/предсказанието/
Сепна се. Стисна пищова и рипна. Не, никой..Клонка бе изпращяла под лапата на Горан. Беше го намерил преди три години- две шепи кафява козина и очички като мъниста. Скимтеше гладно в бърлогата, а майка му не идваше. Кой знае къде беше убита..И Тодор харамията го отгледа. Сега рунтавият мечок го следваше по петите. Протегна ръка и го погали. След някой и друг месец ще заспи зимен сън, а ние ще се стягаме- напролет ще вдигаме въстание…
Ех, хайдушки живот! „През дол бяга, цървул стяга“- нарича народът….Подкарал беше петдесетте. И половината от тях – харамия.
Кой можеше да помисли ?
-Златно сърце имаш господарке,- беше казала старата циганка на майка му. Златен син ще родиш. Левент, юнак, далеко ще стигне, света ще преброди, пръв ще бъде, на други ще заповядва, имане ще му даде Господ и късмет.На връх го виждам – орел сред орлите..
Какво ли е мислила тогава майка му?
Баща му беше тежък търговец, гемиите му стигаха до Виена, имаше кантори в три държави. Беше от прочут род. Фалира и умря когато синът му едва бе проходил. И майка му се прибра с детето в малкото балканско градче където беше родена. Там израсна. Познаваше всяка пътечка, всяко кътче. Катереше се като дива коза по върховете и вперваше поглед надалеч. Навсякъде робия. Само там където сребрееше Дунав , казваха отвъд, било свободно..
Учеше се малкият Тодор, наистина беше пръв. Завърши. Тръгна за Московията. Стигна, той си знаеше как. Минал бил годините за военно училище. Завърши за лекар. Можеше да остане там. И катедра го чакаше, и не една госпожица от добро семейство не би му отказала ръката си. Не рачи.Теглеше го Балканът, зеленееха в сънищата му букови гори… Върна се. И нали беше отвикнал на агарянски зулуми, още не стигнал в С. потроши кокалите на двама чапкъни, повлекли млада вдовица да се гаврят с нея. И трябваше да хване гората. Събраха се и други момци. Невидими, нечути, неуловими. Дом им стана Балканът. Песни се пееха за Тодор войводата и дружината му. Стреснаха се насилниците..И уж хората му бяха все свои, изпитани. А ето на! Намери се ятак-предател! Едни казваха- поблазнили го пари, други- пребили го в конака, не издържал мъките, трети- за мома било, за русата Божана от Ново село. Три пъти й пращал сватове с тежки армагани ятакът, три пъти ги връщала.И веднъж, като слезли на великденското хоро хайдутите, видял очите на изгората си впити в най-младия от тях, напетия, къдрокос Стойчо. Разбрал…Сякаш въглен запалил душата му. Мятал се насън и наяве като риба на сухо. Причерняло му, не издържал, отишъл в конака и…издал пътеките на четата.Издебнаха ги душманите на заветната поляна, горе под скалите. заобиколиха ги.
Цял ден се отбраняваха юнаците. Надвечер докараха четиримата оцелели. Полуживи. Двама обесиха. Двама изпратиха в Диарбекир. Единият умря по пътя от раните си. Тодор остана сам.От Диарбекир го пратиха на брега на Тигър. Голям градеж бяха почнали там. Хора им трябвали. А Тодор беше як. Изпиваха му силите от работа.А нощем когато всички рухваха каталясали, се измъкваше, режеше тръстики и ги криеше. Крадеше от съня си и правеше сал. И една нощ се изплъзна. Сам. На сал в непознатата река.. През чуждо море, под чуждо небе. Прашинка. С една мисъл :“ България!“ Върна се. И пак хвана гората. Сам!…………..Но този път беше друго.. Готвеше се въстание. Сякаш всичко кипеше, всички бяха едно. И той се свърза с комитета И вчера…А да!.Пари трябваха. За оръжие. И…………. Какво беше сънувал?..Защо беше толкова важно?, А, ето, изплува…
……………..Като малък събираше съчки в гората…Край Самодивското кладенче. Обичаше това място. Закътано, тихо. С висока гъста трева, с дъхав здравец под буките, с призрачни сенки… Стресна го тропот на копита. Едва успя да се метне на един дъб. Тресеше го като огница, но любопитството надделя – надникна между клоните. Трима бяха. По-старият- висок, снажен, но със смръщено, сурово лице.Облечен беше с богато везан чепкен и диплени гайтанлии шалвари, види се бей някой. Другите двама – с по- прости, прибрани дрехи, очевидно гавази. Слязоха от конете. Снеха някакъв вързоп. Не беше голям, но тежък – тримата едва го носеха. Метнаха го в кладенеца и…беят дръпна пищови от пояса си. Два изстрела и гавазите последваха вързопа….Беят хладнокръвно прибра пищовите, закачи двата коня към своя, метна се на седлото и препусна….Нататък всичко му се губеше. Прибрал се но още през нощта го втресло. Две седмици се мятал в огън и стискал зъби – казваше майка му. Оздравя, но не помнеше нищо…
И сега този сън…. Това е- имане ще да е имало във вързопа. Щом трябваше оня да убие гавазите си. Не ще да е труп- малък беше вързопът. Пък и кой агарянин прикрива убийство? От какво да се бои? Имане ще е и още е там. Оттогава водата в кладенчето се вмириса, та го нарекоха Смрадливото. Тръгна мълва че е урочасано. Плъзнаха легенди..За вили, за самодивски хора, за космати среднощни таласъми… И никой не вземаше вода оттам…..Там е..Тъкмо за въстанието- за барут, за пушки…
По тъмно се промъкна до къщата на побратима си в С. Само на него можеше да се довери. Не беше кой знае какъв храбрец, но за побратимство в черква се беше клел с него – нямаше го остави сам…..И наистина се съгласи. Не го подведе… Към полунощ бяха при Смрадливото.
-Аз ще сляза!- предложи изведнъж Гочо.- Ако ни свари някой- ти имаш пищов, да ме браниш..
И още неизрекъл улови въжето…..
-Язък!-подаде се след малко рошавата му глава.- Преварили са те. Нищо няма- само парцали и кокали.
Слезе и Тодор. Нищо..На дъното на пресъхващото кладенче бяха останали само костите на някогашните напети гавази в полуизгнили вече дрехи………………………На връщане се отбиха в кръчмата на дядо Димо.Тя беше накрай града пък и старецът беше верен ятак. Да се поизсушат. Гочо се дърпаше, бързал да си върви, но Тодор настоя:
– Къде ще си ходиш такъв? Я се виж- целият вир-вода? Шурти като река от тебе…За беля ще те види някой по улиците- ще те разнесе… ще те видят жената, децата –Гочо ги имаше таман шест, не можеш им запуши устата. Какво ще ги лъжеш?
Влязоха. Дядо Димо нищо не попита, разпали огъня. Тодор се разсъблече. А Гочо…тропаше наоколо, зъбите му тракаха, пара се вдигаше от вълнените потури и салтамарката.
-Разхвърляй се бе човек, ще простинеш.
-Н-нищо м-ми н-няма!
-Няма кой да те види бе , съблечи се!
-Д-добре съм!
-Ще те втресе ,бе Гочо, не се инати..- обади се и старецът.
Не и не! Поосвестиха се и си тръгнаха.
Разчу се след месец Гочо се сурнал да купува като невидял: къщи, дюкяни, ниви…….Стигна мълвата и до Тодор.Сякаш не кръв, а разтопено желязо плъзна по жилите му….. Още същата вечер пое за С. Нахълта у тях посред нощ и го награби.
-Не те ли е срам бе? Затова ли тропа с мокрите дрехи около огъня?
-Ш-шт.
– Какво ми шъткаш?!
-Твойта е лесна- опери гребена изведнъж Гочо.-. Дърт ерген на петдесет лазарника, оттук нататък дом няма да свъртиш! А пък аз шест деца храня!
-С народна пара ли?
– Кой както я нареди. Що ти са пари? Пак за комитаджилък ще ги потрошиш. “Свобода“- скриви присмехулно уста. Мен с толкоз имот и при султана ми е добре.
-Добрувай! – кипна отведнъж харамията.Една вена на челото му се наля с кръв и запулсира от гняв- Щеше да видиш ти ама нейсе, – клетва съм дал в черквата.. побратими бяхме..Дотука! Няма да си цапам ръцете.. И без тебе ще освободим България, ама ти от крадено няма да прокопсаш.
Плю омерзен и излезе……………………..
Въстанието беше удавено в кръв…На другата година руски войски минаха Дунава….И Тодор пое с тях. Опълченец
А в двукатната къща на Гочо легна черна сянка. На третия месец от войната пламна тифус. В една неделя пресуши живота и на шестте му деца. Изгоряха като свещички. Гочо изсъхна и почерня от мъка. Падна и той. Привлече се до прозореца.
-Попът да дойде.-викаше той трескаво. .Пратете за попа . Имам нещо да му казвам….
И щом го видя занарежда:
-Всичко е на Тодора..Пиши, попе. Всички слушайте …
-Ама как тъй, бре човек! Братя имаш, сестри…. Една сюрия деца им висят на врата…На тях го дай! Какъв Тодор те патил?! Тодор я се върне, я не………..
-Ще се върне той. Всичко е негово. Затуй ми удари Господ децата. Вземе ли го друг някой на същия огън ще се пече….Пиши попе, на Тодора е.
Същата нощ Гочо издъхна
А Тодор беше на върха.На най южния край на Св. Никола. В Орлово гнездо. Разгърден, с пресъхнало гърло, но недосегаем за куршумите. Цял живот е вървял към този час. Ако загине- ще е за свободата на България…. Ден след ден врагът атакува. Силите му са несметни. Слънцето сипе жар. Жаждата изпива силите на опълченците. Боеприпасите свършват. И някой грабва първия камък, напечен като жарава, оплискан с юнашка кръв и го запокитва по душманите.
-На ви българска земя.!
Полита градушка от камъни и дървета, сякаш самата планина се вдига срещу поробителите…После…телата на мъртвите бойци..Но и те свършват…
Йешилтепе е превзет, Узункуш- силно атакуван. Краят е ясен
Счупват дръжката на знамето, сгъват го.За последен път блясват червено-бяло- сините му багри и ликовете на Богородица и на Св.св Кирил и Методий.Тук ще загинат. Срастнали са се със скалите. ..С пресъхнало от адската жега и жажда гърло Тодор подема старата народна песен.
Откак се е мила моя майно ле зора зазорила
оттогаз е мила моя майно ле войска завървяла..
Шишмановата песен. Пет века оцеляла, предавана от поколение на поколение. Подемат я всички. Ако трябва с телата си ще затворят прохода. Ако не….Ще загинем но….Пет века е издържал народът и още ще издържи….Пеят.. В лицето на смъртта. И врагът ги гледа занемял..Пеят …И Балканът препраща от връх на връх ехото на песента..
Изведнъж някой изкрещя неистово:
-Помощ иде.
И наистина откъм Габроския път препускаха първите.-смелчаците на поручик Буфало- по двама на кон.А след тях още и още. Шипка беше спасена!
Сам Столетов връчи наТодор сжелезен кръст за храброст.
……………
.Войната свърши. Върна се Тодор. Ожени се за най личната мома. Зер, България беше вече свободна, можеше да помисли и за себе си. И Господ го помисли. Народиха му се таман…единайсет деца.Само от имота грош не взе. Раздели ги между черквата, читалището и бедните
– Народни пари са, кървави, от сиромасите задигнати.– рече- за народа да бъдат.
А той..свят бе видял, чета бе водил, златни деца дочакал.. И песен остана след него……