В началото на декември си направих подранил подарък за Коледа: снегоходки. И закопнях за високата планина с нейния искрящ бял сняг и синьо небе… Не чаках дълго. Появи се възможност за еднодневен преход до Отовишки връх в Рила. Веднага се записах и доволно потрих ръце: ще изпробвам съвсем скоро снегоходките си. Вече имах немалък опит и със снегоходки, и с котки и имах представа какво е да ходиш с тях. Мечтаното утро настъпи. Станах още преди алармата по тъмно, направих си чай и кафе и сложих последните си вещи в раницата.
Как обичам София в ранното съботно утро! Тя, нашата столица, още блажено спи в своите завивки. Тук-таме някой ранобуден по спирките сподавя прозявките си и леко потропва с крак в опит да се сгрее. Обичам тогава да чувам тишината и да долавям далечния шум на преминаваща кола и да виждам отбясъка на нейните фарове. На Орлов мост дори много ранобудни птици спореха звънливо по свои си въпроси.
Групата се събра и набързо тръгнахме: път ни чакаше, а и трябваше да хванем и лифта до Рилските езера възможно най-рано. Минахме през Бистрица, Железница, Ковачевци, Клисура… като по пътя нощта неусетно отстъпваше на утрото. Небето се обагри в необикновено красиви цветове: синьо, което преливаше от розово та до оранжево – сигурен признак за силен вятър. Но този въпрос никак не ме вълнуваше в тези минути: наслаждавах се на сутрешния ритуал на пиене на горещото кафе от моята японска термочаша, наслаждавах се на тези цветове и на разговора с моята спътница, която любезно ме покани да й правя компания в нейната кола. Останалите от групата бяха с едно бусче и пристигнаха малко след нас на паркинга на лифта на Рилските езера. Освен нас имаше съвсем малко коли на скиори, които бързо нарамиха своите ски и отидоха на лифта. Скоро и ние ги последвахме като предварително добре се „опаковахме“, тъй като ни предстоеше 20-минутно изкачване с открития лифт при -3 градуса. И ето я хижата: заобиколена с много сняг и три горди кучета, които ни поздравиха подобаващо: т.е. с много лай и радостно въртене на опашки.
Сигурно преди повече от 14 години за пръв път бях на тази хижа: на един чудесен летен августовски 7-дневен преход. Тогава нямаше още лифт и се катерихме пеша с една чудесна група сред много смях, закачки и песни. Остана ми спомена как в една доста мизерна стая с 12 или 14 скърцащи легла и едно мощно хъркане не можах да спя, как по моя идея трябваше да станем да посрещнем изгрева. Е, всички станаха… но без мен. Но аз се отклоних в спомени и всъщност това си е съвсем друга история… Бързо се мушнах вътре в хижата и видях как все пак се е разхубавила отвътре: столовата бе уютна, с нови мебели и пламтяща камина.
Набързо нашият водач ни направи брифинг, сложихме си снегоходките и тръгнахме бодро-бодро. Всичко за което си мечтаех беше пред мен: белоснежният сняг, откритият простор и яскрящото синьо на небето. За съжаление, езерата бяха вече скрити зад дебел слой лед и сняг и техните цветове ще се открият със сигурност през късната полет и лятото. С напредването по маршрута, се затоплих и скоро си свалих пухенката. Слънцето ни радваше и щедро раздаваше своите лъчи из „Великата Рилска пустиня“. Поспирахме за кратки почивки само за вода/чай и бърза снимка и продължавахме напред. Скоро обаче се разбра, че няма да можем да изпълним набелязаната цел заради двама по-бавни планинари. А трябваше да ходим с по-бързо темпо поради два фактора: късия ден и лифта, който ако искахме да го хванем на връщане, трябваше най-късно да сме при него в 16 часа. Всеки, който е слагал поне веднъж снегоходки знае, че това си има своите специфики: слагаш на краката си едни тежести, на които постоянно се лепи сняг и още повече ти натежават краката, които трябва да вдигаш малко по-нагоре, да ходиш с по-разделечен разкрач… Изобщо техника! Да не забравя да спомена, че в раниците си мушнахме и по едни „котки“, ей така, за всеки случай, които добавиха по още едно кило в раницата. Но какво е тежката раница, когато около теб са Рилските върхове, нагиздили се с красиви бели наметала?! Гледам през тъмните си слънчеви очила и не мога да се наситя! Така стигнахме до подножието на каменистия връх Харамията, когато водачът ни събра, за да вземем крайното и най-важното решение: нямаше как да стигнем до Отовишкия връх, затова той ни предложи да изкачим Харамията и след това да поемем назад. Докато си говорехме, изведнъж всички цветове изчезнаха и направиха място на сивото: небето така притъмня, задуха един силен вятър, който за малко да издуха и решението ни да изкачим поне един връх през този ден. Но аз реших да не се дам така лесно: все пак това щеше да ми 60-тият връх за годината! Въпреки бързо влошаващите се условия смело тръгнах нагоре. Препятствията не бяха малко: стръмни и хлъзгави бяха последните метри, а и вятърът си играеше около нас като палаво дете. На няколко пъти почти лазейки, трябваше да се изкача, защото снегоходките ми се подхлъзваха на места по тук-там оголените скали. Дали се страхувах в този момент?! Не, просто се мобилизирах и се съсредоточих в движенията: нагоре, с бавни крачки, набирайки се силно на щеките. Буквално виждах, как още 10 – 20 крачки и съм там, на онези заветни 2465 метра! След няколко минути вече наистина бях там и триумфално забих щеките си. Предупредителният вик на нашият водач ми напомни, че съм близо до снежната козирка на върха и че трябваше бързо да направя 2 – 3 крачки по-напред. Заваля сняг, който силният вятър го подхващаше и го запращаше в нашите лица. Сега вече сивото придоби почти черен оттенък и ние нямахме време да се порадваме на нашата малка „победа“, а пък аз – за цифрата „60“. Направих две снимки на табелата на върха и водачът (да е жив и здрав!), взе да ни настройва котките ни, който бяха „ей така, за всеки случай“, за слизането. Ако имаше нещо, което да ме притеснява, то това не беше изкачването, а именно слизането. Знам какво да е слизаш със снегоходки по още пръхкав сняг, едно леко подхлъзване… Затова приех с радост тази идея, още повече че обичам да се движа с котки. Те ми дават едно особено чувство за сигурност и лекота. Снегоходките си ги закачих на раницата и вече с по-бодра крачка заслизах уверено надолу. За около 20 минути слезнахме до премката. По прогнозата от предната вечер единствено към 15 часа имаше данни за по-силен вятър, но никакъв намек за сняг и лоши условия по обедно време. Снегът влизаше зад очилата ми, правеше чудновати фигури по пухенката ми и бързо лягаше на земята. Започна едно надбягване, почти без почивки, дори думите залепваха, оставаше само дишането и ритмичното ходене. На няколко пъти, стъпвайки малко встрани, затъвах я до прасеца, я до коляно, а веднъж – почти до кръста. Наложи се да измъкна с помощта на водача. Най-сетне на хоризонта се показа и хижата, почти невидима като класически призрак от викторианските разкази с онова бяло наметало. Въздъхнах облекчено: малко почивка на топло. Вече на сигурно вдигнах за „Наздраве!“ чашата си с греяно червено вино за „Църната скала“, която по воля на съдбата й бе отредено да стане 60-тия ми връх. Постоплихме и се изсушихме на камината. А навън три от котките на хижата жално ни гледаха през прозореца… Мислите си сигурно, че това е подходящ момент да сложа „Край“ на разказа си. Но не би.
Защото приключенията ни не свършват в уютната столова на хижата. Оказа се, че поради силния вятър лифтът затворил още в 14:30 часа и трябваше пеша да се доберем до паркинга, където ни бяха колите. Така че, сами разбирате, рано е още да сложа финалната точка. Стегнахме си екипировката, а аз сложих в джоба на якето, за да ми е под ръка, челника. В началото следвахме лифта. Пътят надолу бе нашарен с равномерните спирали от по-ранно спусналите си скиори. В бързо спускащия се здрач дърветата придобиваха една особена сянка, а от време-навреме те сърдито се отърсваха от премногото сняг по техните клони, който услужливо се изсипваше върху нас. Това особено време, когато вечерта бързо настъпва, не ми е особено любимо. Цветовете изчезват и сякаш заедно с тях и моето бодро настроение, за да отстъпят място на едни по-мрачни мисли. Бях се съсредоточила в бързото слизане по изпровизираната „писта“, а, слава богу, скоро се отклонихме вдясно по черен път, който стана по-равен. Включих челника и пътеката се освети. Вече нямаше пред дори и стъпки, бяхме „първопроходци“. Вече на по-ниско снегът премина в дъжд и за около 20 минути станах вир-вода. Но нямаше как: трябваше да се стигне до финала, който не беше твърде далеч. Скоро се появиха светлините около началната станция на лифта и аз въздъхнах облекчено. Най-сетне!
В мократа тъмнина се придвижихме до София. На мен ми остана само да премислям и възстановявам детайл по детайл изминалия ден и страшната зимна красота на Рила, очаквайки нетърпеливо поредната среща с Планината.