От малка, да ви кажа честно, хич не обичам географията!
Но пък, само да знаете, как ме тегли към всички високи върхове, към местата, където можеш да танцуваш с орлите. И където можеш да се почувстваш толкова свободен! Да пиеш с шепи от красотата на природата и да лекуваш всяка болка у себе си!
Да се пречистваш от суетата на света, от алчността, от лицемерието. И най-вече от всички грижи и проблеми! Или поне на мен ми действа по този начин!
А за мечтите – за тях мога да ви говоря цяла вечност. Те са горивото, без което няма да мога да съществувам! Онзи двигател, който ме кара да вървя напред!
И сега ще ви разкажа за едно щуро момиче с щуро сърце, поело по пътя към една своя огромна мечта – Хималаите. Хималаите ли?! О, звучи някак плашещо! Не, нищо подобно!
Хималаи, в превод – дом от сняг, са най-високата планинска верига в света, но и най-младата. Както и една изключително свещена планина за мен!
Беше едно студено февруарско утро, когато се събудих и нещо ме подтикна да направя някоя лудория, за да внеса тръпка в ежедневието си.
– Идваш ли, любов моя? – ме попита един глас всред тишината.
– Да идвам ли? Още съм толкова сънена, че и от топлото легло не ми се мърда дори – измърморих.
Но едно толкова силно чувство затропа под гърдите ми, че ме помете като лавина! Връхлетя ме гръмко и заглуши всички сетива у мен. Спрях да мисля за секунди.
– Готова ли си за мечтата си? – отново промълви онзи глас.
Мислих, премислях, та какво пък толкова! Има ли какво да му мисля?! Или пък има… Не отивам да катеря опасни ледници на седем или осем хиляди метра височина. Нищо, че и за такива копнея от много време. Копнея и това поражда в мене живот! И полъха на свободата. Ще отида само до Светилището на Анапурна. Това е шансът ми да надзърна осемхилядниците. И да усетя мощта на тази гигантска планина.
Та, казах си: Кога, ако не сега! А и не ми трябват подаръци, опаковани в панделка за предстоящия ми рожден ден, а шепа ледници, които да ми нахранят душата емоционално!
Настъпи пъстроцветната есен и дългоочакваният ден дойде. На връх рождения си ден излетях към Хималаите. Изгарях от вълнение. В корема ми пъркаха купища пеперуди. Под гърдите ми мълнии вълнение и адреналин на светкавици. Едва стъпвах на краката си от тази еуфория. И на всичкото отгоре едва носех онази четиринадесет килограмова раница на гърба си. В ръцете още една малка и така се отправих към летището.
– Кафе или чай? – изведнъж ме попита един усмихнат глас, докато бях вперила поглед в малкото кръгло прозорче на самолета. Очаквайки да зърна, когато му дойде времето, всички онези ледници, целуващи небето. Протегнали се като големи пръсти на някоя ледена вещица.
– Кафе със захар – отвърнах аз.
Взех си го и отпивах с наслада от него, все още вторачена към синята окръжност. От която чаках към мен да се излеят тонове любов. Любов – толкова блага и чиста. Любовта ми към планината, която ще сгрее замръзналата ми от реалност душа! Душа, която търси все своите си хоризонти за летеж! Защото и сърцето ми е родено с криле и го дърпа все към синевата! А върховете ли?! Те са моята страст! Те са моят живот! Планината е моят втори дом, където намирам уют и спокойствие. Където забравям за всички страхове и където се сливам в едно с тишината. Където влизам с чисти мисли и излизам като преродена!
Рабира се, освен тежката раница на гърба си, многото шоколади, дрехи и амбиция, носех и своята доза колебания. Дали ще се преборя със себе си, с надвисналата умора, с изпитанията на времето, с височината. И най-вече дали ще продължа да нося неуморно онзи кураж в себе си! Куража да вървя напред, дори когато не ми достига и глътката въздух.
Но животът е едно истинско пътешествие или нищо! И е важно всеки да открие своя начин, за да премине през него. С единствения компас – сърцето си.
– Пригответе се за кацане – съобщи по високоговорителя пилотът.
Бях толкова уморена от стоене на седалките, че едва отворих очи! Обърнах веднага поглед към прозорчето и останах без думи! И, Боже, мой! Безброй ледници рошиха облаците и прокарваха пръстите си към небето. Това бяха първите гигантски върхове, които някога съм виждала. Гиганти с ледени корони. Дали пък не сънувам? Не! Пия даже второ кафе, докато самолетът се приземява. Толкова съм будна, че не съм била по-будна от сега! Определено съм готова за приключения!
– Намасте – погъделичка придошлият поздрав ухото ми от посрещачите ни в Катманду.
И закичена с оранжев венец от цветя, вече вдишвах от аромата на града. Наслаждавайки се на емоциите, въпреки смачканата ми физиономия от продължителните полети.
– И сега какво? Да не би да те обхващат онези страхове, или както там ги наричаш, и се замисляш дали ще се справиш или не? – ме разчовърка едно гласче в главата.
– Я изчезвай веднаха оттук! – му казах грубо и останах потопена в колорита на атмосферата.
Бира, забавления, покупки, готини хора, това бяха дните ни за подгрявка. Малко време, за да се опозная с останалите участници в това приключение, тръгнали като мен, да дирят мечтите си.
– Време е. От утре започва вашето приключение до Базов лагер Анапурна – кънтеше гласът на местния организатор из залата.
Та, време е да ви разкажа накратко за сбъдването на моята мечта. Като за начало на маршрута ни предстояха хиляди каменни стъпала. Толкова дълбоки, че свят да ти се завие. Но с всяка крачка, оставяща пепелак из лепкавия въздух, усещах толкова прилив на енергия, че ставах все по-жадна и по-жадна, за да пия от Непалските чудесии. Да грабя с пълни шепи от мига! Усещах, че се смалявам все повече и повече пред тази велика природа. И слагайки леката раница на гърба си, оставях сетивата си да се слеят с музиката на птиците. С нюансите зелено около себе си. А къде, вероятно се питате, отиде онази четиринадесет килограмовата раница.
В ръцете на местните шерпи, разбира се. За които ми се късаше сърцето! Защото много хора днес носят егоизъм на плещта си, вечен интерес, злоба и ненавист. А тези бедни хорица, едва носещи товара на личните ни вещи, не спираха да се усмихват! Носеха доброта и уважение! И не се оплакваха за абсолютно нищо! Респект за които! Това ме накара да се замисля дълбоко от какъв свят идвам и от колко неща не съм лишена.
– Супа, пица или спагети? – ме попитаха за обяд.
– Супа – и продължих да се взирам в сивите облаци, размътили синьото небе.
Но за щастие капризите на времето не продължиха дълго, дъждът се изваля набързо и слънцето отново се облещи в зениците ни. И пак обзети от ведро настроение, продължихме катеренето си като диви козлета из чукарите и стълбите.
Преминавайки няколко дни из оризовите поля, из пъстроцветните къщички и градинки, из чара на Непалските китни селца, из въжените мостове, които се виеха като гъсеници из влажната джунгла, из криволичещите реки и водопади, неусетно достигнахме до Базовия лагер. След около седмица изминати километри в смях, обилно потене и вкусна храна, достигнахме 4135 м височина. Ако ме питате, честно да си кажа, хич не ме устройваше като височина, но всяко нещо с времето си! Та, нали си мечтая някой ден да се кача на повече от седем хиляди метра!
Но прегърнала своята мечта сега, достатъчно ми бе да се докосна до диханието на Южната стена на Анапурна и да изпълня сърцето си с живот! Да се полюбувам на няколко седемхилядници, взети заедно, които стояха като великани пред мен. В далечината скрит и осемхилядник дори. Като аз бях само едно джудже с шапка на главата си, вкопчило поглед в тях. И въпреки студът, който дереше с нокти по лицето ми, аз не спирах да наблюдавам цялата тази прелест! И въпреки щипещият вятър, ровещ из косите ми, седях и гледах планината! И към красотата, която ме пробождаше сладко, като с нож. Ококорила недоспалите си и уморени очи толкова, че можех да побера целия масив в тях! Заедно с гъстите мъгли, които пазеха като стражи това чудо насреща ми. За миг отново се почувствах дребна пред това величие! Малка, но пълна с щастие! Неописуемото щастие, че бях там! И че устоих най-вече на собствените си съмнения дали ще се справя! А то не било никак трудно! И всичко е било само в главата ми! Но когато сърцето те тегли нанякъде, знай, че няма невъзможни неща!
Защото…
Върховете са за да бъдат изкачвани! Не само планинските, а и онези в личен аспект. Да бъдат преодолявани всички вътрешни гласове, страхове и съмнения! А планината е мястото, където ние намираме уединение! Можем да се слеем с тишината и да достигнем до дълбините на самите себе си! Да чуем собствения си повик! Да чуем мечтите си! Какво искаме! На какво сме способни. Или пък на какво не сме. Планината ни дава любов и ни зарежда с живот! Пречиства ни от долната земя. От хорската суета. От сивотата на града. И ни дава цвят.
Затова всеки един от нас трябва да се бори и да отстоява всичко, което е! Което желае да бъде! И което МОЖЕ да бъде! Да вярва в себе си и да не позволява на никого да го събаря! Да израства духовно!
А за онова щуро момиче в мен ли… То винаги ще продължава да мечтае и да пълне своята раничка с нови надежди! С нови хоризонти за летене! С нови копнежи и цели! Защото именно те му дават сили, за да живее! Да живее пълноценно и смислено! А живот без смисъл и цел, живот ли е?! Не мисля!
Скуката е убийствена! Да вървиш продължително из равнините – също. Затова не се страхувайте от малко камъчета в обувките си и смело си причинявайте ВЪРХОВЕ! Може да паднете, но може и да полетите! Но, каквото и да ви се случва, помнете, че по пътя към мечтите всичко е урок! Учим се да бъдем по-смели, по-силни и да вървим с кураж и воля напред!
И най-вече с опит!