Тръгваме по пътя на една легенда – за Ноилина могила, която пази своята тайна хилядолетия. Иманярите често разравят нейния връх и търсят злато и ценни находки. Но могилата крие нещо по-важно в паметта на Времето…
Вървим под зелените тунели на дърветата. От върха се вижда как извивките на планинските върхове преминават в заоблено плато. Сякаш невидима ръка е погалила нежно билата и ги е лишила от остри зъбери. Тук природата е работила с финес. Зеленото постепенно отстъпва място на синьозелените нюанси, очертаващи билата. Погледът опира в нагънатите и преплетени една в друга планински вериги, чиито форми постепенно губят ясните си контури и придобиват акварелен оттенък в неръкотворния пейзаж. Залезът хвърля ослепителни отблясъци, а облаците са нарисували с розов кристал причудливи форми. Почти мистична картина, раздвижена от вятъра.
В края на платото се издига Ноилина могила. Две дълбоки ями са отворени като рани. Изкачваме се на върха и погледът ни се рее в далечината – долу се белее градът, проблясват извивките на река Осъм. Насреща се очертават Васильов, Ботев връх и острият зъб на Козя стена…
Сядаме на могилата, свързана с Ноила – девойка с неземен произход, пратена да даде знак, че скъпоценностите не са под земята, а всичко, което се крие в недрата й, го има и в хората: „Ноила била небесно красива, с дар на пророчица, с неземна хубост, защото очите й не били като звезди, а от съзвездието Лира – най-ярките звезди, лицето й не било просто бяло, а греело. Около нея винаги светело. Тя виждала далече в бъдещето и назад в миналото.
Земен момък не обикнала, защото разгадавала какво хората таят един към друг. Момците се вглеждали в красотата на очите й, но светлината им не стигала до тях; любували се на нежността й, но бисерът в нея никой не съзрял.
”Външните блага са преходни, а вътрешните – непреходни” – така говорела Ноила на хората, но те нехаели. Разбрала, че е застрашена тук, че никой не осмисля думите й. Една нощ решила да си тръгне от Земята, красива, но населена с неразумни същества. Застанала на това място, впила очи в небето и започнала бавно да се издига, а Земята я теглела към себе си. Но Ноила била небесна гостенка. С голяма сила полетяла към съзвездието, откъдето била дошла, за да даде на хората познанието за Светлината и за богатствата вътре в човека. Отлетяла девойката, а Земята от желание да я задържи, издигала се, издигала се и в една нощ се образувала тази могила…
Ноила и днес тъгува понякога за Земята, единствена разбрала мисията й. Изпраща по някой светъл лъч на това място – Ноилина могила. Тук земно злато няма. Небесно е златото – от звездните очи на Ноила.
Може в нечия памет да се пробуди прастар спомен за прастарото време, но то, Времето, е едно и също и още не е отминало…”
Спускаме се надолу по стръмна пътека към града. Всяка стъпка земя е пропита със загадка. Вятърът с безгрижие отнася ехото на легендата, водата с игриво бълбукане заличава следите, но всичко остава в паметта на Времето.