През целия си съзнателен живот знаех, че мама има непреодолим страх от височини от всякакво естество – планини, високи етажи, мостове, стълби и всичко свързано с височина повече от два метра. Когато планирахме някакво пътуване, свързано с по – екстремен маршрут, тя винаги започваше да прави уговорки да не се качваме по стръмни пътеки, да променим маршрута или да не идва с нас. Баща ми се усмихваше и говорейки нежно и даваше сила и сигурност, като я убеждаваше, че няма страшно, а тя накрая се съгласяваше, карайки го да и обещае, че ще я държи постоянно за ръка. А, ако се случеше да се катерим някъде, тя беше готова да се разплаче всеки момент, тялото и трепереше, а лицето и пребледняваше от страха, който я обземаше, но когато свършеше всичко, беше щастлива от успеха си. На мен тогава ми беше смешно, но в същото време ми ставаше много мъчно за нея. След такива приключения, тя сънуваше кошмари и неведнъж съм се събуждал, и виждал как баща ми я успокоява дълго. Казваше, че сънува как пада от високо. Няма да забравя една случка, свързана с пътуване до Виена и посещението ни в „Домът на морето“, където се намира най-големият аквариум в Австрия. Той съдържа 300 хиляди литра вода, но не това е най – забележителното. Любопитното е, че водното съоръжение е разположено в кула на противовъздушната отбрана от времето на Втората световна война По заповед на Хитлер подобни постройки са издигнати в Берлин, Хамбург и австрийската столица. Те са високи 45 метра, стените им от плътен железобетон са дебели близо три метра. На последния, единадесети етаж има издадена извън кулата тераса, със стъклен под и перила, от която се открива забележителна 360-градусова гледка към центъра на Виена. Както винаги мама каза, че не и се излиза на терасата и че ще ни чака вътре. Но ако отидете на това място, ще разберете защо този път любопитството на мама надделя. Тя гледаше през вратата, но и се искаше да е при нас, плахо тръгна към нас, като ту плачеше, ту викаше, ту се връщаше, а тате се смееше и се правеше, че ще падне. Накрая събра ядосана сили и дойде при нас. Дълго време стояхме прегърнати, разглеждайки невероятната гледка към Виена…Мама започваше да превъзмогва страха си…
След това татко си отиде… от… Ковид – внезапно и страшно, не можех да повярвам, че това е истина и все още не мога, а животът ни сякаш спря. Мама се мъчеше да е силна заради мен, но я виждах как тайно плаче, очите и станаха тъжни, а погледът – празен и пуст, все едно гледаше през мен. С това и страховете и се върнаха още по – големи, докато накрая сковаха цялото и тяло, дотолкова, че не искаше да продължи да живее. Те я обзеха изцяло, започна да се притеснява за всяко нещо – ако закъснеех и пет минути, без да и се обадя, постоянно ме питаше как съм, ако паднех или се наранявах дори леко, се натъжаваше, а ако се случеше да се разболея, тя почти не спеше, подскачаше насън, избухваше в сълзи и ме държеше уплашено по цели нощи за ръката. Не излизаше, ако не се брои ходенето на работа, а усмивката и изчезна от лицето. Тогава реших, че трябва да я накарам да разбере, че баща ми не е съгласен с това и че аз не искам да живея, не виждайки усмивката на красивото и лице. Стараех все по всякакъв начин да я накарам да се усмихне и да не страхува за всяка моя крачка, но не успявах. Накрая реших, че ще започна с най – силния и страх, а именно страха от височини.
Отдавна си мечтаехме да отидем до Седемте рилски езера, а баща ми много пъти ни е разказвал легендата за образуването на тези чудни езера, за двамата великани – мъж и жена, които се обичали безумно и боготворели красотата и уюта на своя дом – Рила. Но така и не ни стигна времето, за да отидем заедно. За мое учудване мама се съгласи без да се наложи много да я увещавам. Тя трудно се престрашаваше да шофира по непознат маршрут, но въпреки това и нищо, че беше края на октомври, една съботна сутрин уверено предприехме пътуването.
По пътя всичко беше наред, аз навигирах, показвах и пътя, пеех любимите и песни, разказвах смешни истории. Спомняхме си различни случки и някак неусетно стигнахме до мястото, откъдето щяхме да продължим маршрута без кола. Решихме да не използваме лифта, времето беше ясно и слънчево макар да беше късна есен, изпълнени с ентусиазъм и добро настроение, тръгнахме пеша. Не бяхме минали много, когато тъмни облаци закриха слънцето и вятърът започна да ни напомня, че наближава зимата. Шегувайки се, че не сме избрали подходящото време за прехода си, решихме, да продължим и неусетно стигнахме до подножието на една височина.
Мама стоеше на първото стъпало на високата планинска стълба, а очите и обследваха безбрежието под нея. Всеки път, когато поглеждаше към ръба на скалата, сърцето и препускаше в галоп, ускорено и несигурно, а краката и трепереха. Страхът не беше само във въображението и. Вятърът шептеше и подсказваше подемаща буря, която всеки момент щеше да ни връхлети, но сякаш природата задържаше дъха си, очаквайки нещо важно…
Моето сърце заби като бърза лодка в бурен океан, вече не страхът от височини обгръщаше мама, а страхът и да не се случи нещо с мен. Тя ме поглеждаше твърдо, като че ли събирайки сили от мен и моята убеденост, че ще се справи. Страхът и от високо за нея в този момент стана обединител на всичките и страхове, символ на постоянния и стремеж да ме предпази от всичко и всички, беше решила да ми покаже колко е смела, макар че аз вече го знаех. Знаех и че най – големите предизвикателства ни изправят пред страха, но когато ги преодолеем, разкриваме истинската си сила. Мама започна с неумела медитация и дълбоки вдишвания, за да се успокои, и с все по – учестено дишане от надигащата се в нея тревожност, крачеше напред. Първите и крачки бяха малки и несигурни, но тя се насърчаваше от мисълта за свободата, която я очакваше на върха. С всяка стъпка вървеше смело напред, въпреки лекото гадене в стомаха. Ветровете шумяха в ушите ни, напомняйки ни, че понякога страхът е само в ума. Вече не беше просто високо, страхът не беше вече просто от неизвестното, той се беше превърнал в тъга за миналото и болка от загубата ни. Сблъсквахме със спомените, които бяха заключени в най – тъмните кътчета на душите ни, а сълзите на мама неусетно се стичаха по лицето и. С всяка стъпка чувствахме, че контролът и нараства. Вятърът започна да утихва, а облаците се разпръснаха, слънцето се промъкна зад тях, за да можем да видим разкриващия се пред нас величествен пейзаж. Седемте езера блестяха, огрени от слънчевите лъчи, а скалата във форма на мъж и жена с огромни размери, ни приветстваше за добре дошли. Страхът се превръщаше във въодушевление и изведнъж ни обгърна освежаващо чувство за победа и свобода. Сенките се разпръскваха, а бурята отстъпваше, мама се усмихваше неволно, осъзнала, че страхът не е просто зловеща тъмнина, а предупреждение, което ни даваше сила да се справим със собствените си демони. Тя се изправи, съзерцавайки картината на величие и красота, а страхът беше отстъпил пред чувството на безкрайно удивление и благоговение пред необятната шир, разкриваща се пред нея. Подобно на влюбените великани, които пазеха своя красив дом, тя си спомни, че истинската любов е вечна, че никога няма да ни предаде и винаги ще я носим в сърцата си, но трябва да продължим напред заради самата нея. Иначе не би имала смисъл…Мама беше победила страха, заради мен, заради тате и заради самата нея…