- Разбира се, че ще успееш.
Това чувам, откакто се помня. Сякаш още когато съм представлявала няколкосантиметров зародиш, тази мисъл е станала част от мен. Молекула, която не ме напуска, идея, вкоренена в моята същност. Причината да бъда и да не бъда това, което съм, и онова, което не съм.
Понякога си мисля, че първата дреха, в която са ме опаковали родителите ми, е била зимна грейка. Израснала съм в прегръдките на Витоша – и буквално, и преносно. Всички седемнадесет зими, които съм имала възможността да усетя, са неизменно свързани с планината. Дори фактът, че съм родена в края на октомври, е окуражил родителите ми да ме запознаят със снежните гори в разгара на зимата. 31- ви декември – нашето запознанство. Край… или може би начало? Зависи от нагласата. Разбира се едно двумесечно бебе не може да се бори с преспите – та аз дори не съм могла да стоя на двата си крака! – но това не е попречило да усетя вкуса на снежинките, да докосна снега, да държа в ръцете си еднометрова висулка. Да лазя на четири крака из снега, докато майка ми се притеснява за твърде зачервения ми нос, а баща ми го намира за много смешен и се шегува, че приличам досущ на снежен човек, а носът ми се откроява като морков. Всички тези първи усещания, в комбинация с любовта и привързаността на родителите ми към планината, са ме обвързали безвъзвратно с нея.
Надали е трудно човек да отгатне къде съм направила първите си стъпки. Няма как да съм сигурна, понеже съм била на годинка и три месеца, а от тази възраст човек няма спомени, но вероятно още на третата стъпка съм се препънала в някоя преспа. От този момент нататък са започнали и същинските ми излети из планината. Когато родителите ти са запалени планинари, е почти невъзможно да не наследиш от тях приключенския дух и жаждата да покоряваш още и още върхове. Помня, че планината ми липсваше много през лятото – тогава прекарвахме времето на брега на морето, сред пясъка, вълните и компанията на чайките. Разбира се, много обичах и топлите месеци, те бяха изпълнени със свобода, горещина, деветдесет и девет изгрева, посрещнати на брега, и деветдесет и девет залеза, изпратени от скалите. Но често се сещах за горските пътеки, докато вървях по пясъка, усещах тревата и сянката на дърветата, докато вълните ме обливаха. Така и не им се дадох – плалината беше откраднала сърцето ми и копнеех да се гмурна не в морето, а в горите.
И така, с всеки поход връзката ми с планината ставаше все по-силна и нищо не бе в състояние да я разхлаби. Или поне така си мислех тогава. Желанието да покоря и този връх беше по-силно от умората, от студа или от виелиците, навяващи сълзи в очите ми. А и да не забравяме: „ Разбира се, че ще успееш.“ Сякаш другата алтернатива беше немислима, невъзможна и дори нямаше смисъл да ѝ се отдава и секунда внимание. Сякаш не трябва да я допускаш, за да не се поддадеш на пипалата, които ще те завлекат там, откъдето всеки бяга. „Разбира се, че ще успееш. Просто продължавай напред.“ Израснеш ли с мисълта, че има само една възможност, и тя е да успееш, как приемаш сблъсъка с осъзнаването, че има и нещо друго?
Когато си малък, начинът, по който въприемаш събитията и света около себе си, зависи до голяма степен от начина, по който ги възприемат родителите ти. Щом те не изпитват страх, или поне не го показват, значи и ти не се срещаш с него. Щом те вървят, без да спират и да се оплакват от умората, от снега, който не спира да вали, значи и ти не го правиш. Повтаряш техните стъпки, правиш това, което и те. Те са уверени и безстрашни, такъв ставаш и ти. Щом те ще успеят, разбира се, че и ти ще успееш. А наградата, усещането, когато погледнеш надолу и осъзнаеш, че си успял, не може да се сравни с никое друго чувство. Победа. Разбира се. Нали ?
Да, или поне докато си малък и не познаваш толкова добре себе си, колкото родителите си. Когато не виждаш грешките им, когато се чувстваш в безопасност и сигурност, защото те решават, защото всичко е в техните ръце и просто нямаш друг избор, освен да ги следваш, и това те прави щастлив. Но щом порастваш, вече не си тях, а започваш да бъдеш себе си. Това в никакъв случай не означава, че отношението ми към планината се е променило – никога на съм спирала да я обичам и да ѝ бъда благодарна за всички преживявания, които ми е дала, да всички качества, на които ме е научила, за всяка глъдка въздух, която е изпълвала дробовете ми. За всичко. Но любовта и привързаността не изключват нещо друго, нещо непонятно и същевремнно крайно естествено. Чувство, което не познавах, защото не ми беше позволено, защото не го бях допускала. Но като се замисля, няма как да не съм го изпитвала – всеки го е изпитвал, то е част от нас. И за него мога със сигурност да кажа, че е в зародиша на всяко живо същество. Но аз, повлияна от родителите ми, които със сигурност в обичта си не са искали да се сблъскам с него, не съм му давала възможност да ме завладее, може би дори не съм знаела, че е там. Не помня някога мама или татко да са изричали името му, а когато не обличаш нещо в думи, то не би трябвало да се случи. Нали?
Защо се стигна до това? Как? Било ли е предопределено, или аз го бях предизвикала по някакъв начин? Не мисля, че мога да дам отговор на всички тези въпроси, нито дори на един от тях. Този поход определено не беше с нищо по-различен от всички десетки, които бяхме правили преди. Отново тримата, отново заедно срещу виелицата, срещу пронизващия вятър, срещу себе си. Отново връх Камен дел. Не защото е най-красив, най-предизвикателен или изобщо „най“ в някаква категория. А защото… защото. Нужно ли е всъщност за всичко да има причина и тя непременно да се споменава? Това място избрахме, защото така го почувствахме. Аз така го почувствах, а те се съгласиха. Бяхме свикнали да се изправяме лице в лице със снежните вихрушки, със сковаващия студ и дори с липсата на видимост на моменти. Бяхме свикнали с тишината. Трудно е да се хаби енергия в говорене, когато трябва да напредваш сред снега, било то през пухкави преспи, или по отъпкана пътека. Едно подхлъзване, един миг разсейване може да коства много. Един миг.
Напредвахме с обичайното темпо, което бяхме усвоили от много време насам. Както винаги, подредени в колона – татко, мама, аз. Последна, защото се очаква да следвам стъпките им, защото те водят, защото, ако нещо се случи, то ще се случи на тях, а не на мен. Защото съм в безопасност, защото вкусът на сраха ми е непознат. Но ако нещо ми се случи, те ще разберат ли, след като съм последна? Тогава тази мисъл ми беше непозната, роди се в съзнанието ми в поледствие. Тогава бях уверена, че нищо лошо не може да ни сполети, че можем да постигнем всичко, ако имам кураж и сме достатъчно упорити. На това ме бяха научили родителите ми и планината.
Всичко беше снежнобяло. Погледнех ли нагоре, към небето, се губех в красива спирала от снежинки, завихрящи се в танц. Сякаш те бяха единственото, което съществуваше в този момент. Завладяващо. Дърветата около нас бяха сгушени в снежни кожуси, които им придаваха още по-внушителен вид. В същото време тези грамадни, издигащи се над мен господари сякаш ме приютяваха, чувствах се сигурна, исках да бъда част от снежното царство. Придворните им – борчетата, ми напомняха за борчето, което ни чакаше на топло вкъщи. Когато бях на три годинки, за първи път отидох с баща си за елха. Спомням си, че много се натъжих, щом татко замахна с брадвата и я заби в дървото.
- Татко, спри! Боли го!
- Лила, не плачи! Дървото не е като човека.
- Да, но и то е дете на планината! А ние не нараняваме планината!
- Виждаш ли колко се е изгърбило това борче, Лила? Снегът му тежи и то страда, скоро може дори да се прекърши под тежестта! Като го отсичаме го, ние му помагаме, а не го убиваме. Иначе ще се мъчи цяла зима.
- А няма ли да му е мъчно, ако го отделим от семейството му?
- Обещавам ти, че ще го върнем при семейството му, щом няма опасност отново да го затрупа снегът. Съгласна ли си?
Разбира се, че бях съгласна. Не е трудно да убедиш едно дете.
Вървяхме в царството на планината, по пътеките, все нагоре. Снеговалежът намаля, което беше знак да продължим нагоре, към хижата. Разминавахме се с хора и си кимвахме, от време на време ни задминаваше и някоя кола. Стъпка, следваща. Не се замисляхме, просто продължавахме напред. Бяхме го правили хиляди пъти, нямаше какво да се обърка. „Разбира се, че ще успеем.“
Щом стигнахме Платото, оставаше единствено да се изкачим по камъните, за да изпитаме удовлетворение, че сме стигнали целта и този път. За да погледнем от високо. Онова, което ни учуди, беше, че там нямаше хора. За първи път го виждах толкова пусто, толкова самотно.
- Е, какво пък! Значи ще бъдем първи!
Баща ми обичаше да бъде пръв. Думите му ни най-малко не ме изненадаха, затова просто го последвах. Започнахме да се катерим по камъните на четири крака, защото иначе беше невъзможно. Беше много заледено, няколко пъти се подхлъзвах. Майка ми се обръщаше и ми напомняше да бъда внимателна, докато татко ни окуражаваше да продължаваме. Какво друго можеше да направим?!
Щов стигнаха до най-високата точка, родителите ми погледнаха към хоризонта. Със сигурност са изпитали гордост, макар да бяха стояли на същото място и да бяха гледали в същата посока много пъти. Самата аз бях. На три метра от тях се спрях. Камъкът, който за мен винаги беше последното предизвикателство преди победата, който стигнех ли, знаех, че съм успяла, го нямаше. Огледах се откъде мога да заобиколя, но в този момент чух гласа на баща си :
- Лила, хайде, не се страхувай!
- Татко, камъкът го няма! Не знам дали ще успея да…
- Разбира се, че ще успееш!
Не мислих. Засилих се и скочих. Един миг.
Когато си мислиш за това какво може да се случи, никога не можеш да усетиш страха такъв, какъвто те обзема в момента, в който нещото се случи. В тази една секунда не мислих за страха, но го усетих. Знаех, че нещо щеше да се обърка. Хората имаме усет за такива неща.
Очи в очи с високото за първи път усетих страха от това какво можеше да се случи. Освен онова, което се случи, и което ми коства месеци, прекарани закотвена на едно легло, месеци откъсната от походите. Това не е толкова важно. Онова, което ме „беляза” и промени, беше моментът, в който осъзнах колко близо съм била до ръба. Онзи сковаващ лед, който беше по-твърд от всеки, до който се бях докосвала. Ами ако бях само няколко сантиметра по-близо? Тогава може би нямаше да имам възможността в момента да се затрупвам с всички тези въпроси.
Дали отново ще мога да стигна до високото, без да изпитам вледеняващия страх от това какво може да се случи, какво можеше да се случи? Може би всъщност не съм била толкова смела, колкото съм си мислела. Може би онова, което прави човек истински смел, е това, че се е докоснал до страха, но го е преодолял и опитомил. Другото може би е безразсъдство, самоувереност. Може би, може би… и в това вече не мога да бъда сигурна.
Когато си живял с една представа години наред и осъзнаеш, че тя е била подвеждаща, се чувстваш измамен, предаден. Това вероятно звучи като бунт, като обвинение срещу родителите ми, нали те ме убеждаваха, че ще се справя, нали баща ми ме подтикна да скоча. Но не е. Все пак до последно погледнех ли надолу, изпитвах гордост, а не страх. Но трябваше да се срещна и с него – това е най-голямото изпитание за смелостта, за волята и за силата ми. Дали ще го преодолея?