Телефонът иззвъня. Стела отмести поглед от книгата, която четеше, към екрана на телефона. Видя името на Камен там, пое дълбоко дъх и вдигна.
-Ало?
-Здравей, Стела. Мартин си е навехнал глезена и отпада. Оставаме аз и ти. Идваш ли?
-Трябва да помисля! – изстреля тя и побърза да затвори телефона.
В тишината на стаята сърцето ѝ биеше лудо. В него се гонеха до изнемога различни страхове. Страхът от високо, страхът от въжето, страхът да се довери…
Миналата седмица тримата правиха опит за преминаване на Мальовишкия траверс. Е, не съвсем, защото нямаше сняг, но все отнякъде трябва да се тръгне… Качиха Мальовица, Елени връх, Петлите, Орловец и, когато наближиха Злия зъб, времето рязко се влоши. Наложи се да слизат без него. Така пропуснаха „черешката на тортата“, а именно върхът, на който щеше да се наложи да ползват въже. А Стела не обичаше въжета. Първо, въжетата обикновено се ползваха по високи, стръмни и опасни места. А тя се страхуваше от такива места. И за да се пребори с този страх, беше почнала да ги посещава. След всяко едно такова излизане по стръмни и опасни места, във вените ѝ се вливаше адреналин и опияняващата сладост, че си победил. Победил си себе си.
С въжето обаче нещата стояха другояче. Въжето беше нещо, което е извън теб. Нещо, за което не полагаш усилия. Нещо външно, управлявано от друг, субективен фактор. И докато спокойно приемаше мисълта, че няма как да контролира природата, що се отнася до останалите неща в живота си, искаше да има пълен контрол. В случая, не можеше да контролира качеството на въжето – можеше да избере производител с име, да види датата на производство, но нямаше как да знае как е съхранявано това въже например. Това, което я плашеше повече от самото въже, беше свръзката. Тя нямаше опит с катеренето и ползването на въже, съответно трябваше да се довери изцяло на свръзката си. На нещо външно и несигурно.
Камен имаше солиден катерачен опит, беше сериозен и стабилен. Тя го усещаше интуитивно, но не знаеше почти нищо за него. Освен че харесват едни и същи книги – бяха се запознали в библиотеката. И бяха ходили 2-3 пъти заедно на планина.
„Този Мартин, как можа точно сега да си навехне глезена?!“ – мислеше си Стела. Когато и Мартин идваше на преходите, ѝ беше по-лесно да бъде смела, защото той се страхуваше повече от нея. А сега… сега Мартин я поставяше в много неловка ситуация. Сама със страха си и с Камен. При тази мисъл, тя потръпна. Сама с Камен… Ами ако той… ако нещо се случи между тях?! Ами ако не се случи?! Не знаеше кой от двата варианта я притеснява повече, затова се съсредоточи върху въпроса с въжето. Въжето им трябваше за Злия зъб. Беше гледала снимки как изглежда мястото за осигуряване, какво представлява изкачването. Мястото за осигуряване без съмнение беше разтреперващо. Макар да не беше тясно, беше заобиколено от внушителни зъбери и бездни. Но пък изкачването изглеждаше леко, би се справила и без въже. Тоест, нагоре можеше да разчита на себе си. Макар и осигурена, може би нямаше да ѝ се наложи да се отпуска на въжето. Но на слизане… На слизане трябваше да разчита изцяло на въжето. Знаеше, че има два варианта. Първият е Камен да я спусне, което би било по-лесно, но и изцяло извън нейния контрол. Вторият – да пусне рапел, което никога не беше правила, но при този вариант тя щеше да контролира спускането. Изведнъж ѝ просветна – това беше! Щеше да помоли Камен да я научи да пуска рапел!
Междувременно Камен стоеше на дивана в хола си, озадачен от прибързаното затваряне на телефона. Опитваше се да отгатне какво притеснява Стела. Бяха ходили и преди по подобни терени и поведението ѝ не беше подсказало някаква несигурност и страх. Друго ще да е. Ами да! Стела сигурно се притесняваше, че ще я ухажва. Как може да ѝ хрумне такова нещо, като на него през акъла му не е минало?! Нямаше намерение да прецаква това, което имаха помежду си в момента. То си беше хубаво и така. Зачуди се дали да не ѝ звънне и да ѝ каже в прав текст, че няма от какво да се притеснява. И точно тогава се сепна от прозвъняването на телефона.
-Идвам! – чу се твърдо и решително отсреща.
-Чудесно! Стела, не се притеснявай… – подхвана Камен.
Тя го прекъсна:
-Не се притеснявам! Искам само да ми покажеш как се пуска рапел, ама още долу да ми покажеш.
Той замълча.
-Чу ли, Камене?
-Това ли било?! Ще ти покажа разбира се!
***
Така и стана. Камен ѝ показа още на скалите на Втора тераса как се пуска рапел. Оттренираха добре нещата и Стела доби увереност. На Злия зъб той се качи пръв, без да е осигурен. Направи установка горе и я повика да тръгва. Беше ѝ обяснил предварително как да се закачи на въжето. Стела се качи без особени затруднения. Не ѝ се седеше много горе, бързаше да си подготви системата за рапел. И тук вече запецна. Беше прекарала въжето през реверсото, държеше здраво двойния край на въжето под реверсото и не смееше да се отпусне. Вцепени се. Камен я наблюдаваше. Виждаше борбата, която се водеше вътре в нея и се възхищаваше на куража ѝ. Вече си даваше ясна сметка колко много усилия беше положила да стигне до тук. Без да каже нито дума, той взе самоосигурителната ѝ лента и я върна на клина. Завъртя муфата. Освободи въжето от реверсото и завърза единия му край за себе си, а другия – за нея. Почна бавно да я спуска. Когато слезе при нея, тя трепереше. Извади полара си и го наметна на раменете ѝ. Прегърна я, за да я стопли. Тя се вкопчи в него:
-Благодаря ти! – промълви едва чуто.
Когато продължиха пътя си, Стела се оживи. Беше прескочила трапа! Чувстваше се силна и свободна. Надвечер стигнаха на заслон Страшното езеро. Нямаше други хора, освен тях. Вечеряха скромно, на свещ. И се любиха.
***
След 9 месеца им се роди син. Кръстиха го Мартин. Мартин растеше здраво и усмихнато дете. Обичаше книгите и планините. Когато стана на 10 години, го заведоха на Злия зъб. Този път Стела успя да пусне рапел и да пребори страха си. Но там, още преди 10 години, беше преборила един по-голям страх – този от свързване.