* всеки има готов отговор защо тръгва нагоре. Но не всеки казва какво държи очите му широко отворени нощем, докато дойде време за следващото качване
** на Рила, която ме постави на колене, за да поискам да чуя тишината
Когато изтощението е обхванало цялото тяло, правилото е, че се съсредоточаваш в ритъма.
Усещаш го, броиш, измерваш…
Само че горе не е в минути и часове, а в крачки, в ударите на сърцето, в броя вдишвания…
Едно.. две.. Крачка, крачка… Дишай…
Усещаш бумкането на сърцето в задната част на тила и в слепоочията, като далечен тътен, който с всеки удар моделира формата на душата ти, туп-туп…
Ритъм. Това е ритъмът на планината.
От усилието погледът започва да се замъглява, размазват се и очертанията на хоризонта.
Но бялото на снега – него винаги виждаш ясно.
По пътя нагоре постепенно заглъхват празните разговори, a ежедневието избледнява, докато изчезне напълно. Изчезва и от теб, от характера ти.
Там чуваш само вятъра, проскърцването на леда под зъбите на котките… и тишината…
Онази особена тишина, заради която всъщност се качваш…
Тишината, в която блъскат мислите…
Качваш се, за да се ослушаш в тихото.
Защото само горе идват въпросите…
И защото в тази особена тишина отговорите винаги са верни.
***
Затова тръгваш и този път.
Стоиш там, от където започва пътят за нагоре, от мига, в който осъзна, че е дошло времето и за това качване. За онези въпроси. И за отговорите. Страшните.
Стоиш там.
И чакаш.
А върхът е надвиснал над теб и те пази в сянката си. Той също чака.
Теб.
Погледът ти е вперен в него. Гледаш право нагоре. И дишаш.
Подготвяш душата.
За тишината.
За въпросите.
И за отговорите.
Да поемеш дълбоко дъх.
И да направиш първата крачка.
***
И тръгваш.
И крачка.
И още една.
И всяка следваща сама идва след предходната.
Една след друга.
Докато ти стане невъзможно да спреш.
Крачка.
И се сливат в ритъм.
Твоят ритъм.
Който чуваш.
Който усещаш.
И неусетно, заедно с твоя, започваш да усещаш и един друг ритъм.
Ритъмът на планината. И той започва леко да пулсира, да навлиза някъде дълбоко, дълбоко в теб.
Да те допълва.
И да се преплита с твоя.
И правиш следваща крачка.
И ритъмът на планината се засилва.
Крачка.
И нахлува във вените ти.
Достига и изпълва всяка част от теб.
Крачка. Туп-туп.
Докато двата ритъма станат един.
Един общ.
Който пулсира мощно в тишината.
В която започват да се раждат въпросите…
Подготви се.
Дишай…
***
За къде тръгваш всеки път?
Слушай тишината.
Измервай ритъма и слушай.
И за да чуеш истински, трябва да се откопчиш от контрола. И да откопчиш контрола от себе си.
Слушай, ослушвай се за отговорите.
Отговорите за посоката…
Че е била единствената възможна.
Единствената е била, защото дирята, която си оставял зад теб в снега, всъщност е ужасно права и е могла да доведе единствено насам… Противно на всички твои очаквания.
Издишай…
Крачка…
Мускулите започват да потръпват.
Изтощението постепенно се увива около волята.
И да се опитва да я души.
И точно тогава сякаш вятърът тръгва в твоята посока…
И те повежда нагоре.
Крачка…
Съблечи душата си. Махни всичко ненужно.
Остави само ритъма. Тук трябва да се държиш единствено за него.
Туп-туп…
Проскърцване…
Крачка…
Слушай.
Чуй твоята история. Чуй как я разказва планината.
Как цял един живот си вървял. Лутал си се, уж на някъде, а то е било все насам.
Крачка след крачка…
Дишай…
И слушай.
Слушай за това как не си знаел, че търсиш точно тази посока. Но тя винаги е била в теб. Около теб. Срещу теб. Гледала те е право в душата. Тя в теб, а не ти в нея. И затова не си знаел, че я търсиш. И те е довела. Тихо и неизбежно. До тук. До днес. До точно този един единствен момент. В който е някак по вселенски необходимо точно ти да направиш точно тази следваща крачка. Към върха.
И правиш крачката.
И върхът е твой.
С тишината, с безумието на изкачването си, с твоя пулс, с твоя ритъм. С душата. Голата.
И точно в този миг и ти ставаш негов.
Част от теб – в него, част от него – в теб.
Вдишваш това чувство. Всичко друго остава без мисъл. Без смисъл.
И времето сякаш спира. Защото горе е без да мериш.
Без да искаш. Без да очакваш. Без да търсиш.
Просто… горе. И ти.
Вдишай. Вдишай всичко.
***
Понякога важните въпроси остават за наобратно. Защото за тях душата е готова, едва когато е останала гола. Останала гола на върха. Защото са важни. И защото… винаги идват.
***
И тръгваш.
Издишай…
Най-важният въпрос.
Крачка, крачка…
Надолу…
Чакаш до последно да го зададеш…
Туп-туп…
Крачка…
Още една.
И още една…
Ще го зададеш ли сам?
Крачка.
Следваща…
Или ще чакаш още, докато спреш да имаш избор?
Крачка.
И още една.
И още една.
И тогава – грешна…
Грешната.
Осъзнаваш миг преди да стъпиш. Но я правиш.
И….
Политаш.
Изведнъж.
Без предупреждение.
Рязко.
Неизбежно.
Необратимо.
Надолу.
И точно в този миг, точно тогава идва и Въпросът.
Какво качваш?
Плъзгаш се шеметно надолу по леда.
И с всяко тупкане на сърцето въпросът се отпечатва в съзнанието като все по-важен.
КАКВО КАЧВАШ?
Сега, преди, следващия път, винаги?
Върхът ли? За да е твой? Или за да станеш ти негов?
Туп-туп…
За да се качиш? Или за да си горе? Сам? С някой?
Или да си там именно без него.
Към това ли толкова неизбежно доведоха крачките?
Към връх „без него“? Към теб „без него“?
И в този миг въпросът пронизва съзнанието ти с цялата си острота. За първи път – с целия си смисъл.
И отваряш очи.
И в този момент осъзнаваш скалата.
Към която приближаваш.
Която приближава към теб.
И времето сякаш спира отново.
***
Измервай…
И слушай отговорите…
В тишината.
Измервай…
Подготви се.
Подготви душата.
***
И времето пак се забързва.
Пулсът вече думка по цялото тяло.
Пръстите търсят за какво да се уловят.
Дръж се здраво за ритъма. В този миг само той държи теб.
„Без него.“
Това ли е отговорът? Това ли търси? Към това ли тръгна?
Към това ли се носиш толкова шеметно надолу?
Удар.
…
Вцепенение.
…
Втори удар.
…
Тишина.
…
Онази тишина. С мислите в нея.
…
Вдишай…
Издишай….
Измервай.
Не се пускай от ритъма.
С пулса си мерѝ.
И с дишането.
Да, все още дишаш.
А тишината е навсякъде. И в теб. Онази тишина.
От какво бягаш? Към какво вървиш всеки път нагоре?
Към това върхът без него да не е връх?
Или към това върхът да е връх, само ако е без него?
…
Осъзнаване.
Започваш да осъзнаваш. Бавно.
Осъзнаваш падането.
Осъзнаваш удара.
Осъзнаваш миризмата на желязо.
Болка? Къде е болката?
Осъзнаваш планината. Тя в теб и ти в нея.
Осъзнаваш и отговорите.
И изведнъж осъзнаваш тишината.
Най-сетне.
***
Време е!
Да се изправиш.
Дишай.
Само не забравяй да дишаш.
Бавно.
Изправи се бавно.
Осъзнавай бавно.
Без да бързаш. Истински.
Крачка? Можеш ли?
Можеш. Крачка, и още една…
„Без него“ ли е твоят отговор? На всички важни въпроси?
Крачка…
Къде е болката?
Издишай…
Туп-туп…
Крачка.
Накъде?
Ти ли избираш?
Или дирята в снега вече е избрала.
Дишай…
Крачка…
Само ослепителното бяло, вятърът и твоето дишане…
И тишината.
И ритъмът.
И той…
Не той. Липсата му…
Къде е болката?
Издишай…
Крачка, твоята крачка…
Измервай. Сега е времето да мериш най-точно.
Крачка, дишане, пулс, вятър…
Намери ли го?
Отговора?
Въпроса?
Грешната крачка ли се оказа най-правилната в живота ти?
Знаеш…
Вече знаеш. Отговорът е в теб.
И се е отпечатал навсякъде – по пътя нагоре, на върха, в скалата, в алените капки, които топят снега и попиват в земята.
И носи смирение.
И няма болка.
И някак всичко се намества.
Защото в тази особена тишина отговорите винаги са верни.
Дишай.
Просто дишай.
Спокойно дишай.
И слушай планината. Защото и тя винаги слуша теб.
***
И направи следващата крачка.
Знаеш накъде.