Върхът в себе си

Мария седеше на ръба на скалата, погледът ѝ бе вкаменен в далечината. Пред нея се простираше върхът, към който тя бе пътувала с дни. Но не само с дни – с години на подготовка, борби и страхове. Пътят до тук не беше лесен. Често се е питала дали не греши, дали това стремеж към височината не е просто бягство от собствените ѝ съмнения.

Тя бе оставила зад себе си мъглата на миналото и изтощителните усилия на тялото. Но тук, на върха, не усещаше победа. Чувството не беше вълнение от достигането на целта, а нещо много по-дълбоко – тишината на осъзнаването. Върхът, който търсеше, не беше това географско място. Той беше нещо вътрешно – преодоляване на самата себе си.

Вятърът вдигаше косите ѝ, но тя не се страхуваше. Страхът вече не беше част от нея. Преживяванията по пътя я бяха научили, че истинският върх не се измерва в метри, а в смелостта да изправиш душата си срещу всички вътрешни бариери и да продължаваш напред, дори когато не виждаш края.

Тогава Мария осъзна: тя вече беше стигнала своя върх, без дори да го забележи. Всяка стъпка, всеки преодолян страх, всяка капка съмнение, които остави по пътя, я бяха направили цяла. Тя беше в мир със себе си. И това беше върхът.