Всеки от нас има свой вътрешен стремеж да покорява. И ако се върнем назад във времето, изначалната предпоставка за това е движението. Древните хора са изпитвали потребност да се движат, защото движението е свързано с оцеляване – дали по-тясно с намиране на прехрана, или със защита, или поради промяна в климата, причините могат да бъдат много и различни. Еволюцията на човека, като процес на растеж и развитие, също има пряка връзка с движението.
А движението нараства значително с появата на опитомения кон, която датира от края на третото и началото на второто хилядолетие преди Христа. Както знаем, българите са конен народ, движението е част от техния бит. То е свързано с разширяване на територията, с водене на битки за надмощие. В нашите жили тече тази кръв – кръвта на победителя, на завоевателя. Движението е промяна от едно състояние в друго, преодоляване на дистанция или препятствие. Прогресът е движение.
Защо е толкова важно движението днес? По наблюдения от последните години броят на хората, които излизат да спортуват, нараства с всеки изминал ден – бегачи, колоездачи, туристи, скиори, алпинисти осъществяват все по-силна връзка с планината, която за тях се превръща в дом, убежище, подслон. Тя е онзи притегателен център, който привлича към себе си както малките деца, така и възрастните хора, за които движението е равносилно на живота. Като майка ги събира и обгръща, отваря пред тях нови хоризонти, утвърждава вярата им в собствените им сили и възможности. И приютява най-смелите, за тях тя остава последен пристан.
Дали е по-важно да покорим един връх, или да извървим пътя до него? Върхът е целта, но осъществяването, процесът по неговото изкачване е този, който ни помага да израстваме. Тук прозира нашата воля, стремежът ни да постигнем желаната цел, тук се проявяват трудностите. Всичко това е един изключително интересен процес. Уж тръгваме нагоре към върха, а се оказва, че потъваме дълбоко в себе си, където са нашите страхове. Колебанието прозира в очите – „дали ще се справя, дали ще издържа и ще ме пусне ли планината“. Всяка крачка поставя нов въпрос. Главата се изпълва с „ако“, „дали“, „как“. Няма по-прост отговор на тези въпроси от единствения възможен – да продължиш да се движиш към поставената цел.
А кой е истинският връх? Дали Мусала, или Еверест, или онзи небезизвестен двухилядник, от който започва епичното приключение, наречено Маршрутът на дружбата? Или е този връх, който всеки сам е обрисувал в главата си – дали не е повишението, към което се стреми от години, или дълго отлаганото „Ще се омъжиш ли за мен?“, а може би дългоочакваното пътуване до Киргизстан. Всеки един от нас представлява една микро вселена и всеки има специфична причина, която го задвижва. Когато групата се събере и всеки бъде попитан какво го е подтикнало да тръгне по избрания маршрут, отговорите са повече от броя на хората. Защото сме различни, защото имаме различни подбуди и интереси, защото пътят, който следва да извървим, е различен. И така трябва да бъде.
Защо ходим в планината? Защото никъде другаде не можем да усетим огромната сила, извираща под краката ни, да притихнем с мелодичната песен на птиците, да помълчим, галени от топлите лъчи на слънцето. Този мощен извор е като магнит за душата, която обича да се рее над цветните хълмове, да се заиграе с игривите ручеи по долчинките и да усети свежестта на планинския ветрец. Там, на високото, човек се смирява, обуздава нрава си, подчинява се пред стихията и благодари – за всяко усещане, за всеки допир и за спомена, който прибира в сърцето си. Побира всяко „добър ден“, „сполай“, „добра среща“. Събира като пролетен букет загадъчна усмивка, унесен поглед, жест, блага дума, докато сърцето се изпълни изцяло.
Аз съм богат човек, богат на мечти и преживявания. До нова среща… в планината.