Той всъщност дори не е толкова красив. Или може би, когато видиш Еделвайс за пръв път, някакси очакваш повече. Не, не ме разбирайте погрешно. Еделвайсът е прекрасен, разбира се, но по своему. Той няма изящните форми на орхидеята или пък ярките цветове на далията. Неговите остри мъхести листенца, отдолу по-големи, а отгоре съвсем малки, приличат на нежна звезда, изрисувана от художник на детски книжки. Изобщо, изглежда така сякаш, от една страна, мястото му изобщо не е сред суровите условия на планинските скали, а от друга – все едно той не би могъл да съществува никъде другаде по света. И аз съм тръгнал да го открия отново – там, където последно го бях видял преди повече от 20 години.

— В училище казаха, че вече не се срещат в естествената им среда — казва синът ми Алекс, когото съм взел със себе си —Заради промяната на климата е. Изчезнали са. Защо трябва да се завираме чак тук?

— Вече ти казах – отговарям му — Последно много преди ти да се родиш, бях намерил еделвайс именно на този рид. Искам да се уверя, че наистина са изчезнали.

Знам, не иска да прекара уикенда си по чукарите, още повече пък с баща си. Разбира се, че не му се занимава с моите глупости и няма никакъв интерес в това да търси едно цвете, за което знае, че е изчезнало. Все пак са го казали дори в училище. Август месец е и е жега, а 2051 година е поредната с рекордни температури. Днес те ще достигнат 45 градуса в ниското, а тук в планината няма да е много по-хладно. Дори през 2025, когато за последно намерих еделвайс, летата бяха горещи и, когато около теб няма и едно дърво за сянка, августовското слънце може да те съсипе.

— Можеш да си ги купиш в саксия — продължава да упорства той — абсолютно същото растение е.

— Не е същото, Алекс — нетърпеливо отговарям и продължавам напред — Давай, нямаме още много. Ако не го намерим там горе, ще се съглася, че са изчезнали.

В саксия… Разбира се, не е същото, но не мога да обясня това на един тийнейджър, израснал в съвсем различна епоха, пък било то и на собствения си син.

— Искаш ли да ти подаря за рождения ден? — мислите ми отново са прекъснати — Могат да ги направят във всякакви цветове — в лилаво, в червено, в любимото ти жълто.

— Алекс, не го искам за подарък. Искам да го открием заедно — опитвам отново да му обясня аз — … ако все още съществуват. Сега внимавай, моля те, става опасно.

Ръбът, по който кретаме, е стръмен и на места изключително тесен. Редуват се камъни и клек. Преди години дори през август месец тук от сенчестата страна на склона се мяркаха преспи сняг, но това беше много отдавна. В последно време климатичните промени станаха драстични и сняг рядко пада дори зимата, камо ли да се задържи през август. Двамата с Алекс сме вързани един за друг с въже. Този метод на вървене през труден терен се нарича “френска свръзка”. При френската свръзка алпинистите разчитат основно един на друг в опасни ситации и по-рядко поставят осигуровки по маршрута си. Аз вървя отпред като по-опитен, Алекс ме следва. Не вървим напълно по класическите правила на алпинизма. Оставили сме помежду си около 30 метра въже, които са твърде много, но пък правят придвижването по-лесно и бързо.

Вървим вече четири часа и почти сме стигнали крайната точка на маршрута си – мястото, където нашият ръб се свързва с основното туристическо било. Остават ни около 300 метра, но категорично най-трудните, а следа от Еделвайс няма. Тези метри са последната ми надежда да го намерим. Немислимо е да има еделвайси по-нататък, където минава потокът от хора. Ако те все още съществуват, ще са тук.

— Защо това е толкова важно за теб, тате? — внезапно пита Алекс отзад, но този път не нервно, а по-скоро с искрен интерес.

Спирам и го изчаквам да ме застигне. Май наистина не съм му разказвал какъв смисъл намирам в това цвете, а просто механично го водя със себе си. Добре, вероятно не е твърде късно, а и какво по-добро място от това.

— Еделвайсът, Алекс, за мен е символ на нещо, което ни прави хора — започвам аз — Той расте единствено на места, на които е почти немислимо да има цвете. Тук няма богата почва, в която да поникне, нито обилно количество вода, от коята да расте. Еделвайсът трябва да се справи с малкото, което скалите му дават, да издържи на вятъра и леда през студентите месеци, а също и на сушата и жегата през горещата част от годината. За мен той е символ на стремежа на човек винаги да върви нагоре въпреки трудностите, които среща. Това е стремеж, който най-ясно личи в алпинизма. В сюблимните моменти на едно изкачване е толкова важно да мислиш за всяка стъпка, която правиш, че съзнанието ти е освободено от всичко друго. Този първично човешки стремеж е това, което търсим днес.

Звучи твърде поетично и философско, но е истина. Това ми липсва — да се чувстваш жив и свободен. Дали Алекс го разбира? Може би.

— Мисля, че разбирам – дочувам сякаш в отговор на мислите си след кратка пауза – изглежда обаче ще се разочароваш, защото почти стигнахме. Изчезнали са, казах ти. Позволи ми обаче аз да мина отпред за последния пасаж — добавя малко изненадващо той.

“Пасаж” наричаме най-трудната част от маршрута – тази, която изисква най-много умения и смелост. Именно пасажът ни предстои и Алекс иска да води. Защо пък не, пускам го. 

— Добре, но внимавай. Това е най-техничната част. Тук никой не е минавал от много време. Тествай камъните преди да им се довериш. Ако се клатят, не ги ползвай и търси други.

Разминаваме се. Алекс тръгва уверено пред мен, аз го следвам от разстояние. Не изпитва никакъв страх, макар че всяко подхлъзване в тези условия може да е фатално. Отляво и отдясно на тесния ръб има няколкостотин метра вертикална пропаст. Гледам го как с лекота преодолява скалите, провира се между някои от камъните и прескача други, използва ръцете си за допълнителна опора. В средата на пасажа Алекс достига една отвесна стена, висока около 3 метра.

— Изчакай. Тук може да сложим осигуровка — извиквам аз двайсетина метра по-назад.

Алекс не ме чува или пък просто продължава въпреки думите ми. Смел е, отбелязвам наум. За алпинизма е допустима, вероятно дори необходима, малко самоувереност. Тръгва по скалата. Дясна ръка високо, после ляв крак само на пръстите. Оттласква се и запазва баланс докато търси място за другото си стъпало. Намира го малко по-нагоре. Следва дълго движение с дясната ръка към удобна цепнатина. На средата е. Още две-три движения и е горе, но той избира друго – по-дръзко. Стъпил стабилно с крака синът ми протяга ръка право към един камък на върха на скалата. Не го достига. Ще рискува. Натиска здраво на десния крак, избутва се и подскача. Улавя здраво камъка с лявата ръка и веднага прибавя и втората. Отпуска крака и увисва само на ръце. Поглежда доволно към мен, а аз му отвръщам с поглед на укор, примесен с бащинска гордост. Поглед обратно към стената. Почти е горе. Опира крак на скалата, набира се на мускулите си, последно движение и… камъкът потрепва. Първо съвсем леко, после рязко се отцепва в ръцете на Алекс и полита заедно с него към пропастта.

4 секунди. Това е времето, което е нужно, за да падне един човек 30 метра – дължината на въжето между нас. 4 секунди – с толкова разполагаш, за да направиш нещо и да спасиш партньора си, а също и себе си, защото, ако не направиш нищо, неговата тежест на другия край на въжето ще засили и теб към смъртта. “Казах ти да пробваш скапаните камъни… Защо никога не слушаш!” помислям си инстинктивно. Няма време за това.

3 секунди. Ще го задържа ли? Трябва да се хвана някъде. Няма къде, мамка му. Тук няма дори клек, само голи скали. Защо го пуснах напред?

2 секудни. “Ако ти паднеш в Италия, аз скачам в Швейцария”. Този цитат от един стар алпинистки пътепис минава светкавично през главата ми. Вървейки по тясното било на Матерхорн на границата между Италия и Швейцария, двама алпинисти се шегуват, че, ако единият падне, единствената възможност за другия да го задържи е да скочи от другата страна на ръба, действайки като противотежест. Шегуват се…

1 секунда. Мога ли да го направя? Дали няма все пак да ги задържа? Поглеждам встрани, въжето се изчерпва. Скачам и политам надолу. Един метър, два, три… рязко дръпване. Въжето се разтяга още малко и спира. Сработи. Издран от камъните съм, но иначе съм добре.

— Алекс! — извиквам аз — Алекс, добре ли си!

Дали изобщо ме чува. С разтягането на въжето това са почти 50 метра между нас, виснали от двете страни на ръба.

— Алекс! — още по-силно извиквам.

— Да! Добре съм.

Добре е. Живи сме. Оттук изходът е по-лесен отколкото изглежда на пръв поглед. Имайки противотежест в другия край на въжето е лесно да се изкачиш нагоре по дължината му. Когато направиш това, можеш да го застопориш сигурно на място и да “издърпаш” партньора си, който на свой ред да се качи. Набързо инструктирам Алекс да се задържи някъде и след като той ми потвърждава тръгвам бързо нагоре. От адреналина направо летя. Качвам се няколко метра за нула време, намирам място за осигуровка и е ред на Алекс да дойде при мен.

— Добре, тръгвай. Аз ще помагам с въжето — извиквам му вече от върха на ръба.

Алекс тръгва бавно. Натъртен е и каската му е отнесла здрав удар, но е добре. Какво си мислех, мамка му… Скапаният еделвайс.. На ти сега стремеж към високото. Обирам въжето бавно, а Алекс се качва, държейки се за него.

— Спри, тате, не дърпай. Спри! – Алекс извиква рязко. – Изчакай.

— Какво има? Добре ли си?

— Да, добре съм, но изчакай — казва развълнувано той — Виждам ги!

— Кое? Тръгвай веднага.

— Еделвайс — развълнувано отвръща Алекс — Бяло цвете с малки, остри мъхести лиценца. Не са изчезнали! Тук има няколко — Алекс продължава да виси на въжето в пропастта.

Лъже ме, помислих си инстинктивно. Казва го, за да зарадва дъртия, който му спаси живота. Но пък е трогателно. Знам, изчезнали са. Но пък, ако още ги имаше, сигурно щяха да са точно тук…

— Тате — провиква се отново Алекс — искаш ли да откъсна един за теб?

Хитър е. Знае, че не бих поискал това. Обаче дали пък наистина не са там. Просто, за да ги откриеш, е достатъчно 4 секунди свободно падане към смъртта? Въздъхвам. Лъже ли ме? Искам ли да знам?

— Недей, Алекс. Той всъщност дори не е толкова красив.