Стая 4.17

Светлин отвори широко вратата. Беше идвал всеки ден през последните две години. Без неделя. Неделите си бяха само за него. Точно секунда след като натисна дръжката на вратата, пантите издадоха своя специфичен звук на гостоприемство. Нямаше как да обърка стаята.

 

– Деси, как си днес? Нямам търпение да ти разкажа края на историята от вчера. Снощи си я припомних в най-малки детайли – каза Светлин мигновено след познатия звук.

– Имаш грешка – напрегнато изстреля дебел мъжки глас. – Това е моята стая, от която излез точно толкова бързо, колкото и влезе.

Светлин бързо затвори вратата силно разтревожен. Беше сигурен, че това е стаята на Деси. Нито веднъж не я бе объркал за две години, позна и особения звук. Чу някой да идва по коридора и се отдръпна от вратата.

– Криси. Тоест, сестра Митева, Вие ли сте? – гласът му издаваше учудване и нарастващо притеснение.

– Да, какво има Светлине? – каза сестрата спокойно.

– Търся Десислава. Това трябва да е нейната стая, нали? Вътре се натъкнах на крайно невъзпитан господин.

– А, да, вярно. Деси се премести на 4-тия етаж, стая 17, в дъното на коридора. Сещаш ли се?

– Да, да, знам къде е. Кой тип стая беше?

– Като твоята.

– Чудесно. Благодаря и хубав ден.

– За нищо. Отивай, че Деси сигурно вече се чуди къде си.

Светлин познаваше отлично цялата сграда. Беше тук от повече от осем години. Бързо се озова пред стая 4.17. Внимателно постави ръка на дръжката и бавно отвори. Не искаше да се повтаря сцената от преди малко, ако все пак сестра Митева беше объркала стаята.

– Светли, ти ли си? – Деси го очакваше. Знаеше, че няма как да пропусне да дойде веднага след вечеря. И двамата предпочитаха да не прекарват времето си при другите в общата стая.

– Аз, да. Хубава стая. Точно като моята. Може ли да седна на фотьойла?

– Разбира се, свободен е.

– Седнах. Да продължавам ли с историята, която вчера започнах да ти разказвам? Снощи преди да заспя си припомних и най-малките детайли от тази експедиция. Как и мога да забравя де, това е едно от най-невероятните ми преживявания.

– Нямам търпения да чуя всичко. Почвай, да не се бавим.

– Докъде бяхме стигнали? – замислено каза Светлин, въпреки че много добре знаеше отговора.

– Точно бяхте навлезли на ледника. А спомни ли си как се казваше върха?

– Спомних си всичко, но името не мога да се сетя, беше нещо много странно. Нещо на местният език. Трети ли, четвърти ли по-височина. Помня, че името му значело петте съкровищници на великия сняг. Абе няма значение името и височината, има значение преживяването. Тръгнахме от последния лагер към два през нощта. Пълен мрак, нищо се не види.

Светлин замълча за секунда, сякаш се връщаше назад във времето. Деси се усмихна широко и го подкани да продължи.

– Нали бяхме останали само тримата – аз, Петко и Канчо. Както ти разказвах, нощта не беше от най-приятните. То и предния ден не беше по-добре. Хубаво направиха другите, че се върнаха отрано. Та, тръгваме ние. Едвам вървим. Тримата имаме общо сили останали като за половин човек. Петко нали все повтаряше щом до тука сме стигнали и до горе ще отидем. Да, ама спря да го повтаря. Даже нищо не казваше.

Тръгнахме бавно, бавно. Първите няколко часа бяха само ходене по-стръмен склон, но нищо толкова особено. Монотонно ходене, което ти изстисква силите крачка по крачка, но и те подържа що-годе в някаква прилична телесна температура. Снегът беше още много твърд. Сякаш ходим по плочките пред НДК-то. Шиповете на котките едвам проникваха. Вървим си ние, никой нищо не каза часове наред. А, Петко каза по едно време, че сме много бавни и да спрем да се мотаме. На мен в главата ми се въртеше само мисълта как ще преминем траверса, за който вчера ти споменах. Най-трудната част от пътя ни под върха.

Започна да се зазорява. Хоризонтът се откри. Хималаите с цялата си величина. Човек трябва сам да го види. От всички страни, докъдето ти се простира погледа, върхове кой от кой по-висок и по-особен. Ако прокараш бавно ръка по твоето вълнено одеяло, това дето слагаш като покривало върху леглото, с дългия косъм, толкова много върхове имаше и там. Безброй. Ниски, високи, криви, прави, красиви, красиво грозни, абе всякакви.

Десислава пое замислено дъх. Искаше й се да отиде на тези места, за които й разказваше Светлин всеки ден. Той беше нейният планински водач. Тя беше тук от 4 години, по точно от 4 години, 1 месец и 6 дни. За възрастта и състоянието си беше много енергична и бодра. Доста неща я измъчваха вече, но въображението и работеше по-добре от всякога. За няколко минути се загуби в това да си представи още по-ясно тази планина. Светлин не спираше да разказва.

– Стигнахме най-после до прословутия траверс – продължаваше разпалено да обяснява. – Обаче и вятърът беше там. Не знам точно с каква скорост беше, но такова нещо не бях изпитвал. Всеки порив преминаваше през тялото ми като през призрак. За наша изненада, вятърът беше навял сняг бързо превърнал се в ледена стена, ограничавайки местата ни за стъпване. Наместих хубаво маската и извиках на Петко внимателно да проверява осигуровките в случай, че ни издуха дяволският вятър. Той тръгна да минава бавно. Крепяхме се на ръб не по-широк от половин обувка. От лявата ни страна имаше пропаст, която стигаше до гъстите облаци под нас. По груб спомен склонът свършва поне 3000 метра надолу.

– Аз никога не бих могла да мина през такова място. От малка имам страх от високо. Направо се сковавам като ледена висулка и не мога да помръдна – прекъсна го Деси с тъга за спомени, който нахлуха в съзнанието и от преди много години.

– То и аз съм така. Трикът е да не гледаш. Не виждаш ли пропастта, не те е страх – отвърна Светлин с лека усмивка.

– Помня веднъж с баща ми тръгнахме до къщата на прабаба извън селото ни – припомни си Деси. – Има пряк път от нашата къща до нейната, който минава през място, приличащо на мост. Широк не повече от два метра, а от двете му страни пропаст по двайсет метра и повече. Никога не минавахме от там заради моят страх. Но този път баща ми ме накара, защото бързаше. Опитвайки се да гледам само напред, неволно се препънах. Нямаше неравност, сякаш имаше невидим камък пред крака ми. Баща ми вървеше напред. Паднах напред и встрани. Тялото ми се строполи по ширината на естественото мостче, а главата ми се озова точно след ръба, висейки над пропастта. След секунда осъзнах какво се случи и видях бездната пред очите ми. Пулсът ми се ускори, главата ми започна да пулсира като натегната до край и отпусната пружина. Започна всичко да се върти. Тялото ми се рееше и въртеше на всички посоки над дерето. Или поне така аз го усетих. Потта ми влезе в очите, затворих ги и извиках силно. След това не помня как съм станала и продължила. От ужас бях изпаднала в нещо като безсъзнание. Но извинявай, продължавай с твоята история.

– Добре, ще ми доразкажеш утре за това. Така, за траверса… пред мен беше Петко, зад мен Канчо, на 3 метра един от друг. Петко слагаше осигуровки по такива несигурни места, че бяха само, за да кажем пред хората, че е имало, ако паднехме и някой от нас оцелееше по чудо. И тримата знаехме, че един да се подхлъзне, и тримата отиваме на небесата. Но си имахме пълно доверие един на друг. Такова, каквото един слепец има на някого да го преведе през стълба над огромна цепнатина.

Борейки се със силния вятър, се движехме изключително внимателно и бавно. Всяка стъпка беше нашия избор между живота и смъртта. Канчо се бавеше. Обърнах се да го окуража. В очите му се отразяваше необятната пропаст, а в душата му танцуваха съмнения къде точно да стъпи. Извиках на Петко да спре за момент. Хванах се с два и половина пръста за скалата от лед. Трептенето на ръката ми издаваше вътрешната ми борба за оцеляване. Неволно погледнах надолу към бездната. Сърцето ми затуптя със сила достатъчна да ми пукне ребрата. Оставаха още около пет метра до края. Заслушах се в зловещата симфония, перфектно изпълнена от ветровете. Това беше нашето най-грандиозно представление на сцената на живота. Вече не мислех дали ще успеем, не беше от значение. Погледнах към Петко и Канчо. Извиках им да тръгваме.

След двайсетина минути и тримата преминахме. Седнахме в снега и се спогледахме. Нямахме сили да говорим. Борбата с вятъра и ръба ни беше изцедила докрай. Вятърът утихна в момента, в който се свлякохме на земята. Издържахме теста и планината ни допусна до себе си. Оставаха ни не повече от три часа до върха.

Деси пак се отнесе в мислите си. Спря да слуша. Съжали, че като е имало възможност не се бе насладила с пълна сила на всички невероятни красоти, който природата ни бе подарила безвъзмездно. Но заради нейния страх от високо, избягваше всякакви места, който биха били предпоставка за това. Случката на моста не напускаше съзнанието й. Също и думите на прабаба й още преди дори да знае какво се бе случило. Каза й да минава всеки път от там. Но тя никога не посмя. Страхът й бе по-силен от желанието й да го превъзмогне. И всеки ден съжаляваше за това.

– Бяхме на върха. Трудно е за описване – продължаваше своя разказ Светлин. – Сякаш си постигнал всичко, което може да се постигне в един, че и повече животи. И то благодарение единствено на себе си и най-близките ти приятели. Но само след десет минути неописуема наслада и на тримата ни нахлу в съзнанието мисълта за предстоящото слизане. Петко започна да ръкомаха да тръгваме.

– Страхотно преживяване, Светли. Благодаря ти за изчерпателното описание. Почувствах се все едно бях с вас – прекъсна го отново Деси. – Но преди да е станало късно, може ли да извикаш Криси? Забравих да я попитам нещо важно.

– Да, разбира се. Наистина стана късно. Ще ти разкажа как едвам оцеляхме на слизане от върха следващия път – отвърна Светлин и се изправи. – Тръгвам. Лека нощ.

– Утре и аз ще отида на планина – каза Деси и му пожела лека нощ.

– Време ли е вече? – попита с тих глас Светлин.

– Да, време е. Ще те чакам там – отвърна още по-тихо Деси.

Светлин се приближа, взе ръката на Деси, нежно я целуна, и излезе.

– – –

– Добро утро – поздрави Светлин двете сестри в лекарската стая. – Да знаете дали Десислава си е в стаята?

– Светли, точно те търсих да ти кажа – отговори сестра Митева. – През нощта й прилоша и я закараха в болница в София. Още нямаме информация от там.

– На планина е – каза тихо Светлин и се отдалечи от сестрите.

– Криси, Светлин е незрящ по рождение, нали така? – попита с интерес колежката й.

– Да, така е. През целият си живот е бил по домове за незрящи хора като нашия. При нас дойде преди 7-8 години – отвърна с тревожен глас сестра Митева. Тя осъзнаваше колко много ще страда Светлин, един от най-приятните й пациенти, ако Деси не се върне.

– Тогава откъде ги знае всички тези планинарски истории? Не може да си ги измисля, прекалено са истински.

– Едно момче, Малин, идва от време на време в неделя да му разказва разни истории. Не са роднини. Не знам от къде се познават.

– Интересен човек е Светлин – заключи младата сестра.

– Веднъж ме попита дали ходя по планините. След като му казах, че не ми се е случвало, ми заяви укорително, че тогава не съм живяла пълноценно и започна да ми разказва за любимите му Родопи – припомни си сестра Митева. – Светлин наистина е интересен човек. Видял е доста повече неща от нас.