В миналото: неразказаната история
Намерих писмото случайно, докато разчиствах тавана
на старата къща. Беше пожълтяло от времето, сгънато
грижливо в плик с избледнял пощенски печат от 1952 година. Почеркът на баба ми беше различен от този, който
помнех – по-уверен, по-младежки, изпълнен с живот.
„Мили Александър, Знам, че това писмо никога няма
да стигне до теб. То ще остане заключено в кутията с недоизказани думи, заедно със снимката, която направихме
онзи ден на площада. Помниш ли? Беше пролет, черешите
цъфтяха, а ти носеше онова синьо палто, което майка ти
толкова мразеше…“
Спрях да чета за момент. Никога не бях чувала за някакъв Александър. В семейните истории баба винаги фигурираше само с дядо – тяхната уредена среща, традиционната сватба, петдесетте години съвместен живот. Това
писмо разказваше съвсем различна история.
„… Вчера те видях с нея под ръка. Изглеждаше щастлив, както някога се усмихваше на мен. Разбирам избора
ти – тя е от добро семейство, баща ѝ е директор на гимназията, а аз съм просто дъщерята на обущаря. Но знаеш ли,
Сашо, никога няма да забравя как ме учеше да карам колело в парка, как четяхме Вазов под старата липа, как мечтаехме да избягаме в София и да следваме заедно…“
Седнах на прашния под на тавана, писмото трепереше
в ръцете ми. Представих си баба – не такава, каквато я
помнех, с побелели коси и тихи стъпки, а млада, с развяна
рокля и мечти в очите.
„… Довечера е годежът ти. Цялото градче говори за
това. Аз ще свиря на пианото в ресторанта – да, приех поканата на баща ти. Ще свиря Шопен, защото знам, че го
обичаш, и ще се усмихвам, защото това се очаква от мен. А
после ще се прибера вкъщи и ще заключа това писмо в
кутията, където държа всички неслучили се неща…“
Имаше още няколко страници, но последната ме накара да спра дъха си:
„… Знам, че животът ще продължи. Ще се омъжа за
Стефан, той е добър човек и ме обича истински. Ще имаме
деца, ще остарея с достойнство, както подобава. Но понякога, в тихите часове преди изгрев, ще си спомням как
свиреше на цигулка под прозореца ми, как очите ти блестяха, когато говореше за звездите, как държеше ръката ми
сякаш беше направена от порцелан…
И може би, след много години, някой ще намери това
писмо и ще разбере, че любовта невинаги избира найлогичния път. Че понякога най-истинските истории остават неразказани, заключени в стари кутии на прашни тавани.
С обич, Елена.“
Седях дълго там, на тавана, държейки това парче история в ръцете си. Спомних си как баба винаги настояваше
да уча пиано, как очите ѝ ставаха далечни, когато свирех
Шопен. Спомних си и онази снимка в семейния албум –
младата жена с развяна рокля, която гледаше някъде отвъд
обектива, сякаш виждаше друго бъдеще.
Никога не показах писмото на някого си. Върнах го в
кутията, където го бях намерила. Някои истории заслужават да останат там, където са били оставени – между редовете на пожълтели писма, в недоизказани въздишки и погледи към хоризонта.
Но оттогава, всеки път когато минавам покрай старото
пиано в хола, си представям младата Елена, която свири
Шопен на един годеж, докато сърцето ѝ се разбива на хиляди парчета. И разбирам, че понякога най-силната любов
е тази, която имаме куража да оставим да си отиде …
А може би някъде, в някой друг таван, има друго писмо – написано от един Александър, който също е пазил
своята неразказана история..