–10.2° беше температурата на водата в планинското езеро, в което тренираше Камен. Надморската височина не представляваше препятствие пред него. Също и температурната амплитуда, която се образуваше между двете агрегатни състояния, с които щеше да му се налага да се съобразява в следващите два месеца.
Камен беше плувец, но съвсем доскоро практикуваше спортът абсолютно непрофесионално. Потенциалът му пръв забеляза най-близкият му приятел Стоян. И съвсем на шега му подметна, защо пък да не пробва и да надгради уменията си? Преди няколко седмици се бяха записали на плуване в наскоро реновираният спортен комплекс в града под тепетата. Честно казано, една от причините беше точно тази – новият облик на залата и чистотата, която привличаше като магнит двете момчета.
– Братле, нека да мине известно време, за да напредна с материала – беше му отговорил през смях Камен, – а след това ще разговарям с тренерката.
– Според мен се справяш повече от прилично, Камба – на свой ред настоя Стоян.
– Е нали казват, че хубавите неща стават бавно? – затапи го на свой ред Камен и на този етап двамата решиха, че ще оставят нещата така и просто ще се наслаждават на спорта такъв, какъвто е.
Не беше изминал месец и действително, след края на един открит урок, на който бяха поканили да присъства шампионът, самата легенда на плуването в открити ледени води – Петър Стойчев, когато треньорката на Камен, Емилия, го повика в офиса си. Предтекста беше, че днешната тренировка е минала по план, но иска да поговори с него за още нещо. След по-малко от десет минути вече бяха седнали на удобно тапицираните в светлосиньо столове. Бюрото на треньорката, може би защото беше жена все пак, но по-вероятно – защото беше подреден спортист, беше отрупано с няколко изрядно подредени купчинки с бланки и всякакви документи, визитник, стройно подредени моливи и химикалки. И един лешниково кафяв плик… В първия момент впечатлението на Камен определено се формира от спретнатия кабинет. Нищо конкретно и нищо предполагащо естеството на разговора, който след броени минути щеше коренно да промени собствената представа за живота на момчето.
– Камене, какво направи днес, момче? – подхвана развеселено и екзалтирано Емилия.
А той, все така неподозиращ каква изненада му беше подготвил животът, единствено се усмихна широко насреща ѝ. Тогава, хем непринудено, хем опитваща се да придвижи въпроса напред, Емилия изстреля директно:
– Искам да се състезаваш на олимпиадата, която предстои да се проведе тази зима във Вилнюс, Литва.
– Ъ, ама как така? – удивлението на Камен беше съвсем естествено.
Емилия му се усмихна още веднъж и реши, че не е редно да го мъчи повече от необходимото и побърза да му обясни:
– Нека не хвърчим в облаците нито аз, нито ти. Ясно ми е, че ще трябва да положим неимоверни усилия, за да дадем повече от добри резултати – гледаше ме право в очите Емилия. – А и ти отправям това предложение поради две причини. Първата, естествено е, че ми е нужен добре подготвен спортист, за да попълня квотата си. Втората причина е, че съм почти на сто процента убедена, че имаш потенциала да издържиш на тежкия маршрут. Хубавото в случая е, че не го забелязвам само аз. Всъщност Вилнюс съвсем не е единственото място, което ще ти се наложи да преплуваш – тя разпалено бе започнала да подкрепя всяка своя дума със съвсем небрежно ръкомахане. – Маршрутът на олимпиадата ни беше спуснат от спортното министерство преди около две седмици и от него става видно, че обхваща цели две държави. Тъй като трябва да се преплува цялото разстояние на река Неман, това означава, че т. А и т. Б обхващат и се простират между Литва и Беларус.
– Охооо, това си е достойно за възхищение – успя да се вмести в един от малкото промеждутъци Камен, – но как така очаквате точно аз да успея да се справя с тази непосилна задача? То си е цяло предизвикателство…
– Точно тук идва ред и на „уловката“ – за пореден път се усмихна треньорката. – Успокоителното в случая е, че няма да участваш сам, защото става дума за преплуване на щафетен принцип!
Камен не преставаше да се диви на настоятелността на учителката си. Още повече, че някакво парченце от този пъзел все по-настойчиво успяваше да му се изплъзва от поглед и той така и не разбираше докрай случващото му се. Обаче Камен забеляза една такава „луда“ искрица в крайчеца на очите на Емилия. И това също недоумяваше какво всъщност трябваше да означава. Тогава отговорът си дойде сам, напълно естествено:
– Много ми е приятно, че проведохме открития урок точно днес, Камене. И че ти се падна ден за тренировка… – гледаше ме все по-странно, някак съзаклятнически – Добре де, може би е редно да си призная без бой, че малко нагласих част от нещата, за да се случи всичко.
– Май вече започвам да разбирам какво означава всичко това – Камен повдигна вежди, стараейки се да запази положителното си настроение. – Да не би вие със Стоян да сте м замесили в някоя схема?
– Ха-ха! Неее! Стоян е напълно невинен, повярвай ми! Единственото нещо е, че планувах въпросният открит урок да включва точно теб в уравнението, защото видях потенциал в теб и прецених, че си надарен с нужните качества, най-вече с канска издръжливост. Много исках и Петър да се убеди сам, тъй като преди това му разказах за теб. Е, планът върви по план! Това е всичко.
В този момент на кратко мълчание, който последва, Емилия ми остави глътка въздух, колкото да успея да осмисля всичко случващо се. Признавам си, че действително ме заинтригува. Знаех, че Стойчев ще присъства на тренировката, заради разлепените в последния момент плакати на входната врата на залата и по няколко странични прозореца. Но чак пък да съм се проявил толкова? Бях едновременно учуден и поласкан.
– Хайде да направим следното. Понеже до старта на олимпиадата разполагаме с някакво време, което хем е достатъчно според опита ми, но хем и отговорността е достатъчно голяма – Емилия беше оставила усмивката си настрана за момент и сега ми говореше с деловия си тон, – мисля да ти направя още един подарък.
– Целият съм в слух. – нетърпението неусетно се беше прехвърлило върху мен.
– Искам вместо по два, да идваш пет пъти в седмицата. Картата, за която си платил остава при същите условия. Приеми предложението ми все едно са ускорени тренировки и нищо повече. – завърши тя.
– Разполагам ли въобще с някакво време, за да обмисля нещата? – попитах я.
– Обади ми се утре сутрин, за да ми кажеш, че вече си си приготвил багажа! – и Емилия се пресегна през бюрото, за да ме потупа по рамото.
– Багаж?! За къде? – почувствах се като неподготвен ученик и то точно по физическо.
– Нали осъзнаваш, Камене, че всичко това се очертава като един от ония, редките случаи? След като ми посочи одобрително с палец точно теб, сред всички плуващи в коридорите на басейна в онзи ден, Петър Стойчев все едно сложи подписа си върху доста важен документ, разбираш ли? И от тук насетне това вече засяга и трима ни.
– Така нещата ми звучат още по-задължаващо. – опитах да размишлявам пред треньорката на глас.
– Точно така е. Само помисли за възможността, освен за отговорността, която се разкрива пред теб, моето момче! – Емилия отново беше започнала да пулсира насреща ми, все едно се бе превърнала в огромна топла вълна, която искаше да ме залее с добрина. Без някой да я кара насила.
Понякога красивите неща в живота буквално са готови да ни залеят, като в същото време са принудени да ни отнесат далеч, далеч от целия прах и нечистотия, наслоени в досегашното ни съществуване. Също като река. До сега никой не беше чувал за река, водеща началото си и извираща от… езеро. Е, ето че и това чудо се случи. От Камен се искаше единствено да се потопи. Емилия разполагаше единствено със силите да го научи как да преплува всичко това…
– Колко точно багаж е разрешено да взема?
Емилия ми се усмихна с грейнали очи и само ми подаде любимата си светлосиня химикалка.
– Първо подпиши ето тук. И след това изчезвай да се наспиш добре! – отпрати ме тя, а по погледа ѝ отлично личеше, че изобщо не искаше да го прави. Сякаш желанието ѝ бе да започнем да тренираме още от сега. – Утре ни очаква много важен ден. Добре, че на Белмекен времето е отлично. Снегът натрупа още преди месец, а даже и в момента продължава да вали. Водата в езерото горе е с идеална температура за каляване на волята! – смигна ми тренер Емилия.