Не посещавам дивия Балкан за пръв път. Този се оказа един от редките, в които успях да се възхитя в пълния му потенциал и да остана в плен на Планината докрай. При предишните посещения с компанията, включваща и бившия ми, не съм могла да оценя величествената му красота. Най-вече заради откровено пиянските ни събирания. Сега имах намерение да наваксам пропуснатото. Не можех да предположа какво още ми беше подготвил живота. Явно издръжливостта на човек се проверява най-добре, когато той се намира в „пълно разположение на духа“, т.е. когато е шокиран, човек бива напълно концентриран. И понякога точно тогава взема най-правилните решения.

Неведнъж съм взимала решението да тегля чертата и да променя живота си към по-добро. Този път канчето ми кипна заради въпросното бивше гадже, с което се събирахме и разделяхме цели три години. Реших, че този път ще е успешен, затова събрах нещата си в няколко раници и се прибрах обратно в родния град, намиращ се в коренно противоположна посока, на някакви си 350км. разстояние от досегашната ми траектория.

 

Нека се върна назад във времето, за да разкажа какво ми се случи по път за хижата.

 

Още не бях разопаковала целия си багаж след окончателното завръщане, затова забодох пръст в картата на България за следващото си приключение. С готовата раница със зимни дрехи и спалния чувал, щях с един куршум да застрелям два заека. Прогнозата за времето обещаваше достатъчно слънце, така че през следващите четири дни щях да се порадвам на хубавото време в планината.

На следващата сутрин се отправих към ж.п. гарата. Не чаках кой знае колко и се сдобих с билет за първа класа. След няколко часа пристигнах на гарата в Карлово. Там, вместо таксита, на паркинга предвидливо бяха паркирани няколко високо проходими джипа. От лявата ми страна стоеше малко и невзрачно, но за сметка на това чистичко и спретнато кафене. Реших да си изпробвам късмета и някой да ме откара. А пък бях и подготвена с достатъчно пари. Трябваше също да се заредя с още вода и суха храна за из път.

Влязох, поздравих местните и само след две-три стъпки от вратата се озовах пред съдържателя на кафенето бай Стефан. Поръчах кафе, взех вода и направо го попитах чии са джиповете, паркирани отпред. С кимване бай Стефан ми посочи към кого да се обърна. На едната от общо четирите масички стояха и пиеха кафето си двама добре екипирани мъже. Взех скромните си провизии от дървения тезгях, благодарих на човека и се отправих към шофьорите. Не исках да губя време, затова се настаних до тях и ги заговорих:

– Здравейте! Разбрах, че вие сте паркирали отпред. Колко ще ми струва разходката до най-близката хижа?

– Добър да е денят, момиче. Макар, че времето вече преваля към следобедно -отговори ми по-едрият, чернокос мъж. – Най-близко ще те отведе пътя на около 7км. от тук. Но за да стигнеш първата хижата, ще се наложи да вървиш пеша още към час, час и половина.

– Тогава отдавна ще се е стъмнило, а и задължително трябва да намериш опитен планинар, който да те преведе през терена. Сама няма как да се оправиш – взе да ми обяснява колегата му.

– Тъкмо пристигнах с влака. Исках да се порадвам на хубавото време, да се настаня и да се поразходя. Няма ли да стигнем по светло, ако тръгнем още сега? – запротестирах, в опит да постигна своето. В отговор на това първият шофьор не ми остана длъжен:

– Хубаво ще те откараме до т. Б, а от там нататък? Ние сме само първата стъпка от ваканцията ти, моето момиче. Вече ти обясних, че сама е твърде рисковано, да не кажа немислимо да продължиш. Защо не намериш къде да пренощуваш тук, в града, а утре сутринта уговори някой местен, който да се наеме да те заведе там, където си наумила? Така ще е най-разумно.

Колкото и да не ми се искаше, но признах пред себе си, че човекът беше прав. Нека поне да си изпия кафето, рекох си, а пък после ще поразпитам за помощ в намирането на подслон.

В същия миг, сякаш провидението се намеси. В малкото помещение влязоха двама запъхтени пожарникари, току-що слезли от профучалата пожарникарска кола. Мъжете, всички до един, се поздравиха. Като местни беше ясно, че се познават един с друг. Тогава единият пожарникар се приведе леко напред и тихо заобяснява нещо на бай Стефан, а той сбърчи замислено чело и за момент остана с прикован в тезгяха поглед. Дори и аз като страничен наблюдател прецених, че атмосферата някак нелепо увисна във въздуха. Никой не задаваше въпроси, но очите издаваха, че не разполагат с много време.

Сякаш и аз точно навреме допих кафето си, след което усетих как някой леко ме потупа по рамото. Беше бай Стефан, застанал до мен:

– Май намерихме решение на всичките ти въпроси – рече ми той. – Станал е ужасен инцидент с един млад алпинист, Валери се казва. Преди час са го намерили пропаднал в едни чукари. Брат му е най-добър приятел с хижаря, в най-близката хижа. Там работи, с брат му там и живеят…

– Трябва да съобщим за инцидента горе в хижата – поде на свой ред единият пожарникар. – Ще ви вземем в пожарната кола, но нямаме и минута за губене.

Взех нещата си и със зашеметяваща скорост пожарната кола профуча по шосето, все едно беше летяща чиния. Движението се случи необичайно рехаво за следобедния час, въпреки, че обикновено малко преди пет си беше пиково дори и по подбалкански път. А от двете ни страни – ширналите се планина и равно поле, които да смекчат ефекта от оглушителната сирена и неприятната вест, която бяхме понесли със себе си. Преди половин час не бих могла и да си представя, че ще се наслаждавам на Балкана точно по този начин. Оставаше ми единствено да наблюдавам и да попивам цялата му красота, разстилаща се наоколо с всичките си сетива. Такъв е животът, помислих си.

Докато се усетя, вече бяхме стигнали до ронлив и каменист черен път, който бе заобиколен с все по-сгъстяващите се борове и още различни видове иглолистни и широколистни дървета. Не след дълго съвсем намалихме скоростта. На стотина метра напред ни очакваше нисък, добре сложен мъж, облечен в камуфлажен костюм и с кафява козирка на главата. Беше застанал до зелен джип 4х4. Спряхме и буквално изскочихме от пожарната. Краткият и сух поздрав не предполагаше, че пожарникарите носят неприятната новина, с която всъщност бяха натоварени. Но действителността често е напълно непредвидима. Бяха сигнализирали на Иво (така се казваше мъжът) по спешност да слезе от хижата, а в разговора по радиостанцията му обясниха, че ще трябва да вземе със себе си и още някой обратно нагоре. След като му обясниха какво се е случило, по лицето на Иво се изписа същото изражение, което одеве видях и при бай Стефан.

Пожарникарите се разделиха с хижаря, като той от своя страна ми направи знак с ръка да се кача в джипа. Усетих как никак не му беше до мен в момента. Малко се притесних. Не защото щях да пътувам в присъствието на непознат – преди няма и минута той изглеждаше съвсем като местен, готов да помогне. Просто не бях сигурна как да подходя към него, тъй като напълно разбирах как се чувства заради това, което вече беше узнал. Потеглихме – този път със съобразена скорост.

– Аз съм Иво – побърза да ме предразположи.

– Приятно ми е. Аз съм Агата… ъ, Анета – смотолевих припряно.

– Е, последно? – усмихна се той.

– Ами малко е шашаво. Агата е псевдонимът ми.

– Хм, псевдоним. Звучи интересно – разсеяно каза Иво.

– Псевдоним на писателка на… странни къси неща. В малко деликатна част от живота си съм…

– Днес май всички попаднахме в деликатна ситуация – Иво взе думата неочаквано. –  Какво те доведе тук, как попадна в компанията на пожарникарите?

– Това не беше планирано. Прибрах се вкъщи след…  да речем след дълъг творчески път и изведнъж – ето ме, пиеща кафе на гарата в Карлово, чудеща се как да намеря подходящ транспорт до някоя хижа. После срещнах тези добри пожарникари, които предложиха услугите си… – в страничното огледало видях, че съм успяла да разсея надвисналите над главата му облаци.

– Не ни остават повече от петнайсетина минути път. Дай да ги прекараме нормално – и Иво завъртя копчето за усилване на звука на радиото. А аз донякъде успях да се върна в предишното си блажено състояние, наслаждавайки се на горския пейзаж.

Стигнахме до настлана с чакъл пътека, която свършваше в обособен паркинг. Хижата бе облицована с едър камък, а в останалата си част боядисана в бяло. Покривът изглеждаше стабилен. Личеше си, че се полага много труд, за да  се поддържа.

– Мястото е супер. Много ми харесва – побързах да го похваля.

– Старая се, доколкото мога – отвърна Иво без всякакви претенции, – а и си имам помощник. Лошата новина за съжаление трябва да поднеса точно на него.

Входната врата – явно от гостоприемство – не беше заключена, тъй че влязохме направо. А вътре ни посрещна топла вълна, чист каменен под и няколко планински фотографии, поставени в красиви рамки по стените. Набързо минахме по коридора. Не се съмнявах, че Иво, като ловджийско куче търсеше да намери адресата на новината, която искаше час по-скоро да пусне от себе си, да се освободи от нелекия товар.

– Мисля, че ще е най-добре да отидем при Лимона и да ни сипе по нещо силно. Аз определено имам нужда – каза Иво. След няколко крачки отвори красиво резбована врата, която ни въведе в бара на хижата. Тук наистина ахнах, защото освен просторното помещение и барът, зареден с най-отбрани шишета с питиета, насреща ми почти цялата стена се състоеше от един единствен огромен прозорец. Излишно е да казвам, че целият простор на Балкана се извисяваше пред погледа на безбожна височина и така разкриваше неописуемо красива гледка, от която да ти се доплаче. С всичките си назъбени била и чукари, които се извисяваха и спускаха едни след други, като вълнообразния гръбнак на динозавър от праисторически времена, човек с удоволствие би се отдал на съзерцание шот след шот. Сезонът тъкмо беше започнал да сменя цветовете в короните на дърветата и царственото зелено тук-там вече отстъпваше място на топлото жълто и кървавочервените жилки. Купестите бели облаци, които се гонеха като бели котки само допълнително допринасяха за това още малко и да се разхълцам. Единственото нещо, което в този момент ме изтръгна от романтичния унес, беше: „Гол за Валенсияяя!“.

Иво не издържа и избухна в непринуден смях, след като видя как буквално подскочих в мястото си.

– А, обърни се бавно, горе ръцете и се запознай с Хосето. От модел Не-Карерас е – продължи да ме занася той.

– Какъв е хубав и шарен – захласнах се аз по папагала.

– Талисмана на бара. Всеки е подложен на проверката му. Ела да те запозная с Лимона – подхвана ме за лакътя Иво.

Настаних се на един бар стол и зачаках той да се върне с придружител. Малко се позабавиха, но веднага съобразих защо. Не исках за трети път днес да ме споходи неприятното чувство, затова реших, че е най-добре да забода поглед в тезгяха. Да, изтърканият, но ефективен номер. Мина още известно време и облекчението дойде по също толкова естествен начин – с единствената и логична реплика:

– Какво да бъде?

Мек глас, казах си. А когато вдигнах очи пак се шашнах. Бре, че е хубав и шарен тоя Лимон, вътрешния ми глас, този предател! Целият в мустаци и татуировки…

– На планина, като на планина – отвърнах малко екзалтирано, – ромът в чая е винаги добра идея.

– И аз се записвам – Иво точно сядаше на стола до мен. – Без чай, Лимонка.

Усмихнахме се и почувствах колко топло и уютно ми беше в компанията на тези трима мъже (броим и папагала, нали?) на това невероятно място.

– Това ли е момичето от обявата? – попита Лимона.

Погледнах Иво, понеже не разбрах за какво точно иде реч. За няколко части от секундата в повече ме гледаше и той и видях искрена добрина и топлота.

– Да. Анета-Лимона. Лимона-Анета – представи ни набързо Иво един на друг. Усещах колко много му се пиеше вече. Едва долових лекото напрежение. Може би все още сърце не му даваше да му сподели новината?

– По обявата за помощничка в хижата. Целогодишен Рай, безплатен подслон на чист въздух, изхранване и пийване в бара за сметка на заведението и регулярно слизане за кратко разтъпкване из уличките на града. Да го наречем „малката отпуска“ – смигна ми Иво.

– Съгласна! – не му мислих изобщо.

Лимона също се усмихна насреща ни. И се чукнахме за здраве.