Истории от старата хижа
Биляна обичаше да се измъква от шумния град и да избяга в нищото. Често отсядаше тук с мислите си и нещо за писане, разбира се. Мястото бе красиво по своему през всички сезони.
И този път се сгуши до огъня с чаша чай и потъна някъде… През прозорците се виждаха магични върхове, планинска прелест и хора, устремени за някъде. Всеки имаше своя цел – да бъде до някого, да покори стръмен рид, просто да се движи или да избяга от нещо. Нямаше отговор или отговорите понякога са много повече.
Грабна листа и драсна нещо. Спомни си онази дълго чакана среща с известен столичен фотограф, който чрез книгата си се опитваше да внуши, че пътят е по-важен от самата цел. Стара истина. Клише. В имейл обаче й пожела „много успехи”. Явно не беше достатъчно искрен.
Отново разгледа снимките в телефона си и видя нещо, което я жегна. Помнеше тази снимка и всеки път я тълкуваше по различен начин. Излишно е да уточняваме кой беше авторът на черно-бялата фотография. После в телефона й следваше и снимка със самия автор, близо един до друг, но усмихната е само тя, а той – резервиран и хладен. История без начало и край.
Върна се към стареца от избледнелия фотос, малкото момче, което гледаше в противоположна посока, кучето, което следваше стопаните си, криволичещият път, водещ за никъде, планинските хребети над тях, приличащи по-скоро на препятствия, отколкото на върхове за покоряване. А понякога, големият връх е една единствена крачка. Стъпка, която отново да ни вдигне на крака, за да тръгнем или да продължим. Или да проходим отново. Нищо повече…
Биляна пишеше върху празния лист и подреждаше мислите си. В хижата се чуваха гласове, но тя не ги забелязваше. Обичаше топлината на огъня и чашата с чай. И топлината на някого, може би.
Спомни си за онези малки питомци, които обучаваше в младежкия център и техните неподправени мисли за живота, който те едва ли познават. Отговорите им понякога я изненадваха и не спираха да я учудват, но винаги бяха дяволски точни.
Когато те трябваше да разтълкуват онази фотография, Биляна се впечатли от начина, по който го правят – с болезнена интуиция и неочаквана мъдрост. А им липсваше всякакъв опит.
Десетгодишният Христо виждаше екопътеката и своя дядо, с когото са заедно. Майката на малкото момче отдавна живееше в София, където има стоматологична практика, а нейният син е в малкия град с грижовните си баба и дядо. И той видя тъкмо тях. И в края на екопътеката, заедно стигнаха до „някакъв връх”. Биляна още помнеше думите на момчето: „Дядо извади един телефон от джоба си и просто направи снимка. После се върнахме обратно. Госпожо, това ли е върхът?”. Малкият Христо явно беше разбрал, че върхът е малко повече от миг и винаги трябва да има и път обратно, след върха. Дяволски точен, а е едва на десет.
Биляна продължаваше да пише и не усети как чаят отдавна беше изстинал. А в стъклата вече потропваше хлад. Мислите й не можеха да избягат далеч. Дори не забелязваше онези шумни младежи, които приповдигнато разказваха своите случки, стоплени от нещо и това не бяха цепениците в старата печка.
- Вие пишете, но няма да пречим. Владо, приятно ми е. За изпит ли учите?
- Драскам си. Заповядайте. Чакайте да ги събера. Съвсем съм се разположила тук.
Прииска й се да остави листа и с усилие написа още няколко реда, които после объркано зачерта.
Мислите й вече лъкатушеха другаде и тя едва пресъздаде историята на малката Надя, която чрез същата фотография виждаше своето изгубване в гората. Детето си спомняше за случка, в която семейството е все още цяло, всички са заедно, събират гъби. Надя се обърква и изгубва някак си, по детски. Когато сама успява да открие пътя и хората, които обича, осъзнала че „вече е голямо момиче”. „Госпожо, тогава за пръв път се почувствах пораснала”, споделила Надежда, с присъщия за името си нрав. Колко ли пъти в живота си занапред щеше да изгубва правия път и да го намира отново. 11-годишното момиче дори и не подозираше.
Биляна си спомни и за онзи опитен колега, който като стар вълк, одръгнат от времето, сподели с младата си колежка: „Няма напред и нагоре. Има само напред”. И това не беше поза, а резултат от битките, които беше водил.
Спомни си и своята собствена дръзка история и нещо, което трябваше да значи успех. Беше толкова млада. В Ямбол получи втора награда за поезия. Плахите й опити да пише, явно бяха забелязани. За пръв път присъстваше на церемония по награждаване и за пръв път държеше в ръцете си стъклен плакет. Снимка за спомен и трясък. Стъклената фигура се изплъзна от синята кутия, върху която беше сложена и се разби в пода на Безистена на милиони дребни стъклени трохи. Там беше нейният успех и нейният връх – върху мраморния под, пред очите на препълнената зала. Точно както като дете изпускаше разтопената топка сладолед от омекналото рогче. Явно не се беше научила да се брани достатъчно. Ето това значеха думите на колегата й Станислав Т. И вече знаеше, че успехът е твърде чупливо нещо.
А когато спечели „онова” интервю за престижна работа, мина през иглени уши, демонстрирайки постоянство и издръжливост. Нещо, с което всекидневно трябваше да се справя в поредицата от нощни смени. А председателят на комисията, светла му памет, се съгласи с думите на младата жена тогава: „Винаги можем да падаме, но и да ставаме след това.” Сега би допълнила – и да намерим смисъл, за да продължим…
- Може ли да прочета какво пишете.
- Не сте ли твърде нахален.
- Харесва ми да бъда нахален.
И старата хижа отново притихна в пазвата на планината с историите, които създаваше. Подножието на върха понякога е особено място за срещи и намирания. Дори не предполагаме колко върхове ежедневно покоряваме в обикновения си живот. И те не са от онези многохилядните…
Следва продължение
To be continued