ТИХИЯ
На ръба на света или инак речено край село Комщица живееше Павел. Имаше ли майка, нямаше ли баща, от где се е пръкнал на белия свят – никой не знаеше. Другоселец беше. Оставил своите преди много лета, той бе напуснал земите край Дунав, за да си дири късмета. Обикалял беше много преди да се засели в Комщица. Пуснал бе дълга коса и брада и сам си бе сковал колиба на високото от дървени пръти. Сетне я бе покрил със слама и шума и бе постлал пода с мечи кожи. Ням бе от раждането си тоя човек. Лошо бе орисан да не може да изкаже ни мъката, ни радостта си. Людете го мислеха за луд и му викаха Тихия. Съжаляваха го, щото не съзнаваха, че лудите са благословени и свободни да правят туй, що им душа копнее, без някой да им дири сметка. Не знаеха людете, че някога Тихия имаше изгора. Дума си бяха дали с нея, ала тя се разболя от лоша болест и почна да линее, догде накрая свещицата на живота ѝ угасна. Павел се затвори съвсем в себе си, като охлюв в черупката си. Тогаз направи колибата и избяга от всичкото. Сега приличаше на странник отшелник, заменил удобното и нареденото с трудното и дивото. Ей туй му беше лудостта в живота. Но тая лудост, ако да беше лудост, го спасяваше от товара на неслученото. Кога обичната му отиде на небето, той почна да се качва на високо. Господ диреше, та да го пита със сърцето си защо му отне либето. Чудеше се дали
Всевишният не посяда в тукашните пещери да решава съдбините човешки, та затуй ги обиколи всичките. Балабанова и Вълча дупка, Търса, Шамак и Петриш вече познаваше като петте си пръста, ала Господ така и не срещна. Накрай реши, че Владетелят на земното и небесното винаги ще е с крачка пред него и че щом тъй е решил и рано е прибрал тая, що го радваше, значи тъй е трябвало. И тръгнаха дните му еднакви като речни камъчета, дето водата мачкаше и оглаждаше по пътя си… Не можеше да говори с хората, но си хортуваше със звуци с птиците, с дърветата и зверовете. Бездънна му беше тишината, ала по свечеряване усещаше самотията. За да я пропъди далече, си беше завъдил двайсетина козички. Не им беше стопанин, другар им беше. Нямо ги доеше сутрин и вечер, нямо ги подкарваше да хрупат най -свежата трева, дрънчеше звънците им, та да победят нароилата се в него тишина. Искаше му се да им попее, но не можеше. Вместо думи, от устата му излизаха странни звуци, а от гледците му се откъртваха сълзи, тежки като канари. Тия сълзи мокреха черния му хляб, догде се сменяха сезоните. Тихия слизаше до Годеч да продава месо, мляко и кожи от убити зверове. Тъй се препитаваше. От малкото беше доволен – радваше се на кукуряка и минзухара, щото знаеше, че водят пролетта, усмихваше се кога орел разсичаше небесната фуста. Сърнелки, кладници и манатарки събираше от началото на лятото, та до първи слани. Мълчешката ги нижеше и провесваше да се сушат за зимата. И никак не завиждаше на бъбривите свраки, че бъбривците никой не ги обича, щото и ненужното казват. Безпогрешно разпознаваше лисича диря и по белег от копито узнаваше кога е минал сур елен. Познаваше силата на природата и знаеше, че вълк убиеш ли, мигом човек се увълчва, мястото му да заеме. Не се боеше от нищо. Или
само от времето, дето на високото вървеше по-бавно. Намерил бе кураж у себе си, сърцето си слушаше и усетеше ли в него страх, го заглушаваше с добро, с любов, с нещо хубаво… От злото се пазеше, но и не бягаше от него, защото знаеше кога що да стори, та пак доброто отпреде си да види. Чуеше ли вълчи вой, палеше огън. И малка брадвичка носеше под лакътя – кога корен да отсече, кога сухи клони за огрев или път да си проправи. Тихия обичаше дъжда. Излизаше гологлав от колибата да слуша ромона на водата, гледаше как се процеждат капките и отвътре му ставаше леко, макар дрехите му да подгизваха. Предната нощ валя проливно. На сутринта Павел не изкара козите на паша и щом видя небето, окъпано в бледорозова светлина, реши да събере и опече гъби на жар. Знаеше и где да ги търси: край гнили дънери, под мека шума, до зелени кичури мъх. Бърже откри първите още мокри от дъжда, а край тях и дълбоки следи в калта. Не бяха на стадо, по белезите от копитата самотникът разбра, че са оставени от две животни. Последва ги и след малко настръхна. Слухът и обонянието му бяха силно развити, за сметка на изречените думи, затова отдалече долови свистене. Тъй е кога спиш на голата земя, свикваш да чуваш и насъне… Затича се Павел и ясно чу пищящ звук, дето се смесваше с тихи стонове. И на кучешки лай наподобяваше даже. Сърцето му се досети, че нейде животно е в беда и продължи по следите. Подир десетина крачки той видя сърна, дето тропаше с копита и скачаше около малкото си. Тревожна беше и викаше за помощ, че сърнето ѝ се бе уловило в капан. Пазеше го, но не можеше да му помогне. Тихия се приближи до безпокойството и мъката на майката. Посегна да погали златисто-червената козина на рожбата ѝ, та да я успокои. Сърнето потръпна и го погледна жално, готово сякаш да заплаче. Малко беше, сигурно още сучеше, а и рога не бяха почнали да му растат. И двете животни бяха мокри. Явно бяха прекарали нощта тук, под дъжда. Тънкото краче на сърнето бе влязло в примка от метална тел, заложена от някой безсърдечен. Стегнала се бе примката като е стъпило малкото. Напразно сърната беше рила с копита наоколо, без да може да я разхлаби. Замисли се Павел как звяр не го е подушил и не е нападнал плахото животинче. Реши да го спаси, макар да съзнаваше, че дори болното да заздравее накриво и сърнето да накуцва, можеше да не презимува, щото как щеше да рие с копита снега, за да стигне до тревата, все вълчи вой щеше да го следва, пък и стадото щеше да го отхвърли. Нали людете, окуцееше ли им магаре, теле, че и пиле, веднага го колеха да не се мъчи и зян да не става. Щото болното е обречено. То душа под наем носи и трудно се изправя. Нали и с хората е същото. Болник трудно се вдига на крака. Трябва живец да има, да му свети в очите. Тихия внимателно разтегна примката и бавно извади крачето. Засъхналата кръв шурна и сърнето заскимтя. Разтвори торбичката си Тъжния. Винаги носеше вързопче с лековити цветове, листа и коренища. Извади черен пелин, сдъвка го и наложи с горчивата му кашица удареното, та да се затисне кръвта. Пелинът щеше да обгори раната бърже, че беше билка вълшебна. Сетне взе малкото на ръце и го понесе към колибата си. Сърната, обратно на туй дето нормално се случваше да изостави рожбата си кога усети човешка миризма по нея, последва немия. Дълго седя пред колибата му, не смееше да се прости с малкото си. Няколко дни по ред тя идеше, сякаш ѝ се щеше да се увери, че сърнето е живо. А сърнето, навярно също като Павел, имаше яка душа и оживя. Самотникът го завиваше с ярешки кожи, сипваше му топло козе мляко, промиваше и превързваше раната му, горски плодове му носеше често. Милваше го и звуци издаваше, че не успяваше с думи да му рече:
– И ти ли имаш две майчици? И за тебе ли гората е майка? Аз ще те гледам, край мен ще бъдеш занапред. Не трябваха думи. Животното всичко разбираше. Привикна с човека със скръбното лице и не мина месец – крачето му заздравя. Започна да потичва край козите и да се заслушва кога Тихия засвиреше с върбова свирка. Не му липсваше свободата, ни майка му, ни стадото, че кога забравиш лошото като нов ставаш и другояче на живота гледаш. Тъй и животното усещаше своята си нова свобода, защото усещаше и добрината човешка. А добрината не всякогаж на челото я пише. Ала кога цар се откажеше от царството си и жена от хубостта си, тогаз и Павел щеше да се откаже от доброто. Вярно, Господ му беше взел думите и го беше обрекъл самотен сред людете да е, ала широко сърце му беше оставил. Напролет високата трева подхвана ситна ръченица, замириса на глог и дрян и щурците почнаха да бленуват празник, а Тихия пусна сърнето. Пораснало бе достатъчно, рогата му се бяха разклонили, време беше да се види дали ще го приеме отново стадото. Младият сръндак на няколко пъти се връща назад, но накрай бавно навлезе в сърцевината на гората. Немия заплака. От тогаз всяка вечер ветровете слизат под високите ели да си хортуват, вълчица вие към луната и сякаш небето драска и слънцето сочи пътя на мравките. А Тихия ли? Той започна пак да въздига мечтите си до небето и да се моли доброто да векува между людете. Щото слепецът не вижда, че звездите са сребърни сълзи, сакатият не може да стигне върха на планината, глухият не ще чуе как плаче мащерката, ала на немия не му трябва глас да изрече слънцето в душата си.