врата. И се грижи за себе си.“

Няколко секунди се разтвориха в тишината, преди Том да събере сили и да довърши.

„Обичам те. Край.“