В супата имаше странна подправка, която имаше вкуса на козина. От време на време изплуваха и листа. Бих нарекъл горещото ястие с латинското наименование на тревичка, за която никой не е чувал. Дълго вървях по ледените пътеки, студът беше плъзнал по цялото тяло и затова всичко ми се струваше апетитно и сладко. Сърбах и топлех ръцете си над изпаренията.
Домакинът мина зад мен и се настани на широката маса. Очите му притежаваха спокойствието на бяло езеро. По стените имаше картини с планини, рогати гори и сиви елени. Също и закачена ушанка, дебело палто, лампа с крушка във формата на снежинка. Стържех паницата с лъжица и се опитвах да съставя въпрос. Изпревариха ме.
– Искаш ли още нещо?
– Да! Каквото и да е, само да е топло.
– Ще донеса.
Погледнах през прозореца. Струваше ми се, че високите дървета се движат, беше като танц на великани. Слушах свистенето на вятъра, бях сигурен, че приличаше на приспивната песен, която майка ми пееше, когато бях малък.
– Заповядай, това е възможно най-топлото.
Очите ми светнаха. Пред мен имаше винена чаша, която съдържаше слънце с големината на мандарина. Около него обикаляха планети, които оставяха следа. Можех да проследя орбитата. Домакинът показа как се отпива, пръстите не нарушаваха космическия баланс, докато светлината се стичаше към него. Подкани ме да пия, но все още бях стъписан и внимателно преместих чашата пред мен. Не знаех, дали няма да счупя някоя планета или да разлея светлината.
– Къде съм?
– Където отиваме, когато стане страшно.
Взех смело чашата и се доближих до прозореца. Хълмовете набъбнаха, ръцете на дърветата се пълнеха, а небето беше пропаст. Снегът не можеше да скрие истината. Близките скали оформяха непрогледна кухина, която водеше до бездна. Сякаш къщата беше построена на дъно. Отпих, за да спра да се взирам в тъмнината. Устните допряха ръба на стъклото. Светлината погали небцето и стопляше с всяко преглъщане.
– Навън е опасно.
– Не гледай навън. Пий, ще направя още.
– Защо няма връх?
– Защото не гледаш на правилното място.
Не разбрах. Побиха ме тръпки. Дали не лежах на някоя скала, полуумрял със замръзнали клепачи, които не можех да открехна, за да видя, че пред мен е само пропаст и няма спасение? Не знаех как да достигна до себе си, до това кой съм, откъде идвам. Имах само страха от изчезване и крепката надежда, че мога да се изправя и да се спася. Наблюдавах как планетите прескачат пръстите ми. Отпивах от слънцето и светлината разкриваше все повече от мен. Бяхме с приятели, момчета и момичета, но не виждах лицата им, не знаех как се казват. После се скарахме за пътя, отдавна бяхме изгубили маркировката в планината. Прелетяха лоши думи. Успях да хвана една и да я разгледам. Описваше карта с черни и бели пътеки. Черните се разпространяваха като зараза и заличаваха белите. Пуснах думата, защото пръстите замръзваха. Тръгнах сам, вярвах, че знам повече от другите, те също се разпръснаха. Защо? Имахме ли план? Кой ще ни събере? Не чувах, само виждах счупените мостове и студа, празнотата в увеличаващото се разстояние. Стигнах до последните крачки. Стоях вцепенен няколко минути и паднах на земята. Наистина имаше пропаст, след която нямаше как да продължа, но видях и още нещо. Недалеч се вдигаше гъст пушек от комина на двуетажна хижа. Димът спря да се движи, вятърът не го разстилаше над празните клони. Не можех да продължа напред във времето.
– Слънцето почти свърши. Ще ми налееш ли?
– Да, само изчакай. И ако някой почука на вратата, не отваряй.
Домакинът взе чашата и излезе. Върнах се на масата, поглеждах вяло през прозореца. Чаках, обикалях, гледах навън, бродех из картините, облякох палтото и сложих ушанката. Не ме свърташе на едно място и отидох до входната врата на къщата. Не посмях да изляза, но видях друга врата. Мислех, че води към кухнята. Вместо това влязох в офиса, документите преди ваканцията чакаха на бюрото, химикалките бяха пръснати навсякъде, както ги бях оставил. Преминах към следващата стая, намерих учителско бюро, дневникът с името ми и забележка за скачане от втория етаж. След това детската градина, нарисувани човечета, ритнатата топка, която спира в моя чин. И накрая родилния дом. Следващата врата вероятно щеше да е последна. Чух почукване и шепот. Отново ме побиха тръпки. Опитах да погледна през ключалката, но процепът беше твърде малък. Долепих глава, за да се опитам да разбера.
– Смъртта ли е?
– Ставай, човече. Смъртта ще почака.
– Дай ръка, че не мога да мръдна.
Изплюх буца пръст, не знам как беше попаднала в устата. Може би, защото лежах до утъпкани пътеки. Животните бяха разровили чак до земята. Не си усещах ръцете, двама приятели ме вдигнаха. Краката също не работеха. Малко по-далеч беше хижата, имаше заобиколен път. Мернах и близката пропаст. По-късно ме сгряха с чаша червено вино. Гледах танцуващото огънче, светлината от камината се заиграваше и блещукаше. Напомняше ми, че някой ден пак щях да пия от космоса.
– Трябваше да случи. И да се скараме и да се намерим.
– Да, преодоляхме най-голямата пропаст между нас в планината, високо в планината, за да стигнем върха. Знаеш ли коя е най-топлата хижа? Тази, която е вътре в теб. И ако няма поне едно слънце в нея, направо си отписан – последен танц. Аз намерих и тази хижа. А върхът идва, винаги идва в даден момент.
– Последен танц? Танцуваш, с виното танцуваш ти.
Смяхме се. Пихме и споделяхме. Задавахме си въпроси, на които знаехме отговорите – сверявахме светлината. Не ни трябваше друга маркировка. Само тази в нас.