Дългоочаквната премиера„

Режисьорът Драголюб Белев се въртеше неспокойно в леглото и сънуваше, че тази нощ му е последната, че утре вече няма да го има на Божия свят. Простена и се събуди. Винаги сънуваше този сън преди премиера. Погледна колко е часа на мобилния си телефон. Беше шест и пет. Време за ставане. Трябваше да вземе душ, да си направи кафе. Да го изпие с две цигари. Да закуси препечена филийка с краве масло, защото така не огладняваше до четиринайсет часа когато обядваше в клуба на актьора. И да тръгне към театъра. В осем часа трябваше да е там. В девет започваше генералната репетиция на постановката му „Крал Лир“ от Уилям Шекспир. Довечера беше дългоочакваната от всички премиера. Репетираха цели четири месеца. Голяма и сложна пиеса е, а той измисли и оригинално режисьорско решение.

Като пристигна в театъра тъкмо сценичните работници строяха декора. Снощи театърмайсторът Боян имаше рожден ден. Ставаше на петдесет. Бяха празнували цяла нощ и сега се мотаеха като мухи без глави по сцената. Помощник режисьорката Ася се опитваше да ги организира, но това не даваше резултат. Те не успяваха да сложат точното парче декор където трябва. Събаряха, псуваха гръмогласно и се обвиняваха един друг, че не са за тази фина работа. Най-после към девет часа всичко беше построено, наредено и артистите облечени в костюми. Над сцената на талази беше надвиснало вълнението от предстоящата премиера. Ася даде начало и всичко тръгна по реда си. Драголюб седеше в салона на седмия ред и внимателно следеше действието. Артистите си знаеха текста. Изпълняваха стриктно неговите указания за образа. Костюмите грееха в пастелни тонове. Декорите смълчано отговаряха в тъмнокафяви нюанси. Сценографката Лидия си беше свършила както винаги добре работата. Осветлението беше много сполучливо. Все беше правил хубаво осветление на класическа пиеса, но този път беше надхвърлил себе си. Бурята във второ действие беше перфектна. Бай Хичо Петров играеше като за „Оскар“ ролята на крал Лир. Само какъв монолог направи. Хубаво беше, че избра него. Директорът му предлагаше друг. Бай Хичо бил на възраст. Предстояло му да се пенсионира скоро. Никога до сега не го беше лъгала интуицията му при избора на артисти. Усещаше някъде дълбоко в стомаха си кой за коя роля става. Така беше и този път. Ето резултата. Масивната старческа фигура стоеше импозантно на сцената, а красивият му басов глас те пренасяше някъде в небесата. Дори играеше със собствената си коса – бяла и дълга. Довечера целия салон щеше да ахне от неговото изпълнение. Очакваше и гости от София – колеги, критици, приятели. Добро попадение беше и Димитър Тихомиров като Шута. Слаб и висок, риж и бързорек той беше земната връзка на краля с живота. Не му спестяваше никоя истина и страдаше с него. Кент на Иван Владимиров също си играеше добре ролята. Младокът го биваше. След време щеше да стане водещ артист в трупата. Усещаше се таланта му.  А музиката на Тошо Комитски както винаги вдигаше с още десет процента нивото на постановката. Хубава театрална музика пишеше пияндето му с пиянде! Да се чудиш как става това като вечно беше подпийнал. Най-много се радваше на младата артистка Анастасия Панайотова, която играеше Корделия. Беше дошла в театъра тази година след завършване на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и това беше първата й роля. Колко го убеждаваха да не й я дава. По време на репетициите не една нейна колежка идва при него да злослови как младото момиче ще провали ролята. Не се излъга. Добре стоеше на сцената. Имаше усет как да се справи с трудния текст и да бъде очарователна. Отказа му като й предложи да спят заедно една вечер след яко пиене в клуба. Не се обиди. Не му беше да първи път. Той беше длъжен да предложи на младите и красиви артистки, а те решаваха дали ще стане или не. Имаше толкова много кандидатки за леглото си извън театъра, че не се тревожеше. Въпреки, че наближаваше шейсетте Драголюб беше красив и запазен блондин с гъста посребрена коса. Бездънните му сини очи бяха причината за не една изневяра. Имаше три брака по любов с артистки, три щастливи развода и три красиви и талантливи дъщери. Те естествено живееха при бившите му съпруги, но беше в добри отношения с децата си и редовно ги виждаше. Водеше ги на театър и кино, на хубав ресторант и елитен бар. Подаряваше им много книги. Ана и Соня бяха студентки в София. Естествено „Актьорско майсторство“, а най-голямата Катя беше художничка. И то добра графичка. Живееше с неин колега и участваха в много изложби в страната и чужбина. Внуци все още нямаше, но мечтаеше всяка нощ за тях. Обещаваше си, че ще бъде по-добър дядо отколкото беше баща. Нямаше да угажда на поредната си любовница и да забравя за децата.

Започна четвърто действие. Най-сложното. Най-трудното. Най-любимото му, защото го беше измислил гениално. Бай Хичо беше в апогея си. Другите също. Затаил дъх режисьорът гледаше умилен. Да! Постановката му щеше да вземе или „Икар“ или „Аскер“ за режисура тази година, а защо не и двете награди. Блянът му беше прекъснат от големия трясък на сцената. Част от декора се откачи от чигата и се строполи върху артистите. Те веднага се оправиха и продължиха да играят. Много е издържливо актьорското племе! Само то може да играе при всякакви обстоятелства. В студ да бъде по копринена дрешка, а в пек да е – с дебел кожух. Да забравя проблемите и мъките си щом прекрачи прага на сцената. Корнелия скъса лошо роклята си като се измъкваше изпод парчетата. Няколко артисти имаха леки порязвания и натъртвания по крайниците. Нищо. Всичко щеше да бъде оправено до довечера. Тогава изгоря осветителна вана на сцената. Продължиха на полумрак. Нищо. Ще я подменят за премиерата. Иван Владимиров се спъна и се простря в цял ръст на авансцената. Нищо. Стара театрална истина е, че ако генералната репетиция е лоша премиерата ще е добра. Случвало му се беше много пъти. Ще се стегнат и артистите и службите довечера. Никой не може да отрече, че „Крал Лир“ е трудна пиеса. Сега да изкарат репетицията. Мизансценът го знаят много добре. Не сгрешиха нито веднъж. Трябва да се признае, че беше добър режисьор. Работеше спокойно и мъдро с артистите, затова те всичко помнеха и разбираха. Това си е истина. А как се забавляваха всяка вечер! Той свиреше на китарата си. Пееха, смееха се, разказваха си театрални истории в гъстия цигарен дим и алкохолни пари. Умееше да прави колектив, затова театралните директори го канеха да работи в техния театър и му плащаха високи хонорари. Само да изкарат успешно генералната. Да не стане още някой сакатлък. Колкото и премиери да е имал до сега винаги се притеснява. Така е и днес. Да идват по-скоро поклоните. А, ето го и финала. Само как го е направил! Като „избродиран“ е. Сякаш Коко Азарян е слязъл от небесата и го пипнал. Да, довечера ще бъде голям фурор тук! Нареди по уредбата на Ася да се съберат всички на сцената за последни указания. Знаеше как да ги похвали точно сега. Да ги окуражи. Да ги вдъхнови. А после щяха да хапнат в клуба.

Дремна малко. Облечи си специалния бял костюм за премиери. Върза синьото шалче на врата. Обу си късметлийските сини чорапи и се завъртя три пъти преди да нахлузи марковите мокасини. Сложи в джоба на панталона си талисмана, който на времето майка му подари за първата му премиера – малко метално войниче. Защото той е войник на Мелпомена. Завинаги. До смъртта си. Светла й памет на старицата. Винаги идваше на премиерите му. Дори с памперсите под черния копринен костюм. Сложи си часовника на баща си. Старият, рускияг. Светла му памет и на него. Беше шофьор на автобус. Нищо не разбираше от изкуство, но непрекъснато подкрепяше сина си. Имаше си ритуали, които винаги спазваше. Два часа преди премиерата беше в театъра. Не го свърташе на едно място. По традиция винаги подаряваше чаша за чай с гравирано името на пиесата на изпълнителите и службите за „На добър час!“. Не подаряваше цветя и не приемаше преди да се е спуснала завесата за края. Дойдоха гостите. Настани ги на първите редове в партера. Не харесваше балкона. Спектакълът трябва да се гледа отдолу, за да видят всичките тънкости на режисурата и актьорските изпълнения. Колелото на поздравления, прегръдки и целувки се завъртя. Как обичаше този магически час преди да е дадено началото! Всички се обичат тогава. Всички са щастливи.

По уредбата Ася каза, че остават петнайсет минути до началото на спектакъла и всички да заемат местата си. Стоеше до последно зад кулисите. Искаше да бъде с трупата. Те много харесваха това. Правеше ги специални. После се промъкваше тихо в ложата и гледаше оттам. И сега стърчеше до помощник режисьорката и мислено се молеше всичко да мине безпроблемно тази вечер. Изведнъж дотича Наско от миманса и му каза, че е станала голяма беля с бай Хичо. Изтича навън. Старият артист се беше се беше подхлъзнал на стъпалата от гримьорната си към сцената и си беше счупил крака в глезена.

Нямаше да има премиера тази вечер… За първи път му се случваше… Какво да прави? За миг изпита голямо разочарование. Толкова труд! Толкова надежди! А очакваше този спектакъл да е върха в кариерата му… После се сети за баба си Роза, която го отгледа. Беше селянка, ходила на училище до осми клас, а после я омъжили, но беше интелигентна и умна жена. Тя винаги казваше: „Щом няма умрял, всичко може да се оправи!“ Точно така! Счупеното зараства и човек прохожда нормално, нали? След още четири месеца щеше да има премиера. Наградите го очакваха. Аплодисментите също. Вярваше в това.