Десетки пъти съм чувала изречението „Ти си най-смелото момиче, което познавам, как никога не те е страх в планината дори и сама?!“
Никога не съм се въприемала за супер смела и рядко съм изпитвала страх, в смисъла, в който хората си представят в планината. Но всъщност страхът е нещо изключитлено полезно, иначе човечеството нямаше да просъществува досега със сигурност. Свят от безстрашни хора е просто свят без хора, защото те накрая ще се самоунищожат.
Страх от високо обаче не бях изпитвала… Въпреки въздушните ръбчета, въпреки стръмните катерения, въпреки въздушните гледки. Или по точно не бях го изпитвала до един пролетен ден в Балкана или поне не така както го описват по психологическите книги.
Един пролетен ден с местен гид отидохме по неизестните склонове на резерват Стенето в Стара планина. Бях ходила преди това на същото място с този човек есента. И там имаше една въздушна скала от, която ми се зави свят и изпитах т. нар. страх от високото – чувствах се сякаш съм във въздуха, мога да литна, но и да падна. Исках да отида втори път, исках да видя красотата отново, но и да проверя дали пак ще изпитам същата емоция. Усещането не се беше променило. Имах силното желание да бъда там, да стоя на ръба, да усещам сякаш с тялото си поемам красотата на природата, защото то беше толкова напрегнато и тъкмо това напрежение ме караше да усещам още по-силно красивото. Сякаш можеше да пропие през кожата ми. Сякаш осъзнаваше, че ако падна това ще е последното нещо, което виждам и искаше да се наслади и да възвеличи още повече момента.
И в същото време усещах парализа в крата си. Напълно нормална физиологична реакция, но ме плашеше. Защото ако мозъкът не изпрати сигнали към тялото всяка селдваща крачка може да е фатална. А аз искам да живея и искам да виждам още такива места и то много. И тук идва парадоксът – седиш на опасното място, изпитваш страх и не мърдаш, дори стъпалата не те слушат да тръгнат в безопасна посока. Можех да остана там с часове, реално исках да остана там с часове. Веднага обвиних планетата ни Земя, че имаме само 24 в денонощие, за пореден път ми се сториха твърде кратко. Исках да седя в този момент достатъчно дълго, че да изпитам безвремие.
Страхът беше пазализирал тялото ми, но караше душата ми да е свободна и екзалтирана. Мисля, че планината понякога не е по-различна от останалия живот. Че понякога трябва да отидем до ръба, за да се стреснем, но и да се почувстваме по-живи отпреди. Че опасности винаги ще има, че страхът е нещо човешко, толкова колкото любовта, тъгата и щастието. Че страхът от високо няма общо с високото, а със страх от падане, от загуба на контрол и политане в ниското. Че като всеки друг страх може да се отключи внезапно, но и може да се заключи. И че няма нищо страшно от това да ти е страшно, че да спреш понякога е правилния ход. Защото само когато се изкачиш и спреш може да се насладиш на гледката и че ако нещо не накара краката ти да спрат може да пропуснеш красотата отвън и отвътре.