ПОАНТАТА НА ТВОРЕНИЕТО
Катерим върха с мой приятел. Тежките раници са залепнали на потните ни гърбове. Горещо е и спираме често да си поемем дъх, да пийнем по глътка вода. Докато мълчаливо се качвахме по скалистия стръмен склон се питах дали не сгреших, като тръгнах на този поход с главоболие и обезсилен. Спътникът ми много настояваше и успя да ме убеди с аргумента, че движението ще ме ободри и ще се почувствам по-добре, както обикновено ставаше в такива случаи. Освен това използва и слабостта ми да правя снимки на красиви места, като подчерта, че времето днес е много подходящо за снимане, което си беше вярно. Но въпреки красивата гледка и чистия планински въздух, главоболието не минаваше. Изкачвах се бавно, с необичайното за мене темпо. Приятелят ми вървеше на метри пред мен. Избягвахме да говорим, за да не пилеем сили и да не нарушаваме ритъма на дишането, което при трудно изкачване е особено важно. Набирахме постепенно височина и долината се отдръпваше под нас, потъваше все по-надълбоко.
Изведнъж над главите ни се разнесе писък, който ехото веднага пое и го отрази многократно в скалния релеф. Повдигнах глава към небето. Над главите ни в яркото небе кръжеше орел, царят на птиците, когото е голяма рядкост да срещнеш в планината.
– Виж имаме си неочакван спътник! – подвикнах на приятеля си и веднага приготвих фотоапарата си за снимка.
– Ех, че красавец! Късметлии сме днес, че го виждаме.
Успях да направя чудесни снимки и клип с полета на рядката птица. Отдавна исках да го направя, но да снимаш орел в естествената му среда в нашата планина е много трудно да се случи и съм съгласен, че е въпрос на чист късмет, това не може да се планува предварително.
Орелът с плавен полет се стрелна между скалите и го изгубихме от очи. Отдъхнахме и след коментара ни от вълнуващата среща продължаваме изкачването.
– Как си, по-добре ли се чувстваш? – попита ме приятелят.
– Докато снимах, забравих главоболието.
Обхванало ме бе някакво необяснимо вдъхновение и почувствах прилив на сили, след срещата с красивия небесен повелител. Красотата на планината силно ме вълнуваше и спомагаше много за постепенното стихване на болката.
Низината продължаваше да се отдръпва под нас, а върхът ставаше все по-близък и вълнуващ – колкото приближавахме към него, толкова по-величествен израстваше пред нас.
Смачканата от стъпките ни мащерка ухаеше прекрасно и приятният ѝ мирис помагаше за възвръщането на загубените сили от изкачването. Слънцето, този неуморен турист в небесните висоти, въпреки усилието ни, винаги вървеше доста пред нас и ни подканяше настойчиво да го следваме.
Най-после се изкачихме до премката в подстъпите на върха. Излезе откъм далечната борова гора простираща се в ниското под нас лек освежаващ полъх на ветрец.
Кратка почивка и пак нагоре. Гледах с любов красивата осанка на върха. Въпреки умората, приятно е да усещаш жив в себе си копнежа по височината, желанието да преодолееш земното и да се докоснеш до небесния чист свят, където всичко е така различно. Земята е полегнала ниско в краката ти, и това те кара да се чувстваш като неин господар.
Накрая, ето ни стъпили на самия връх. След като се полюбувахме на гледката, спътникът ми попита:
– Как си? Не съжаляваш, че тръгна, нали?
– Вече не ме боли главата. Умората остана долу. Заслужаваше си усилието да дойдем тук – отвърнах.
– Аз нали ти казах, природата, движението и въздухът ще те излекуват.
Излегнахме се блажено на скалата. Имахме основание да сме горди с изкачването си тук – маршрутът не беше никак лек. Мълчахме, потънали в своите мисли. Искахме всеки да преживее по своему присъствието си в планината.
С нищо не може да се сравни усещането да си на върха. Върхът, делителната точка на земното с небесното, света на светлината и този на сенките, отвореното пространство за полета на мисълта и сетивата. Тук можеш да се насладиш на прекрасната музика зазвучала тихо от ехото на безкрайността. Лежи светът под тебе, натежал от грижи, а на тебе ти е леко, леко, идва ти да хвръкнеш като птица в синевата. Тук душата намира онзи простор за полет, към който толкова дълго се е стремила. А мисълта, от тази височинна кота, намира своите безброй посоки за осъществяването си. Върхът, това е мястото където стигаме физически възможно на най-близко до Създателя – стъпили тук, можем да осъзнаем неговото величие и мощ, можем да преосмислим целите на стремежите си и да разберем кои са важните неща в живота.
Отръсквам се от мислите си и поглеждам към слънцето. А то се е спуснало доста надолу по дългия си път към хоризонта. Време беше да тръгваме надолу. Преди да сложим раниците на гърба, изправяме се на скалата над бездната под нас, за да помахаме на слънцето и да се сбогуваме с вълнуващата с красотата си гледка под нас.
Изправен тук, разбирам жаждата на птиците по висината на небето и на духа по свободата.
– Не сме ли сега като два орела, кацнали на върха на света? – поглеждам към приятеля си.
– Тук се чувствам като владетел на света! – отвръща той. – Но да вървим, че времето напредва.
Отново надолу, макар, че никак не ми се слизаше обратно в света на грижите и материалните обременености.
Обръщам се да се сбогувам с гостоприемния връх. Помахвам с ръка за довиждане и си обещавам, че много скоро ще се видим пак. Върхът, нашият връх, моят връх.
Върхът – отправната и крайната точка на нещата. И аз, на него стъпил, стоящ като поантата на сътворението.