ЕЛЕНА

Петър стана тромаво от леглото и затътри оловните си крака към банята. Пусна чешмата и водата забарабани по фаянсовите плочки на мивката. Той започна да се бръсне с поглед впит в отражението срещу него. Гледаше празните очи пред себе си и стържеше късите косми по своето лице. Изведнъж нещо привлече погледа му надолу към плочките. Кръв. Петър ококори празните си ириси и чак сега забеляза просеката, която беше си направил между дясната буза и ухото. Ручейната кървава вада се стичаше надолу по страната му и правеше пенлив въртоп върху белотата на плочите. В този момент тежки, незабравими мисли, предизвикани от алените петна, нахлуха в изцеденото му от мъка съзнание. Споменът за Елена, неговата съпруга, замрежи погледа му. Очите му се изпълниха с кръв и сълзи.
-Елена, мила моя душичке, не можах, не можах да ти помогна. Не можах! – извика той и зарида с горчивите си, без никаква гордост, мъжки сълзи. Петър плачеше и стискаше душевната си мъка. Плачеше и кръвта по бузата му ставаше по – пенлива и някак по – черна.
В този момент телефонът му задрънча по плота до него. Звънът му разбута мъката встрани, колкото Петър да може да отрони с отмалял глас:
-Кой е?
От отсрещната страна се чу гласът на Владо, братът на Елена и негов добър приятел от детството.
– Аз съм, Петре! Не видя ли кой ти звъни?
– Не, не видях, Владо. – гласът му трепереше.
Елениният брат, усетил душевния смут у Петър, каза тихо, но решително:
-Трябва да кажеш ще дойдеш ли с нас към планината. Казах ти, че в петък тръгваме. Всъщност няма какво да те питам. Идваш с нас и точка.
Петър се замисли и потъна в горещото си минало…
Ето ги, двамата с Елена, неразделни от детството си, заедно в живота и в страстта си – планините. Те обичаха планината с нейните високи тела и омайни долини. Обичаха сутрин да вдишват нейната влагина и да изпълват човешките си дробове с божествения въздух. Елена заравяше синия си взор към далечните висини и синьото в погледа ѝ  ставаше необяснимо. Тя се омагьосваше всеки път от сините масиви, от тяхната чудатост и брежнина. „Виж, виж, чувстваш ли ги? Докосваш ли ги?“ – говореше Елена и по детски се омайваше и радваше при вида на планината. „Скъпа, ти си градско дете, а толкова се радваш на дивото? Елена, моя любов…“ – Петър я милваше и ѝ говореше тихо и изпълнено с обич. „Там е сърцето ми, разбираш ли? Там е душата ми. Там е всичко и заедно с теб светът ми е цял.“ – Елена притискаше главата му с ръце и го гледаше право очите. Петър знаеше. Чувстваше. Неговият свят беше тя и техните общи мечти за семейство, топлина, планински възвишения, дете. Неговият и нейният свят бяха едно.
И тъкмо, когато тяхната група се организираше за поредното изкачване на един широкоплещест масив, при контролен преглед лекарят ѝ се усъмни в нещо в дясната ѝ гръд. Светът ѝм беше на път да рухне, но надеждата го задържа. Започнаха изследвания, проби, изтезания, мъки… Владо, брат ѝ, беше до тях и се крепяха взаимно. Другарите от планинската група не тръгнаха без тях към покоряването на масива. „Ще тръгнем всички, заедно.“ – каза Владо на Елениното несъгласие да ги чакат, нея и Петър. И когато моментът на резултата дойде и се оказа, че врагът в тялото ѝ е смъртоносен, светът ѝм отново щеше да рухне, но надеждата пак се оказа по – силна. Тя крепеше крехкото ѝм битие като паяжинната мъгла над главите ѝм в планинските усои. Духът на Елена не се даваше, но тялото не беше толкова силно. Бавно и мъчително тя залиня, смали се и се стопи напълно. Тялото ѝ остана като призрачен силует на отминаващ, изгубен в мъглата, мираж. Само очите ѝ, все така, синееха и гледаха към далечината. Тялото ѝ беше победено, но не и духът ѝ. Елена стоеше в инвалидна количка до прозореца и взорът ѝ все беше натам, към мъглите.
В един от онези дълги, мъчителни дни, както стоеше вперила неотменно погледа си към върхарите, тя промълви тихо и едва чуто: „Петър, скъпи мой, ти имаш мисия. Трябва да я осъществиш, дори без мен. Аз искам това. Ще отидете там, на върха, на който и аз щях да дойда. Ти ще стъпиш най – отгоре, на най – високото до боговете и да знаеш, че аз също ще бъда там, не видимо, но ще съм там, на върха. Искам да изкачиш този масив и когато си там в най – синьото, ще ме видиш, мили мой. Ще ме почувстваш, защото знаеш, че моята душа е в планината. Знаеш го. Вземи това. Написах го за нея, за планината и за нейните чеда върховете. Остави го на върха, когато отидеш, а аз знам, че ще го направите – ти, Владо и другарите ми от групата. Това искам. Нищо друго. Ще го направиш скъпи мой, знам това.“ – като каза това Елена, подаде сгънат на четири лист на Петър. Той го взе с треперещи пръсти, вцепенен, изнурен от мъка, без сила дори да издаде стон. Елена знаеше, че краят ѝ наближава и днес тя беше усетила неговото скорошно идване. След няколко дни нейните сини, планински, очи завинаги затвориха своите мечти. Завинаги…
Петър рухна в безсилието и мъката си. Зарови се сам в своето бреме и се опитваше да омилостиви мъката си в алкохол, но безуспешно. Дните се занизаха бавни, тягостни, тромави в своята болка и отчаяние. Чашата в душата на Петър се пълнеше и когато прелееше, той започваше да вика и да стиска юмруците си. Скубеше косите си и неотменният вик „Защо?“ се изнизваше от премалелите му устни без отговор. В тези тегобни моменти гърдите му посиняваха от ударите на неговите ръце. Петър се самобичуваше до прималяване и само тихото шумолене на нещо скрито до сърцето му го възпираше. Написаните думи от Елена на листа хартия бяха ръката, която възпираше Петър. В момента, когато тя му го даде, той го прибра до сърцето си и повече не го махна оттам. „Елена, обич моя…“- простенваха неговите устни и той падаше като покосен от мъката, пропита с алкохол.
В един от тези еднакви, мъчни дни, Владо дойде при него и стана свидетел на неговата пагубна покруса.
– Стани, съвземи се! Чуваш ли? Ти я предаваш така. Предаваш я със слабостта си. Тя беше силна, ти знаеш. Затова те хареса, защото видя в теб себе си. А сега какво? Ти си рухнал и пълзиш. Стани, Петре! Стани, приятелю !Заради нея! Заради Елена! – Владо плачеше и дърпаше своя детски другар.
-Ти си ми останал от нея, само ти, приятелю! Стани, не я предавай! Не и нея! Не и сините ѝ планински очи. – Владо дърпаше Петър от пода. Удари му два шамара, от които човек би изгубил съзнание, но Петър само замълча и страните му се обагриха от горещината на сълзите.
– Чуй! – продължи Владо. – След две седмици ще отидем към последния връх, който ни остана, непокореният. Ще дойдеш и ти, ще дойдеш, ще дойдеш. В петък тръгваме. – гласът на Владо заглъхна от нахлулите мисли за една друга експедиция, която трябваше да се осъществи. За едни прекършени мечти, за един изчезнал живот… Той тръгна бързо от апартамента и само кристалите в очите му напомняха за душевната мъка.
И сега, Петър се завърна от спомените си. Стоеше с прималял глас и слушаше гласа на Владо.
-Там ли си? – разбуди го гласът на Елениния брат.
– Тук съм Владо. Тук съм. – отговори Петър с тихи нотки.
– Идваш с нас, моля те, заради нея, заради сестра ми.
Петър се смали още повече в мъката си. Тялото му затрептя и зашумя.
-Заради нея, заради Елена… – повтори той и затвори.
Сложи телефона на плочите пред себе си и видя, че кръвта му се е разляла по дисплея, навсякъде.
-Заради теб, обич моя и за да намери поне някакъв химерен покой душата ми. Ще оставя писмото ти там горе, на най – високото. Елена… – гласът му прималя и той се свлече на земята, където остана до сутринта.
След няколко дни групата се събра пред пункта, от където тръгваха всеки път. Всички бяха с помръкнали зеници, защото липсваше един от групата, болезнено липсваше. Владо стоеше с наведена глава, докато се уговаряха и само от време на време поглеждаше крадешком своя другар от детството си. Петър не каза нито дума. Само стоеше като вдървен и гледаше през другарите си, през дърветата, през всичко. Погледът му пробиваше всичко, за да достигне до върхарите, които го очакваха.
Групата тръгна полека по пътеката към върха. Планинският масив пред тях беше огромен. Широк, настръхнал, непредсказуем. Малко планинари бяха идвали тук. Наричаха върха Безименният, защото никой досега не му даде име. Вероятно защото беше слабо посещаван, заради неговата трудност, която идваше не от височината, а от дългия и труден терен до върха. Първоначалната широка пътека, по която тръгнаха, се разклони в двуезична глава. Левият език завършваше в една падина, затова те поеха по десния. Широката два метра пътека започна да се стеснява, метър и половина, един, половин метър. Групата се движеше в нишка един зад друг. Необичайно за планинските ѝм преходи беше да мълчат. Те винаги се смееха, пееха, закачаха се, но сега беше различно. Сега душата на групата я нямаше и всички скърбяха. Мълчанието и скръбта ѝм бяха като надвиснал планински водопад, който всеки момент щеше да отприщи гръмотевичните си талази.
Петър беше най – отзад, така поиска той. Бавните му крачки се смесваха с лекото шумолене на Еленините хартиени думи. В пазвата му гореше, въпреки студения въздух около тях. Огънят в Петър беше неописуем. Дотолкова, че парата от устата му едва се разсейваше, толкова гъста беше тя. Душевният му смут беше неутешим, но постепенно с изкачването към върха сякаш леко се успокояваше. Сякаш там горе душата му щеше да се утеши, да намери чакания покой и да заспи, уморена, но утешена. Сякаш там горе щеше да е тя…
Групата вървеше бавно, безшумно и умислено. Владо се движеше с подкосени стъпки, усещащи липсата на сестра му. Бавно, полека и безшумно групата напредваше. Пътеката стана още по – тясна и ронлива, но това не плашеше другарите. Техните сърца бяха смели, макар и изсушени от мъка сега. С напредването на височината въздухът стана по – ронлив и скърцащ от студ. Небето от пепеляво започна да посинява. Стремглавите спускания на бързолетите постепенно останаха под тях. Мъховата растителност зае мястото на тревистата, а широколистните дървета отстъпиха своето място на иглолистните, но и те полека останаха зад тях. Дъхът на планината беше кристален в своята яснота и чист в дъха си.
Петър се влачеше тромаво и болезнено. Смътно чувство пареше в гърдите му. Той вървеше с някакво очакване. Знаеше, че там горе ще се отприщи нещо. Знаеше го. Предчувстваше го.
Полека, тихо и потайно върхарите на широкоплещестия масив се подадоха като надничащи исполини. Ето го и най – високия, Безименният. Най – страшно гледа той, най – начумерено. Исполин с могъщо каменно тяло, прашна снага и дълбоко впити в земните недра нозе.
Върхът изгледа надменно малките прашинки, наречени хора, под себе си. Нищожни, малки точици, които бяха по – малки дори и от най – малките му камъни. И въпреки дребните си размери прашинките стремглаво се закатериха по отвесните стени на исполина. Той пъшкаше и се кривеше под техните напъни нагоре, но нищо не успя да откаже човешките същества от тяхната цел. Групата се придвижваше бавно и леко нагоре. Обезопасяваха се с въжетата, карабинерите щракаха, а пикелите се забиваха дълбоко в снагата на Безименния. Всеки удар по каменния му ствол, приближаваше групата към върха. Петър с лекота се катереше, както никога досега. Той винаги е бил по – тромав, но сега неговата сила и пъргавина изненадаха дори него самия. Той бързаше нагоре и нагоре. „Към какво?“ се питаха разбърканите му мисли. И той сам не знаеше. Само знаеше, че нещо го тегли нагоре, сякаш някой го дърпа и лекотата в краката му се увеличава. Правеше го силен и пъргав мисълта за Елена и нейното писмо, пропито с пресеченото туптене на сърцето му. Петър доби сили, напук на своята слабост от загубата. Смелостта закипя в кръвта му именно от мисълта, че прави нещо за своята изгубена любима. За нея, за Елена.
Върхът беше достигнат след усилия, стремеж и търсене на две изгубени сини очи. Петър стъпи с лекота на високото, огледа се на всички страни. Кръвта нахлу в изнуреното му тяло и натежали мисли. Съзнанието му се избистри. Вените по лицето му се издуха. Задиша тежко и с мъка от прииждащите спомени. В този момент Владо се приближи олюлявайки се към него и тихо му прошепна:
-От клуба са решили да го именуват на нея. Никой досега не му е дал име. Другарите ни решили да го направят. Снощи ми казаха, не знаех досега. Ето, този великан вече има име. Ти забий табелата. Ти го направи!
Владо подаде на Петър една дървена табела. На нея беше написано „Връх Елена“. Сърцето на Петър трепна. Той се олюля, но не подтикнат от порива на вятъра, а от мислите и спомените си. Със сила заби табелата в пукнатината на една скала. Погали с треперещи пръсти милото име и целуна буквите. В този момент нещо го парна в гърдите. Листът от Елена. Петър го извади бавно, погледна другарите си и сетне разтвори белия лист. Зачете. Тихо, почти нямо мърдаха устните му. После той вдигна поглед и погледна към Владо. Зачете силно, с мъжкия си, дълбок глас. Надвикваше шепненето на исполина и крясъците на вятъра. Зачете писаните слова от Елена:
„Ако върхът е там, където е сърцето, значи моето е разделено на две. Едната му половина е горе в синевата, на най – високото в планината, а другата е при хората, които се таят в душата ми.
Обичам те, мили мой, Петър! Завинаги ще е така. Както вечни са планините, в чиито нозе тъпчем, така и вечна ще е моята любов към теб. Моят връх, това е любовта ми, Петър, към теб. Завинаги, завинаги…“
Петър се задави в сълзи. Обърна очите си нагоре към небето, което синееше толкова синьо, та чак заслепяваше. Видя две очи, които го гледаха с любов. Той нададе силен вик, смесен с любовта и болката му. Падна на колене. Зарови лицето в камъните и заплака като дете, отчаян, ожесточен, замаян. Плачеше и удряше камъните, докато ръцете му се окървавиха. После ги прегърна, погледна към синевата над себе си и изрева:
-Ти успя, Елена! Успя, мила моя! Ти си на върха, на най – високото, на най – синьото. Завинаги ще си богиня, завинаги. Името ти ще се повтаря и зове, завинаги, завинаги…
Елена…