МИЛА РОДНА КАРТИНКА ОТ ХХІ ВЕК
Красотата на природата в България е древна и непокътната, там, където човешки крак не може да стигне. Ето, панорамите, разкриващи се отляво и отдясно на влаковата линия Мездра-София са впечатляващи, сурови и драматични – отвесни скални стени, стръмни склонове, покрити с мрачни тъмни гори, урви и долове… Горите на места са обръснати до голо (къде със законно разрешение, къде бракониерската), защото мургави и недотам мургави наши съотечественици, режат и товарят зеленото богатство на държавата и го свалят от стръмнините с бракувани военни камиони или с полудиви планински коне. Река Искър се вие долу в ниското, самата тя не знаеща движи ли се или стои… Цветът на водата е землист и мътен, на места реката се мърда лениво (между ВЕЦ-овете), на места стои зеленясала и заблатила бреговете си, а стволовете на раслите някога по тези брегове дървета стърчат мъртви, като паметници на прогреса и само дрипите на разноцветни найлонови торбички в окършените им клони, помръдват от вятъра.
Българите също са хора хубави – физически и духовно надарени, само дето все се раждат в неблагоприятно време… Времето в България е неблагоприятно от 681 година насам (с малки изключения за кратки периоди), но по тази тема – друг път.
Пътувам за първи път след дълъг период, в който пътуването с обществен транспорт не беше препоръчително, поради вихрещата се пандемия от Коронавирус. Пътувам с изстрадал влак по Искърското дефиле. Повечето от пътническите вагони са произведени някъде през 80-те години на миналия век – огрухани и охлузени, точно като кобилките на Елин-Пелиновия каруцар бай Митре, с когото през 1936 г. писателят е пътувал из Шоплука. И ако кончетата на литературния герой са били мършави, пепеливи и покрити с безчет кръвосмучещи гадини, то влаковите вагони са издраскани с грозни графити отвън, вратите и прозорците не се отварят или не се затварят (а някои от стъклата са пукнати, защото ромските дечица ги замерят с камъни за забавление), седалките в купетата са лекьосани, а в дълбините им се спотайват хлебарки и дървеници. За комфорт и дума не може да става – вентилацията и парното отопление обикновено не работят (зиме е студено, лятно време – горещо). А ако случайно пътникът ожаднее, или огладнее, може само с носталгия да си спомня за служителите на РСВ (за по-младите пояснявам – Държавно предприятие „Ресторанти и спални вагони)”, които в едни, отдавна отминали времена разкарваха колички с напитки и закуски по коридорите… Разбираемо е защо пътниците са мълчаливи, недружелюбни и почти скрити зад маските си (предназначени за превенция на Ковид 19 и на специфичната миризма на тоалетна и на спарено).
Това установих с един кратък поглед, хвърлен в купето и през прозорците. Беше ми достатъчен. Замижах и се заслушах в аудиокнигата си с разкази на Елин Пелин.
От сравнително спокойното си състояние рязко бях изтръгната и здраво разтърсена от набитата спирачка и отваряйки очи забелязах, че сме спрели някъде насред нищото в мрачния Искърски каньон. Спътниците ми започнаха да се питат, каква ли е причината за това. Едно младо и много яко момче, с издути бицепси, покрити със зловещи татуировки, след няколко безплодни опита все-пак успя да отвори прозореца. Надникна и каза, че се виждало само руината на някаква отдавна затворена спирка, надписът на която не се чете. Изредихме се да погледнем към постройката с каменна основа, дебели стени и рухнал покрив, но разбира се, нямаше как бързият влак планомерно да е спрял на тази закрита спирчица. Значи беше авария или някой е дръпнал внезапната спирачка. Но като се има предвид състоянието на влака, внезапната спирачка най-вероятно не работеше. Значи оставаше аварията.
След около половин час мина кондукторът и каза, че тъй като някъде пред нас по трасето има дерейлирал товарен влак ще останем тук за неопределено време. А товарният влак дерейлирал, защото били откраднати 50 метра релси. Вече изпратили друг влак от Мездра с локомотив отпред и локомотив отзад (да може да се движи и в двете посоки, без да обръща), да дойде по линията, да спре зад влака ни, да ни претовари и да ни върне обратно, но предният му локомотив се запалил малко преди гара Зверино и не се знае кога ще намерят друг.
Слънцето леко напече. През отворения прозорец нахлу едва доловимия аромат на цъфнали джанки и глогови храсти. Чуруликаха птички, чу се и гласът на кукувица, която вероятно прокобяваше броя на часовете, които ще прекараме заклещени сред очарователната, но безнадеждно дива и негостоприемна природа. Скоро близначетата-ромчета от отсрещната седалка огладняха, разреваха се и майка им безцеремонно се разголи и им даде да сучат, макар, че по мое скромно мнение сигурно бяха на поне 2 години. Те възседнаха по едно майчино бедро и засмукаха жадно. Баща им запали цигара и извади голямо шише бира от багажа си. Засмука и той. Момчето с бицепсите си сложи слушалки и затвори очи. Аз също. Другата жена в купето, извади плетка и запремята бримките.
Това продължи докато батериите на телефоните ни паднаха, а на жената с плетката й свърши кълбото. Двете близначета отдавна вече спяха на отсрещната седалка, а родителите им се бяха изнизали с намигане към тоалетната, откъдето все още се чуваха приглушени стонове. След като се върнаха разгорещени и доволни мъжът задряма, а жената подпъхна жилетката си под гръбчето на едното, отвило се дете и излезе в коридора да изпуши и тя една цигара.
Минаха още 2 часа. Бяхме изяли скромните си припаси – солети, някой кроасан, сандвич. Водата също свърши. А на рома му свършиха бирата и цигарите. Е, ние възрастните нямаше да умрем от глад и жажда, а близнаците бяха на природно хранене с неичерпаем източник. Междувпрочем памперсите на децата вече сериозно миришеха. Семейството се скара за това, че „вече нема яденье, пиенье и тутун”. Момчето с бицепсите отиде да търси началник-влака за информация, а другата жена и аз – да се огледаме за друго купе, в което да се преместим (от нашето вече се носеха крясъци и детски рев).
Момчето се върна и каза, че ако сме навити, можем да се присъединим към една групичка, която тръгвала за Своге. Не било много далече, а и имало един планинар, който щял да ни води. А от там евентуално може да хванем автобус за София. Преходът нямало да е лесен, но друго нямало какво да се направи. Жената беше възрастна и отказа, но аз приех. Радвах се, че нямам багаж, а съм тръгнала само с дамската си чанта (отивах да си получа наградата от един литературен конкурс и смятах да се върна до вечерта). Естествено, обувките ми се съсипаха, чорапогащникът ми се закачи на няколко места в едни драки, загубих си шалчето, когато съзрях на едва забележимата пътечка пепелянка, а косата ми се разчорли, вероятно щръкнала от ужас. Но пристигнах в Своге, заедно с останалите от групата, запъхтяна и с треперещи крака, защото перспективата да изостана и да се лутам сама беше недопустима. Там ни посрещнаха дечица от Младежкия червен кръст, с бутилирана минерална вода, чай, презервативи и тестове за Ковид 19 (явно с това са разполагали). После собственикът на някакъв частен автобус предложи да ни натовари и извози, но аз вече нямаше смисъл да ходя в София, тъй като събитието, за което бях тръгнала отдавна беше свършило. Но пък и влак наобратно още нямаше, защото тези 50 откраднати метра релси бяха на удвоената ЖП линия, следователно влакове не се движеха нито от, нито към Мездра.
Отидох в полицията и там любезно ми предоставиха телефон, за да се обадя вкъщи. Исках някой да дойде с колата да ме прибере. Дъщеря ми каза, че може да тръгне веднага, но дежурният по РПУ, който чу разговора ни, ме осведоми, че шосето през Искърското дефиле е блокирано от свлачище при с. Елисейна, а това през Ботевград – от верижна катастрофа на тирове. Най-малко няколко часа щели да минат, преди да бъде разчистено поне едното трасе и да бъде пуснато движението.
Казах на щерка ми, че ще бъда в чакалнята на гарата, така че след като благодарих на полицая, пътьом си купих парче пица и се отправих натам. Седнах на едно диванче в ъгъла и неусетно съм заспала, облегната неудобно. По някое време тръгващата си вече билетна продавачка ме събуди и ме помоли да изляза, защото от 22 ч. до 6 сутринта чакалнята се заключвала.
Излязох във ведрата пролетна нощ, погледнах небосвода, осеян с милиарди трепкащи звезди, заслушах се в шумоленето на листата на декоративните дръвчета в китния център на симпатичното градче и потръпнах от хладния повей на ветреца. Вдигнах яката на тънкото си манто и се опитах да си спомня, къде по улицата бях видяла магазин за бяла техника… Може би пред него имаше изхвърлен някой кашон от хладилник, който да ме приюти за през нощта?