Трайчо отвори вратата на балкона и изнесе кофата с пране. Тежеше доста, а и ребрата го понаболяваха от вчера, но ако не се справеше с подгизналите дрехи, докато се прибере Старият, лошо му се пишеше. За съжаление древната полуавтоматична пералня не можеше да изцежда дрехите – Трайчо ги изстискваше една по една на ръка, и пак оставаха мокри. Имаше чувството, че когато не е на училище, се занимава само с това – пране, простиране, прибиране на дрехи, подреждане на сушилнята до печката, после пак пране. Ако майка му беше още вкъщи, тя щеше да се разправя с домакинските задължение. Може би дори щеше да успее да убеди Стария да купят нова пералня. Но не би, преди няколко години, след особено жесток побой, си беше събрала багажа и беше заминала в неизвестна посока. Тогава Трайчо още беше дете – хвана се за крака й и се разрева на прага.
– Не искам да оставам тук! Вземи ме със себе си!
От улицата дотича съседът, откопчи го от майка му и го избута обратно в къщата.
– Само ти ми трябваш, сополанко! – извика и размаха юмрук.
Трайчо се скри зад вратата, а двамата, без да кажат и дума, се качиха в старата синя лада и скоро изчезнаха зад ъгъла.
По-късно, вместо вечеря, момчето яде бой задето майка му я няма.
Оттогава минаха пет години. Трайчо въздъхна, взе първата дреха – работните панталони на баща му – и я изстиска колкото сила имаше. Ръката го заболя, и той се намръщи. Нави ръкава си и опипа синината. До няколко дни щеше да мине. Окачи панталоните и взе нова дреха. Този път беше ризата на баща му. Изстиска я внимателно, за да не пукне шевовете й, после окачи и нея. Третата дреха беше негова фланелка. С нея се разправи по-небрежно, след което също я метна на тела и се наведе за щипки. Ребрата му отново напомниха за себе си.
Момчето въздъхна и вдигна поглед. Срещу него се белееше върхът. За кой ли път въздъхна и разказа снощните си патила на планината. Знаеше, че е глупаво, но откакто се беше отдалечил от приятелите си, нямаше с кого да поговори. Воденето на дневник беше опасно, а да описва премеждията си на лист хартия и после да го гори му се струваше излишен труд. Затова веднъж на два-три дни събираше в ума си случките и ги разказваше на единствения си приятел.
– Само да можех да се махна оттук – въздъхна. – Ще ми липсваш, но няма как…
След заминаването на майка му и съседа вкъщи се извървяха обичайното множество официални лица, роднини и зяпачи. Да ги успокоят, да предложат помощ и просто да позлорадстват. Тогава Трайчо се опита да поговори с кмета, който им се падаше трети братовчед, и дори му показа пресните си синини.
– Малко те бие – изкоментира кметът. – Ако бях на негово място, тоягата нямаше да слиза от гърба ти. Само двойки носиш, вкъщи не помагаш, за нищо не ставаш.
Трайчо се опита да обясни, че му е невъзможно да учи и да мъкне тежки кофи с въглища с постоянните скандали и побои, но мъжът не искаше да чуе. Нито многобройните лели и чичовци на момчето, които изглеждаха като влюбени в баща му.
Старият беше пуснал показния плач, както го наричаше Трайчо. Сълзите му течаха обилно, кършеше ръце и се вайкаше – образ на идеалния съпруг и баща.
Разбира се, след като гостите си тръгнаха, Трайчо отново се срещна с пръчката.
Въпреки че планираше да постъпи в гимназия в съседния голям град, се оказа, че успехът му е нисък и не го взеха. Остана си вкъщи и продължи да ходи в селското училище.
– Нямам нищо против даскалото – обясни тогава на планината. – И учителите са поносими. Обаче Старият…
Планината както обикновено не отговори, но, за разлика от роднините му, не го разкритикува. Нито си замина. Тя остана единственото стабилно присъствие в живота му, на което можеше да се опре. Изправяше величествения си синьобял масив над притихналото селце и ставаше ням свидетел на селското ежедневие.
Трайчо просна и останалите дрехи и се прибра вкъщи на топло. Обърса локвата около пералнята с парцала и седна да си пише домашното. Когато излезе да прибере част от дрехите, от които вече не капеше вода, го посрещна хапещ студ, а в тъмнината тихо падаха снежинки. Върхът не се виждаше.
– Страхотно – измърмори под нос момчето. – Утре ще трябва да чистя пред нас.
За щастие, баща му не му обърна внимание, когато се прибра, преоблече се и легна да спи. Трайчо продължи да си пише домашното.
Когато се събуди на другия ден, половин час по-рано от обичайното, за да изрине снега, откри, че всичко е покрито с големи бели преспи. Разчистването му отне повече време от обичайното, и затова закъсня за училище.
– Я кой е дошъл – обади се издевателски даскалът, също далечен братовчед. – Момчета, направете място, принцът най-сетне пристигна.
После му се поклони подигравателно.
– Дай си бележника.
– Ама аз…
– Остави си раницата и якето, и излез на дъската.
Когато Трайчо се прибра вечерта, с двойка и забележка в бележника, се опита да влезе тихо в стаята си, но не извади късмет. Баща му си беше дошъл рано и поиска да види оценките му.
На другия ден момчето пропусна училище. Когато най-накрая успя да излезе на балкона, накуцвайки, прибра първо собствените си дрехи и се зачуди какво да прави с тези на баща си.
– Може да ги пъхна в печката – каза по навик на планината. – Или да ги нарежа и да пръсна парченцата по леглото му…
Искаше му се някак да отмъсти на баща си, но не виждаше как. Накрая все пак ги прибра, сложи ги до печката и отиде да си направи нещо за ядене.
Когато баща му си дойде, беше доста почерпен, обаче забеляза, че на панталона му се е образувала дупчица заради това, че е стоял близо до печката. Вдигна го високо и до размаха в посока на сина си.
– Ела да те пребия!
Трайчо изскочи от стаята и се затича към двора. Нямаше къде да отиде, но знаеше, че няма да преживее още един побой.
Върна се след половин час, с прогизнали чехли, а баща му вече похъркваше в стаята си. Обаче наказанието не беше забравено, а само отложено. Баща му никога не забравяше.
Момчето хукна към стаята си и започна да тъпче вещи в ученическата си раница. Храна, вода, джобно ножче, теслата от мазето, дебелия си пуловер. После извади въглените от печката и подпали пердетата. Когато излезе на улицата, прозорците вече горяха ярко.
Сега оставаше въпросът накъде да поеме. Селото беше практически отрязано от цивилизацията заради обилния снеговалеж, но трябваше да го напусне. Ако останеше, селяните щяха да го върнат на баща му или да го вържат някъде и да го предадат на полицията, когато отворят пътищата. Трайчо реши да пренощува в един хамбар на края на селото и на разсъмване да потегли към планината.
Спа неспокойно, загърнат в палтото си, и когато задремеше, му се присънваше баща му, който го гонеше с нажежен до червено ръжен. Когато петлите закукуригаха, се надигна, пи малко вода от шишето си и предпазливо напусна убежището.
Хамбарът се намираше на склон, от който се виждаше почти цялото село. Трайчо безпогрешно разпозна пожара у тях. Вече гореше цялата къща, и той не знаеше дали баща му се е събудил, дали са дошли съседите и дали са се опитали да я изгасят. Трябваше да изчезва. На изток се развиделяваше, така че скоро щяха да започнат да го търсят.
Той огледа пътеката на мъждивата светлина – беше сравнително утъпкана, обувките му не оставяха отпечатъци. Реши, че може да продължи нагоре, стига да се придържа към нея. Разбира се, в някакъв момент пъртината щеше да свърши, но се надяваше някак да успее да скрие следите си.
Когато стигна до края на пътеката, взе едно паднало борово клонче и започна да върви назад и да замита стъпките си. Може би щеше да успее да наподоби горската пътечка, вървяща към близкото сечище.
Щом стигна там, хвърли клончето и спря да си почине. Кракът го наболяваше, както и ребрата, но студът успокояваше болката му. Набеляза по-нататъшния си маршрут и отново тръгна. По обяд стигна до малък заслон – колиба с една стая, подходяща за изпаднали туристи. Свлече се върху дървения нар и заспа.
Събуди се в късния следобед – счуха му се стъпки. Открехна вратата и надникна. Мярна му се черно палто. Не беше сигурен чие е, но предпочете да изчезне.
Нямаше никакво желание да изкачва планината през зимата, но не му оставаше кой знае какъв избор – единственият път към съседния град минаваше точно под върха, маркиран със зелена боя по кората на боровете. Така че, когато се отдалечи достатъчно, отсече с теслата два клона, одяла ги с ножчето и продължи нагоре.
Скоро излезе на открита полянка, откъдето се виждаше върхът.
– Помогни ми – примоли му се. – Само да стигна от другата страна и съм спасен.
Върхът продължи да стърчи пред него – синьобял и далечен.
Когато се стъмни, момчето нямаше друг избор, освен да спре. Не знаеше дали наблизо има хижи и заслони, защото не се бе качвало чак дотук, но не можеше да рискува да се загуби. Не искаше да пали огън и да свети с фенерче, за да не привлече излишно внимание. Покатери се на едно дърво, където трепери цяла нощ, докато слушаше далечния вой на вълците.
Когато се съмна, откри под дървото пресни следи, като от кучешки лапи, а след десетина минути забеляза хижа. Подмина я бързо, не искаше да го видят, после продължи нагоре. По здрач пътеката го заведе в подножието на върха, където спря да си почине.
– Е, стигнахме – каза на планината.
Настани се в естествен заслон – скална ниша, по която се стигаше след кратко катерене, хапна и спа там.
Събуди се рано сутринта и веднага изпълзя от нишата. Остави раницата и коловете близо до края й, за да се протегне за тях, когато слезе, и се огледа наоколо. Точно преди да скочи на пътечката обаче забеляза две жълти очи, които го следяха на мъждивата светлина. Животното зави, и скоро към него се присъединиха други. Зачакаха под скалите, а някои се опитваха да се покатерят при него.
Трайчо се изкачи по-нагоре и изчака вълците да си отидат. Те обаче упорито продължаваха да стоят долу и да вият към него, и скоро иззад дърветата се подаде фигура. Глутницата моментално насочи вниманието си към нея, но няколко вълка останаха да го охраняват.
Когато фигурата приближи, Трайчо с ужас позна баща си.
В опит да се изплъзне на вълците, Старият направи същото, което бе направил и синът му – качи се на скалата. Отне му не повече от секунда, за да забележи сина си.
– Ах ти, нехранимайко! – Размаха юмрук. – Да не си мръднал оттам! Ей сега ще дойда да ти дам заслуженото. Първо палиш къщата, а после ме караш да се катеря по планините заради теб… Добре, че чичо ти, горският, те е видял при заслона, иначе щеше да се измъкнеш.
Трайчо тръгна нагоре, но скоро нямаше накъде. Скалите бяха стръмни, местата за стъпване – тесни и опасни. Баща му се изравни с него. Миришеше силно на пушек, а лицето му беше почерняло.
Трайчо се придвижи внимателно до края на скалата, а баща му приближаваше застрашително. Под тях се простираше пропаст, а над тях се извисяваше върхът.
„Трябва ми чудо“, мислеше си момчето, загледано нагоре. „Нищо по-малко от чудо няма да ме спаси.“
Баща му посегна да го сграбчи, но нещо го спря. Двамата погледнаха надолу като по команда. Някакъв трън се беше закачил за продупчения панталон, същия, който Трайчо беше изгорил вчера, без да иска.
– Сега ще ми паднеш, синко! – закани се бащата и протегна ръка да се отскубне от тръна.
Дръпна го, после по-силно и още по-силно, докато накрая едва не се мяташе. Изтръгна цялото растение от цепнатината и с псувни го хвърли в пропастта.
Трайчо затаи дъх. Дочу грохот, като от камъчета, падащи по склона. А след камъчетата следваше нещо още по-страшно. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, беше снежната маса, летяща право към него.
Струваше му се, че са минали часове, но сигурно бяха едва няколко минути. Намираше се под плътна маса сняг, обаче когато я разрови с ръце, откри, че е плитка. Беше останал встрани от пътя на камъните и снега, и го бе засегнал само краят на лавината. Издатината, където се бяха срещнали с баща му, беше цялата в сняг, скалната ниша беше покрита, а мястото, на което бе оставил коловете и раницата си, не се виждаше от дълбоката пряспа, осеяна със скални късове.
Трайчо заразгребва снега с ръце. Ръкавите му започнаха да се пълнят, а ръкавиците побеляха. Скоро изрови главата на баща си, а след нея и останалата част от тялото му. Още дишаше.
– Какво да правя?
Дали трябваше да го остави тук, да го свести, да го вземе със себе си?
Той погледна към върха, но отговор не последва. Планината сякаш казваше: „Направих каквото можах, твой ред е“.
Ако баща му дойдеше на себе си, щеше да го убие. А ако го оставеше тук, вероятно щеше да умре. Не искаше да му тежи на съвестта. Но можеше ли да го носи надолу по планината? При това без опората на коловете? Оставаше и въпросът с вълците. Вярно, засега се бяха махнали, но можеха да дойдат пак. И щеше да им е доста по-лесно да се изкачат.
Трайчо опипа пътя надолу с крак, хвана яката на баща и го затегли след себе си. За щастие, пътечката вървеше само надолу и нямаше и следа от вълци. Скоро отпуснатото тяло на баща му го изпревари, така че трябваше да внимава да не го изтърве. Старият няколко пъти идва на себе си, но после пак припада, докато някоя неравност отново не го свестеше за кратко.
Стигна хижата по обяд. Потропа на вратата, и някакво куче вътре се разлая. След малко вратата се отвори.
– Намерих този човек горе под върха – каза на хижаря. – Не го познавам. Погрижете се за него.
И без да чака отговор, отново се заизкачва.
– Върни се, момче. Влез да се постоплиш – провикна се мъжът след него.
– Не мога, до довечера трябва да стигна в града.
Хижарят извика още нещо, но Трайчо вече беше далеч и не го чу. Не се обърна назад. Подмина върха, превали планината и започна да се спуска. Вече нямаше с какво да си одяла кол, но видя някакъв паднал клон и го взе, счупвайки няколкото вейки, стърчащи от него.
Цял следобед слиза, гладен, жаден, премръзнал, с ръкави и крачоли, пълни с топящ се сняг. Всяка крачка раздираше ребрата и крака му, но момчето не спря нито за миг. Чувстваше, че ако се забави дори секунда, баща му ще се спусне по склона и ще го хване за гушата.
С последните слънчеви лъчи успя да стигне до града и си отдъхна. Тук нямаше хамбар, в който да пренощува, но чакалнята на гарата беше отворена, така че спа на една пейка там. Сутринта го намери човекът, който държеше ресторанта.
– Защо спиш тук, момче?
– Обраха ме. Трябваше да пътувам, но вече нямам пари за билет.
– Ела, ще те заведа в полицията.
– Не, господине, няма смисъл. Не видях кой беше.
– Е как тогава ще се прибереш?
– Не знам.
Мъжът пристъпи от крак на крак.
– Знаеш ли, днес ми се очертава зает ден. Ако дойдеш да помагаш, ще те нахраня и ще ти дам пари за билет. Можеш ли да хванеш вечерния влак?
– Да, господине.
– Хайде, ела вътре. Ще ти направя топъл чай. Как ти е името?
Трайчо се усмихна, за пръв път от доста седмици.
– Найден – отвърна.
– Аз съм Стоил. Може да ми викаш чичо Стоил. Седни тук и изчакай да пусна машината.
Въпреки че беше мокър, замръзнал и всичко го болеше, Трайчо работи бързо и с желание през целия ден – миеше чинии, метеше, правеше кафе и сандвичи.
Към пет часа чичо Стоил го пусна да си ходи, тикайки малка пачка банкноти в ръката му.
– Отбивай се насам, когато си в града, Найдене.
– Непременно, чичо Стоиле.
Трайчо отиде на гишето и си купи билет за първия влак. Качи се в купето и се отпусна на седалката, притворил очи.
Петнадесет минути по-късно вече махаше за довиждане на любимия връх, порозовял от залязващото слънце.