– И да не сте стъпили повече тука! Марш към върха и после надолу към кочината, в която живеете!
Бай Стоян гневно хвана неизядените остатъци от пържени филии и ги метна на огромната каракачанка, вързана с верига пред хижата. Кучето ловко скочи и лакомо се нахвърли върху оставеното от туристите с леко ръмжене.
– И само някой да вземе да се върне тука! – продължи да вика бай Стоян след подплашените, бързо отдалечаващи се туристи. – А́ съм видял някой от вас пак, а́ съм отвързал Мечо! Ще видите вие какво е “много препържено”, такива попържни ще хвърляте, дето не сте знаели, че ги знаете! Ще се разбягате с триста надолу към дерето и седмица поне ще ви търсят разпилените части!
Бай Стоян продължи да нарежда под носа си, докато разчистваше масата отвън. С резки движения събра всички чинии и шумно влетя в столовата под стреснатите погледи на закусващите.
– К’во сте ме зяпнали, а? До 10 минути да сте си омели всичко и да ви няма! Дошли ми тука на хотел, ще ги чакам аз да спят до 9, че и кафе да пият! Туристи!
Гневният хижар влезе в кухнята и тресна вратата зад гърба си, а хората уплашено се спогледаха помежду си. Набързо доядоха храната, оставиха дължимите пари по масите и побързаха да се изнесат. Десет минути по-късно столовата бе празна.
През това време Бай Стоян извади бутилката дюлева и си сипа една малка, да успокои нервите. Щом се укроти глъчката оттатък, той се заслуша. Чу само пукането на печката и свистенето на силния вятър отвън. Открехна предпазливо вратата към столовата. Нямаше никого.
– Най-накрая – изсумтя хижарят, докато прибираше оставените пари. Внесе чиниите в кухнята, взе си дюлевата ракия и седна на кушетката до печката. Опъна си краката, отпи и издиша шумно. Беше неговото време от деня. Онези два часа късна сутрин, когато пренощувалите туристи вече бяха по път за върха, а прииждащите още не бяха дошли. Онези два часа, в които бе сам.
Вятърът отвън набираше все повече скорост, а свистенето през прозорците се засилваше.
– И ми тръгнали на това време по чукарите… Тия глупаци само ще отворят работа на дежурните. Връх, та връх! Голямата работа, няма да си начешат крастата с тоя връх и това е! – мърмореше под носа си бай Стоян. – Как въобще ги пускат тия идиоти в планината? Те обувките не помнят къде са си събули, пък накрая пържените филии им били мазни… Ами стой си дома, бре! Който го е страх от пържено, да не ходи в гората!
Печката припука. Бай Стоян разсеяно се загледа в горящия огън. Въздъхна тежко и отпи от ракията.
На стената отсреща имаше няколко рафта със стари книги, пътеводители и карти за игра. На най-горния рафт стоеше рамкирана черно-бяла снимка на красива млада жена с тъмна дълга коса, искрящи очи и топла усмивка. Хижарят погледна натам, присви очи и отново изсумтя:
– Снежино, мари, прах си хванала… Къде те намерих такава неподдържана – засмя се Бай Стоян и се изправи, взе снимката и я забърса с ръкава на пуловера си. Грубите му пръсти едва доловимо потрепериха, докато се пресягаше да остави снимката обратно на мястото ѝ.
В този момент вратата на столовата се отвори рязко, засилена от вятъра, и се чу трясък. Влезе висок мъж със скрито от студа лице. Той побърза да затвори след себе си и да спре нахлуването на ураганния вятър. Бай Стоян стреснато подскочи от трясъка и изпусна черно-бялата снимка. Още преди новодошлият да е поздравил, хижарят се развика:
– Абе, малоумник, какъв си ти, бе? Така ли се влиза?! Какво търсиш тука по това време? Я да се пръждосваш оттука, затворено е до обяд!
– Бай Стояне, извинявай, и аз не очаквах такова шумно влизане – засмя се мъжът, свали качулката си и се опита да приглади щръкналата си коса.
– А, началник, ти ли си – при вида на новодошлия хижарят леко се смути, отмести поглед и се наведе да вдигне падналата снимка. – Абе момче, колко пъти съм ти казвал да ми звъниш, като ще идваш! Откъде да те знам кой си, всякакви луди се качват вече!
– Извинявай, бай Стояне. Не бях го планирал. Отидох тая сутрин на работа, в 8 часа вече бях вдигнал кръвно и така се ядосах, че им казах на моите: “Не ме търсете.” Изключих телефона, върнах се вкъщи, събрах раницата, запалих колата и ето ме тук.
– Ей, началник, добре че си шеф, че иначе кой ще те търпи такъв! А кога ще почнеш да си опичаш акъла, бе, хаймана такава? Кръвно ще ми вдига на 30 години!
Бай Стоян се увери, че рамката е здрава, забърса още веднъж снимката и внимателно я върна на мястото ѝ.
– Бай Стояне, аз да не прекъснах нещо… – смути се младият мъж, докато гледаше към образа на жената.
– Прекъсна, я! Пулса ми прекъсна с твойта грация! Сядай, че ще падне още нещо! Ракия ще пиеш ли?
– Ами ще пия, щом си казал. Ама малко, че искам да кача върха.
– Айде и тоя… Всички сте пощурели с тоя връх! Връх като връх! Купчина камъни, дето ги брули вятъра като листак! – Бай Стоян донесе втора чаша, напълни я и я подаде на мъжа.
– Бай Стояне… – поколеба се новодошлият, – ти няма ли все някога да се качиш отново?
– Началник, внимавай – гласът на хижаря стана леден. – Аз ти давам подслон, но ти недей ми дава акъл.
– Извинявай, бай Стояне. Чуждите проблеми съм тръгнал да решавам, като със своите не мога да се справя.
– Тъй, тъй. Опичай си акъла, началник. Да ти бях отвързал Мечо поне, та да вдигаш кръвно! А ти от тия компютри ли ще се ядосваш?!
– Е, бай Стояне, и ти не си точно пример за спокойствие, като чувам какви истории се носят от туристите – засмя се гостът. – Кажи, защо си го изкарваш на тях?
Бай Стоян понечи да отговори и първата псувня вече беше на върха на езика му, когато той се спря. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и сведе поглед.
– Защото те могат да се качат горе. Аз… не мога. – Хижарят отпи голяма глътка от ракията. – Не мога, мамка му. Не и сам.
Младият мъж се загледа във внезапно промененото лице на хижаря. Бръчките му се бяха задълбочили, а погледът му бе тъжен и забит някъде пред чашата, която току-що бе оставил празна на масата.
– Колко време стана, откакто… – не довърши мисълта си гостът.
– 9 години и 5 месеца, откакто не съм се качвал. 9 години, 4 месеца и 12 дена, откакто я няма.
Печката изпука силно. Вятърът отвън засвистя с още по-голяма сила. Синджирът на Мечо се раздрънча, кучето обикаляше пред хижата.
– Скоро ще падне и първият сняг. Знам го. – Бай Стоян говореше тихо и продължаваше да гледа в празната чаша. – Снежина така обичаше, като вали сняг. Нали това ѝ е името, ами. Все се качвахме заедно на върха, щом всичко побелее. Понякога още през октомври, в по-сухите зими – чак декември.
Хижарят замлъкна и започна да върти чашата в ръката си. След малко продължи:
– Но каквато и да е зимата, винаги идваше време да западат първите снежинки, та с нея да идем да погледаме света отгоре. И тя стоеше и си гледаше нейния свят: върхове, чукари, облаци… И аз стоях и си гледах моя свят: застанал до мене с премръзнал нос.
Гласът на бай Стоян заглъхна. Той подсмръкна и остави чашата. Прочисти гърлото си и каза:
– Обаче тая зима ще има много сняг. До седмица ще е заваляло, началник. Знам го.
Хижарят стана, изпсува и рязко се отправи към кухнята. В продължение на половин час оттам се чуваха звуци от тенджери, чинии и няколко силни псувни.
А младият мъж стоеше в столовата като замръзнал. Изпи всичката ракия в чашата в опит да преглътне буцата в гърлото си. Пресегна се към бутилката и си наля още.
По едно време бай Стоян излезе от кухнята, огледа се и учудено се обърна към госта:
– А, началник, ти още ли си тука? Нямаше ли връх да качваш, бе, хаймана! По обяд ли ще ми тръгваш? Бобът е сложен, отивам да чистя стаите, че кой знае каква кочина са ми оставили ония.
– Бай Стояне, чакай. Искаш ли… – поколеба се мъжът. – Не искаш ли да се качиш с мен догоре? Аз, ъъ, бих се радвал на твоята компания. Хем няма да съм сам, хем… Хем и ти няма да си сам.
Бай Стоян го изгледа с присвити очи, изсумтя и рече:
– Момче, хващай си пътя и не ме занимавай. Работа имам.
Хижарят бързо излезе от столовата и вратата се затвори след него. Мъжът продължи да гледа известно време в тази посока, след което се облече, нарами раницата си, излезе навън и потегли към върха.
***
Три дни по-късно младият мъж стоеше в офиса си, гледайки през прозореца. Навън бе мрачно, а планината вече втори ден бе обвита в гъсти облаци. Валеше мокър сняг.
Той се подсмихна и си помисли: “Беше прав за снега.”
Изведнъж телефонът иззвъня. Мъжът вдигна и от другата страна се чу твърд глас:
– Г-н Николов? От Планинска спасителна служба съм. Става въпрос за Стоян, хижаря. Знам го, че няма близки хора, но открих вашия номер в тефтера му.
– Да? Всичко наред ли е?
– Снощи е подаден сигнал. Стоян е излязъл сутринта, но вечерта не се е върнал в хижата. Беше страшна снежна буря. Днес претърсихме района. Открихме го на върха. Снегът го беше затрупал… Измръзнал.
– Мо…Моля? Измръзнал, значи…
– Стоян е мъртъв. Съжалявам.
Мъжът почти не чу останалата част от разговора. Нещо за неясни причини, разследване, пренасяне на тяло. Благодари и затвори телефона.
После се загледа към засилващия се сняг отвън.
– Значи все пак е стигнал върха… – промълви тихо. – Качи се при нея.
Градският шум бе заглъхнал от танца на леко падащи снежинки. Светът бавно побеляваше от първия сняг.