Под звездите

„По дяволите! Защо е толкова стръмна тази пътека? И камънак навсякъде! Какво изобщо правя тук!? Кой нормален човек решава да зареже всичко и да тръгне към някаква изолирана хижа? Краката така ме болят! Вървя вече три часа и капчица вода не видях.“

Ема спря, извади телефона и погледна навигацията. Оставаха ѝ още около 20 минути до заветната цел- малка планинска хижа, в която имаше резервация. Тя свали раницата и седна на една скала, за да си поеме дъх. Студеният вятър разроши косата ѝ, сърцето ѝ биеше учестено. Загърна се по-добре в топлото, неоново-оранжево яке и пое дълбоко свежия планински въздух. Беше си изпила водата. Добре, че носеше две ябълки. Извади едната и киселият сок потече като еликсир към пресъхналото ѝ гърло. Мислите продължаваха да се блъскат в главата ѝ като рояк разлютени пчели.

“Смешна си, Ема! Всичко в живота ти се разпада, а ти вместо да оправиш нещата, бягаш тук. Смяташ, че планината ще те излекува, така ли? Напротив, ще ти покаже колко си слаба и неподготвена.“

Гневна и уморена, Ема погледна надолу към котловината, която беше оставила зад себе си. Гледката беше удивителна. Там, в ниското, се виждаше малко селце. Покривите на къщичките блестяха под мекото есенно слънце, а димът от комините се издигаше право нагоре като сребърни нишки в студения въздух. Тясната планинска пътека се виеше  и на места се губеше под короните на дърветата.

  • Май не е толкова зле- прошепна тя.- Щом стигнах до тук. Остава съвсем малко. –Въздъхна и отново погледна надолу.-Толкова е красиво!

Ема стисна устни, с мъка се изправи, вдигна раницата и тръгна нагоре, където върхът се губеше в синьото небе.

*****

Тя спря пред хижата. Беше нервна и притеснена, но малката дървена постройка с красива тераса отпред излъчваше спокойствие и топлина. От  комина се издигаше синкав дим. Отзад, нахлупил бяла снежна шапка, гордо се издигаше върхът. Не устоя пред красивата гледка. Извади фотоапарата и снима, а после отвори вратата и влезе.

  • Здравейте! Добре дошли в моята хижа. Аз съм Иван- собственик и главен готвач тук. Вие сте Ема, нали?
  • Да, аз съм Ема. Благодаря! Мястото изглежда много уютно
  • Радвам се, че Ви харесва. Природата тук е вълшебна. Ще Ви покажа стаята. След това, ако сте гладна, мога да Ви предложа домашно приготвена  супа от тиква.
  • Звучи прекрасно! Но в момента не съм гладна.

Иван се усмихна. Той изглеждаше зашеметяващо- ослепителна усмивка, тъмни като кафе очи и престилка, изцапана с брашно. Силните му ръце забърсваха дървения плот, който служеше и за рецепция.

  • Храната тук има своя магия. Дори хора без апетит, не могат да ѝ устоят.

Ема се усмихна за пръв път.

  • Ще опитам. Отдавна не съм яла нещо вкусно.
  • Значи сте на точното място.
  • А вие винаги ли сте били тук?- попита тя.
  • Не, имах ресторант в града. Голям, шумен, престижен…Но реших, че искам нещо по-спокойно. Продадох всичко и купих тази хижа.

Ема го погледна учудено.

  • Наистина ли? От луксозен ресторант до горска хижа?
  • Имах нужда от промяна. Големите мечти са много уморителни понякога. А тук? Животът е по-простичък и смислен.
  • Може би сте прав. Аз дойдох тук точно за това- за малко тишина и време да помисля.
  • Тогава сте на правилното място. Искате ли да Ви покажа моята кухня? Може би ще Ви хареса да готвите с мен. Готвенето е вид терапия.

Ема искрено се засмя.

  • Никога не съм била добра в готвенето. Ще бъдете ли търпелив с мен?
  • Разбира се! В кухнята е важно да се забавлявате. Тогава храната става наистина вкусна.
  • Добре. Ще опитам. Но предупреждавам- може нещо да изгори!

Сега Иван се засмя.

  • Ако нещо изгори, просто ще го направим отново. Винаги има втори опит.

*****

Ема и Иван седяха пред камината и пиеха чай, който тя беше направила. Бяха сами в хижата. По това време на годината, тук рядко идваха гости. Пламъците хвърляха мека светлина върху лицата им.

  • В хижата обикновено идват хора, които търсят тишина, но и нещо друго. Ти защо си тук?

Ема го погледна за момент и отмести поглед към огъня.

  • Ами…Искам да избягам.
  • От какво?

Ема пое дълбоко въздух и продължи.

  • От самотата. Фотограф съм. Обикалям света, заснемам много красиви моменти… Но напоследък не намирам смисъл в нищо.
  • Красиви моменти за другите, но не и за себе си?

Ема кимна.

  • Да, точно така. А след като моят приятел ме напусна…всичко се разпадна.
  • Приятелят ти?
  • Той е журналист. Десет години по-млад от мен. Умен, амбициозен, жаден за живот…В началото беше като ураган. Вдъхновяваше ме. Но започнах да усещам, че разликата в годините ни тежи. Той искаше приключения, нови хоризонти…а аз просто търся спокойствие.
  • И това ви е разделило?
  • Да. Започна да се държи дистанцирано. Чувствах, че го спирам. И един ден…просто си тръгна.
  • Сигурно е било болезнено.
  • Да. Чувствах се предадена. Може би съм скучна или твърде „стара“ за него.
  • Ема, той не е бил твоят човек. Имали сте различни пътища и всеки е тръгнал по своя. Не мисля, че възрастта има значение, когато има истинска обич.

Ема въздъхна и погледна към Иван.

  • Може би си прав. Но това не променя факта, че съм сама.
  • Самотата понякога е пауза- време през, което търсиш да откриеш нещо ново и да го пуснеш в живота си.
  • Говориш така, сякаш си преживял нещо подобно.

Иван се усмихна тъжно и наведе глава.

  • Може би. Но това е друга история.

Разговорът замря. Двамата се загледаха отново в огъня, като всеки остана насаме с мислите си.

*****

Ема отново катереше вече познатата пътека. Зимното слънце приятно затопляше гърба ѝ. Спря, седна на нейната скала и извади фотоапарата. Прегледа снимките, които беше направила в селото. Старец, който цепи дърва, мила старица приведена над  дървен стан, шарен петел, изпъчил се гордо до оградата. Вляво от нея се чу звънче. Обърна се и видя стадо овце, които пасяха. Насочи обектива към тях. Получи се красива снимка- овчарят подпрян на гегата, голямото овчарско куче наострило уши и заснеженият връх зад тях. Прибра фотоапарата в раницата, стана и продължи нагоре към хижата.

*****

Ема погледна навън през прозореца. Зимното небе беше вълшебно. Безброй звезди блестяха на бледата лунна светлина.

  • Ема, ела! – каза Иван като ѝ подаде якето. – Нощите тук са вълшебни. Звездите изглеждат толкова близо, че можеш да ги докоснеш. Ще ти покажа.

Ема се усмихна и облече якето.

  • Никога не съм виждала толкова ясно небе. В града то остава скрито.
  • Затова избрах това място.

Двамата излезнаха на терасата в тихата зимна нощ. Той посочи към небето.

  • Виждаш ли най-ярката звезда? Тя е Полярната звезда. А ето го и Орион.

Ема проследи пръста му и се усмихна.

  • Честно казано, никога не съм разбирала от звезди. Но е красиво.
  • Просто е наслаждавай.

Погледите им се срещнаха и Ема леко се смути.

  • Отдавна не съм се чувствала така…щастлива.
  • Радвам се, че мястото ти действа така. Или може би компанията?
  • Може би и двете. – Усмихна се тя.

Иван внимателно хвана ръката ѝ. Ема не се отдръпна, леко я стисна и сложи глава на рамото му.

  • Всеки ден животът ни поднася изненади. Дори, когато най-малко очакваме.- Тихо прощепна той.
  • И понякога те са точно това, от което имаме нужда.